Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Историята на Вселенската Константинополска патриаршия през двадесетото столетие

Понеделник, 12 Февруари 2018 Написана от Аркалохорийски митр. Андреас (Нанакис)

Metr Andreas Nanakes

Въведение

За Вселенската Константинополска патриаршия 20 в. всъщност започва на 25 май 1901 г., когато, все още под османско управление, на патриаршеския престол се връща патриарх Йоаким III. През 19 в. възниква и доминира, особено в Централна, Източна и Югоизточна Европа, феноменът на национализма, достигнал своя апогей с разпада на Османската империя и утвърждаването на националните държави и националните православни църкви. Колкото и да е странно, инициатор на отделянето и независимостта (автокефалността) на националните църкви от църквата-майка става Гръцката църква, образувана в 1833 г. по неканоничен начин, а впоследствие утвърдена от Константинополската патриаршия със синоден Томос от 1850 г. Следва подем на националното движение в България и искане на българските националисти за създаване на независима Българска църква, независимо че българската държава още не се е сдобила с независимост. В случая с България църковният въпрос е тясно преплетен с националния. През септември 1872 г. Вселенският патриарх свиква събор в Константинопол, който, разгледал въпроса с църковния разкол в Българската екзархия, осъжда породилите етнофилетизма национални предразсъдъци. Тогава вече започва вътрешното разделение в православната община (Rum millet), като учреждение на Османската империя. На вселенския характер на православието, представлявано от Константинополския патриарх в течение на цялата история на Византийската, а след това и на Османската империя, е нанесен смъртоносен удар.

От друга страна, сепаратистките движения и обнародването на синодни томоси, които ратифицират независимостта на Сръбската (1879 г.) и на Румънската (1885 г.) църкви допълват процеса на раздробяване на балканския православен свят, който в имперски контекст повече от хиляда години е пазел своето единство. Този процес продължава и през 20 в., когато независимите Сръбска и Румънска църкви, съответно в 1920 и 1925 г., стават патриаршии, а българският въпрос е урегулиран в 1945 г. по пътя на каноничното признаване на Българската църква от Вселенската патриаршия. Междувременно, в 1937 г. е провъзгласена независимостта на Албанската православна църква, след като през 1912 г. самата Албания е станала независима държава.

Патриарх Йоаким III (1901-1912)

Пред патриарх Йоаким III, който се възкачва на патриаршеския престол за втори път след оттеглянето на патр. Константин V, веднага възникват сериозни проблеми. На пръв план излизат въпросите за военните действия в Македония, за Антиохийската патриаршия и за Кипърската архиепископия. Идването на патриарх Йоаким III е белязано и от крайно изостряне на вътрешния конфликт в Патриаршията. В периода 1878 до 1883-1884 г. той се е отказал от патриаршеския сан, заради усложненията, предизвикани от първия етап на „въпроса за привилегиите”, дарувани на Константинополския патриарх от султан Мехмед II в 1453 г. Османската Висока порта оспорва привилегията за самоуправление на Патриаршията, а също и юридическото, възпитателното и други правомощия, осъществявани дълго време от патриарха в Османската империя. Силната личност на патриарх Йоаким III, в съчетание с неговия упорит труд за благото на Константинополския етнархически център вътре в империята и заслугите му пред него, разделят клириците и миряните в Патриаршията на фанатични привърженици и противници на патриарха.

Противопоставянето между привърженици и противници на Йоаким III бележи края на 19 в. и подготвя почвата за началото на 20 в. То е свързано преди всичко със стратегическото различие между това как е виждал бъдещето на православното население в Османската империя патриарх Йоаким и онова, което се е организирало в националните центрове в Атина и е намирало израз преди всичко в политиката на Харилаос Трикупис. Политиката на патриарх Йоаким III е поддържана основно от сем. Зарифис, което заема про-османска позиция. Георгиос Зарифис помага съществено на Йоаким III да стане патриарх за първи път. Впоследствие Леонидас Зарифис, негов син, подкрепя избирането на патриарх Йоаким III за втори път в 1901 г. Един от неговите най-големи противници е Ставрос Вутирас, издател на константинополския вестник Νεολόγος („Ново слово”). Против Йоаким е настроена и голяма част от православното висше духовенство, водено от Ираклийския митр. Герман, приемник на патриарха.

В началото на 20 в. възкачването на патриаршеския престол на силна личност като Йоаким III е действително необходимо. Нещо повече, подобен избор е съпровождал цялата нова история на гръцкия народ. Едно от първите действия на Йоаким III е било обнародването на патриаршеско и синодно окръжно послание, в което той призовава към встъпване в диалог с Ватикана, за да приведе християнските църкви към съгласие. Този ход е направен не само за да се утвърди икуменическата ориентация на Патриаршията в период на остра етническа конфронтация, в частност на територията на Македония. Той се явява също и отговор на обнародваната в 1894 г. енциклика на папа Лъв ХIII, в която понтификът призовава православните към обединение с Римокатолическата църква. Патриарх Йоаким укрепва отношенията с Руската православна църква и с някои инославни като Англиканската, Старокатолическата и др. За провеждане на междуправославни и междухристиянски преговори той изготвя списък от дванадесет основни теми. Подготвяният поместен събор в Константинопол обаче не може да се състои поради категоричния отказ от страна на Високата порта.

Независимо от това, след Илинденското въстание от 1903 г.[1] и началото на войната в Македония, както и заради стълкновенията между гръцки и български партизански групи, Вселенската патриаршия се опитва да защити своите епархии в този ключов в географски смисъл регион. По върховете на православното духовенство възниква нова генерация, вече не така вдъхновена от перспективата на вселенското първенство, както това е в предните векове. В същото време тази нова генерация предвижда скорошната криза в Османската империя и търси поддръжка от страна на националния център в Атина. Сблъсъците в Македония придобиват характер не на гръцко-български конфликт, а на борба между Константинополската патриаршия и привържениците на Българската екзархия. Неоспорим факт е обаче, че привържениците на Патриаршията наричали себе си гърци, докато тези на Екзархията – българи.

Сред гръцките йерарси – етноцентристи по дух и ръкоположени до възкачването на Йоаким III – можем да отличим назначения през 1900 г. в епархията на Касторя Герман (Каравангелис), митрополита на Драма Хризостом (Калафатис; 1902-1910), Струмишкия митрополит Григорий (Орологос), Йоаким (Форопулос) в Пелагония и Александър Солунски.

Непрекъснатата активност на йерарсите, променили етнархическото си мислене, т. е. свързано с Константинополската патриаршия, с националистическо, т. е. свързано с гръцката национална политика на Атина, създава големи затруднения за патриарха, който е подложен на силен политически натиск от Високата порта. Впоследствие Каравангелис е преместен от епархията на Касторя в Амасия, Калафатис – от Драма в Смирна, а Григорий (Орологос) – от Струмишката в Кидонийската епархия.

В своите усилия да постигне баланс между възгледите на Константинополската църква и нуждата от борба с ожесточения български национализъм (гърците са били подложени на гонения в градовете на Източна Румелия, т. е. в северна Тракия – днес югоизточна България, и в черноморския регион) патриарх Йоаким стига до конфликт с йерарсите от синода.

Знаменателно става изявлението от 1904 г. на осем от членовете на синода, които се възпротивяват на начина на избор на сръбски митрополити за Босна и Херцеговина, тъй като синодът на Константинополската патриаршия още преди избора е изразил своето предпочитание за близки до Патриаршията кандидати. В същото време патр. Йоаким увеличава своята поддръжка от страна на миряните в Смесения национален съвет, като успешно отразява натиска на османското правителство върху него.

