Празникът на Христовото Рождество и неговият празничен кръг

1. Въведение. Раждането на Христос

В Новия Завет откриването на Бога се случва чрез Въплъщението. Всички пророци на Стария Завет „видели” въплъщението на Месия, който ще спаси човешкия род от робството на дявола и на греха, но те не преживели величието на това събитие. Освен св. Богородица, Йосиф, ангелите и пастирите, цялото творение също участва в Раждането на Господ и получава благодатта от Въплъщението на Божия Син и Логос. Цялото творение възпява своя Творец. Главната и първа цел и задача на Въплъщението на второто лице на Светата Троица е обòжението на човешката природа.[1]

Въплъщението има за цел, с въчовечането на Божия Син, да се разрушат делата на дявола, да понесе Той греховете на хората, да спаси грешниците, призовавайки ги към покаяние, да бъде светлина на света, да даде живот на хората, да спаси тях и света. Така Той дава възможност за обновяване на човека, освещава човешката плът и приближава човека до Бога. Прогонва неведението за Бога и заблудата, учи на смирение и обезсилва смъртта. Той е Новият Адам, Който изправя падението на стария Адам и благотвори за всички хора, обличайки ги в одеждата на безсмъртието. Той носи мир и помирение, дарува свобода, живот и изкупление. Крайната цел е човекът отново да стане „близък” със сладостния рай и да бъде въведен отново в Едем.[2]

Това велико събитие – празникът на света и историята, Въчовечаването на нашия Господ Иисус Христос, звездата, осветляваща постоянно нощта на света и сочеща пътя на мъдрите, които знаят да се покланят единствено на въплътената Божия мъдрост, на Мъдростта, която гради с материала на човешкото нещастие и грях общия град на Царството, тялото на възкръсналия Адам,[3] нашата св. Църква определи да се чества на 25 декември.

2. Хронология на Раждането на Иисус

Един от главните проблеми, занимавали християните от самото начало, e точната хронология на събитията, свързани с раждането на нашия Господ Иисус Христос, тъй като свещеният текст не ни дава точни сведения за тях.

Първи с точната хронология на раждането на Господа се занимаха историците. Днешният календар се основава на изчисления на монаха-астроном Дионисий Малки, който в 6 в. определя сам, чрез данните с които разполага по онова време, че годината 754 от основаването на Рим е и годината на Раждането на Иисус, вместо 747 г., както би трябвало да бъде според съвременните данни. Разбира се, днес казваме, че Раждането на Иисус трябва да се датира около 7-6 г. пр. Хр.[4]

Точната дата на Раждането Му обаче не ни е известна от Евангелията. От сведенията, които дава евангелист Лука (описването на населението, пътуването на бременната жена, пренощуването в кошарата за животни, пастирите, охраняващи нощем животните) личи, че раждането на Господа не е било през зимните месеци. Последователите на Василид са го поставили на 20 май или 19-20 април.[5]

Различия обаче е имало и за точния ден от седмицата. Мелетий Атински пише, че раждането на Христос се е случило в четвъртия ден на седмицата (сряда) – тъй като тогава е било сътворено чувственото слънце; в същия ден огряло земята и Слънцето на Правдата. За Калметий обаче това е станало в петия ден (четвъртък). Йоан Никейски в писмо до Захария, католикос-патриарх на арменците, твърди, че денят на раждането е бил шестият (петък), в седмия час на нощта, докато Иполит Тивейски приема за ден на Раждането на Господа неделята.[6]

3. Празникът на Рождество Христово

Първоначално Рождество Христово се е празнувало на 6 януари, в средите на някои гностически еретични течения, заедно с Кръщението на Господа. Но и православните празнували Раждането на Спасителя в един и същи ден с Кръщението, без да споделят гностическите възгледи по този въпрос.

Двете събития в живота на Господа са се чествали заедно, но имало спор кой точно от двата празника се чествал.[7] Тъй като не е известно нито кога се е родил, нито кога се е кръстил Господ. Ако бе известно, Църквата щеше да определи съответните празници много по-рано, а не след няколко столетия, но и нямаше да свърже в един празник, на 6 януари, двете събития, които иначе са отдалечени хронологично, нито по-късно щеше да ги раздели на отделни дати.[8]

И така, Богоявление е било определено на 6 януари, тъй като точно в този ден в Александрия се е празнувало раждането на божеството-покровител на града „Еон” (на вечното време). Гностиците вече празнували в този ден празника на Христос като „Еон” и Църквата направила същото – вероятно в опит да предпази своите членове там от местния езически празник.[9]

Едно богословско тълкувание за поставянето на тези празници на 6 януари гласи: ап. Павел прави връзка между Иисус Христос и Адам: „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:20). Тъй като първият човек е бил създаден от пръст в шестия ден на творението, християните са определили празника на 6 януари, в спомен на земното присъствие на Спасителя, втория човек от небето, според апостола (1 Кор. 15:47).[10]

Едновременното честване на двата големи Господски празника се е основавало на думите на св. Лука, произнесени след Кръщението Му от Йоан: „Иисус… беше на около трийсет години” (Лука 3:23), откъдето става ясно, че Иисус е кръстен в Йордан на същия ден, когато тридесет години по-рано Той се родил по плът.[11]

Има и още една причина двата празника да се поставят на 6 януари. В този ден, според стария каленадр, се падало зимното слънцестоене.[12]

