Защо изпитваме носталгия по СССР?

В тези дни отбелязваме стогодишнината от началото на един грандиозен социален експеримент, който продължава седем десетилетия и който дълбоко засегна живота на значителна част от човечеството – в СССР и в Източна Европа, в Китай, в Монголия, в Камбоджа… Този експеримент показа много неща, но един от неговите резултати има отношение към нашата обща природа. Човекът е същество, което се нуждае от смисъл.

Как да обясним на младите какво означава „на ъгъла пуснаха кокошки”.

Хората, които изпитват носталгия по СССР, явно изпитват носталгия не по битовия строй на живота. Той беше твърде жалък и в крайна сметка доведе до разрушаването на системата. Икономически, в обезпечаването потребностите на гражданите, СССР беше страшно неефективен и ако хората можеха от време на време да се завръщат в условията, в които се е живяло тогава, дори и най-пламенните СССР-патриоти биха избягали.

Отсъствието на най-обикновени вещи на бита, от типа на тоалетна хартия, бананите и портокалите като чудно и рядко лакомство, месото, което се появяваше рядко и което трябваше да получим, престоявайки на огромни опашки… Добре помня това – сам като дете стоях на такива опашки, тъй като отпускаха само определено количество на човек, и затова в магазина се струпваха цели семейства.

Изразът „да продадеш Родината за дрипи” (аз помня съветски филм, в който една безразсъдна девойка прави именно това) е достатъчно показателен – модната и удобна дреха можеше да съблазни съветския човек дори до степен на държавна измяна. Това бе икономика, в която наличието на пари (а те също бяха малко) само по себе си все още не означаваше възможност нещо да бъде купено. Необходимо бе съчетанието на пари и връзки, а понякога и на чист късмет.

Сега на младите хора не е възможно да бъде обяснен смисълът на думите „на ъгъла пуснаха кокошки”. А това означаваше, че кокошките (внезапно) са се появили за продан и че човек трябва да се отскубне веднага от работа и да бяга да се реди на опашката за тях, докато не са разграбили всичко. За неща пък като това, че зъби може да се лекуват и с обезболяване, и че така се полага, разбрах едва в годините след падането на съветската власт.

Имаше го обаче преживяването на великото „ние”

Имаше го обаче и онова, което заставя хората да изпитват носталгия. Става дума за онази атмосфера, която вие можеше да почувствате в някои от старите съветски филми. Преживяването на великото „ние”, на единството с останалите хора – със съгражданите, с хората с добрата воля от целия свят, топлото човешко братство с хора с различни езици и цвят на кожата. Гордата и щастлива принадлежност към страна, към която с надежда и любов гледат трудещите се от целия свят.

Участието във велики, грандиозни неща: когато по-големите ученици отиваха да помагат на колхозниците, това се провъзгласяваше не като свидетелство за чудовищната неефективност на системата, а напротив, като солидарно участие: „Моят труд се влива в труда на моята република”.

Марксизъм-ленинизмът провъзгласяваше, че човешката история има смисъл и цел, че тя се движи към светло бъдеще, когато ще се осъществи „Великата мечта”, всяко зло и неправда ще изчезнат, а експлоатацията на човек от човека и войните ще останат само далечен спомен. Хората ще се научат да лекуват всички болести, ще полетят към далечни планети, ще се сприятелят с обитателите на далечни галактики – космосът беше важна част от това, което можеше да бъде наречено „Велика мечта”.

Наистина, лично безсмъртие тази идеология не обещаваше и не скриваше, че „да живеем в това прекрасно време не ще се случи ни на мене, ни на тебе”.[1] Идеите, че все някога науката ще достигне до такова могъщество, че ще може да възкресява мъртви, се позволяваха с внимание, но никога не бяха забележима част от тази идеология.

За сметка на това тя даваше смисъл на живеенето тук и сега: ние всички участваме във велико и правилно дело, внасяме своя дял в историческите достижения, застанали сме от правилната страна на историята. Тя даваше преживяване за правота: ние сме правилните хора, ние принадлежим към правилната общност. А съветските филми – и особено документалните за героите на труда – прославяха честния труд за благото на съгражданите, верността към семейството и дружбата между народите.

Именно затова комунизмът беше така мощен и такова издръжливо движение.

Хората могат и да преживеят това, че животът им е краен, но не могат да понесат да е безсмислен. Именно затова немалко хора и доднес с нежност и носталгия си спомнят СССР или тъгуват по него, ако не са го заварили.

Напомнянията – дори и най-верните от тях – за това, че в битово отношение СССР беше ужасен, че пропагандата лъжеше, а съветските хора отчаяно се въртяха, опитвайки се да докарат допълнително късче хляб, не могат да разрушат тази тъга по единството и смисъла.

С какво марксизмът противоречи на атеизма, който провъзгласява?

Когато говорите на адепт на определена политическа идеология (в дадения случай комунистическата), че неговите възгледи са лъжовни, за него това означава, че неговият живот е безсмислен. А това той не може да преживее. Изобщо това не може да преживее никой човек.