Всичко коренно се променя през 1908 г. Революцията на младотурците и падането на режима на Абдул-Хамид II и възстановяването на конституцията от 1876 г., усилват сред народите в Османската империя надеждата за осъществяване на декларацията за свобода и всеобщо равенство пред законите – принципи, включени от дейците на революцията в идеологическия арсенал на реформите на Танзимата през 19 в.

Подемът на албанския национализъм, анексията на о-в Крит от кралство Гърция, анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1908 г. и най-вече ударът на „Източните” по младотурците през март 1909 г., принуждават последните да укрепят позициите си и преди всичко отново да поставят въпроса за привилегиите, които е трябвало да бъдат решени в по-кратки срокове, отколкото през 1883-1884 г. и 1891 г. Именно в това трябва да се види причината за обнародването от патр. Йоаким през март 1908 г. на Томос, съгласно който управлението на епархиите в диаспора от 1922 г. се възлага на Гръцката църква. По-късно, при управлението на патриарх Мелетий (Метаксакис), тези епархии са върнати в юрисдикцията на патриарха.

Накрая, в отговор на засилените разнородни националистически движения младотурците осъществяват намерението си, като отменят правото на православните християни да заменят службата в османската армия чрез заплащането на военен налог. Те се стремят също да изземат от Патриаршията правата в областта на образованието, широко осъществени в гръцките православни училища в Империята, и да отменят правото на православните да решават своите граждански дела в църковния съд.

Всичко това, подсилвано от влиянието на национализма, е можело да доведе до заличаване на културните и етнически особености чрез принудителното турцизиране на старите религиозни общини на Империята (милетите). През 1895-1896 г., при Абдул Хамид II, арменците вече са подложени на първия удар. Някои от младотурците се ориентират в това направление, като виждат в него възможност да решат проблемите на многонационалността на Империята. И накрая – когато гръцката армия настъпва в Тракия и в Мала Азия, ние, православните, също сме склонни към такова радикално решение.

Независимо от тези трудности в първото десетилетие на 20 в. патриарх Йоаким III съумява да подобри финансовото положение на Патриаршията. Той основава приют за момичета-сираци на о-в Проти (Кинали-Ада) и за момчета – на Принцовия остров (Бююк-Ада). Открива и училище за изучаване на чужди езици и търговия. При него е довършен болничният комплекс в кв. „Балъклъ” (Истанбул).

Патриарх Йоаким III умира след кратко боледуване на 13 ноември 1912 г., няколко дни след началото на Първата Балканска война. Великолепието на неговото погребение напомня за значението, което има този човек за Патриаршията и стореното от него за православните гърци в Османската империя и за съществуването на отделните милети във вихъра на 20 в. Всички говорят за дълбокото уважение към него на османското правителство и на организациите, представляващи православните и други християни.

Патриарх Герман V (1913-1918)

Приемник на патриарх Йоаким III става видният негов противник Халкидонският митр. Герман (в света Георгиос Кавакопулос), възкачил се на патриаршеския престол под името Герман V. Той е избран на 28 януари 1913 г. и патриаршеското му служение продължава до 12 октомври 1918 г. Герман е патриарх в преломните години на упадък на Османската империя, от Балканските войни (1912-1913) до края на Първата Световна война (1918 г.), която Османската империя, както и монархиите от Централна Европа губят. Поражението е потвърдено с примирието от Мудрос, 17 октомври 1918 г. – само няколко дни след слизането от патриаршеския престол на Герман.

Патриарх Йоаким се е ползвал с политическата подкрепа на сем. Зарифис, докато Герман има подкрепата на сем. Стефанович. Тъкмо той убеждава Павел Стефанович да финансира реконструкцията на сградата на Богословската школа на о-в Халки в 1896 г.

Герман е избран за патриарх на 63-годишна възраст. След изборите в 1887 г. името му непрекъснато е в списъците с кандидати, изпращан на Патриаршията от Високата порта съгласно Общия устав за организация на Патриаршията и гръцката православна община в неговата юрисдикция. Възможно е той да е бил смятан за глава на мрежата от заговорници срещу патриарх Йоаким, за най-близък до гръцкия националистичен център в Атина, въпреки че внимателното изучаване и анализ на тези заговори показват, че решаващ е бил личният фактор. През патриаршеското си служение Герман неизменно се дистанцира от духа и буквата на Общите устави и обединява Св. Синод като подбира членовете му по собствено усмотрение, а не на основата на епископските списъци, подавани съгласно уставите. По време на своето служение той признава възстановяването на Руската патриаршия (1917 г.) и осъжда ереста на имеславците (ὀνοματολατρεία) сред част от руското монашество на Атон (1913 г.).[2]

Балканските войни запалват искрата на огън, предизвикал множество трансфери на население на Балканите. В резултат от това голям брой мюсюлмани и турци се преселват в Мала Азия – регион, който младотурците възнамеряват да превърнат в етнически център на новосформираната Турска държава. В течение на цялата Първата световна война (1914-1918) и на последвалата Гръцко-турска война (1919-1922) върви безпрецедентно изтребление на хора, насилствени депортации, изблици на геноцид, а всичко това изменя цялостно етническата картина в Мала Азия и на Балканите. Една трета от жителите на Мала Азия в началото на периода са християни (гърци, арменци, православни сирийци, асирийци и др.), друга трета част са мюсюлмани с нетурски произход (кюрди, черкези, лази и др.).

Най-големият проблем, с който се сблъсква патриарх Герман, е насилствената депортация на гръцко и арменско население, обяснявана като стратегическа евакуация на западното крайбрежие на Мала Азия. Известно е, че тази стратегия е предложена от немския ген. Лиман фон Зандерсон, за да обезпечи ефективна защита на Дарданелите в случай на настъпление на съюзниците, но по-късно с този мотив е сменено смесеното етнически население по крайбрежието, където господства гръкоезичният елемент. Отбраната на младотурците против съюзническото настъпление през октомври 1915 г. се увенчава с успех. Същевременно хиляди гърци, по-възрастни от 45 години, които не е можело да бъдат извикани в редовната армия, са принудени вместо това да работят безплатно в кариерите, мините, на полето. Изпратени са в дълбините на Мала Азия в т. нар. „трудови лагери” (amele taburu). Съгласно питането на гръкоезичните депутати от османския парламент, направено в края на 1918 г. 250 000 гърци са загинали от тежките условия в тези „трудови лагери” в Коня, Ерзерум, Сивас, Анкара, Мерсин и др. градове на Анатолия.

Старият и вече немощен патриарх Герман V не е в състояние да следи за всички тези събития и да намира верните решения. Той изпраща представители до Високата порта, но без резултат. Тогава помолва гръцката държава да изпрати представители до Високата порта, с посредничеството на Германия и с подкрепата на крал Константин, който е тясно свързан с Германия, но развитието на военните действия и отзоваването от Константинопол на посланиците на Антантата още повече осуетяват възможността за дипломатически маневри от страна на Патриаршията. Повечето от членовете на Св. Синод и на Смесения съвет изразяват несъгласие. Това несъгласие е било предизвикано от проблема с бежанците. Впоследствие, когато разпадът на империята се оказва неизбежен, независимо от това, че никой не е можел да предскаже, какъв ще е краят на трагедията на двата бряга на Егейско море – опозицията на патриарха е достигнала до такова равнище, че, както вече споменахме, на 12 ноември 1918 г. патриарх Герман е принуден да подпише своята оставка.