3.1. На Запад

В определен момент практиката на Запад се променя. От 4 век западните църкви започват да празнуват Рождество на 25 декември, докато на Изток, т. е. църквите в Антиохия, Йерусалим, Александрия и Кипър, честват Божественото Въплъщение и Кръщението на Господа все още на 6 януари. За тази разлика говорят мнозина като Йоан Касиан и Йероним, които отбелязват, че йереите в Египет разбират под празника на Богоявлението и Кръщението, и Рождението по плът на Господа, затова и празнуват заедно тайнството и на двете събития – и не два пъти, както става на Запад, но в един и същи ден на Богоявленията (ἡμέρα τῶν Θεοφανείων).[13]

3.2. Свидетелствата

Първото достоверно свидетелство за честване на Запад на Христовото раждане на 25 декември се съдържа в слово на папа Либерий (352-366) по повод пострижението на неговата сестра Маркелина и присъединяването им към редиците на монашестващите. Той се обръща към нея със следните думи: „Виждаш колко хора са се събрали в деня на раждането на твоя жених Христос”. Следователно по онова време празникът вече е бил тържествено отбелязван и събирал множество народ, от което разбираме, че вече Рождество Христово се е празнувало отделно от Богоявленията на 6 януари в Рим и вероятно е определено при папа Юлий (337-352).[14]

Но най-древното достоверно свидетелство принадлежи на Амиан Маркелин (312-400), според когото в 361 г.[15] във Виена (а не в Париж, Галия) Юлиан Отстъпник участва в празника за Рождество на тамошните християни.[16]

3.3. Причините за преместването на празника

Наистина празникът на Христовото раждане е пренесен на 25 декември не защото са смятали, че Христос е роден точно тогава, а за да се изравни с бляскавото честване на езическото божество на Слънцето (dies invicti Solis или по-близкото dies natalis Solis invicti = рожден ден на непобедимото Слънце). В този ден езичниците чествали рождения ден на непобедимото Слънце – нарастването на деня, победата на светлината над мрака.[17] Съвпадал обаче и с обичания празник на Дионис Спасителя – Врумалии (Βρουμάλια) – известният образ на божеството, умиращо и раждащо се отново всяка година, като дух на растежа, като божествен образец на безмилостната човешка съдба. Дионис впрочем умирал всяка година и бил погребван в Делфи.[18]

Преди Врумалиите обаче, от 17 до 24 се празнували Крониите. На 24 декември се изпълнявали Сигилариите, по време на които децата получавали подаръци от восък или глина, идоли и статуетки.[19]

Много мъдро Християнската църква е заместила всички тези езически празници с раждането на истинската Светлина, на мисленото Слънце на Правдата[20] Христос, роден от Дева и осветил живеещото в мрак и смъртна сянка човечество.[21]

Определянето на този нов празник е използвано и като оръжие срещу арианите. Като реакция и несъгласие с учението им, поставящо под съмнение триипостасния Бог и твърдящо, че Иисус Христос е получил божествена мъдрост едва в Кръщението Си – затова и Църквата е създала отделен и независим от Кръщението Господне празник: Рождество Христово. Той и съпътстващите го църковни тържества са практически израз на догмата за единството на Светата Троица и на Троицата в Единица.[22] Установяването на този празник като отделен от Господнето Кръщение е било реакция и срещу еретиците гностици и манихеи, отричащи Божието въплъщение и учещи, че „еонът” Спасител се е съединил с човека Иисус по време Кръщението му в Йордан.[23]

Друга причина е била употребата на новия календар. Когато новият календар се разпространява на Запад, зимното слънцестоене се пренася от 6 януари на 25 декември – така се пренася и честването на Рождеството.[24]

3.4. На Изток

Отделянето на празника на Христовото Рождество от Богоявление на Изток първо се разпространява сред евстатианите в Антиохия, които са били в общение с Рим. Св. Григорий Богослов говори за Рождественски празници, за Богоявление и за празник на Светлините (PG 36, 312, 356-360) и най-вероятно въвежда празника в Константинопол и полага големи усилия да утвърди новото честване.[25]

Ок. 376 г. св. Василий Велики въвежда празника в Кесария Кападокийска, като произнася „Слово за светото Раждане на Христос” (PG 31, 1473).

През 386 г. св. Йоан Златоуст също произнася слово за празника на Рождеството в Антиохия, озаглавено „Слово за рождения ден на нашия Спасител Иисус Христос” (PG 49, 351-362). В него се казва, че празникът на Христовото Рождество е бил известен от десетилетия.[26] Това, разбира се, още не означава и официалното му включване в празничния календар на Църквата в Антиохия. За това говори изразеното желание на светия Златоуст празникът да бъде официално установен.[27]

Ханс Лицман предполага, че празнуването на Рождеството е установено в малката общност последователи на Евстатий[28] и е възприето от Антиохийския архиеп. Флавиан през 386 г., след искане на св. Йоан Златоуст, върху когото онзи имал голямо влияние.[29]

Фактът, че двата празника на Изток вече са разделени, личи и от писмото на бл. Августин, в което той говори за празника на Рождество Христово, че се отбелязва към края на годината. Но и в словото на епископа на Емеса Павел, произнесено на 29-я ден в месеца Хойяк (25 декември) във голямата църква на Александрия и озаглавено „слово за раждането на Господа” (PG 77, 1433-1444), личи, че в египетските църкви по времето на Третия вселенски събор са правили разлика между празника Рождество Христово и Богоявление.[30] В Александрия първоначално празникът на Богоявлението не се чествал на 6 януари, а на 8 ноември и когато 8 ноември е определен за ден на Архангел Михаил Богоявление е пренесено на 6 януари – като общ празник с раждането на Господа, за да се реши проблемът с празниците на гностици и езичници по същото време.[31]