Човекът изпитва най-дълбока потребност животът му да има смисъл, животът му да е включен в някакъв контекст, който би го направил важен, нужен, въвлечен в общия процес на развитието на мирозданието, свързан с живота на другите. И това се отнася и до съвременника, и до човека, живял преди, и за тези, които тепърва ще живеят.

Съветските идеологии – марксизмът, либерализмът, национализмът – се отзовават на тази потребност. Марксизмът позволяваше на човека да се почувства част от огромна картина, да осъзнае трудовите си делници като част от велик исторически проект.

Тук обаче лежеше и неговото неизбежно вътрешно противоречие. В марксистката картина на историята присъстваше и една несъмнена телеология (от гр. τέλος – „цел”, „осъществяване”): историята е осмислена, тя се движи към определена цел и дори има есхатология, учение за края на историята, когато ще бъде построен комунизмът и всяко зло окончателно ще бъде изтребено.

А това несъмнено противоречи на атеизма и материализма, които, от друга страна, марксизмът провъзгласява. Материята няма цел. Полагане на цел може да има само при личността. Още повече, че материята не може да има каквито и да било благи цели – за да различава добро и зло, отново е нужна личност.

Както го е написал, например, комунистическият автор Генадий Гусев в книгата си Странстването на великата мечта,

Не като някакъв изначален „примат” на доброто и любовта, уж възхождащи към идеята за Бога, а обективно потвърденото от целия ход на историята превъзходство на човешката солидарност, обединяването над егоизма и човеконенавистничеството са начало на началата, благодатен източник на автентичния нравствен живот на човечеството.

Нишката на единението и на самоотвержеността ни води отново към източниците на човечеството и с всяка стъпка ни убеждава: природата винаги безжалостно е отмъщавала на изолиралия се, на престъпилия висшите интереси на човешкия род. И въобще, както сега все повече се изяснява, победител в борбата за живот на земята сред множеството човекоподобни е излязъл именно този вид, в който е било по-силно развито чувството за взаимна подкрепа, този, при който чувството за колективното самосъхранение е вземало връх над чувството за личното самосъхранение.

И така, самата история се оказва главно доказателство за безсмъртието на Великата мечта за тържеството на Доброто над Злото, на безкористието и на справедливостта над подлостта, алчността и угнетяването. Не, този същински хепиенд съвсем не е наивен, нито е примитивен, това е щастливият финал на добрите народни приказки![2]

Така, с един скок на чистата вяра се е провъзгласявало това, че „ходът на историята” „обективно потвърждава” нравствените ценности, при което дори природата е дарявана с някакво нравствено съждение и нравствено възмездие: тя „безжалостно е отмъщавала” на егоистите. Разбира се, в емпиричната реалност това очевидно не е така, но нека още веднъж обърнем внимание на главното противоречие в този светоглед: едновременно историята има обективен нравствен смисъл и цел при положение, че принципно няма никой, който да би могъл да задава този смисъл и тази цел.

Опитът да се намери смисъл на живота без Бога се е провалил

Атеистите-немарксисти, такива като например Ричард Докинс, са много повече последователни, когато заявяват, че в тяхната картина на вселената „няма нито добро, ни зло, нито цел, нито замисъл – нищо, освен сляпо и безжалостно безразличие”. Тезисът на руските атеисти от 19 в., че „човекът е произлязъл от маймуната и, следователно, ние трябва да се обичаме един друг”, е трогателно нелогичен, но издава обстоятелството, че всички те все още са живеели в християнския свят, където съществуват обективно добро и зло, а историята има автентичен смисъл и цел.

Ако обаче картината на света на марксистите е вярна, ако Бога Го няма, ако ние не сме резултат от някакъв замисъл, а от развитието на процеси, в които няма и не може да има никакъв замисъл, то техният живот (както и животът въобще) се явява безсмислен. Тогава няма и никаква осмислена история, част от която би могъл да бъде техният живот и тяхната борба.

Това, което е било толкова привлекателно в комунистическата идеология, – това, че историята притежава нравствен и есхатологичен смисъл, че в нея човекът е призован да бъде активен участник – опровергава принципния за тази идеология атеизъм.

Ние се нуждаем – така, както от водата и от въздуха – от това, нашият живот да бъде осмислен и да се явява като част от една осмислена история. В това е тайната на успеха на комунизма, но в това е и тайната на неговия провал. Самата тази истина за нас обаче – истината, че ние изискваме животът ни да има смисъл – говори за това, че комунистите са търсили нещо автентично, но не са го търсили, където трябва.

Както казва Клайв Стейпълс Луис, цялата история на човечеството – това е история на опитите да се намери щастие без Бога. И комунизмът е точно такъв грандиозен опит да бъде намерен смисъл на живота без Бога. Този опит се провали, но както и при всеки друг експеримент отрицателният резултат е също резултат.

Превод: Борис Маринов

* Худиев, С. „Почему мы ностальгируем по СССР? – В: Православие и мир (бел. прев.).

В навечерието на стогодишнината от Октомврийската революция публицистът и богослов Сергей Худиев разсъждава над тайните на успеха и провала на грандиозния комунистически експеримент (бел. рус. ред.).