Показателно е това, че Централният патриаршески комитет за оказване помощ на трансферираното гръцко население от 18 октомври 1918 г. е бил възглавен от Еноския митр. Йоаким, един от главните опозиционери срещу патриарх Герман в синода. Най-острите проблеми са били свързани с възвръщането на имуществото на лицата, които са били прокудени от родните си места. В периода 1918-1919 г. от 773 915 преселени гърци се връщат 79 034 души. Което е представлявало много малък процент от общия брой изселници и е означавало, че гръкоезичното население в малоазийските епархии, което в 19 и началото на 20 в. е преживяло огромен демографски ръст, се е съкратило почти десет пъти и репатриацията му в бъдещите години ще е изключително трудна, независимо от присъствието в региона на гръцка армия.

Патриарх Мелетий IV (1921-1923)

След оставката на патриарх Герман следва дълъг период, в който патриаршеската катедра остава вакантна. Това продължава до ноември 1921 г., когато патриарх става Мелетий IV. В продължение на две години след оттеглянето на Герман силната личност в Патриаршията е бил местоблюстителят на патриаршеския престол, Пруският митр. Доротей. Избирането на патриарха се е забавяло по вина на гръцкото правителство, от което е можело ситуацията да се усложни допълнително, защото – в съответствие с довоенната практика, утвърдена в Общите устави – изборът е трябвало да бъде ратифициран от султана. Отначало Патриаршията – както и гръцкото правителство – предполагат, че това може да бъде избегнато предвид факта, че все още е продължавало разширението на кралство Гърция за сметка на победената Османска империя. При Елефтериос Венизелос, през април 1921 г. атинското правителство бързо дава да се разбере, че желае да види на патриаршеския престол Мелетий (Метаксакис), известен със симпатиите си към Венизелос, който през февруари 1918 г. е бил избран за митрополит на Атина.

Подписването на Севърския договор (август 1920 г.), който определя придобитите територии от бившата Османска империя на изток, а също и обявените от Венизелос избори на 1 ноември 1920 г. налагат отлагане на назначения за ноември патриаршески избор. Поражението на Венизелос на изборите обаче изменя отношението на Атина и Константинопол към този избор. Константинопол е обезпокоен от определящата за бъдещето на малоазийските и на тракийските гърци позиция на Антантата, която е използвала гръцкото правителство, както и от развитието на военната обстановка.

Една бележка на проф. Христос Андруцос от Атинския университет, адресирана до „главата на правителството на Ралис” (премиер-министър от 4 ноември 1920 г. до 23 януари 1921 г.), разкрива идеологическите настроения на Босфора: „Константинопол страда от синдрома на Венизелос, което е лесно обяснимо, защото поради непознаване на обстоятелствата различни хора са поставени в служба на чужди интереси. С времето положението ще се урегулира само, когато на преден план ще излезе решаването на националните въпроси. Затова смятам създаването на каквото и да е представителство с цел надзор над случващото се и поправяне на положението за излишно. Достатъчно е това, гръцките властови кадри да следят течението на събитията и да ги направляват. Останалото (резултатът) ще дойде по-късно. Подробностите – в лична беседа”.

Много е вероятно Андруцос, като човек завършил Богословската школа на Халки, да е имал своите връзки в Константинопол и да е направил своето пътуване, за да види положението в страната и след това да изкаже компетентно мнение за ситуацията там, произтичащо от идеологическите разногласия между Атина и Константинопол. Нещо, което потвърждава последната фраза в бележката: „Подробностите – в лична беседа”.

Друго свидетелство намираме в отчета на делегацията, изпратена от Атина в Константинопол, за да състави мнение по въпросите за патриарха. Изразът „нашият национален център стана отбранителна линия, непристъпна за всеки, който не поддържа отбранителните настроения” още веднъж демонстрира позицията на Константинопол в края на май 1921 г.

Доброто разположение на Константинопол към Венизелос е било поддържано от гръцките офицери на фронта в Мала Азия. След ноемврийските избори офицерите, не приемащи новата политическа ситуация, са отстранени или разжалвани от новото правителство, или стават бежанци в Константинопол. Там възниква организация, получила името „Амина” – от гръцката дума „отбрана”. Водач на организацията е Кондилис. Други известни имена от 150-те офицери в организацията са К. Мазаракис, П. Зимвракакис, Д. Йоану и Катсотас.

В 1918 г., след оттеглянето на Герман, официалните лица на Патриаршията искат да ускорят изборите, за да не позволят на Венизелос да направи Вселенски патриарх от Мелетий, когото смятат за човек, не вписващ се в настоящата обстановка. Но поради действията на посолството на Гърция в Константинопол и във връзка с това, че следвоенният статут на Константинопол, а оттам и на Патриаршията не са определени, насрочените вече избори са отложени.

През 1919 г. либералното атинско правителство предприема някои действия за придвижването на Мелетий към патриаршеското място. Това се потвърждава от две съобщения. В първото се изразява намерението на Атина да направлява избора „в полза на лица, достойни за тази велика мисия и отговарящи на обстоятелствата”, а второто ясно посочва личността на Мелетий: „В настъпващия момент ние, в съгласие с председателя, поддържахме кандидатурата на Мелетий Метаксакис… като най-добър от представените кандидати”.

През 1920 г. на събора на йерарсите, провел се в Атина по време на тържествата в чест на Севърския мирен договор, и малко по-късно, когато правителството обявява своето намерение да ръководи изборите за патриарх, нищо не сочи, че то продължава да поддържа Мелетий (Метаксакис). Няма сведения за такава подкрепа и след второто обявяване на изборите, защото в май 1921 г. като кандидати за патриаршеския престол се съобщават следните имена: Ириней Касандрийски, Кирил Митилински и Василий Нисийски.

От доклада на комисар Воцис от 8 ноември 1921 г., след обявяването на третия избор и началото на избирателните процедури, узнаваме, че: „… лицето, на което тя (т. е. организацията „Амина”) отдава своето предпочитание, няма да бъде избрано. Против него е цялото духовенство. Патриарх, ако ние (т. е. роялистите) всички заедно се въздържим, ще стане епископът на Кесария, а ако ние вземем участие, това ще бъде епископът на Кизик или на Визия”.

Изучавайки последващия ход на събитията, както и препятствията, стоящи пред кандидатурата на Мелетий, ние намираме три свидетелства на Воцис. В първото, от 6 ноември 1921 г., като се опитва да убеди Атина да участва в изборите, той предупреждава, че ако и занапред се отказват да гласуват, Мелетий (Метаксакис) може да бъде избран. В следващото свидетелство от 13 ноември, Воцис отново пише в Атина, че „Амина” се отказва от кандидатурата на Николай Кесарийски и Касандрийския Ириней и че „трябва да се поддържа такъв кандидат за патриарх, като Мелетий, бивш митрополит на Атина, който няма никакви изгледи за успех, така както нямат изгледи за успех митрополитите на Верия и Неокесария”. В третото съобщение от 24 ноември, в навечерието на изборите, той съобщава в Атина с телеграма, че по всяка вероятност кандидатите на „Амина” ще бъдат Мелетий (Метаксакис), Неокесарийски Поликарп и Родоски Апостолос.

В обстановката на всички тези интриги и подмолни течения, на 25 ноември 1921 г. се събира асамблеята от избиратели за патриаршески избор. Фактически кандидати са Мелетий и митрополитите на Амасия и Кесария. На гласуването, което се провежда в храма на Патриаршията, Мелетий е избран за патриарх, като получава 16 гласа, докато митрополитът на Амасия – само два.