Но след разговорите на св. Кирил Александрийски с другите епископи на Третия вселенски събор той е убеден да включи новия празник в официалния календар на Александрийската църква. За първи път този нов празник се е празнувал в Александрия на 25 декември 431 г., когато там се намира Павел Емески от Сирия и произнася вече споменатото слово.[32]

Също и св. Григорий Нисийски в словото „За деня на Светлините, на кръщението на нашия Господ” различава ясно празника на Рождеството от този на Светлините, т. е. от Богоявление. Към това се прибавя и свидетелството на Астарий Амасийски, който в „Изобличително слово за празника на Календите”[33] изброява ясно празниците и различава Рождеството от Кръщението Господне.[34]

Последна от източните църкви новия празник въвежда Йерусалимската, по времето на еп. Ювеналий (422-458). След смъртта му обаче, в първите месеци на 458 г., йерусалимците се събират за стария празник и отбелязват Рождество и Богоявление заедно, за което говори Козма Индикоплевст в своята Християнска топография, но и Авраам Ефески в слово за св. Богородица, критикувайки упоритостта на палестинците и свързаните с тях араби да честват заедно тези два големи празника. Както обаче споменава историкът Никифор Калист Ксантопулос, имп. Юстиниан е определил в цялата Империя да се отбелязва празникът Сретение Господне на 2 февруари (40 дни след Рождество Христово според евангелския разказ) – във връзка с избавянето на Константинопол от чумната епидемия през 542 г. Следователно Сретение трябва да се е чествало на тази дата, 2 февруари, и в Йерусалим. Там обаче Църквата е продължавала, въпреки това, да празнува Рождество Христово на 6 януари, с Кръщението Господне. Заповедта на имп. Юстиниан II за отмяна на тази аномалия в Йерусалимската църква може би е резултат от тази практика.[35] И така, отделното честване на Рождеството и на Кръщението Господне навлиза постепенно в Йерусалимската църква, както преди това се е разпространило във всички църкви на Изток.

Арменската църква обаче предпочита да остане с двойния празник на 6 яунари и води остра полемика срещу определянето на 25 декември за ден на Раждането на Господа. Следобед на 5 януари там служат рождественската Литургия, а сутринта на 6 януари отслужват Богоявление и Великия водосвет.[36] Последица от тази практика е честването на Сретение Господне на 14 февруари.[37]

4. „Зимната Пасха”

Поради своето голямо богословско значение празникът на Христовото Рождество образува – заедно с Пасха – двата основни стълба, около които се движи литургичната година. Пасха е короната на подвижните, а Рождество – на неподвижните празници. Специално празникът на Рождеството на Христос е „митрополията” на празниците, според св. Йоан Златоуст, защото фактът, че го честваме е само по себе си предпоставка за всички останали стъпки в нашето спасение. Ако не се бе родил Христос, нито щеше да се кръсти, нито да поучава, нито да върши чудеса, нито да страда и да възкръсне.[38]

Рождественските богослужебни последования са съставени специално по образец на богослужебните последования на Господнята Пасха, на Възкресението. Спазва се 40-дневен пост. Има предпразненства, Велики часове с текстове с пророчества, апостолски послания, Евангелия и химни в навечерието на празника – последвани от вечерната Василиева литургия. В самия ден се извършва утринна и божествена Златоустова литургия. Тържеството продължава, за да стигне до своя завършек четиридесет дни по-късно с празника на Сретение Господне. В сърцето на празничния период продължава да бъде първоначалният „Празник на Светлините”, Богоявление.

Богослужебните текстове и химните за Рождество и Богоявление, за Пасхата на въплъщението и явяването в плът на Христос, повтарят онези от Славната Пасха на смъртта и Възкресението на Христос. Раждането и Кръщението на Господа да свързани непосредствено със смъртта и Възкресението Му. Роди се с цел на умре. Кръсти се с цел да възкръсне.

Пасхата на Неговия Кръст е подготвена от Пасхата на идването Му. Пасхата на Неговото Възкресение започва с Пасхата на Неговото въплъщение. Пасхата на Неговата слава е предизвестена от Пасхата на Кръщението Му. Ето какво честват всяка година християните в деня, който отец Александър Шмеман нарече „Зимната Пасха”.[39]

Нека видим сега как се е развил хронологично празничният цикъл за Рождество, започвайки от съвместното отбелязване на двата големи празника.

4.1. Празникът на Богоявленията (5 и 6 януари)

За литургичното оформяне на празника на Христовото Рождество влияние оказва празникът на Пасха. През 4 в. в Йерусалим (още когато Богоявление и Рождество са отбелязвани заедно) поклонничката Егерия свидетелства,[40] че, в подражание на Пасха, на Рождество Христово Йерусалимският епископ отслужва нощна Литургия в храма на Рождеството във Витлеем. След това целият събрал се народ, предвождан от клира и епископа, са се отправяли с литийно шествие към Йерусалим, пеейки: „Благословен Идещият в името Господне”.[41] Когато шествието стигнело мястото на Възкресението, първо изпявали един псалом, а сетне епископът благославял огласените (за Кръщение) и верните. След кратка почивка се събирали отново и отслужвали св. Литургия.[42]

Богослужението за Богоявление започвало в следобеда на 5 януари (както и при гностиците) и продължавало и след полунощ. В храма имало обилна светлина, защото християните държели запалени лампади. Затова именно празникът на Богоявлението е наричан „Празник на Светлините” – Φῶτα.[43]

В полунощ е ставало освещаването на водите, в които се кръщавали онези, които искали да се кръстят на този празник. Преди да влязат във водата, вярващите взимали от осветената вода и я носели в домовете си. Тази вода използвали, както и ние днес. Сутринта на 6 януари обаче, по свидетелството на св. Григорий Богослов в едно негово слово, имало богослужение, което не е било толкова тържествено. Това богослужение е запазено и днес като вечерня, макар че се служи сутринта на 5 януари.[44]

На Запад празникът на Богоявлението е навлязъл постепено от Изток, през Галия, вероятно чрез св. Атанасий Велики[45] и е честван много тържествено, с голямо шествие, както го описва западният имп. Хонорий в писмо до своя брат Аркадий.[46] Двойното честване на празника Богоявление в Йерусалим станало образец за организирането на честването на Рождество в Рим с три божествени литургии. Празничният стих от псалтира „Благословен идещият в име Господне”, който се пеел по пътя от Витлеем до Йерусалим, е graduale на втората божествена Литургия на Рождество, която отслужвал папата по пътя от храма на св. Мария Маджоре към гроба на св. Петър. И апостолското четиво обаче (Тит 2:11-15) на Литургията е било същото с това, което се е четяло в целия Изток по време на богоявленската Литургия.[47] Практиката да се служат три литургии се свързва с папа Тиберий (431-440). Първата се отслужвала през нощта, втората на зазоряване и третата след изгрев. Първата е изобразявала човечеството преди Моисеевия закон, втората – зората, времето на закона и пророците, и третата, след изгрев слънце – времето на благодатта.[48]

4.2. Разрастване на празника

В един момент обаче (както писахме в т. 3) празникът на Рождеството на Господа се прехвърля на 25 декември, а празникът на Кръщението продължава да се отбелязва на 6 януари. Празничният цикъл обаче се разширява още повече.

Първоначално към празника на Рождеството е добавена една подготвителна неделя, наричана „Неделя на св. отци”. Под отци тук разбирали не тези на Църквата, а предците по плът на Господа и родоначалника Авраам. След това темата на тази неделя се разширява и включва всички старозаветни праведници до Христос – както предците Му, така и тези, които не са.

Както и днес, прочитали евангелския текст за родословието на Христос, който се съдържа в Глава 1 на Евангелие според Матей, и откъса от апостолското Послание към евреите за страданията на „пострадалите за вярата” мъже от Стария Завет.[49]

По-късно разширяването в празничното съдържание на Неделя преди Рождество Христово и тенденцията да се развива предпразничният период води до раздвоение на тази Седмица и пренасяне на част от съдържанието ѝ върху предхождащата я Неделя. Така неделите на св. отци стават две и, за да се различават, едната получава името „Неделя преди Рождество Христово”, а по-старата запазва старото си име „Неделя на св. Отци”, която, за да не се бърка с тази на отците от Вселенските събори, получава името „Неделя на праотците”. Затова е избран евангелският разказ за голямата вечеря на небесния цар, на която ще дойдат мнозина от Изток и от Запад и ще седнат заедно с Авраам, докато синовете на младоженеца, израилтяните, ще бъдат оставени отвън. За да се обогати темата за тази Неделя, към нея е прибавена и паметта на пророк Даниил и на трите момчета, т. е. на 17 декември.[50]

Аналогично предпразнично четиво е потърсено и за неделята преди Неделята на праотците, т. е. третата до Рождество, и за такова определят откъса от Евангелието според Лука за Неделя 10, посветен на изцелението на прегърбената жена, „дъщеря на Авраам”. По този начин целият месец декември придобива предпразничен характер. Посветен е на Стария Завет, на пророците и предците на Христос, на периода на очакването на Месията. Затова именно виждаме в еортологиите на 1 декември да се говори за паметта на пророк Наум, на 2 декември за пророк Авакум, на 3 декември – за пророк Софроний, на 16 декември за пророк Агей и пророк Даниил и трите момчета на 17 декември.[51]

Също и празникът на Въведение Богородично е подготовка за големия празник на Рождеството. Той се нарича „благоволения Божия предображение” (аполитикии на празника), който се възвестява от ангелите на света по време на Раждането на Господа. Това е първото честване на спасението, идващо в света с Иисус и което първа приема Мария. Тя е онази, която още невръстна е въведена в Светая Светих от йерея Захарий, бащата на св. Йоан Кръстител, за да бъде отглеждана там от ангелите, подготовяйки се за непорочното зачеване на Божия Син.[52]

Така постепено стигаме до установяването на 40-дневния предпразничен период на Рождество (dies ante natalem Christi, Dominicae adventus Domini). В предрождественския период обаче се включват още празници. Те не влизат в 40-те дни преди Рождество, но зависят непосредствено от този празник и трябва да съвпадат с конкретно време преди него. Става дума за празника на Благовещението на св. Богородица, както и Зачатие и Рождение на св. Йоан Предтеча.[53]