Възниква въпросът: какво е накарало членовете на „Амина” да предпочетат Мелетий (Метаксакис). В доклада си, изпратен в Атина веднага след изборите за патриарх, Воцис казва, че „Амина” са взели решение да се спрат на Мелетий, като същевременно са запазили това в пълна секретност, опасявайки се да не предизвикат недоволство и да загубят поддръжката на гласувалите за най-надеждния кандидат.

Значителна роля за избора изиграва телеграмата от Венизелос, която е подписана не от самия него, а от секретаря му. Нито отсъствието на подписа на Венизелос, нито възражението, изказано от корабовладелеца Кириакидис на събранието на избирателите в навечерието на изборите, което е аргументирано от него с това, че „пребиваването на патриаршеския престол на човек, дълбоко предан на Венизелос, неизбежно ще доведе нацията до решително разделение”, не стават значим фактор за привличане на гласове към друг кандидат.

Така, независимо от факта, че Мелетий (Метаксакис) не е бил особено популярен сред архиереите, от резултатите от гласуването се вижда, че „името на Мелетий е в разговорите на почти всички избиратели и чиновници от патриаршеското обкръжение”.

Окончателната си победа патриарх Мелетий дължи на убеждението на членовете на „Амина” в това, че телеграмата на Венизелос в негова подкрепа е изразявала по-скоро общата заинтересованост от един изход, който е благоприятен за нацията и желанието да се приемат инициативите, които ще започнат с неговия избор.

Известно е, че разрешаването на националния въпрос е преминавало през трудна фаза, което се обяснява с това, че членовете на константинополската „Амина” включват в своята програма дейности, насочени към извоюването независимост на Мала Азия, за да заздравят присъствието на гърци в този регион. Призивът на Венизелос, който е трябвало да знае за плановете да бъде избран Мелетий за патриарх, се е разглеждал от „Амина” като косвен израз за приемане на проектите им за спасение на малоазийските гърци.

След прощалното си богослужение на 21 август 1921 г. в православния катедрален храм в Ню Йорк „Св. Елевтерий”, патриарх Мелетий отпътува за Лондон. По време на пътуването си из Европа той се среща с редица политически дейци, като се опитва да разбере позицията им по гръцкия въпрос в Мала Азия, както и да вникне в ситуацията, наложила се след конференцията в Кан, та с пристигането си в Константинопол да има ясен поглед върху ситуацията с оглед предприемането на най-правилните решения.

Патриарх Мелетий пристига в Константинопол на 24 януари 1922 г. В течение на неговото кратко управление са създадени четири нови епархии (Бриул, Пергамон, Мосхониси и Александруполис), а старите Меленикон [Мелник], Воден и Мъглен са преименувани на Сидирокастренска, Едеска и Флоринска. С патриаршески и синоден Томос от 1 март 1922 г. православните храмове и епархии в диаспора, които са били предадени от патриарх Йоаким III на Гръцката църква, са върнати в юрисдикцията на Вселенската Константинополска патриаршия. През април 1922 г. Тиатирската епархия е преобразувана в екзархат на Западна и Централна Европа със седалище в Лондон. На 17 май 1922 г. е създадена архиепископията на Северна и Южна Америка със седалище в Ню Йорк.

В Англия и Франция патриарх Мелетий се среща с видни политически деятели – включително британския министър председател Лойд-Джордж и френския Пуанкаре, както и с бившите премиери на Франция Лейг и Клемансо. По време на тези срещи той се разграничава от роялисткия избор на Атина от последните избори и се опитва да убеди своите събеседници, че духът на привържениците на Венизелос е жив сред гръцкия народ, останал в пределите на изчезващата Османска империя. Фактически, той предлага на Лейг за това население в Мала Азия и Тракия да бъде създадена една държава. Това обаче става в една много напрегната и сложна политическа обстановка, когато кемалистите в Турция разгромяват френските войски в Киликия, което, заедно с провала на гръцкото настъпление при р. Сакария от лятото на 1921 г., рязко изменя геополитическия баланс на властта. Ходът на събитията след катастрофата в Мала Азия през лятото на 1922 г. е ужасен. Недоверието на гръцкия национален център към Константинополската патриаршия и неговите опасения, че Константинопол, с избора на Мелетий (Метаксакис), може да подкрепи реставрацията на режима на Венизелос в Гърция, пречат на твърдото намерение на Константинопол да разреши националния въпрос в Мала Азия по пътя на създаването там на автономия.

Мелетий IV се възкачва на патриаршеския престол точно на границата на тези две епохи. Взимането на властта в Атина от Николаос Пластирос на 11 септември 1922 г., загубата на Източна Тракия и едновременно с това победата на кемалистите в Турция обаче, не довеждат до бързото сваляне на патриарха, защото е било необходимо при преговорите между двете национални държави да присъства и законният патриарх. Тази необходимост принуждава синода на Гръцката църква да признае Мелетий за законен патриарх. За режима на кемалистите Мелетий е бил просто един крупен представител на съвременния гръцки национализъм. Затова по време на преговорите в Лозана през 1922 г. е поставен въпросът за неговото отстраняване. Фактически искането е поставено от водача на турската делегация Исмет Инону пред Венизелос и прието от последния, който на свой ред иска от патриарха отказ от патриаршеството му. Гърция е заинтересована резиденцията на Вселенска патриаршия да остане в Константинопол. Нарастващото влияние на Венизелос позволява на патриарха да остане в своята историческа резиденция. За да помогне за примирието между двете партии, на 10 юли 1923 г. патриарх Мелетий, с позволението на двете църковни инстанции – Св. Синод и Смесения комитет на Патриаршията, напуска Константинопол и се отправя за Атон, откъдето на 20 септември 1923 г., след подписването на договора, изпраща оставката си. Всичко това, заедно с краха на Османската империя и с редуцирането на гръцкото население, открива нова ера в историята на Вселенската патриаршия като институция.

Оставало е още да се урегулира въпросът с движението на папа Евтим. През юни 1923 г. Дамианос Дамианидис, духовник от енорията на храм „Св. Богородица” Кафатиани в Галата, организира демонстрация срещу патриарх Мелетий. В тези дни (10 май – 8 юни 1923 г.), Патриаршията организира Всеправославна конференция, на която присъстват представители на православните църкви в Константинопол, Русия, Сърбия, Кипър, Гърция и Румъния. На тази конференция е решено да бъде направена корекция на Юлианския календар, обсъждани са и важни проблеми като брака на свещеници и дякони след ръкоположението им, втория брак на овдовели свещеници и др. Групата, събрала се около Дамианидис, с викове нахлува в залата, където се провежда конференцията, прекъсва работата ѝ и поисква оставката на патриарха. В отговор на тези действия Мелетий отлъчва хората на Дамианидис – събития, ускорили процесите, довели до оставката на патр. Мелетий, и заедно с това оправдали усилията по формирането на „национална” Турска църква вътре в новата Турска държава.