4.2.1. Зачатие и Рождение на Предтечата и Кръстител Йоан

Пръв от тези празници е Зачатие на светия Предтеча. Според евангелието по Лука (1:36) това се е случило шест месеца преди Благовещение Богородично.[54] Следователно, ако Рождество се празнува на 25 декември (зимното слънцестоене), денят на раждането на Предтечата се пада на 24 юни (заема мястото на езическите тържества за лятното слънцестоене). Ако от 25 декември и 24 юни отброим 9 месеца, денят на зачатието на Спасителя се пада на 25 март (заема мястото на празника на пролетното равноденствие на езичниците), а денят на зачатието на Йоан е 24 септември (на мястото на езическия празник на есенното равноденствие).[55] Празникът на Зачатието на светия Предтеча е пренесен от 24 на 23 септември, защото денят е бил определен от римската държава за национален празник и е рожден ден на имп. Октавиан Август.[56]

4.2.2. Благовещение Богородично (annunciation Beatae Mariae Virginis, Mariae salutation или conceptio Christi)

Следва празникът Благовещение на св. Богородица. В Йерусалимската църква той се отбелязва от 5 в. (както личи от беседите на презв. Исихий и презв. Хрисипий, който е хиротонисан 455 г. и умира 479 г.), но не на 25 март, – след като празнували Рождество Христово на 6 януари, – а на 6 април. След като се налага повсеместно честването на 25 декември, Благовещение е преместен на 25 март. Според Йерусалимския Канонарий този празник се е извършвал пред Овча порта, до къпалнята Витезда. Причината е, че по предание близо до Овча къпалня се намирала къщата на Йоаким и Анна и следователно се е смятало, че там е била родена и св. Богородица.[57]

В Мала Азия Благовещение се споменава за първи път в 6 в. От Изток той се разпространява и на Запад. Заедно с празниците на Сретение, Рождество и Успение Богородично той се празнува в Рим в началото на 7 в., при папа Сергий (687-701).[58]

Този ден, 25 март, съвпада, както вече казахме, с пролетното равноденствие. Под влияние на юдеите, и по-специално на Филон, се смята за първи ден на творението.[59] Така, според възгледите на епохата е трябвало Христос да се зачене именно в този ден.[60] Той е бил най-подходящ за Въплъщението на новия Адам, Който ще възсъздаде наново творението.

И така, прехвърляйки Рождество Христово от 6 на 25 декември Църквата е свързала важните събития от живота на Спасителя – мисленото Слънце на Правдата и Неговия предтеча – с различните завъртания на физическото слънце. Църквата не е пропуснала и факта, че от м. юни (рождество на Йоан Предтеча) дните започват да намаляват, а от м. декември (раждането на Спасителя) да нарстват. Според бл. Августин, това напомня за думите на Предтечата, че „Той трябва да расте, а аз да се смалявам”.[61]

4.3. Предпразнични песнопения

Онова, което придава особено силен подготвителен и предпразничен тон на периода преди Рождество Христово, са песноппенията, които се изпълняват по време на вечерните и утринните богослужения през тези дни. Това се постига чрез методично организирана система.[62] От 21 ноември – празника Въведение Богородично – започват да се пеят като катавасии ирмосите на канона на Рождество „Христос се ражда, славете Го”,[63] а от 26 с. м. се включва и предпразничният кондак „Дева днес ражда Предвечното Слово”. От 30 ноември – деня на св. апостол Андрей – се прибавят още няколко предпразнични химна. Въпреки това предпразненството на Рождество Христово започва главно от 20 декмеври или от 18, когато най-рано може да се падне Неделята преди Рождество Христово, когато честваме паметта на всички от века угодили Богу от Адам до Йосиф, годеника на Пречистата Богородица, изброени от св. ев. Лука, както и на пророците и пророчиците.[64]

За тези дни е характерно и че по време на повечерията и предпразничните триоди и канони стиховете на св. Симеон Метафраст са свързани и по акростих и по съдържание със съответните триоди на Страстната Седмица. Седмицата до Рождество Христово придобива така характер и подражава на предпасхалната Страстна седмица. Това подражение кулминира в навечерието на Рождество със службата на Царските часове от Велики петък, което личи и от вдъхновението и цялостния облик на тези богослужения и приликите им с кондаците „Днес храмовата завеса”, „Днес се освещава природата на водата”, „Като агнец на заколение”, „Идващият с плът”, „Това каза Господ на юдеите”, „Това каза Господ на Йоан”, „Елате христоносни народи” и т. н.,[65] както и великото повечерие на Пасха.[66]

Остатъци от древното единство на големите празници Рождество и Богоявление се запазват и в Рождественската св. Литургия. По тази причина в нея вместо трисагий се пеят библейските стихове за новопокръстените: „Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27).

Ако навечерието на празника се случи от вторник до събота, тогава се пеят предпразничното последование на повечерието и утринната, царските часове и вечернята с божествената Василиева литургия. По подобие на последованието на Велика събота, Рождественската вечерня е наситена с много старозаветни четива, от които днес се четат само три. Междувременно се пеят тропари. След това Трисвятият химн и божествената Василиева литургия. В деня на Рождество Христово се изпълнява полунощница и утринна според типика на Господските празници и божествената Златоустова литургия.[67]

Тук трябва да направим две уточнения, отнасящи се до типика на предпразничния период на Рождество и които имат непосредствена връзка с поста, който се пази в този период, и са свързани с великата Четиридесетница и Страстната седмица, особено с Велики петък и Велика събота.