Насочената против патр. Мелетий демонстрация на Дамианис намира сериозна подкрепа в лицето на един свещеник от гр. Кескин, Анатолия: „папа” Евтим (Евтимиос Каракисаридис). Папа Евтим е православен, турски гражданин, родом от Акдагмазени Йозгат, говорещ и турски, и гръцки. По време на войната е във връзка с кемалистите. На 15 септември 1923 г. заедно с трима йерарси от Анатолия той свиква конференция в манастира „Св. Йоан” в гр. Зинсидере, близо до Керасия, и обявява създаването на Турска православна църква. Той проповядва мирно съществуване между християни и мюсюлмани и последващо турцизиране на турскоезичните православни – нещо, което напълно съвпада с целите на кемалистите. Но според Лозанския мирен договор става обмен на население по религиозен признак. Турскоезичните православни се преселват в Гърция, а гръкоезичните мюсюлмани в Турция. Усилията за създаване на национална Турска православна църква, разколническа по отношение на Вселенската патриаршия, се оказват напразни. Като отчита, че караманлидите (турскоезични или двуезичните гърци), живеещи в Константинопол, са изцяло асимилирани в лоното на Вселенската патриаршия и гръцката православна общност, папа Евтим, след оставката на патриарх Мелетий, се опитва да се възкачи на патриаршеския престол. На първо място той изтъква факта, че неговият роден език е турският, а в новата епоха, настанала в Турция, това е предимство. Св. Синод на Патриаршията прекъсва с него всякакво общение, но на 23 октомври 1923 г., веднага след оттеглянето от Константинопол на съюзническите войски, папа Евтим успява да проникне в Патриаршията. Той заплашва да остане там до избора на нов патриарх. Сетне се прехвърля в Анкара – новата столица на Турция. Всичко това потвърждава, че действията му са поддържани и вероятно съгласувани с турските власти.

Същевременно, във връзка с новите обстоятелства, които се установяват след разпускането на Смесения национален съвет и с това, че Общите устави са загубили своята сила, Кизийският митр. Калиник, ръководещ дейността на Постоянния синод, обявява избори за нов патриарх. На 18 октомври 1923 г. той изпраща Окръжно за това до всички епископи на Константинополска патриаршия. В тези избори вече не взимат участие миряните и след отмяната на Общите устави Патриаршията също навлиза в нова епоха. Турски полицай, назначен за надзор над Патриаршията във Фенер, дава предписание, което е подписано от помощник-губернатора Фаретин, съгласно което в изборите за нов патриарх ще участват само турски граждани, изповядващи вярата си в Турция – изискване към всички, представящи кандидатурата си за патриарх.

Патриарх Григорий VII (1923-1924)

Най-накрая на 6 декември 1923 г. Св. Синод на Константинополската патриаршия се събира и избира за Вселенски патриарх Григорий (Зервудакис) Халкидонски, който става патриарх под името Григорий VII. Той е духовно чедо на бившия патриарх Герман V и естествено поддържа стария порядък на „старшинството”, при който управлението на Църквата се осъществява само от старшите митрополити, наричани „геронди” – старци,[3] но поддържа и „османизма”, с което се обяснява неучастието му в избора на Мелетий (Метаксакис). Докато е митрополит на Халкидон Герман е далеч от междунационалните конфронтации и представлява идеалната фигура за ръководство на Патриаршията в периода след подписването на Лозанския договор.

В деня след избора на Григорий папа Евтим отново нахлува в Патриаршията, вече съпроводен от 40 въоръжени турци, и обвинява патриарха в служба на интересите на Гърция. Турските власти обаче, свързани с Лозанския договор, в който е посочено, че историческата Патриаршия остава в своята резиденция, възпрепятстват проникването на папа Евтим в сградата на Патриаршията. След като той отказва да се оттегли, на 9 декември полицията въдворява патр. Григорий. На 17 декември 1923 г. министърът на правосъдието обявява избора на патриарх Григорий VII за действителен.

Първото действие на новия патриарх съвсем естествено е било да низвергне папа Евтим. Това става на 19 февруари 1924 г. Допълнителен повод за низвержението му е било неговото незаконно проникване в храма „Св. Богородица” Кафатиани в Галата. Независимо от това папа Евтим продължава да създава проблеми със своето упорство. През юли 1924 г. той отново превзема един храм. По-късно, на 2 април 1926 г. завладява и храма „Христос Спасител”, също в Галата.

Едно от най-значителните дела на патриарха е обнародването на енциклики, целящи да урегулират проблемите в Македонския и Тракийския регион (т. н. „Нови територии”), анексирани от гръцката държава в периода 1912-1913 г., и създаването в тях на нови епархии. Освен това, на 23 февруари 1924 г. Св. Синод на Патриаршията утвърждава приемането на Григорианския календар. Относително спокойният период на управление на Григорий VII завършва внезапно с неговата смърт на 16 ноември 1924 г., след кратко боледуване. Неговата смърт бележи началото на политически активния период в историята на Патриаршията.

Патриарх Константин VI (1924-1925)

На 17 декември 1924 г. Св. Синод на Константинополската патриаршия се събира във Фенер и избира нов патриарх – митрополита на Деркос Константин (Арабоглу), който става патриарх под името Константин VI. Константин е йерархът, който оглавява опозицията срещу патриарх Мелетий. Той остава на патриаршеския престол само 43 дни, тъй като турците гледат на него като на такъв, „който ще бъде заменен”, т. е. над него се разпростира действието на закона за обмен на население. По такъв начин, на 30 януари 1925 г. Константин е принуден да напусне Константинопол и да се отправи като бежанец в Солун, Гърция. Негова резиденция става тогавашното здание на Солунската епархия, където го посещават хиляди. От там той се обръща към Лигата на нациите с призив да бъде решен неговият проблем – нещо, което поставя правителството на Михалопулос в затруднено положение. Много от висшите военни в Гърция смятат, че на това унизително действие от турска страна трябва да се отговори. Правителството взема всички възможни мерки за да реши проблема с помощта на международните инстанции, но нито Лигата на нациите, към която се е обърнал патриархът, нито гръцкото правителство могат да променят нещо. Така, на 25 май 1925 г. патриарх Константин е трябвало да се оттегли. Текстът на оставката му гласи: „В нашите мисли и решения винаги сме се ръководили от служението на Църквата Христова и светейшия апостолски Константинополски престол, облекли нас с доверие. Ние действахме също съгласно установеното по въпроса за Патриаршията, прието от турското правителство, което прогони нашата особа. Като смятаме, че безпрецедентното наше изгонване от престола ще предизвика настроения в древната Константинополска патриаршия, чийто статут е утвърден от светите вселенски събори, ние взехме решение, известно на цялата наша йерархия, с което се стремим да донесем мир в учреждението на Вселенска патриаршия, както е изложено в нашия меморандум до Лигата на нациите”.

Патриарх Василий III (1925-1929)

Приемник на Константин VI на патриаршеския престол става митрополитът на Никея Василий (Георгиадис). Преди това, като митрополит на Анхиало (1894-1909), той вижда разрушенията в този град, извършени от българските националисти през 1906 г. Василий е избран за патриарх на 25 юли 1925 г. под името Василий III, на 85-годишна възраст – тогава, когато Дамианидис и някои от неговите привърженици безуспешно се опитват да създадат нови смутове.

Патриаршеството на Василий III е едно от най-трудните в историята на Вселенска патриаршия. По това време са изпълнени споразуменията между Турция и Гърция за обмен на население. На обмен не са подлежали единадесет митрополити от Св. Синод, епископи и самият патриарх, които избягват съдбата на патриарх Константин VI. Но Вселенската патриаршия както преди е подложена на натиск от папа Евтим (основно заради имуществото, принадлежащо на църковната община в различни енории, особено в Пера), а също и от страна на турското правителство, което не е признавало вселенския характер на Патриаршията. Уважението, с което се е ползвал патриархът в целия православен свят и в цялото общество, се възприема като заплаха. Това довежда да изолация на Патриаршията по време на управлението на кемалистите – чак до 1930 г. и подписването на договора за приятелство между Турция и Гърция. Независимо от вече посочените проблеми, Константинополската патриаршия съумява да преживее периода след Лозанския договор.

Патриарх Фотий II (1929-1935)

След смъртта на патриарх Василий III, на 29 септември 1929 г. на патриаршеския престол се възкачва Фотий II (в света Димитриос Маниатис). Неговото идване съвпада с опитите за сближаване между Турция и Гърция, завършили с подписването на вече споменатия договор за приятелство между Венизелос и Инону в 1930 г. През септември 1931 г. този договор дава възможност на турското правителство и държава официално да признаят вселенския характер на Константинополската патриаршия и да изпратят на патриарха лично удостоверение (nüfüs cüzdani), в което специално е обозначена неговата официална функция.

В продължение на цялото си патриаршеско служение Фотий полага усилия за възстановяване на всеправославната политика на Патриаршията. Той поставя началото на обмен на студенти между Халкинската богословска школа, принадлежаща на Константинополската патриаршия, и Сръбската, Румънската и Полската православни църкви, а също и с други християнски конфесии, в частност с Англиканската. Старае се да реорганизира Литовската църква, като за целта изпраща там митрополит Герман, екзарх на Тиатира, а също и Американската църква, изпращайки в САЩ митрополит Дамаскин Коринтски.

През 1930 г. в манастира Ватопед на Атон той свиква Синод за подготовката на Всеправославен събор. Вселенската патриаршия е представлявана от митрополитите Хрисант (Филипидис) на Трапезунд и Герман (Атанасиадис) на Сарди. Една от важните теми е подготовка на почвата за преговори по схизмата с Българската църква. Турските власти не възнамеряват да създават пречки за осъществяване на това начинание на патриарха, но много скоро турското правителство осъзнава авторитета на Фотий II в останалия православен свят и става особено внимателно към тесните му контакти с Англиканската църква.

През 1935 г. Великото национално събрание на Турската република ратифицира закон за облеклото на духовенството, съгласно който извън мястото на извършване на богослужение всички духовни лица в Турция са длъжни да носят гражданско облекло. Освободен от това задължение е само патриархът. С тази мярка се цели продължаване на насилствената секуларизация и ограничаване на авторитета на православното духовенство в Турция.

Секуларизацията, разбира се, е насочена не само към християните. Тя засяга и мюсюлманското духовенство. Няколко месеца по-късно турското правителство решава да превърне храма „Св. Софѝя” от джамия в музей. По същото време, на 5 юни 1935 г. правителството представя на Националното събрание закон за религиозната собственост (waqfs). Законът поставя всички религиозни учреждения в зависимост от турската държава и прави техните ръководства отговорни пред държавата. За осъществяването на надзор в областта на религиозната и културна собственост, а също и на социалните учреждения на всички религиозни общини се създава специална Служба на религиозната собственост (Evkaf Genel Mudurlugu), която се разделя на две категории.

Първата (mazbut), която включва имуществото на мюсюлманските учреждения, е в непосредствено владение на държавата. Собствеността от втората категория (mulhak, „зависими”), принадлежаща на немюсюлмански учреждения, се отдава в управление на избираеми комитети на всяка енория. Управителите носят отговорност пред Службата за религиозна собственост. Да се купува или продава собственост е могло да става само след съответно съгласуване със Службата.

През 1936-1937 г. (вече при патриарх Вениамин I, тъй като Фотий на 29 декември 1935 г. умира) службата се опитва да постави във всяка община по един управител, но поради намесата на гръцкото правителство това е отменено. Енорийските комитети, избрани в 1928 г., съхраняват реалния контрол над църковната собственост до края на 40-те с мълчаливото съгласие на турското правителство. Едва в 1940 г. гръцката община получава от турската държава официално признание на своето право на собственост.

Патриарх Вениамин I (1936-1946)

Изборът на патриарх Вениамин I (1936-1946) е нужното компромисно решение. Неприемливостта на кандидатите, поддържани от турската (Имвроски и Тенедоски Яков) или гръцката външна политика (38-годишната, но силна личност на Халкидонски Максим), става причина на престола да се възкачи 68-годишният Вениамин. Той остава на патриаршеския престол в продължение на десет години – в критичния период след смъртта на Мустафа Кемал през 1938 г. и в течение на Втората световна война.

При неговото патриаршеско служение, на 11 ноември 1942 г. турското Национално събрание по предложение на правителството на Саракоглу гласува данък върху собствеността (varlik vergisi). За немюсюлманите, живеещи в Турция, този налог е 10 пъти по-висок от този, който плащат мюсюлманите, а от гражданите от други страни се взема приблизително двоен данък. Трябва да отбележим, че при общ обем от заплащане равен на 425 милиона турски лири, немюсюлманите плащат 233 милиона (около 52%), мюсюлманите – 125 милиона и 500 хиляди (около 29%), а чужденците – 79 милиона и 500 хиляди (около 19%). Този нов данък засяга най-вече големите градове. На Истанбул се пада 77% от общата сума. Отначало с данъка се облагат компаниите, основани преди 1939 г., хората от средната класа – собственици и служители на частни предприятия. Много от тях са принудени да продават имуществото си, а други, които не могат да заплатят налога, са изпращани в Анадола на тежка работа. В този период благотворителните учреждения на Патриаршията в „Балъклъ” са поставени под контрола на папа Евтим, като при това за техен единствен управител е назначен Стамат Зини Оздамар, член на Националното събрание. Това е единственият случай по прилагането на закона от 1935 г. към учрежденията на гръцката православна община, до неговата отмяна през 1949 г.

При патриарх Вениамин са решени два големи проблема в отношенията между Вселенската патриаршия и православните църкви на Балканите. През 1937 г. с патриаршески и синоден Томос е провъзгласена автокефалията на Албанската църква, а след това, в 1945 г. е прекратена и българската схизма и провъзгласена автокефалията на Българската църква.

Патриарх Максим (1946-1948)

След смъртта на патриарх Вениамин на 17 февруари 1946 г. на патриаршеския престол се възкачва Максим (Вапорцис) Халкидонски. Както вече споменахме, той не успява да стане патриарх през 1936 г. поради възраженията на турското правителство, което го изважда от списъка с кандидатите. По времето на патриарх Вениамин обаче той става влиятелна фигура. Като бивш митрополит на Халкидон, той оглавява Св. Синод и, като има на своя страна повечето от членовете, взема важни решения в тези преломни за Константинополската патриаршия моменти. Заедно с това той оглавява и административния съвет на Халкинската богословска школа. На 20 февруари 1946 г. избирателното събрание за патриарх включва името му в списъка с кандидатите. Това се обяснява също с факта, че в този период гръцко-турските отношение са били добри. При все това той остава на патриаршеския престол само две години. През октомври 1948 г., поради заболяване, той се оттегля. За своето кратко управление той успява да върне под контрола на гръцката община болничния комплекс „Балъклъ”, както и храм „Христос Спасител”, отнети, както вече посочихме, от привържениците на папа Евтим.

Патриарх Атинагор I (1948-1972)

Оттеглянето на Максим V подготвя пътя към избора за патриарх на архиепископа на Северна и Южна Америка Атинагор. Той е избран на 1 ноември 1948 г. и пристига в Истанбул на 26 януари 1949 г. Най-добре може да бъде разбрана заинтересоваността на американците в избора на патриарх Атинагор, ако неговият избор бъде разгледан в контекста на Студената война.