От началото на 40-дневния рождественски пост, т. е. от 15 ноември, деня на св. ап. Филип, според предписаното от типика, всяка неделя, вторник и четвъртък на вечернята се пее прокименът „Алилуарий” вместо аполитикия (отпустителен тропар) „В храма стояще”. Също така вместо Малкото повечерие се чете Великото.[68] И още нещо – всеки понеделник, сряда и петък[69] се четат междучасията (Μεσώρια). Този ред се спазва и по време на поста на св. апостоли.[70] В енорийската практика обаче, а и изобщо, тази традиция вече заглъхва и се спазва само в богослуженията на Света гора.[71]

Типикът обаче определя и нещо, което по-скоро се дължи или на недоразумение, или на прекалено влияние на търсени паралели с Велики петък. Навечерието на Рождество (както и това на Богоявление) има за образец Велики петък – както в типика за положената служба, така и за поста. И двата дни са дни на строг пост. Затова в този ден не се отслужва божествена Литургия, защото пост и Литургията са несъвместими. През тези дни Литургия се извършва или след вечернята, както е на Велика събота, или се служи Преждеосвещена литургия, като в дните на Великия пост. Така в навечерието на Рождество Христово (и на Богоявление) по подражание на Велика събота се отслужва божествената Василиева литургия, след вечернята.

Ако обаче Рождество (или Богоявление) се падне в неделя или понеделник, царските часове заедно с поста се пренасят на 22 или 23 декември и през тези дни не се служи божествената Златоустова литургия, защото това ще предполага нарушаване на поста, нито Василиевата, тъй като тя е свързана с вечернята на празника, която сега се отслужва в навечерието, на нормалното си място, но без Василиевата литургия, защото навечерието на празника е събота или неделя, т. е. непостен ден и Литургията се служи сутрин. Същото важи и за Богоявление, с тази разлика, че 2 или 3 януари са празничен период и постът е забранен.[72]

4.4. Следпразненство

Постепенното изкачване до Рождеството на Спасителя завършва и достига своята кулминация във великата седмица и в Пасхата на Рождеството. Пасхата обаче не продължава и занапред, седмицата след нея е светла, което по указанията на типика се смята също като един пасхален ден. Осмият ден е Неделята на Тома или Антипасха – образ на осмия ден на бъдещето. С 40-ия ден приключва пасхалният период с празника на Възнесението, възнасянето на Господа в тяло в славата Му, в небесната светая светих.

Пасхалният период е повлиял и на оформянето на следпразничния период на Рождество. На 26 декември се празнува Събор на Пречистата Богородица – Христова майка и се възпоменава бягството в Египет на св. семейство. На 29 се чества паметта на Витлеемските младенци, избити от Ирод. Неделята, която се случва в този период, Неделя след Рождество Христово, е посветена на Йосиф обручник, на Яков, брат по плът на Господа, син на Йосиф от жената, която имал преди да се сгоди за Богородица, и общия праотец, царя Давид. През целия този седемдневен период Рождественските химни се допълват със службата за светеца на деня, а цялата служба на празника се повтаря на 31 декември.[73]

В празничния цикъл, свързан непосредствено с Рождество Христово, са добавени още няколко празника, които трябва да съвпадат с определено време след Рождеството. Става дума за Обрезание Господне и Сретение Господне.[74]

4.4.1 Обрезание Господне

Обрезанието на Господа, извършвано според Мойсеевия закон, съответства на Томина неделя след Възкресение Христово и също е образ на осмия ден, на реалността в есхатона, на Небесното царство. Ще рече, ние предвкусваме реалността на Небесното царство, живота в Осмия ден, на който може да се надява всеки човек.[75]

Както явяването на Господа на Тома допринася за потвърждаването на свръхестественото събитие на възкресението от мъртвите и убеждава и най-съмняващия се ученик, така и обрезанието в Осмия ден и даването на име представлява печат и потвърждение на съвършеното въчовечаване на Христос, на възприемането на човешката природа, на реалността на свръхестественото Въплъщение на Словото Божие и на включването му чрез знака на обрезанието към Божия народ, както и на подчинението Му на Закона. Този Осми ден чрез явяването и присъствието на Възкръсналия сред учениците Му става образ и на Осмия ден на бъдещия век, когато без прекъсване ще се наслаждаваме на присъствието на Христос. И този Осми ден след раждането му „изобразява” според св. химнописци „бъдещия безкраен живот”, „носи образа на бъдещето” – именно заради присъствието в плът на Христос сред Неговия народ и сред човешкия род.[76]

Обрезанието Господне е било поставено осем дни след Рождество Христово, т. е. на 1 януари. Въведен е на Изток в 5 в. и е разпространен на Запад през 6 в.

1 януари е бил началото на римската година и се е чествал с танци и карнавали, когато са се случвали и много неприлични неща. За да отдалечи християните от тях, Църквата установила, от 4 в. нататък, ден за покаяние, пост и молитва. Въвеждането на Обрезанието Господне и празника на св. Василий Велики, който се споменава от св. Андрей Критски в 8 в., и постепеното изчезване на споменатите празници, слага край на скръбния възглед за този ден.[77] Празникът на Обрезанието се споменава още в 5 в., в слово на Константинополския архиепископ Прокъл (434-438) „За обрезанието на Христос” (PG 65, 837).[78]

4.4.2. Сретение Господне (Festum purificationis Mariae)

Празничният период след празника на Рождество продължава и след Обрезание Господне. Обхваща празника Богоявление с предпразненството и следпразненството му, продължаващи до 14 януари, за да започне още от следващия ден – 15 януари, един нов предпразничен период, въвеждащ празника на 40-ия ден от Рождеството, Сретение Господне, на 2 февруари. Това е завършекът на Рождество Христово, неговото отдание – което съответства на Възнесение Христово в 40-я ден след Пасха.[79]

Според Пътеписа на монахиня Егерия (гл. 26) в Йерусалим празнували Сретение Господне на 40-ия ден след Богоявление (6 януари) и е свързано с проповедта на Христос в Храма. Празникът се е приспособил към новия календар, свързвайки се с Христовото Рождество на 25 декември и се е разпространил в цялата Църква, отначало като Господски, а впоследствие и като Богородичен празник.[80]

Според Мойсеевия закон жената, родила мъжко дете, е нечиста за седем дни и след обрезанието на детето, което е ставало на осмия ден от раждането му, тя оставала нечиста още 30 дни. През тези 40 дни не се е позволявало тя да докосне нещо свято, нито да влезе в Храма. След този период на очистване тя е трябвало да принесе умилостивителна жертва на свещениците в Храма (Изх. 12:1-8). Буквата на Закона изпълнили и Йосиф и Мария, след като, според св. ев. Лука, пристигнали на 40-ия ден в Храма и принесли жертва.

Влезли в двора на Храма, ги посреща Симеон, движен от Светия Дух. На Симеон е предсказано, че няма да умре докато не види „Христос Господ”. Той взема Младенеца на ръце и прославя Бога с известните вече думи „Сега отпускаш Твоя раб, Владико…”.

Тъкмо това посрещане на Господа от Симеон празнува и Църквата на Сретение Господне. Празникът е въведен първо на Запад, за да отмени езическите празници в началото на февруари в чест на бог Пан (Luprecalia). Според Георги Кедрин, празникът е установен при имп. Юстиниан I (Кратка история, PG 121, 780). Според Никифор Калист, имп. Юстиниан е този, който го е въвел. Преди него Георги Монах, наричан грешник, отбелязва, че при Юстиниан празникът Сретение е бил преместен от 14 на 2 февруари.

Тъй като обаче още преди 6 в. са съществували множество слова, посветени на този празник, се предполага, че той е въведен в Константинопол от имп. Юстин, а имп. Юстиниан – след като 25 декември става повсеместен празник в Империята за Христовото Рождество – премества Сретение Господне от 14 на 2 февруари, и поради бедите в Империята, особено в Мизия, заповядва той да бъде празнуван във всички църкви.[81]

Следователно Сретение Господне, според Пътеписа на Егерия, се е празнувало на 40-ия ден след Богоявление с голяма тържественост и с литийно шествие към храма на Възкресението, по подобие на Пасха. Според нея, тогава са се произнасяли актуални проповеди от всички презвитери и епископи, в които с големи подробности се е разказвало за влизането на Господа в Храма.[82] Характерен е начинът на отбелязането му на Запад, където се е провеждало шествие със свещи, наричано първоначално festum calendarum siveluminum. Според Кирил Скитополски римлянката Икелия пренесла този обичай и в Йерусалим.[83]

4.5. 40-дневният пост на Рождество Христово

Както казва св. Йоан Златоуст[84], 40-дневният пост е най-вече време за покаяние. Затова и Великата Четиридесетница е установена с една само цел – по-доброто и пълно подготвяне за святото честване на „кръстната” и „възкресна” Пасха.[85] Затова е било разбираемо да се установи подобен пост и през „рождественската пасхалия”, т. е. за големия Господски празник на Рождество Христово.

Както личи от едно слово на епископ Арелат Кесарийски, произнесено в дните преди Рождество, на Запад установеният пост преди празника е продължавал няколко дни. Но и бл. Августин в едно писмо (116) говори за подобна подготовка за посрещане на Рождество. Това се потвърждава и в друго писмо на Августин (65), но и в Правило 4 на свикания в Сарагоса, Испания, през 380 г. събор. С този канон се установява предпразничен период от 17 до 24 декември. И други събори на Запад (особено в Тур през 567 г. и Матискон, 581 г.) определят, че монаси и миряни трябва да постят преди Рождество, без да се уточнява продължителността на постния период.[86]

Както на Запад установяват пост и въздържание за няколко дни преди празника, по същия начин постановяват пост преди Рождество и на Изток. По подражание на пасхалния пост Рождественският става 40 дни, като на много места става известен с името пост на св. Филип, тъй като започва на 15 ноември, в деня след неговия празник на 14 ноември.[87]

Разпространението на Рождественския пост (както и на този на св. апостоли, който първоначално е една седмица)[88] вероятно се случва през 6 в., под влияние на сирийските и палестински монаси, както свидетелстват някои несториански и монофизитски извори от тази епоха. Можем обаче да предположим, че тези 40 дни са съществували и сред православните монаси. Това се потвърждава от факта, че и двете четиридесетници са познати в 6 в. на древната Църква на Британските острови, която е имала монашески характер и тесни връзки с Православния изток.

От православните на Изток пръв за тези два 40-дневни поста говори св. Анастасий Синаит – игумен на Синайския манастир през 7 в., а след това Константинополският патриарх св. Никифор и св. Теодор Студит. Първият е представител на монашеството в Сирия и Египет, а следващите двама на практиката на Константинопол от края на 8 и началото на 9 в.

Както и в пасхалния пост, така и в Рождественския монасите се хранили веднъж в ден, в деветия час (3 следобед). Позволявали се храните, които са позволени и днес. Ако в Рождественския пост (или Апостолския) се случел празник когато не се четат часовете, позволявала се консумация на риба, сирене и яйца. „През 40-те на св. Апостоли не се разрешава риба и сирене, и вино, освен в дните, когато не се четат часовете… Това важи и за 40-те на ап. Филип (Теодор Студит, PG 99, 1713). През тези празнични дни храната не се е приемала в деветия час, а в шестия (на обяд) и следобед (пак според св. Теодор Студит). Тези пости, в тази продължителност и строгост, са се разпространили и сред клириците и миряните, които не са били монаси, но това става чак след 12 в.[89]

Още от 7 в. е имало съпротива срещу установяването на тези два специални поста, които са били различни от съборно установените пости на Великата четиридесетница, Страстната седмица, както и сряда и петък. Св. Анастасий Синаит говори за тях и се опитва да отговори на възраженията не само на епископите и обикновените вярващи, но дори и на монасите, не приемащи установяването на двата поста преди Рождество и празника на св. Апостоли (Λόγος 4 – PG 89, 1392).

Дори в 12 в. има спорове за каноничността на тези пости (към които вече е бил прибавен и този преди Успение Богородично, преди Преображение и които се слели в един – преди Отсичане главата на св. Йоан Кръстител, преди Въздигането на Честния Кръст и в навечерието на Богоявление), т. е. шест столетия след първото им появяване в монашеските среди на Изтока.

Много събори са се занимавали с този въпрос – например, Константинополският при патриарх Николай ΙΙΙ (1084-1111) или съборното събрание „на тук намиращите се архиереи” при патриарх Лука Хрисоверг (1156-1180) в присъствието на имп. Мануил I Комнин (1143-1180), които решават, че тези пости са пожелателни, а не задължителни.

Разбира се, за монасите те са били задължителни и е трябвало да се спазват строго, ако разбира се са предвидени в ктиторския типик на манастира.[90] Всичко обаче е било във властта на местния епископ, който е можел да приложи църковна икономѝя по отношение на продължителността на постите.

Като изтъкнат канонист, Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (1185-1199) обаче е бил в центъра на тези църковни разговори и решения. Той изпраща писмо до образования монах Теодор Сарпиот, който се е подвизавал в известния по онова време манастирски център на Планината на Авксентий, близо до Халкидон, а и до патриарха на Александрия Марк, в които смята за необходим поста преди празниците на св. Апостоли, Рождество Христово, Преображение и Успение Богородично като духовна подготовка за св. Причастие, но определя продължителността му да е една седмица. Изключение са били отново монасите. Те е трябвало да постят повече, ако го изисква „ктиторският типик” (PG 138, 1001). Разбира се, не се е ограничавало желанието за пост на миряните; напротив, пастирски са насърчавали всяко допълнително духовно усилие.[91]

През този пост, според Антиохийския патриарх Теодор Валсамон, се позволява – освен в сряда и петък – до 17 декември да се консумира риба, а от 18 до 24 може да се пие вино и елей.[92]

Още от самото начало е имало разногласие каква храна трябва да ядат вярващите или пък да се въздържат от нея по време на пост.[93] И днес има разногласие дали трябва не-монаси да се въздържат от риба от понеделник до петък (т. е. в понеделник, вторник и четвъртък, тъй като сряда и петък са изцяло постни дни).[94] Това може би също е доказателство, че Рождественският пост е бил пожелателен, а не задължителен за християните не само за Източната, но и за Западната църква.

5. Епилог

В общи линии това е празникът на Христовото Рождество. Накратко видяхме как се разделя, първоначално на Запад, от празника Богояление, как се утвърждава постепено във всички църкви на Изток, както и начина, по който е бил честван от тогавашните християни на Изток и на Запад, но също и днес, според действащия ред в Православната църква на Изтока.

Около него постепено се развива един пълен празничен кръг, предпразничен и следпразненство, който заема една пета от църковната година и представлява оста, около която са подредени неподвижните празници. Превръща се наистина във втора Пасха, първия ден на Царството и главен празник на празниците, който с времето все повече подражава на Пасхата (дори по начина на постене), без в крайна сметка да достигне нейния мащаб.[95] Това е празничният цикъл на неподвижните празници, оформен въз основа на новия, вече слънчев календар, въпреки че според стария лунен календар продължава да се изчислява големият празник на Възкресението на Господа, Пасха, както е определено от Първия вселенски събор. Това е празникът на Раждането на Богочовека, началото на нашия богочовешки живот – на един живот, едновременно Божи и човешки, на тайна скрита и непозната дори за ангелите, която сега се открива чрез Раждането от Девицата на Христос във Витлеем, с една само цел: обòжението на човека.[96] Това е празникът на деня, когато в пространството и времето идва, влиза Този, Който е извън време и пространство – самият Създател на пространството и времето.

Превод: Златина Иванова

* Ἀρχιμ. Φιλοθέου Νικολάκη, Η Εορτή των Χριστουγέννων και ο εορτολογικός της κύκλος – Ωφέλιμα, Νοέμβριος 2013 (издание на храм Св. Георги Кипсели, Атина; бел. прев.).