Веднага след края на Втората световна война СССР се опитва да разшири своето влияние над Православния изток с помощта на Руската църква. Именно в тази връзка архиепископът на Санкт-Петербург (тогава Ленинградски) посещава през януари 1947 г. Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската патриаршии и им предлага да бъде свикан от Руската православна църква Всеправославен събор, като по този начин ролята на Константинополската патриаршия като primus inter pares [първа сред равни] бъде превърната в абстракция: съгласно каноничната традиция отговорен за свикване на всеправославни събори е Вселенският патриарх. Ето защо, когато в 1948 г. Московска патриаршия свиква Всеправославна конференция в Москва, Вселенската патриаршия по канонически съображения отклонява поканата за участие.

В контекста на Студената война е било логично и САЩ да проявят интерес към Вселенската патриаршия. Първоначално изборът на гръцкото правителство клони към бившия архиепископ на Атина Хрисант (Филипидис), който обаче заради активността си по време на малоазийската експедиция се разглежда от турското правителство като persona non grata. Атинагор пък e бил гражданин на Османската империя. Роден е през 1886 г. в епирския Василикон и възстановява турското си гражданство. Префектът на Истанбул му дава турски паспорт веднага след кацането му на летището в Истанбул със самолета на президента на САЩ. Той е първият патриарх, посетил Анкара, където се среща с президента на Турската република, а министър председателят на Турция Аднан Мендерес му прави ответна визита във Фенер през 1952 г. В същата година патриарх Атинагор е посетен и от краля на Гърция Павел и кралица Фредерика.

Заставането на Константинополския престол на патриарх с високи лични качества и предприетите от него още от самото начало внимателни инициативи способстват за подобряването за няколко години на положението на гръцкото малцинство в Турция. Скоро след това обаче, във връзка с проблема с Кипър, напрежението в гръцко-турските отношения се засилва. Събитията от 6 и 7 септември 1955 г. известни като „септемврийските инциденти”, имат като следствие вълна от нова гръцка емиграция и силно съкращаване на гръцкото население в Истанбул.

Вторият тежък удар за патриарх Атинагор става закриването в 1971 г., по решение на Върховния конституционен съд, на Богословската школа на о-в Халки, която започва своята дейност още през 1844 г. За сметка на това са открити три академични центъра зад граница: Православният център на Вселенската патриаршия в Шамбези (Женева) в 1966 г., Патриаршеският център за патристични изследвания в Солун в 1968 г. и Православната академия на о-в Крит – също в 1968 г. Основаването на тези академични центрове обаче не може да замени закриването на Богословското училище на Халки.[4] Патриаршията загубва възможността си да възпитава младите хора, които са се учили там в духа на традициите на практиката (πράξις) и еклисиологията на патриарха.

Патриарх Атинагор предприема редица инициативи за укрепване на връзките на Патриаршията с другите православни църкви и с Ватикана. Показателна става срещата му с папа Павел VI в Йерусалим в 1964 г., която продължава с отмяната на 7 декември 1965 г. на взаимното отлъчване между Православната и Римокатолическата църкви, сложило началото на Великата схизма от 1054 г. В 1967 г. патриархът и папата разменят визити съответно в Рим и Истанбул. Срещата им в 1964 г. е в най-критичния момент от Студената война и се превръща в отговор на християнския свят на комунизма. Настъпва поврат в отношенията между Вселенската патриаршия и Ватикана.

Патриарх Димитрий I (1971-1991)

Патриарх Атинагор умира в 1971 г. Всички предполагат, че негов приемник ще е митрополитът на Халкидон Мелитон, зад когото стоят повечето членове на Св. Синод. Когато обаче делегацията на Св. Синод подава списъка с кандидатите на префекта на Истанбул, той зачерква имената на Мелитон и още трима архиереи. Тъй като митр. Мелитон не може да бъде избран, групата архиереи, която го е поддържала, предлага кандидатурата на митрополита на Имврос и Тенедос Димитрий (Пападопулос). Той е избран на 16 юли 1972 г., а два дни по-късно е интронизиран.

Един от най-важните моменти в неговото патриаршеско служение става визитата в Истанбул на папа Йоан-Павел II в 1979 г., която показва, че духът на сътрудничество и помирение, влязъл в отношенията между двете църкви през 1964 г. в Йерусалим, продължава да е жив.

Другото събитие от изключителна важност е реконструкцията на патриаршеската резиденция след пожара от 1946 г. Благодарение на задграничните посещения на патриарха животът на Патриаршията излиза отвъд стените на Константинопол.

Патриарх Вартоломей I (1991-)

Патриарх Димитрий умира на 2 октомври 1991 г. На 22 октомври негов приемник става патриарх Вартоломей – духовен син на Халкидонския митр. Мелитон. Новият патриарх се оказва силен и решителен човек. Няколко месеца след възкачването си на патриаршеския престол той събира предстоятелите на православните църкви и се обръща с послание към света и Църквата. Той обявява 1 септември за Ден за защита на околната среда и на творението. Взема участие и в многобройни международни богословски, икуменически, междурелигиозни и екологически конференции. Учредява срещи между йерарсите на Вселенската патриаршия за подготовката на йерарсите на епархиите извън Турция под негова юрисдикция за участие в работата на Св. Синод на Вселенската патриаршия.

През 1994 г. той пръв произнася реч в Европарламента, което впоследствие силно допринася да се прояви международният и вселенски характер на Патриаршията.

В 1992 г. и 1998 г. той поставя йерархията на Албанската автокефална църква.

Председателства и Извънредния и разширен събор през 1998 г. в София, свикан с цел урегулирането на вътрешните проблеми на Българската православна църква. Вече през 21 в. той свиква подобни синоди и във Фенер, за да може в съгласие с църковните канони да се защитят каноничните прерогативи на Вселенската патриаршия и да се разреши проблемът с Йерусалимската патриаршия.

През 1995 г. патриарх Вартоломей участва в тържествата на о-в Патмос, посветени на 1900-годишнина от написването от св. ап. Йоан Богослов на книга Откровение.

Благодарение на важните инициативи и действия на патриарх Вартоломей, които са поддържани от Св. Синод, Вселенската патриаршия влиза в 21 в., оставайки вярна на своето канонично и вселенско предназначение, определено от съборите, с нараснал и укрепен авторитет в целия свят. В новия век Патриаршията продължава вселенското си служение най-вече по отношение на православието, свиквайки всеправославни събори, провъзгласявайки автокефални и автономни църкви, освещавайки св. миро, играейки ролята на апелативен съд за всички православни църкви, канонизирайки светци (като например св. Мирон и св. Силуан Атонски) и има правото да основава манастири.

Вселенската Константинополска патриаршия е една от редките институции в международното съобщество, чиято история и църковно служение не е прекъсвала повече от 17 столетия.

Бележка на Кристин Шайо за религиозните общности в Турция

Според Доклада за международната религиозна свобода, публикуван през 2007 г. от Бюрото по демокрация, права на човека и труд, Секция 1 (Религиозна демография),[5] през 2007 г. Турция има население от около 72.6 милиона души. Съгласно данните на правителството, 99% от това население са мюсюлмани, в по-голямата си част – сунити.

Съществуват още и множество други религиозни групи, съсредоточени предимно в Истанбул и другите големи градове. Въпреки че не разполагаме с точна статистика, тези групи включват приблизително 65 000 православни християни, 23 000 юдеи и 4 000 православни гърци.

Лозанския договор от 1923 г., който предоставя на малцинствата особен статут, правителството тълкува изключително в приложение към групите, посочени по-горе, независимо че в текста на договора се споменават и „немюсюлмански малцинства”, без да ги причислява към отделни групи.

В Турция има приблизително 10 000 души, изповядващи Бахайската вяра, около 15 000 православни християни – сирийци, 5 000 язиди, 3 300 Свидетели на Йехова, 3 000 протестанти, и освен това неголям брой православни българи, халдейци, асирийци, грузинци, румънци, католици и маронити. Броят на християните-сирийци в югоизточната част от страната е бил висок, но под натиска на властите, а по-късно и вследствие на войната против терористите от Кюрдската работническа партия, много от тях се преместват в Истанбул или емигрират на Запад, в Европа, Северна и Южна Америка.

По информация от други източници през 2007 г. имаме приблизително 70-100 000 православни християни, работещи в Истанбул и идващи предимно от България, Русия, Румъния и Грузия. Българите и румънците имат свои храмове в Истанбул. Има още и „бели” руснаци – потомци на емигрантите, напуснали Русия след революцията от 1917 г. Всички православни храмове в Истанбул принципно са в юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

В Турция съществуват също така арабоезични православни християни в района на Антиохия – в югоизточна Турция. Някои от тях работят в Истанбул (около 10-15 000). Техните стари общини около Антиохия се намират в юрисдикцията на Антиохийската патриаршия, чиято резиденция е в Дамаск, Сирия, където има около 5 000 вярващи.

Превод: Венцислав Каравълчев

Библиография:

Alexandris, A. P. The Greek Minority of Istanbul and Greek-Turkish relations, 1918-1974 Athens: “Centre for Asia Minor Studies” 21992.

Daldas, N. Le patriarche œcuménique de Constantinople et le statut canonique de la ‘diaspora’ orthodoxe de langue grecque: le cas de la France, Athens: “Epektasis” 2001 (= Bibliothèque nomo-canonique, 6).

Kardaras, C. The Ecumenical Patriarchate and the Unredeemed Hellenism of Macedonia, Thrace and Epirus: After the 1878 Berlin Congress, Athens: “Epikairotita” 1996.

Kitromilides, P. M. “The Ecumenical Patriarchate” – In: Eastern Christianity and the Cold War, 1945–1991, ed. L. N. Leustean, London & New York: “Routledge” 2010, p. 221-239.

Konortas, P. Ottoman Views of the Ecumenical Patriarchate, 17th to early 20th century, Athens: “Alexandreia” 1998 (на гръцки).

Mavropoulos, D. The Ecumenical Patriarchate from 1787 to 1949, Athens: “Domos” 1960 (на гръцки).

Nanakis, A. The Vacancy of the Ecumenical Throne and the election of Meletios Metaxakis (1918-1922), Thessaloniki 1991 (на гръцки).

Nanakis, A. Ecumenical Patriarchate, Modern History, 2 vols, Thessaloniki 2000, 2004 (на гръцки).

Nanakis, A. Ethnarch and National Church, Thessaloniki 2007 (на гръцки).

Papadopoulos, C. Les privilèges du Patriarcat œcuménique (communauté grecque orthodoxe) dans l’Empire ottoman, Paris: “Guillon” 1924.

Runciman, S. The Great Church in Captivity: A Study of the Patriarchate of Constantinople from the Eve of the Turkish Conquest to the Greek War of Independence, Cambridge: “Cambridge University Press” 1968.

Stavrides, B. T. The Laity in the Orthodox World, Istanbul 1961 (на гръцки).

Stavrides, B. T. History of the Ecumenical Patriarchate, Athens 1967 (на гръцки); превод на френски, под заглавие: Histoire du Patriarcat œcuménique, Vienne: “Aubib” 1970.

Stavrides, B. T. Ecumenical Patriarchs from 1860 to the present, Thessaloniki: “Hetairia Makedonikōn Spoudōn” 1977 (на гръцки).

Théarvic, M. “Le Patriarcat œcuménique en Turquie d’Europe” – In: Echos d’Orient, 2, 1898-1899, p. 156-166.

Théarvic, M. “Le Patriarcat œcuménique dans les îles, en Bulgarie et en Bosnie” – In: Echos d’Orient, 2, 1898-1899, p. 238-244.

Vaporis, N. “Some Aspects of the Civil Jurisdiction of the Patriarchate of Constantinople during the Ottoman Period” – In: The Greek Orthodox Theological Review, 12, 2, 1966-1967, p, 154-160.

Viscuso, P. A Quest for Reform of the Orthodox Church: The 1923 Pan-Orthodox Congress: An Analysis and Translation of its Acts and Decisions, Berkeley, CA: “Inter Orthodox Press” 2007.

Vryonis, S. The Mechanism of Catastrophe: The Turkish Pogrom of September 6-7, 1955, and the Destruction of the Greek Community of Istanbul, New York: “Greekworks.com” 2005.

[Zizioulas], Ioannis, metropolitan of Pergamon “The Ecumenical Patriarchate and its Relations with the other Orthodox Churches” – In: The Orthodox Church in a Changing World, ed. P. M. Kitromilides & T. Veremis, Athens: “Centre for Asia Minor Studies” 1998, p. 155-164.

Metropolitan of Arkalochori Andreas (Nanakis) “History of the Ecumenical Patriarchate of Constantinople in the Twentieth Century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 9-38 (бел. прев.).


[1] Илинденското въстание е наречено така поради деня на неговото начало (Илинден – 20 юни, 1903 г.). То е начало на обрат в националната и революционна борба на славяните в Северна Македония. Неговият характер е противоречив. Въстанието е вдигнато от българските националисти и македонските славяни. Най-ожесточените боеве са в началото при Битоля, сетне при Охрид, Кичево, Лерин, Прилеп, Скопие и Одрин. Превзет е гр. Крушево и селата Невеска и Клисура. Като превземат на 3 август 1903 г. Крушево, въстаниците обявяват там „република”, но успяват да се задържат само 10 дни. Турските сили успяват да унищожат Крушевската република. Разрушени се 201 общини, изгорени са 12 400 къщи, 70 хиляди души остават без подслон, а 8816 падат убити. След жестокото потушаване на въстанието императорите на Русия и Австро-Унгария принуждават Османската държава да премине към нова фаза на реформи.
[2] Alfeyev, H. Le Nom grand et glorieux: la vénération du Nom de Dieu et la prière de Jésus dans la tradition orthodoxe, Paris: “Cerf” 2007, p. 260, 261.
Част от руските монаси на Света гора са твърдели, че името Божие е Сам Бог – нещо, което е изобличено като ерес, а нейните привърженици влизат в историята като имеславци, имебожници или ономатолатрии (бел. прев.).
[3] Системата на „герондизма” е въведена в администрацията на Вселенска патриаршия в средата на 18 в. Йерарсите-геронди са постоянни членове на Св. Синод, резидиращи в Никомидия, Никея, Халкидон, Деркос, Кизик, Хераклея и Ефес, които осъществяват в основни линии управлението на Патриаршията и с чието мнение патриархът е длъжен да се съобразява. В противен случай – да подаде оставка. Герондите пазят парчета от печата на Патриаршията, като за приемането на всеки документ се изисква съгласието, подписа и парчето на всеки от тях. Герондизмът господства в живота на Патриаршията около столетие, до отмяната му в 1860 г., когато е приет текстът на четирите Общи устава (Γενικοί κανονισμοί).
[4] В 1971 г. Богословската школа на Халки е закрита – в изпълнение на приетия от турското правителство закон, забраняващ дейността на частните висши учебни заведения. От 1971 г. и досега училището остава затворено, независимо от отделните обещания на турското правителство.
 



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uarxc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме