Избирането на епископи във Византия 9-15 век. Историко-правов очерк

Синтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Изборът на архиереи – пред съда на правните паметници на Византия от 9 и началото на 10 век

Важно значение за решението на този въпрос имат преди всичко паметниците на византийското право – църковно и гражданско, което се отнася до Църквата. На първо място трябва да поставим Номоканона с 14-те глави, редактиран през 883 г. от прочутия Константинполски патр. Фотий. Той представлява „велик акт на самоопределянето на Източната църква – ознаменува нейното връщане към древните автентични основи на църковното устройство, както те са определени през 6 и 7 век”, и при това „в духа на строгото църковно предание, намерило израз в правилата на съборите, започвайки от Трулския”. Номоканонът съдържа каноничните норми за избор на архиереи, които са действали и в 9 век, и в следващите периоди, като практиката на Византийската църква се е основавала именно и преди всичко върху тази здрава, неизменна и непоколебима основа, положена от св. отци.

Заедно с Номоканона са се употребявали и прочутите Василики, съсредоточаващи цялата гражданско-правна мъдрост на византийското средновековие и включващи и закони, запазени още от времето на Юстиниан, относно избора на архиереи.

Допълнение на Номоканона и Василики е сборникът Прохирон (Πρόχειρος νόμος), както и Епанагога (Επαναγωγη του νομου) на имп. Василий Македонец – кратки ръководства или практически справочници в областта на византийското право, а също и новелите, новите закони на Лъв Мъдри, като регламентиращи новите правни норми във византийското законодателство. Пред изследователя тези юридически праметници поставят inmediasres въпроса за избирането на архиереи в средновековна Византия.

В Номоканона, носещ името на патриарх Фотий, за избора на архиереи се говори в първия титул, където на този въпрос са посветени няколко глави. В Глава 6, например, се казва „За това, кои и къде се ръкополагат за епископи”. Въпросът се решава най-вече въз основа на Правило 1 на св. апостоли, предписващо „Епископ да се поставя от двама или трима епископи”. Разбира се, под думата „поставя” правилото подразбира тъкмо хиротония (η χειροτονια) или църковно-литургичното посвещение, в което епископът получава благодатта, а не собствено самия избор (η ψηφος), нито пък акта на гласуване (η ψηφοφορια) за избирането на трима кандидати за архиерейство, което се извършва от събор от йерарси – не по-малко от трима. Това ще бъде показано при анализа на другите църковни правила. Византийският канонист Теодор Валсамон направо заявява в своето тълкуване на споменатото правило, че тук става дума за хиротония, а не за избиране (περι χειροτονιας ου μην περι ψηφου) макар някои, имайки предвид древната практика за избор на архиереи, състояла се във вдигането на ръце на всички участници в изборите в градска среда, да са склонни да разбират правилото в смисъл на поставяне на архиереи по принцип. Друг византийски канонист, Алексей Аристин, също разбира правилото в смисъл на църковно посвещение или хиротония на епископ, признавайки за необходимо за избор присъствието на не по-малко от трима епископи. По-подробно говори за това третият византийски коментатор на правилото Йоан Зонара. Той казва, че тук хиротония се нарича извършването на молитва за посвещаване на избрания за свещенство и призоваването на Светия Дух, тъй като, като благославя хиротонисвания, архиереят простира ръка: в миналото и самото избиране се е наричало хиротония. Тъй като когато на населението на градовете е било предоставено правото сами да избират архиереите народните маси (τα αληθη) са се разминавали, като едни са избирали един, а други – друг, а за да получи превес изборът на мнозинството, участващите в избора – казват – вдигали ръце, с които и се изчислявал броят на избралите всеки. И този, който е бивал избиран от мнозинството, се е предпочитал за архиерейството. Оттук възниква и самото наименование хиротония. Оказва се, че отците на съборите са се възползвали от това наименование, наричайки избирането хиротония. Така например, Правило 5 на Лаодикийския събор под хиротония разбира именно самият избор (η ψηφος). Във вече посоченото апостолско правило обаче хиротонията се разбира в смисъл на литургично посвещение – така, както Правило 4 на Първия вселенски събор определя избирането (ψηφιζεθαι) на епископ да става с участието на всички епископи от дадената епархия или област, или поне на трима от тях (но в никакъв случай не на двама), при което се е изисквало писменото съгласие за избора и на останалите епископи.

След това същото правило предписва: „Най-прилично е епископ да се поставя от всички епископи в тази област. Ако това не е удобно или поради належаща нужда, или поради дължината на пътя, то поне трима да се съберат на едно място, а отсъстващите да изразят съгласие с писма и тогава да стане ръкоположението (την χειροτονίαν); на митрополита на всяка област подобава да утвърждава тези действия”.

В коментарите си за това правило Теодор Валсамон изяснява, че то описва как да се поставя или избира епископ (το καθιστασθαι, ητοι ψηφιζεσθαι επισκοπον). Докато в миналото избирането на архиереи е ставало в събранието на гражданите (παλαι γαρ γινομενων των ψηφων των αρχιερεων παρα του πληθους των πολιτων), божествените отци на Първия вселенски събор не одобряват това, за да не би животът на посветените да се подлага на опорочаване от миряните (ινα μη παρα των λαικων ανθρωπων ο των ιερωμενων διασορηται βιος), и определят епископ да се избира от областните епископи на всяка област. Ако това е било трудно по някаква уважителна причина, избирането трябва да се извършва не другояче, освен ако не се съберат трима областни епископи, като всички отсъстващи са съгласни с това и са изразили съгласието си чрез писмено мнение (διαγνωμων εγγραφων). След това Валсамон продължава, че те любочестно са предоставили неговата хиротония на първия, т. е. на митрополита, и не само нея, но и утвърждаването на избирането (το χορος της ψηφου). Вследствие от това, от страна на този, който е трябвало да извърши хиротонията, от тримата избираеми се е избирал един, както той самият е искал, и няма необходимост поставеният (в избирателния протокол) като първи да получи и наречение, а после е останалото: в това е същността на правилото. След това Валсамон отбелязва, че някои митрополити са извършвали в столицата избирането (ψηφους) на епископите си с участие само на трима епископи – свои или чужди без да се обръщат към другите епископи в областта си. Византийският екзегет разяснява, че коментираното правило на Никейския събор е осъществимо само когато митрополитът е имал много областни епископи. Ако пък митрополитите, както това се е случвало по негово време при повечето, имат само един областен епископ или двама, тогава по необходимост самото избиране (η ψηφος) е трябвало да се извършва с действителните епископи – както намиращите се в областта, така и в други области.

Друг византийски коментатор – Йоан Зонара – в анализ на това правило обяснява, че избирането на архиерея (αρχιερεως ψηφισμα) не може да се случи, ако не се съберат заедно трима архиереи, имайки и съгласието на отсъстващите епископи – изразено с писмена грамота, в която свидетелстват, че и те са съгласни с извършвания при участие на тримата, събрали се заедно, избор. След избирането те предоставят на митрополита на епархията за утвърждаване, т. е. за окончателното му решение, ръковъзложението и посвещението, така че избирането се утвърждава от митрополита. А той го утвърждава тогава, когато един от избраните – по негов избор – бъде ръкоположен заедно с други двама или трима епископи.

Относно последното третият византийски екзегет – Алексей Аристин – се изказва много определено. „След процеса на избирането – казва той – митрополитът, разбира се, има своята власт да избере един от тримата избрани – когото избере”. След това Правило 19 на Антиохийския събор, споменато в Номоканона на името на патр. Фотий, изяснява с допълнителни сведения реда за избор на епископ във Византия. „Епископът – казва правилото – да не бъде поставян без събор и без присъствието на митрополита на областта. И когато присъства, най-добре би било да са заедно с всички съслужители от областта, а на митрополита подобава да ги призове с послание. Най-добре е ако се съберат всички. Ако това не е удобно, то по-голямата част от тях задължително трябва да присъстват или с грамоти да изявят своето съгласие, и така – или с присъствие, или със съгласието на голям брой от епископите, – да стане поставянето. Ако се постъпи различно от това определение, то поставянето (за епископ) няма сила. Ако обаче то се извърши по определеното правило, а някои от любов към препирни се възпротивят – да се приеме решението на повечето”. Зонара обяснява, че под поставяне (χειροτονια) настоящето правило разбира избора (την ψηφον), а не окончателното посвещение и възлагане на ръце.

И така, когато трябва да се извърши поставяне или избиране на епископ, то там задължително трябва да присъства митрополитът на епархията, след това по-голямата част от епископите, свиквани в митрополията с послание от митрополита, а по някаква уважителна причина непристигналите са били длъжни да изразят чрез грамоти своето съгласие с присъстващите на събора епископи – и по този начин се случва поставянето или избирането, което поставя епископа точно в определен град. Ако това не стане, то хиротонията или избирането нямат сила. Когато избирането е канонично извършено съгласно с това определение, то противопоставянето на някои от епископите няма да попречи на избора, но сила ще има мнението на мнозинството.

Теодор Валсамон разкрива още един смисъл на разглежданото правило: „Когато правилото казва, че избирането не може да става без присъствието на митрополита, то, като чуеш това, не казвай, че и той е задължен да присъства на избора: защото това е забранено, както се разкрива в други правила – но присъствие тук се нарича неговото подбуждане (към избор), без което избирането е невъзможно да се извърши”.

Сетне, Правило 12 на Лаодикийския събор, съдържащо се в Номоканона на патр. Фотий, предписва, че „… епископите трябва да се поставят за църковно началстване по решение на митрополитите и на областните епископи (τους επισκοπους χρισει των μητροπολιτων και των περιξ επισκοπων καθιστασθαι εις την εκκλησιαστικην αρχην), и при това такива, които са изпитани във времето и в словото си за вярата, и в живота си съобразно правилното слово”.

Йоан Зонара, в тълкуването си на правилото отбелязва, че в древност епископи са избирани от димите на градовете (градските събрания), но тъй като така са възниквали смущения, гласуването за поставяне на епископи е било предоставено на тези от всяка област. Валсамон също казва, че правилото забранява на народа да избира епископите и определя те да се поставят (καθιστασθαι) от митрополитите и от епископите, при условие че са изпитани в учението и живота.

Важно допълнение към въпроса се съдържа в Правило 6 на Сардикийския събор, което също е включено в Номоканона: „Ако в една област, която има много епископи, се случи един епископ да закъснее и той, по някаква небрежност, не поиска да участва в събранието, за да даде съгласието си за избор на епископи, а събраното множество народ настоява да се постави исканият от него епископ, тогава екзархът на областта (разбирам епископа на митрополията) трябва да съобщи с грамота на тоя, закъснелия епископ, и да му напомни искането на народа да му бъде даден пастир – и да очаква неговото идване. А ако и след покана не дойде, нито пък изрази съгласието си писмено, то в такъв случай избирането трябва да се осъществи според мнението на мнозинството областни епископи. Но при поставянето на епископ на митрополията трябва да бъдат повикани и епископи от близките области. Противно на това занапред никак не трябва да се позволява да се поставя епископ в някое село или малък град, където е достатъчен само един презвитер, за да не се унизява името и властта на епископа. Но епископът на областта трябва, както казах по-горе, да поставя епископи в ония градове, в които и по-рано е имало такива. Ако се окаже някой град да е нараснал по население дотолкова, че да му бъде признато, че заслужава да има свой епископ, тогава нека има такъв”.

Относно избирането на митрополит с участието на епископи от близките области Зонара отбелязва в своето тълкуване на това правило: „Това се е случвало тогава, когато градовете сами са си избирали епископи на митрополиите, а сега не се случва така, но тези, на които е предоставена хиротонията на епископите, чрез епископите на областта избират архиереите”. Валсамон е по-конкретен: „Тъй като до издаването на Правило 28 на Халкидонския събор митрополити са се поставяли от епископите – не от съответния патриарх на Константинопол, както е сега, – то правилото определя, че ако трябва да се проведе избор на митрополит, то това не бива да става само от областните епископи, а да се поканят и съседни епископи, заради важното значение на митрополита, когото правилото нарича екзарх на областта – тъй като така неговият избор ще бъде напълно свободен от всякакво подозрение, като произведен от голям брой архиереи. Правилото определя още, – по тълкуването на Валсамон, че изборът на епископ е недействителен, ако е протекъл без присъствието и със съгласието на всички областни митрополити и, следователно трябва да се призове да присъства дори само един отсъстващ епископ; и никой не може да каже, че понеже е достатъчно мнозинството (ητων πλειονων ψηφος), за да се осъществи изборът, отсъствието на един не представлява осъдителна постъпка, макар мнението му да е противно. „Вследствие от това се канят всички пребиваващи в този царстващ град архиереи – всеки път, когато трябва да се извършва избор за някоя църква – и отсъствието на един е препятствие пред това”. Предвид факта, че правилото говори за поставяне на епископи там, където преди е имало такива, някои са твърдели, че това не се отнася за най-бедните села и градове, тъй като по-рано епископите там са се избирали, когато същите са били населявани от многоброен народ, а причината за възвеждането на архиереите е многолюдността на страната – не древната прономия – и са прибавяли, че не бива да се избира епископ в град, който от многолюден е станал почти нищо, поради нашествието на чужденци или друго стечение на обстоятелствата, но такива трябва да се поставят само в многолюдните градове, макар и да не са имали в древност архиереи.

Впрочем, императорът (Мануил Комнин) в отговор на многократно задавания му въпрос трябва ли да се провеждат епископски избори за завзетите от агаряните църкви на Изток, решава за тези църкви епископи да се избират и чрез общо разпореждане, и великодушно определя да се отпускат средства за издръжката на тези, които ще бъдат избрани – докато те се отправят в своите църкви, за да може правото, принадлежащо на тези църкви и царството, да се запази вечно живо, тъй като той по никакакъв начин не се е отказвал от това да върне християните в тези земи. Той обаче не e бил съгласен да се избират епископи в бедните села, а по-точно казано, сърдил се е, защото така се унижава архиерейското достойнство. А когато митрополитът на Тива Калоктен отново избира епископи, по времето на светейшия патриарх (кир Михаил III Анхиалски, 1162-1177), бивш ипат на философите, в Синода обсъждат дали митрополитът е бил длъжен да направи това със съборно разрешение, и всички се произнасят, че извършеното от митрополита на Тива дело е трябвало да бъде разрешено от велик синод или събор – след проучване, според апостолското правило, което определя, че епископ не може да извършва нищо различно без съборно решение.

В тълкуването си на анализираното правило Аристин, между другото, казва: „Сега не действа това (постановление), че избирането на епископи се извършва от клириците и първите (граждани) на града, но се правят от митрополитите и епископите… И така, трябва или всички епископи да присъстват на избора, или отсъстващите да са съгласни с присъстващите, като изпратят грамоти… Когато трябва да се избира митрополит, не всичките митрополити от съответния диоцез трябва да се канят на неговия избор, а само съседните, тъй като първото е и невъзможно, доколкото хиротониите за вдовстващите епископии трябва да са до три месеца според Правило 25 на Халкидонския събор”.

По-нататък, Правило 13 на Картагенския събор, което е споменато в Номоканона, предписва следното: „Епископ да се поставя от събор на много епископи. При нужда и по заповед на първенствуващия пък нека се поставя от трима епископи, събрани в кое и да е място заедно. И ако някой стори нещо въпреки даденото вече съгласие и подпис такъв сам себе си ще лиши от честта си”. Това правило, според Правило 4 на Първия вселенски събор, предписва епископ да се поставя или от „много” епископи в областта, или при необходимост – от трима, при това под „поставяне” – хиротония – се разбира, според Зонара, не ръкополагането и посвещаването, а самият избор. Първенствуващи правилото нарича митрополитите на онези епархии, по чиято заповед или поръка на епископите се предписва на поставят или избират нов епископ. Ако някой от онези, участвали при избирането, и след избора продължи да противоречи на собственото си съгласие или подпис, т. е. ако след като го е признал за достоен да бъде епископ или се е подписал за това, по-късно започне да говори, че е недостоен и с това да противоречи на себе си, такъв се лишава сам от архиерейската си чест – т. е. трябва да се низвергне, ако не докаже обвинението си. Теодор Валсамон даже казва, че в споменатото правило става дума тъкмо за избирането, а не за хиротесия и посвещаване, тъй като подписът, за който се говори в края на правилото, не се полага при хиротония или посвещение, а по време на избора. Докато Правило 4 на Първия вселенски събор предписва изборът на епископ да се провежда с участието на всички епископи в областта, а в краен случай на трима – при писмено съгласие на останалите, настоящото пък определя, че избирането трябва да става от много епископи, тъй като според Валсамон някои от митрополитите не са спазвали постановеното от Никейския събор. Правилото определя също така, че епископите, а в случай на необходимост трима от тях, са длъжни да се съберат за избор на епископ със знанието и разрешение на първенствуващия, т. е. на митрополита – при това на определено място. Валсамон дава и някои по-детайлни разяснения на смисъла на това правило: именно, изисква се епископите, извършващи избора, да принадлежат точно в тази област или епархия, за която се извършва изборът. Затова митрополитите не са могли да канят каквито искат епископи, включително сред онези, които временно пребивават в столицата, но са провеждали събрание само с участието на собствените си епископи. Изразът „на което и да е място” според Валсамон е написан за тези, които са казвали, че избирането за църквите трябва да става от митрополита – в намиращия се при него митрополитски храм, което не е било прието, тъй като не мястото поставя епископа, а гласуването и изборът на архиереите. Освен това по смисъла на правилото „първенствуващият или митрополитът не трябва да присъства на избирането, но само епископите”. Относно низвержението на епископ, който противоречи на собствения си подпис, Валсамон пише: „Ако изразът на правилото се разбира в смисъл, че избралият признава подписа си, но казва, че след това е разбрал нещо възпрепятстващо избиране в епископско достойнство, такъв трябва да се низвергне, освен ако не представи за това твърди доказателства. Ако противоречието на подписа се разбере в смисъл на неговото отричане, то това трябва да се докаже чрез сравняване на грамотите и според резултата епископът трябва или не да бъде низвергнат. И така, нека отбележим, че настоящото правило, както изглежда, говори за отказ от положен подпис”. Накрая той отбелязва, че низвержението на архиерей за отричане от поставен подпис се отнася единствено до епископския избор, че то има специален смисъл и трябва да запази значение само по отношение на този факт. За отказването си от всеки друг вид подпис архиереят се съди по общия ред според гражданските закони (Василики и Новела 72 на имп. Лъв Мъдри).

След това Правило 18 (= 25) на Картагенския събор предписва: „Ръкополагащите предварително влагат в ушите на ръкополагания за епископ определенията на съборите, за да не постъпва противно на определенията на събора и да не се разкайва”. Според обяснението на Зонара, ръкополащите трябва да запознаят хиротонисвания с определенията на съборите за вярата и живота и как той трябва да живее и управлява църковните дела, за да може – като знае определенията на светите отци – да постъпва в съгласие с тях. На свой ред Валсамон изяснява, че ако ръкополаганите в епископски сан нямат точно разбиране за догматичните определения и канонични решения, и сбъркат в учението или в решенията (η διδασκοντες, η αποφαινομενοι) от правия и царския път към учението на нечестивите и към неканонични решения, то ще бъдат низвергнати по каноничния ред (κανονικως) и разкаянието никак няма да им е полезно. Характерно е едно „друго тълкувание” на същото правило, пак от Валсамон: „Изглежда, настоящото било съставено, за да могат тези, които е трябвало да бъдат хиротонисани за архиереи, до хиротонията да запишат в кодекса на хиротонисващия ги светия символ на вярата и другите божествени догмати. Аз видях архиерей, който се изложи на голяма опасност, тъй като не направи с необходимото внимание и според обичая такова записване”.

А Правило 49 (= 60) на Картагенския събор предписва: „Да се спазва древният чин (τοπος) – по-малко от трима епсикопи, както определят правилата, да не се смятат за достатъчни за поставянето на епископ”. Тъй като често е неудобно за хиротонията на епископ да се свикват много епископи, пояснява Валсамон, то, за да не служи това като пречка пред полезното за Църквата, т. е. за хиротонията на епископ, такъв трябва да се хиротониса само от трима епископи, ще рече от митрополита и от още двама, защото така хиротонията на епископ ще бъде удобна. „И така, забележете, че в това правило епископ не е необходимо да се хиротонисва от трима епископи от същата епархия (επαρχεωτων), а от митрополита и още двама, дори те да не са от областта”. След това Валсамон съобщава един исторически факт. Митрополитът на Ефес Христофор, който бил хиротонисал в Константинопол епископа в Калоя без участие на каквито и да било епископи от неговата епархия, бил обвинен на основание, че митрополитът е длъжен да извършва хиротонията на епископи, както и избирането им, поне с двама областни епископи. Според Валсамон обаче това обвинение не е било законно.

Важно значение за избора на архиереи има и Правило 28 на Халкидонския събор, което гласи: „… митрополитите на областите Понтийска, Асийска и Тракийска, а също така и епископите на другоплеменните от споменатите диоцези, да бъдат поставяни от горепоменатия св. престол на св. Константинополска църква, т. е. всеки митрополит на споменатите области, заедно с епископите от областта, трябва да поставят епархийски епископи, както предписват божествените канони, а самите митрополити на речените области – както се каза – да се поставят от Константинополския архиепископ, след като се произведе, според обичая, и му бъде представен изборът. Така правилото дава право на Константинополския патриарх да хиротонисва митрополити в трите подчинени му диоцеза: Понтийския, разположен по източния бряг на Черно море до Трапезунд и по-навътре в Малоазийския полуостров, Асийския, обхащащ Ефес, Ликия и Памфилия – с околностите, и Тракийския, включващ митрополиите на запад от Константинопол – с включени Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, чак до Дирахион (Валсамон). Освен това Константинополският патриарх хиротонисва епископи за чуждоплеменните, към които спадат аланите, принадлежащи към Понтийския диоцез, и росите – тогава към диоцез Тракия (Зонара и Валсамон). В тях патриархът е ръкополагал „само” (μονων) митрополитите, като в правилото думата само е била употребена с цел да не би някой от патриарсите на Константинопол да си присвои и хиротонията на епископите – тези ръкоположения са се предоставяли на всекиго от митрополитите там. Що се отнася до последните, то, съгласно замисъла на правилото, Константинополският патриарх няма да хиротонисва за митрополити тези, които сам пожелае, а намиращият се в негова власт синод трябва да произведе избора, и за когото се обединят избиращите, той и ще бъде хиротонисан от патриарха, след като му се представи избора (Зонара). Валсамон обяснява, че избирането на митрополити е трябвало според обичая да се извършва от митрополити, а произведеният от тях избор да се представи на патриарха, за да може след неговото одобрение, един от избраните да бъде хиротонисан. „И така, забележете – продължава нататък византийският канонист, че преди това правило патриарсите не са хиротонисвали митрополитите, а епископите на всяка епархия, и че митрополитите са имали архиерейски права за поставянето на епископи, както и че патриарсите или митрополити не е трябвало да присъстват при избора на митрополити или епископи”.

Правило 2 на Седмия вселенски събор определя: „И затова постановяваме, щото всеки, който ще бъде въвеждан в епископска степен, без друго да знае псалтира, та така да може да настоява и целият му клир да го изучава. Също, митрополитът грижливо да го изпитва, иска ли усърдно и с изтълкуване, а не повърхностно, да чете църковните правила, св. Евангелие, книгата на божествения Апостол и цялото божествено Писание, да живее съгласно Божиите заповеди и да учи поверения му народ. Защото същността на йерархията ни съставят богопредадените слова – както е казал великият Дионисий, истинското познаване на божествените писания. А ако се колебае и не показва усърдие да върши и да учи така, да не се ръкополага, защото Бог е казал чрез пророка: „Понеже ти отхвърли знанието, и Аз ще те отхвърля от свещенодействие пред Мене” (Ос. 4:6). Според обяснението на Валсамон това правило e издадено от св. отци поради упадъка на просвещението във Византия в епохата на иконоборчеството, когато повечето от християните са били загрубели, поради гоненията. Правилото задължава да се чете Св. Писание, а най-вече – от архиереите, поставени да учат поверения им народ. От тях се е изисквало да четат Писанието „с тълкуванието”, за да знаят смисъла на всяка дума и да са готови да отговарят на питащите, и да живят според божествените заповеди.

Накрая, в Правило 16 на първо-втория Константинополски събор, проведен през 861 г. в храма „Св. Апостоли”, пише: „Поради случващи се различни разпри в Божията църква, необходимо е да се определи това, щото под никакъв предлог да се не поставя епископ в църква, на която предстоятелят е още жив и е в почитта си, освен ако сам доброволно не се оттегли от епископството. Пък и тогава трябва най-напред да се извърши докрай каноническото изследване на причината, поради която такъв желае да се отклони от епископството, и само когато бъде низвергнат, тогава вместо него да се постави друг епископ. Ако някой епископ, запазвайки почитта си, не иска да се отрече, нито пък желае да пасе народа си, а се отстрани от епископията си, като остане повече от шест месеца в някое друго място, без да е задържан там нито с царска заповед, нито защото има да изпълнява някаква поръчка от патриарха си, нито пък му пречи болест, която да прави невъзможно движението му – такъв, ако без да е бил възпрепятстван от споменатите причини се отстрани от епископията си и е останал на друго място повече от шест месеца, трябва да бъде напълно лишен и от чест, и от достойнство на епископ. Защото за такъв, който неради за повереното паство и остане повече от шест месеца в друго някое място, светият събор определя да се лиши съвсем от архиерейство, в което е поставен, за да управлява (пасе) и на епископията му да се постави друг, вместо него”.

В „текста” на Номоканона, който допълва изложената група църковни правила за поставяне на архирей, е направена препратка към Кодекса и Новели на имп. Юстиниан. Според тълкуванието на Валсамон обаче само две новели (123=155 и 137=174) са влезли в състава на Василики и са получили значението на действащо и в неговата епоха право, а останалите граждански закони, отбелязани в Номоканона, са загубили практическата си сила. И действително, в първия титул на Книга 3 на Василики, където става дума „За епископите и клириците, също за хиротониите и прономиите им”, в Глава 9 е включен откъс от 124 (=155) новела на Юстиниан, а в Глава 8 е включена част от 137 (=174).

И по-конкретно – в Глава 9 на първия титул на Книга 3 на Василики се предписва: „Преди всичко узаконяваме да се пази никой да не хиротонисва епископ чрез дарение от злато или друго имущество. Ако бъде уличен в някакъв подобен грях, то даващите и получаващите, и посредниците им, според божествените писания и св. канони, сами се подхвърлят на осъждане. Затова и даващият, и получаващият, и посредникът трябва да се лишат от свещенство или от честта на клира. А това, което е било дадено поради тази вина, да се присъди на църквата, чието свещенство е замислял да купи. Ако този, който е получил нещо поради тази вина, или е бил посредник в делото, е мирянин, то нареждаме даденото му имущество, което трябва да се присъди на църквата, да се изиска от него в двоен размер. Ние не само заповядваме да се присъди всичко, дадено по такъв начин, но и узаконяваме, че няма сила и всяко обезпечение относно него, по какъвто и начин да е дадено – или като обезпечение със залог, или чрез обвързване на поръчител, или по всякакъв друг начин. Освен това, който приема обещание, такъв не само е длъжен да предаде (сумата) на договореното, но е задължен още и да заплати и другите подобни неща, съдържащи се в договора, и всичко трябва да бъде отдадено на църквата. Ако обаче някой от епископите – или преди своята хиротония, или след нея, пожелае да предаде собственото си имущество или част от него на църквата, в която получава свещенство, то ние не само не препятстваме това, но го узаконяваме, та той да е свободен от всяко осъждане и наказание по настоящия закон, но и го признаваме за достоен за всяка похвала, тъй като това не е купуване, а приношение. Относно обикновените внасяния нашата воля е от хиротонисваните епископи да се вземат само тези, споменати след това в настоящия закон”. Сетне във Василики са споменати сумите за обичайните канонични вноски от хиротонисваните епископи в полза на йерарсите, извършващи хиротонията, но в разглежданата глава от първия титул на Номоканона на Фотий този цитат от новела 123 (=155) на Юстиниан не е включен.

След това, в Глава 8 на първия титул от Книга 3 на Василики се узаконява следното: „Ако някой отправи каквото и да е обвинение против предстоящия да се хиротониса епископ, презвитер или дякон, или друг клирик, или игумен по каквато и да е вина, то такава хиротония следва да се отложи, и предварително да се разследва обвинението, в присъствието и на обвинителя, представящ доказателства в полза на своите твърдения. Ако обвинителят откаже или пък отлага делото, тогава този, който трябва да извърши хиротонията, в продължение на три месеца трябва да проведе собствено разследване, и ако намери потвърждение за обвиненията или според божествените канони, или по нашите закони, то хиротонията трябва да бъде отхвърлена. Ако пък се окаже невинен – независимо дали обвинителят присъства или отсъства, хиротонията трябва да се извърши. Обвинителят – ако той, явявайки се, не докаже обвинението, или се отклони, – то ако е клирик, да се низвергне от степента си, а ако е мирянин да бъде подложен на подходящо вразумление. Ако се хиротониса обвинен преди да се проведе разследване, то както хиротонисващият, така и хиротонисаният да бъдат лишени от свещенство”.

По този начин, втората половина на Глава 8 от първия титул на Книга 3 Василики, посветен на възраженията при епископско ръкоположение, има пряко отношение към Глава 8 на първия титул на Номоканона, където се също говори „… за възраженията, отправяни по повод хиротонията за епископ”. Каноническата страна на въпроса се изяснява в Правило 19 на Антиохийския събор, вече известно от Глава 6 на първия титул на Номоканона, и Правило 49 (=61) на Картагенския събор, което гласи: „Когато пристъпим към избор на епископ и възникне някаква препирня, – а такива случаи сме разглеждали, – твърде смело ще бъде, щото само трима да се съберат за оправдаване на оногова, който предстои да се ръкоположи, а трябва към споменатия по-горе брой да се прибавят още един или двама епископи, та в присъствието на народа, на който ще се поставя избираният, най-първо да бъде проведено изследване относно лицата, които се противопоставят, сетне да стане разследване на доводите им, и когато (избраният) се окаже чист пред лицето на народа, тогава да бъде ръкоположен. Според Йоан Зонара, на градското население е било забранено самò да издига или избира архиереи, но след това гражданите, като отново отивали при имащите власт йерарси, молели за някои поименно да бъдат възведени в сан на епископ, както се вижда от Правило 55 (=66) на Картагенския събор. Различни канони казват, че епископ се избира от трима епископи. Ако обаче има възражения срещу избрания и обвинения, издигнати не от епископите, провеждащи избора, а от други лица, то към тримата епископи, които осъществяват избора, трябва да се присъединят един или двама епископи и всички те, в присъствието на народа, за когото се избира архиерей, да проведат разследване – първо на лицата, дали те заслужават внимание и доверие, а след това и на самите обвинения, и когато обвиненият се окаже чист пред лицето на публичната оценка, тогава нека хиротонията му се извърши. На свой ред Валсамон добавя, че в правилото става дума за възражение срещу такъв избран (за епископ), който не е йерей, а дякон, или мирянин, а затова и йереят се съди не от петима епископи, а от седем.

В Номоканона този въпрос се разглежда и в светлината на откъси от новелите на Юстиниан 6 (= 12, 123 (=155) и 137 (=174). И по-конкретно в Новела 6 (=12) се заповядва, хиротонията на епископи да става в присъствието на целия народ от църквата, на всеки желаещ да има възможността да възрази; ако протестът е до хиротонията, (избраният) се хиротонисва не преди да се извърши разследване и ако се окаже невинен във всички отношения. Ако бъде хиротонисан преди разследването си, такъв трябва да се лиши от свещенство, заедно с хиротонисвалия го. Ако обаче този, който преди хиротонията е възразил, се окаже клеветник или не представи доказателства, той трябва завинаги да бъде лишен от св. причастие от извършващия хиротонията, а хиротонията трябва да се проведе (гл. 1, § 9-10). Но споменатото извлечение от Новела 6 не е било включено във Василики, както отбелязва и Валсамон в тълкуванието си на текста от Номоканона, като заявява, че изискването в нея за вечно отлъчване на клеветника е „неочаквано”, а затова и отменено. Новела 123 (=155) казва, че ако възражението се състои в обвинение, което по законите или каноните може да възпрепятства хиротонията, то този, който трябва да извърши хиротонията, е длъжен внимателно да разследва обвинението – както в присъствието на обвинителя, така и когато обвинителят отлага в продължение на три месеца изпълнението на обвиненията; ако обвинителят не докаже (обвиненията) или избяга, се прогонва от епархията, в която живее. Ако хиротонията се извърши преди разследването, то ръкоположеният се лишава (от сан), а този, който го е ръкоположил, в продължение на една година получава забрана да извършва светото богослужение и цялото му имущество се предава на намиращата се (в негово управление) църква. Този закон желае същото да има сила и при ръкоположението на клирици (глави 2 и 14).

И накрая, в Глава 8 на първия титул на Номоканона е дадена посочка към Глава 3 в Новела 137 (=174) на Юстиниан, която вече поместихме във връзка с коментарите на Валсамон за текста в Глава 6. В Номоканона само е предадено съдържанието на тази част от новелата, която – по тълкуванието на патриарх Фотий – казва, че когато някой обвинява в каквато и да било вина някого, който трябва да бъде ръкоположен, то нека предварително се направи разследване в присъствието на обвинителя; ако той отсъства или отлага, то който трябва да извърши хиротонията, нека да проведе разследване в продължение на три месеца, и ако онзи се окаже невинен, е длъжен да го хиротониса, независимо от присъствието или не на обвинителя; обвинителят пък – ако е клирик, се низвергва от степен, а ако е мирянин, се подлага на вразумление (наказание). Новелата казва, че същото е в сила и при ръкоположение на клирици, епископи и игумени.

В свое тълкувание Валсамон помества истинския текст от Глава 3 на Новела 137 (=174) на Юстиниан, и добавя бележка, в която казва, че за отношението към клеветника, който е възпрепятствал хиротонията на епископ, във Василики е била приета „по-човеколюбива глава” от споменатата в новелата, постановяваща клеветникът мирянин да се вразумява, а клирик да се низвергва. По-късните закони, по които обвинителите трябва да бъдат призовавани с тридесетдневни покани и други закони, свързани с тях, според мнението на Валсамон не могат да бъдат приложени в случая с хиротониите. Защото, ако се спазва, се анулира изискването разследването да продължи три месеца. Разбира се, връчването на писмени покани ще бъде неизбежно, като обвинителят се кани чрез писмена обява в най-кратък срок.

В Глава 9 на първия титул на Номоканона се говори за „времето, в което трябва да се хиротонисват епископи”. Въпросът се решава в Правило 25 на Халкидонския събор: „Понеже някои митрополити, както ни стана известно, не се грижат за поверените им паства и отлагат поставянето на епископи, затова светият събор определи: поставянето на епископи да става в срок от три месеца, освен ако извънредна нужда не изисква да се продължи времето на отлагането. Който не изпълнява това, подлежи на църковна епитимия. При това доходите на овдовяла църква да се пазят непокътнати от иконома ѝ”. По такъв начин правилото определя тримесечен срок, в който избраният йерарх трябва да бъде хиротонисан – с изключение на сериозна причина (като превземане на града от варварите, когато ще бъде трудно за всеки да влезе там) – само в такъв случай хиротонията може да бъде отложена. Но по време на вдовството на епархията нейните доходи трябва да се пазят от църковния иконом за епископа, с изключение на нужните разходи за потребностите на църквата (Зонара). Относно неизбежните нужди Валсамон разказва, че под това не бива да се разбира, например, обстоятелството, когато делата на епископията са в затруднено положение поради несправедливостта на събирачите на дарения или друго подобно – и това не служи за уважителна причина за отлагане на архиерейската хиротония. Валсамон разказва, че в различни времена е ставало дума за получаване на наречение след избиране и за отлагане на приемането на избора, или за отричане от него, като се е задавал въпросът какво следва да се прави в подобни случаи. По-конкретно много се говорило за Теодор Лахана, обявен за избран в Ираклия, който в продължение на половин година не приемал това избиране и не се отказвал.

Валсамон разбира смисъла на правилото, че на избрания трябва да се предостави тримесечен срок след избирането – да приеме или отхвърли избора, подобно на същия срок, даван на митрополита, за да осъществи избора за епископ, и по същата причина, поради която и митрополитът се наказва, ако не извърши избора в установения срок. Когато този срок изтече напразно, то трябва да се проведе друг избор за църквата или епархията, и ако получилият наречение след три месеца почне да моли за хиротония, той не бива никак да бъде слушан, а даже и църковно наказан, като позволяващ си да си играе, което не е редно, и нанасящ със своето забавяне вреда за Божието паство.

На въпроса, че получилият наречение трябва да се призове със специални покани за хиротонията и ако това не стане, то и забавянето ще е безопасно за него, Валсамон отговаря, че както митрополит, който не се кани от патриарха, няма такова право, това важи и за епископа, макар и да е бил наречен. За оценяване на възраженията срещу избрания се определя тримесечен срок, както се вижда и от Глава 8 на първия титул на Книга 3 на Василики. След това в Номоканона се цитира Правило 14 на Шестия вселенски събор, говорещо за възрастта за ръкополагане на презвитер и дякон, но според израза на Валсамон, учи и за възрастта на епископа, т. е. определя възраст на кандидатите за архиерейство 35 години, в съответствие с възрастта на другите членове на йерархията.

Глава 9 съдържа указание към Новела 123 (=155) на имп. Юстиниан, където между другото се казва, че ако гражданите започнат да отлагат избирането на своя епископ в продължение на шест месеца, този, комуто е задължение, трябва поради опасност за собствената си душа да извърши хиротония, спазвайки всички останали (изисквания) (Глава 1, § 2). Тази глава обаче, както отбелязва и Валсамон, не е била включена във Василики. Но Валсамон разказва, че византийският патриарх Михаил Куркуас-Оксеит (1143-1146) е използвал този закон и три пъти е канил митрополита на Амасия кир Леонтий да проведе избор на епископ за Амис – град, който повече от година е бил без епископ. Патриархът казвал, че тъй като дългият период вече е бил минал, а Амис все още нямал епископ, избран от митрополита, макар че последният е бил призоваван три пъти, по силата на споменатия закон би било добре той сам да проведе изборите в епископията и да ръкоположи епископа, който бъде избран. Когато пък някои му възразили, че споменатото постановление от новелата не е било прието във Василики и затова не е действително, патриархът настоял, че е несправедливо да се отмени и една черта от написаното в Номоканона, почитан от Църквата като богописаните скрижали. Впоследствие обаче патриархът, чул от царските уста и от избраните членове на сената за това, което чул и преди, побързал да (подбуди) Валсамон да състави своя труд, т. е. коментарите си към Номоканона на патриарх Фотий.

В Глава 2 от първия титул на Номоканона се съдържа указание „за тези, които от миряни стават епископи”. Въпросът се разяснява преди всичко на основата на Правило 10 на Сардикийския събор, което предписва: „Трябва с по-голяма точност и внимание да се следи богат или учен, който от светско служение е удостоен да бъде епископ, да не се ръкополага, докато не прекара службата на четец, на дякон и на презвитер, та като преминава през всяка степен, ако бъде признат за достоен, да може да се издигне на епископска висота”. След това правилото определя, че за всяка степен от „чина” трябва да бъде предоставено „не твърде малко време”, през което да може да се видят „вярата, благонравието, постоянството и кротостта (на избрания) и когато се признае за достоен за божествено свещенство, да получи най-голямата чест”. Изобщо не бива прибързано да се поставя епископ, тъй като „нито знанието, нито поведението дават това право”. По този начин никой от лицата на обществено служение, принадлежащ към мирското звание – бил той богат човек, или учен, – ако бъде признат за достоен, не бива веднага да се хиротонисва за епископ, но е длъжен постепенно и в продължение на достатъчно дълго време да премине през всяка свещена степен (Зонара).

След това Правило 17 на първо-втория събор, провел се в храма „Св. Апостоли”, определя „занапред никой от миряните или монасите да не бъде внезапно издиган на висотата на епископството, но всеки, изпитан преди това в църковните степени, да приема ръкоположение за епископ”. Съборът констатира, че в предишно време някои от монасите и миряните, поради нужда са били твърде бързо удостоени с епсикопска чест и даже превъзхождали останалите по добродетелта и „възвисили поверените им църкви”; но тъй като „рядко случващото се не бива да се поставя за закон в църквата”, съборът определя „отсега нататък това вече да не става, но правилно ръкополаганият да премине всички степени на свещенството, изпълнявайки предвиденото в закона време”. Според обяснението на Валсамон, отците наричат „църковно безчиние”, когато монах или мирянин става архирей без изпитване. По отношение на „предвиденото” в закона време за всяка степен на свещенството, Валсамон говори в смисъл, че в случай на необходимост то трябва да бъде поне седем дни, ако не е повече, като се позовава на указанието на св. Григорий Богослов в словото му за Петдесетница и към неписания църковен обичай.

Колкото до Новелата 137 (=174) на имп. Юстиниан, която определя предварителен 15-годишен срок безукорно пребиваване в манастир за воина или гражданина, избрал иночески живот и признат след това за достоен за архиерейско служение (Глава 2), и Новела 123 (=155), която обявява за необходимо за мирянина, който бъде избиран за архиерей, да бъде предварително причислен към клира, не по-малко от три месеца да изучава Писанието, правилата и богослужението (Глава 1, § 2), то предвид това, че тези новели не са влезли във Василики, Валсамон не смята за възможно на тяхна основа да разреши споменатото недоумение, като е по-склонен да приеме споменатата църковна практика, санкционирана с авторитета на св. Григорий Богослов.

В Номоканона освен споменатата Новела 123 на Юстиниан, се споменава и Новела 6 (=12), определяща мирянинът, избран за епископ, да трябва предварително да стане клирик или монах, не по-малко от шест месеца (Глава 1, § 6). И тази новела обаче не е включена във Василики. В своето тълкувание Валсамон разглежда тази глава от Номоканона, отбелязвайки, че „в различните Юстинианови новели имало много неща, писани за миряните, които ставали епископи, но всичко това било отменено, тъй като не влязло в състава на Василиките”. Затова трябва да се обърне внимание единствено на Правило 17 на първо-втория събор, което според Валсамон е трябвало да има сила при решаването на разглеждания въпрос.

В Глава 12 на първия титул на Номоканона иде реч за това „как (бившият) езичник, или боледуващият, или наскоро кръстеният и (обърнал се) от порочния живот, да се хиротонисва за епископ или клирик”. Въпросът се решава преди всичко въз основа на Апостолско правило 80, признаващо за несправедливо такъв веднага да става епископ, тъй като „… е несправедливо още неизпитаният да бъде учител на другите, освен ако Божията благодат не го устрои”. Според обяснението на Зонара е нужно време, за да се разбере дали вярата е безукорна, както и животът на кандидата за архиерейство, а от друга страна, такъв трябва да придобие опит, за да стане учител на другите. Валсамон напомня, че даже вярващият мирянин не се възвежда бързо в епископско достойнство и е длъжен да мине през установените срокове в другите свещенически степени, а още повече не трябва да бърза да стане епископ новопросветеният или служилият на сцена, освен ако в продължение на достатъчно време не премине през установените степени и не се посвети в тайните на църковното учителство. Подобни разяснения византийските канонисти дават и за отбелязаното в Номоканона Правило 2 на Първия вселенски събор, което забранява веднага след кръщение да се възвеждат в епископство такива, които наскоро са преминали от езически живот към вярата и само за кратко са били в чина на оглашените, за да не би те – като новопокръстени – да паднат в мрежите на дявола и да бъдат осъдени.

В Глава 13 на първия титул се определя „как празен епископ се поставя на празна епископия”, при което се прави връзка с Правило 16 на Антиохийския събор, с което се постановява, че само „съвършеният събор”, на който присъства митрополитът заедно с останалите епископи, може да реши епископ без епархия да влезе в църква, която няма епископ и да вземе нейния престол – в противен случай такъв епископ „ще бъде отхвърлен”, „макар да го е избрал целият народ, който той е завладял”. Термина празен епископ Зонара обяснява в смисъл, че такова положение възниква или когато църква е превзета от врагове, или ако народът в града, където е бил хиротонисан, не го приема, като не епископът дава повод за конфликт, а народът е този, който създава безпорядък. Ако празен епископ заеме престол на църква, макар и народът на този град да го желае, трябва да бъде низвергнат от сан, ако съборът на епископите, под председателството на митрополита, не го избере на този престол. И Валсамон обяснява, че празният епископ не бива да заема друг престол дори в случай че целият народ на тази църква го е довел против волята му, защото както архиерейското избиране, така и преместването трябва да се извършват не от народа, а от събора на архиереите, оглавявано от митрополита.

В Глава 14 на първия титул се говори „… как евнух или страдащ телесно от нещо друго става епископ или клирик”. Въпросът се изяснява върху основата на апостолски правила 21 и 22, които определят, че евнухът само тогава може да бъде епископ, когато е бил „направен такъв по човешко насилие или в гонение, или така е роден”, а сам себе си скопилият не бива да се приема в клира, тъй като „самоубиецът е враг на Божието създание”. Сетне Апостолско правило 77 предписва: „Лишен от едно око и повреден в краката, но достоен за епископ, нека бъде такъв, понеже не го осквернява телесният недостатък, а душевната нечистота”, а Апостолско правило 78 гласи: „Глух и сляп да не бъде епископ – не защото е осквернен, но за да няма препятствия в църковните дела”, защото как може невиждащият и нечуващият или имащият бездействена дясна ръка да свещенодейства, или да принася светите тайни, или да ги преподава на другите, или да извършва някакво друго архиерейско служение (Зонара)? И въобще, божествените апостоли нареждат всички кандидати за епископство да имат чиста и непорочна душа, а по отношение на тялото, особено след хиротонията, допускат и възможност за някои недостатъци. И много архиереи, казва Валсамон, след като били ослепени или болни в опасна степен, така че да не могат да вършат някое от архиерейските дела до края на живота си, не са били лишавани от местата си. В подобен дух е и определението за клириците-евнуси и в Правило 1 на Първия вселенски събор.

Глава 17 от първия титул на Номоканона говори „за ръкоположени епископ или клирик, който не е приет в епархията, или не е приел (епархията), или няма възможност да замине”. Случаят се разрешава въз основа преди всичко на Апостолско правило 36, което гласи: „Ако някой, ръкоположен за епископ, не приеме да служи и да се грижи за поверения му народ, нека се отлъчи, докато приеме. Също така и презвитер и дякон. А ако отиде там и не по своя воля, а поради злоба на своя народ не бъде приет, нека си остане епископ, но да бъде отлъчен клирът на въпросния град – задето не е поучил тоя непокорлив народ”. Тълкуванието на Валсамон на това правило е много интересно. Някои – казва той – приемали тук хиротония вместо избор и казвали, че се удивляват как се отказват тези, които са били избрани в църква. А превъзходният Зонара, като изяснява това правило, разбира хиротонията в смисъл и на ръкополагане, и на избор. По мнението на Валсамон под хиротония правилото разбира ръкополагането, тъй като говори за презвитерите и дяконите, които според древния господстващ обичай са били пращани на други места за поучаване на народа. „А ние знаем, че дяконите се хиротонисват, т. е. запечатват се, но не сме чували те да се избират, както се избират епископи и по древния обичай йереи, както постановява Правило 13 на Лаодикийския събор. И така, това правило определя, че ако епископ или презвитер, или пък дякон приеме учителна хиротония и не изпълни своето служение, такъв трябва да се отлъчи, докато не се съгласи да замине там, където е назначен. Ако пък той, като замине там, не бъде приет поради лукавството на народа, то клирът, макар и да не е виновен за злото, трябва да бъде отлъчен, тъй като не е възпитал такъв безпорядъчен народ, а епископът запазва своето достойнство. Аристин сочи, че в правилото става дума за новопоставен епископ – и това тълкувание изглежда по-правилно.

Аналогичен смисъл с този в изложеното апостолско правило има в Правило 18 на Антиохийския събор: „Ако някой ръкоположен за епископ не отиде в оная епархия, за която е определен, но не по своя вина, а или затова, че не го приема народът, или пък по друга някоя независеща от него причина, такъв нека участва в свойствените на епископ чест и служение, без обаче ни най-малко да се меси в работите на църквата, където се намира, и нека чака решението на пълния събор на надлежната област, след като му бъде представено делото”. За Валсамон това правило проявява снизхождение към хиротонисания епископ, който желае да отиде в епархията, в която е хиротонисан, но не е допускан там поради дързостта на местното население или поради нашествие на врагове. Затова в мястото, където се намира този епископ, той трябва да получава честта, т. е. катедрата, името и архиерейската дейност или служение, но със знанието и разрешението на местния епископ, при което, разбира се, не трябва да участва изцяло в делата на църквата, в която живее, т. е. нито да учи, нито да ръкополага, нито да извършва някое друго архиерейско действие без разрешението на местния епископ, но да пребивава в покой докато по разпореждане и съд на пълния събор не разбере какво трябва да направи. Аристин добавя, че епископ, който не е приет в града, за който е бил хиротонисан, поради лукавство на народа, не бива да се обръща за военна помощ или пък към друга власт, но е длъжен да чака съответното решение на пълния събор на епархията, възглавяван от митрополита.

След това Правило 18 на Анкирския събор определя, че тези епископи, които са били поставени, но не са приети в епархията, за която са наречени, а след това отидат в други епархии и започнат да притесняват тамошните предстоятели и да подбуждат възмущение срещу тях, трябва да се отлъчват от църковно общение.

В тълкуванието на това правило Зонара обяснява, че тук се говори за нопоставени, т. е. хиротонисани епископи, или, казано по друг начин, наречени за дадена епархия, и за надигането им против поставени и хиротонисани епископи в други епархии. В този дух се изказва и Аристин, а Валсамон добавя, че епископите, които са хиротонисани и не са приети в епархиите, за които са наречени, не бива да отиват в други епархии и да притесняват техните предстоятели, под заплаха от отлъчване.

Важно е значението на Глава 18 от първия титул на Номоканона, посветена „… на това, че умиращият епископ не може да ръкополага друг вместо себе си”. Тук се дава препратка преди всичко към Правило 76 на св. апостоли, което забранява на епископа, заради угаждане на роднини, да издига в епископско достойнство, когото си иска, тъй като е „несправедливо да се правят наследници по епископство и Божията собственост да се дава в дар на човешкото пристрастие: не бива Божията църква да се поставя под властта на наследници; в противен случай „поставянето ще бъде недействително”, а виновният епископ трябва да бъде отлъчен. Валсамон разяснява, че епископът не може да предава епископията не само на свой родственик, но и на чужд нему човек, защото епископите се поставят от съборите. Затова, – добавя Валсамон – когато митрополитът на Филипол, известен с епитета „велик” (μεγιστος), се е отрекъл от своята митрополия с условието свещеният събор да постави неговия иконом за митрополит вместо него, той не е бил изслушан от събора, който заявил, че дори имуществото, което епископът придобива след хиротонията от доходите на църквата, той не може да дари или прати на когото желае, а колко повече – епископията. Аристин казва лаконично: умирайки, епископът не поставя друг епископ на свое място. Каноните определят, че този, който трябва да бъде възведен в епископство, се поставя от епископите на епархията; ако умиращ епископ поставя друг вместо себе си, така се въвежда правото на наследство, а никой не трябва да поставя Божията църква под властта на наследник.

Аналогично предписание съдържа и Правило 23 на Антиохийския събор: „Не се позволява на епископ, макар и в края на живота му, да поставя вместо себе си другиго за свой приемник; а ако това стане, нека поставянето е недействително. Нека се спазва църковното постановление, определящо епископ да се поставя не инак, освен от събор и по решение на епископите, имащи власт да ръкополагат достоен, когато последва смърт (на епископ)”. Аристин пояснява, че в края на живота си епископът няма право да поставя друг епископ на своето място, но само епархийският събор след смъртта му, със съгласието на местния митрополит избира достойния. Известният руски канонист, архимандрит и по-късно еп. Йоан, е напълно прав в тълкуванието си на това правило, като казва, че епископ, който е в края на дните си или поради немощ оставя катедрата си може и да посочи достоен приемник, но окончателният избор е дело на събора на областните епископи, действащ в съгласие с местния митрополит, клир и народ.

В Глава 19 от първия титул на Номоканона има определение, че извън голям град или в селата не може да има епископ. Това се основава на Правило 57 на Лаодикийския и Правило 6 на Сардикийския събор, забраняващи да се поставят епископи в малки градове и села, а само периодевти или презвитери, „за да не се принизява името на епископа и властта”. Архиерейският сан – обясняват и Зонара, и Валсамон – е високо почетен, а поставянето на епископи в села или в местности, където няма нито градове, нито многобройно – за честа на Бога и архиейство – население, принизява последното („за да не се похулва” в Старославянската Кормчая, 1, 284 29). Валсамон добавя, че това определение на канона може да се разшири в този смисъл, че ако предстоятелството на епископ над малобройно население принизява оказваната Богу чест и архиерейството, още по-малко би служило на Божията слава, ако архиереят поради бедност и лишения в най-необходимото, ходи пеша. Затова и не е било безопасно да се избират епископи в източните църкви (т. е. в малоазийските епархии), където християните са много малко. Периодевтите пък – това са днес поставяните от епископите екзарси, тъй като те странстват, следят за душевните простъпки и усъвършенстват верните.

В Глава 22 от първия титул на Номоканона се говори „… за онези, които – поради покровителство на архонти – стават управители на църквата”. Въпросът се решава въз основа на Апостолско правило 30 и Правило 3 на Седмия вселенски събор. Последното гласи: „Всеки избор на епископ, презвитер или дякон, извършен от светски власти, да е недействителен според правилото (Апостолско 30), което постановява епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в Църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него, понеже оня, който има да бъде произведен за епископ, трябва да бъде избиран от всички в областта епископи, според Правило 4 на първия Никейски събор”. Старо зло – както пише в тълкуванието на това правило на Зонара, тъй като и в древност е имало непозволени постъпки, и архонтите [градски началници], опирайки се на властта си, избирали епископи и разпореждали същите преди това да станат презвитери и дякони. Съборът забранява това, заплашва с низвержение и отлъчване виновния и сподвижниците му и постановява този, който ще става епископ, да се избира от епископите. Валсамон разказва, че по време на Седмия вселенски събор някои изглежда са били избирани с властта на някакви представители на правителството, въпреки Апостолско правило 30 и затова отците на събора обявяват този избор за недействителен. При това правилото не говори за някой, който е избран от началниците, но за избори на епископи, случващи се по правителствена заповед, и за избиране, т. е. хиротонии на презвитери или дякони, ставащи също така по подобно нареждане. Иначе казано, тези изборни актове са се извършвали видимо от архиереи, имащи такава власт, но в действителност те са ставали по принуда и насилие, и затова трябва да се смятат за недействителни и да се отменят. Валсамон изказва мнението, че в правилото се говори за три хиротонии на едно лице – с цел възвеждане в епископски сан, при което този избор – целящ поставянето на някого за дякон, после за презвитер и накрая за епископ, е недействително. Византийският коментатор сетне отбелязва, че в правилата за епископите се употребява най-вече терминът избиране, а по отношение на презвитерите и дяконите се допуска нарушение, така че „избирането – ψηφος” се употребява вместо хиротония αντιχειροτονιας.

В Глава 23 се казва „за тези, които не се ръкополагат за епископи поради брак или конкубинат”. На първо място Апостолско правило 17 гласи: „Който след св. кръщение е бил свързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде епископ” и т. н., а в Правило 18 на св. апостоли се казва: „Взелият за съпруга вдовица или отхвърлена от съпружество, или блудница, или робиня, или опозорена не може да бъде епископ” и т. н. В същия смисъл е и Правило 3 на Трулския събор, а Правило 12 на същия забранява на „боголюбезните предстоятели” на църквите да съжителстват с предишните си жени след хиротонията под заплаха от низвержение. Византийските канонисти не дават на тези правила допълнителни разяснения. Нашият роден канонист Смоленски еп. Йоан предполага, че с последното правило Трулският събор е искал „да превърне древното предание и църковен обичай, както и частните временни постановления за безбрачие на епископите в общо, постоянно правило за всички места и времена в Православната църква”. Иначе казано, Трулският събор приема за правило в Църквата „в епископски сан да се въвеждат монаси”, тъй като за руския учен, това е било не просто по-удобно, но и по-съобразно с висотата на епископския сан, изискващ чистота и съвършенство в живота – с предназначението на епископството, имащо много трудни задължения, и с вътрешния му смисъл, като духовен съюз на епископа с неговата църква. Извън всяко съмнение е обаче, че това тълкувание на правилото не съответства изцяло на неговия истински текст и смисъл, и преувеличава значението на монашеската тенденция във византийската практика за избор на архиереи.

Тази глава съдържа и откъси от новели на Юстиниан за това, че хиротонисваният за епископ, презвитер, дякон или иподякон трябва да бъде девствен или първобрачен с девственица.

Валсамон разяснява, че в този случай се има предвид преди всичко Новела 6 (=12) на Юстиниан, но нейните разпоредби не са били включени във Василики. След това съдържанието на 123 (=155) е било включено в Глава 27 (=24) от първия титул на Книга 3 на Василики и се състои в следното: „Нашата воля е – казва Юстиниан – клириците да се ръкополагат само ако знаят Писанието, имат права вяра и честен живот, и не са имали, нито имат конкубини, нито дете от конкубина, но или живеят целомъдрено, или пък са имали или имат законна жена, при това само една и първа – не вдовица или разведена с мъжа си, и въобще такава, която не е поставена под запрещение от законите или от божествените канони”. Накрая, извлечение от 137 (=174) е било включено в Глава 7(=8) на същия титул и в същата книга на Василики със следното съдържание: „Ние узаконяваме – казва имп. Юстиниан – всеки път при нужда от хиротония на епископ, да се събират клириците и първите (граждани) на града, за който трябва да се хиротониса епископ, и пред св. Евангелие да се проведе избор на три лица, и всеки от тях (избирателите) да произнесе клетва над божествените слова (на Евангелието) и да запише на тях (в особен акт, или изборен протокол), че те са избрали тези (лица) не поради дарение, обещание, приятелство, благоразположение или някакво друго пристрастие, но като знаят, че те имат права, католична вяра и честен живот, и са над 30-годишни. Избирателите трябва да знаят, че те нямат жена, нямали са и нямат конкубина или деца от конкубина, но ако някой от тях преди това е имал жена, тя е само една и не вдовица, не разведена с мъжа си, не поставена под запрещението на законите, нито на свещените канони. Също така избирателите трябва да знаят, че никой от избираемите не принадлежи към курията, нито към кохортата, освен ако членът на курията или кохортата след това безукорно е прекарал 15 години в манастир. Разбира се, по отношение на тези лица да се спазва изказаното по-горе от нас, за да може от тримата избирани, по избор и по преценка на хиротонисващия да се избере най-добрият”.

След откъсите от Новели и Василики Валсамон продължава: „Забележи, че макар и с настоящата 137 (=174) новела на Юстиниан, или с Глава 7 (=8) от първия титул в Книга 3 на Василики да забранява да се избира за епископ такъв, който има законна жена, ти обаче не обръщай на това (на новелата и на главата) внимание, но по-добре се обърни към Правило 48 на Трулския събор, което прочети и кажи, че каноните се предпочитат пред законите. Забележи, че някой ще те попита: тъй като тази новела на Юстиниан, приета и във Василики, определя, че някой се хиротонисва за епископ само в случай че от страна на клириците и първите (граждани) на града се проведе избор и всеки от тях принесе клетва пред Евангелието по отношение на това, което се съдържа в новелата, то как сега нищо от това няма сила? Валсамон представя следното решение на въпроса: предвид правилата 4 на Никейския събор, 19 на Антиохийския и 12 на Лаодикийския, които постановяват хиротонията на избираните за архиереи да става от епископите по тяхна преценка, постановлението на Василики, че избирането на епископите става от клириците и гражданите пред св. Евангелие е загубило действителното си значение. „Затова ни се струва, че не действа и законът, съдържащ се в Книга 7 на Василики, който определя съдиите да съдят пред св. Евангелие”. „А обстоятелството, че днес изборът от епископите се извършва измежду три лица, има необходимия си произход според нас от настоящата новела”.

Колкото до Правило 48 на Трулския събор, то предписва: „Жената на възвеждан в епископско достойнство, предварително се разделя със своя мъж по взаимно съгласие, а след неговото ръкоположение за епископ нека постъпи в манастир, който да е далеч от местоживеенето на новия епископ, и да се издържа от епископа, а ако е достойна, да се възведе и в достойнство на дякониса”.

В тълкуване на това правило Валсамон изказва мнение, че избирането за епископ се смята за недействително, ако жената желае съпружеството си със своя мъж – затова и правилото говори за тяхното взаимно съгласие. При имп. Исаак Ангел обаче е била издадена новела, съгласно с която жената на хиротонисвания за епископ задължително трябва да се постриже за монахиня. И изобщо, новелата на Юстиниан (137=174), която определя, че който има жена или деца, не се възвежда в епископско достойнство, а в противен случай подлежи на низвержение, и която е включена в Глава 7 (=8) от първия титул на Книга 3 на Василики, е загубила практическа сила, тъй като вместо нея действа предписаното Правило 48 на Трулския събор.

В Глава 28 от първия титул на Номоканона става дума „за възрастта на ръкополаганите мъже и жени”. Споменатите тук правила не казват нищо конкретно относно възрастта на епископа, но в текста на гражданските закони се отбелязва постановеното с Новела 123 (=155) на Юстиниан, където се определя като закон, че хиротонията на епископа не може да се извърши на мъж по-млад от 35. За такава възраст на кандидата говори и Номоканонът, според Валсамон. Във Василики, както отбелязахме по-горе, се съдържа Новела 137 (=174) на Юстиниан, която изисква кандидатът за архиерейство да бъде над 30-годишна възраст, при това тази новела, според тълкуванието на Валсамон, анулира по отношение на възрастта на епископа Новела 123 (=155). Във всеки случай Валсамон свидетелства, че постановленията на гражданския закон по отношение на възрастта на хиротонисвания епископ имат сила и действат.

И накрая, в Глава 29 от първия титул на Номоканона става дума „за правенето на хорепископи и кога и къде принасят те (св. Дарове) и приобщават, и кого ръкополагат или не”. Въпросът се решава с позоваване на следните канони: Правило 20 на Антиохийския събор предписва предстоятелите в малките градове или села или т. нар. хорепископи да знаят своята мяра, макар и да са приели ръкоположение по чина на епископството, за да управляват само подчинените им църкви и да ограничават върху тях своето попечение и разпореждания, … и „да не дръзват да поставят презвитер или дякон без волята на епископа в града, на когото е подчинен хорепископът и неговият окръг… Хорепископът се поставя от градския епископ, на когото е подчинен неговият окръг”. Валсамон обяснява, че някои хорепископи от тщеславие са се стремели към ръкоположение от митрополита или патриарха, а затова и правилото е определило хорепископ да се поставя от градския епископ, комуто и трябва да се подчинява.

Такива са каноничните данни за избор на архиереи във Византия, съдържащи се в Номоканона на патриарх Фотий. Те са много разнообразни и отчетливо характеризират сложния процес на архиерейските избори – особено в светлината на тълкуванията на византийските коментатори. Много от детайлите от процеса се изясняват въз основа на гражданския закон, съдържащ се във Василики. Представените в нашия очерк откъси от Василики обаче, свързани с текста на Номоканона и със схолиите на Теодор Валсамон, не изчерпват целия състав на законодателните постановления на този паметник, които се отнасят до избора на архиереи. За целите на по-подробното изследване на този въпрос е необходим допълнителен анализ на съответните предписания във Василики.

В Глава 8 от първия титул на Книга 3 във Василики, освен вече известното узаконяване на реда на избирането на епископ и възраженията при неговата хиротония, се съдържа и следната наредба. Хиротонисващият изисква от онзи, който трябва да се хиротониса, свитък с личен подпис, съдържащ свидетелство за правата му вяра. Той обявява и за божественото приношение, ставащо по време на св. Евхаристия, чете молитва преди св. Кръщение и други молитви. И самият хиротонисван полага клетва пред божественото Писание, че нито сам, нито чрез друго лице е давал нещо, не е обещавал, а и след хиротонията не ще даде нищо на хиротонисалия го, нито на гласувалите в негова полза, нито на някой от останалите, заради хиротонията, която ще се проведе над него. Ако някой въпреки споменатата предпазливост бъде хиротонисан за епископ, законът повелява той самият да бъде лишен от епископство по всякакъв начин, както и този, който въпреки това, се е осмелил да го хиротониса.

В Глава 10 се говори за разходите за интронизацията и за вноските, които правят епископите при хиротонията в полза на извършващите я. А именно – че патриархът на Константинопол е получавал от хиротонисвания не повече от 20 литри злато обичайна вноска. Митрополитите, хиротонисвани от своите синоди или от патриарха, както и всички останали епископи, хиротонисвани от патриарха или митрополитите, давали 100 номизми интронизационни разходи, ако църквата на хиротонисвания имала не по-малко от 30 литри злато доход, а за нотариите и другите служители в църквата давали 300 номизми. Ако доходите на църквата били по-малко от 30 литри годишно, но не по-малко от 10 литри, то митрополитите и епископите давали за интронизацията по 100 номизми, а за всички останали (служители) – 200 номизми. А ако годишните доходи на църквата били по-малко от 10 литри злато, но не по-малко от 5, то интронизационната такса била 30 номизми, а за всички останали събирали 70 номизми. Ако доходът на църквата бил по-малко от 5 литри злато, но не по-малко от 3, сумата за интронизация и обичайните вноски възлизали на 18 и 24 номизми. При годишен доход на църквата от 3 до 2 литри злато, вноските се равнявали на 6 и 12 номизми. Когато църквата имала годишен доход по-малък от 2 литри злато, епископът не плащал нито интронизационна, нито обичайната вноска. Сетне обичайните вноски за всички получаващи се разделяли от първия презвитер на хиротонисващия епископ и от архидякона. Настоящият закон е трябвало да се спазва с точност, за да не би поради вноските църквите да изпаднат в дългове, нито пък степента на свещенството да се придобива с купуване. В случай на нарушаване на този закон, получилият по-голям от определения интронизационен и обичаен внос, е бил длъжен да изплати на църквата на далия го епископ тройно.

След хиротония епископите получавали свобода от робско и зависимо състояние, с изключение на принадлежащите към кохортата, когато епископът се е хиротонисвал без спазване на изискванията на закона, според който е трябвало да живее безупречно в манастир 15 години след като я е напуснал. Такъв трябва да се лиши от епископство, за да не оскърбява свещенството. Ако обаче хиротонисваният в епископски сан бил под властта на своя баща, такъв – по силата на самата хиротония – е трябвало да се смята за независим и самостоятелен. С това се изчерпва специалният титул на Василики, свързан с нашата тема. Нека сега се обърнем към Прохирон на имп. Василий Македонец, където на първо място констатираме, че целият Титул 28 е бил посветен на „хиротонията на епископите”. Титулът се състои от четири глави със следното съдържание.

1. Клирици и първенци, застанали пред св. Евангелие при избирането на епископ, трябва да изберат три лица, клетвено свидетелствайки, че са направили това не заради дарение или някакво друго пристрастие, но защото знаят за тях, че принадлежат към католичната Църква, имат честен живот и са над 30 години, не са имали нито жена, ни деца, а ако са имали жена, то те са познали само една от девство и тя не е вдовица, не е разведена с мъж и не е поставена под запрещението на законите и каноните.

2. Хиротонисваният за епископ е длъжен да представи свитък със своята вяра и да произнесе молитви и клетва, че нищо не е дал, нито обещал някому след хиротонията. А ако е извършил нещо въпреки казаното, и той, и ръкоположилият го, се отлъчват от Църквата.

3. Ако този, който трябва да се хиротониса, бъде обвинен като недостоен, тогава хиротонията трябва да се отложи и да бъде проведено разследване в продължение на 3 месеца – в присъствието или в отсъствието на обвинителя, и хиротонията трябва да се отмени. А ако хиротонисаният бъде намерен за виновен по законите или каноните, то нека се отстрани, а ако е невинен да се хиротониса. Ако се хиротониса в противоречие с казаното, то самият той и хиротонисващият го да се отлъчат от Църквата.

4. Ако обвинителят, който се яви, не докаже твърденията си или не дойде, то, ако е клирик да се отлъчи от църквата, а ако е мирянин да бъде подобаващо вразумен.

По този начин Прохирон не съдържа нови разпоредби относно избора на архиереи във Византия. Опирайки се на новелите на Юстиниан, Прохирон в съвсем кратка форма предава това, което по-подробно се регламентира във Василики. Отчетливостта обаче на наредбите в Прохирон им придава и юридическа ценност.

Нови сведения по темата съдържа сборникът Епаногога, чийто Титул 8 е посветен на „епископите и хиротониите и различните църковни възвеждания” и който съдържа следните предписания за епископа и неговото избиране.

1. Епископът е наблюдател и попечител за всички оцърковени души в епархията си и има власт да поставя презвитер, дякон, анагност, псалт и монах.

2. Качества на епископа – снизхожда към смирените, отнася се пренебрежително към онези, които се превъзнасят, със слово и дело скланя към смирение помисъла на надменните, преди останалите се подлага на опасност за паството си и смята неговото нещастие за своя собствена скръб.

3. Заповядваме: ако трябва да се хиротониса епископ, нека се съберат клириците и първенците на града и да проведат избор на три лица, и всеки от тях собственоръчно да запише, че избраните са с права, католична вяра и честен живот, над 30-годишни са, безукорни в брачно отношение и избрани без всяко пристрастие… От трите избрани лица най-добрият трябва да се ръкоположи по избор и преценка на хиротонисващия, при което от него се иска свитък със собствен подпис, съдържащ изложение на правата му вяра. Той трябва да обяви (вярата си) на божествената проскомидия в Евхаристията, да прочете молитва за кръщение и други и да удостовери, че е получил хиротонията си безупречно във всяко отношение.

4. Заповядваме, щото избирателите – ако признаят някой мирянин за достоен за указаното по-горе избиране – да го избират заедно с трима други клирици и монаси и, разбира се, така, че мирянинът, избран така за епископство, да не се хиротонисва за епископ (веднага), но предварително не по-малко от три месеца да се причисли към клириците и по този начин, като изучи св. канони и св. богослужение на Църквата, да се ръкоположи за епископ. Защото такъв, който трябва да учи другите, не трябва след хиротонията сам да се поучава от другите. Разбира се, ако той вече е научен и макар да се намира в мирски чин, няма никакъв недостатък в това, което (служи) за полза и за усъвършенстване на другите, то опитът обикновено показва, че е безопасно спрямо него да се не спазва (изискването) за такова време.

5. В случай на обвинение в непригодност против избрания и предназначения за хиротония, същата се отлага и има разследване в продължение на три месеца, с определени последствия и за двете страни.

6. Ако някой от епископите или преди своята хиротония, или след нея пожелае да даде собственото си имущество или част от него на Църквата, за свещенството, което получава, то ние не само не възпрепятстваме, но и узаконяваме той да бъде освободен от всяко осъждане и наказание по настоящия закон, но и го признаваме за достоен за висша похвала, тъй като това не е купуване, а приношение.

По този начин Епанагога излага принципния поглед върху епископското служение и така възстановява традиционното учение на византийското законодателство за реда на избиране на епископа (глави 3, 5 и 6), като го допълва с твърде важното определение за кандидатите за епископи от миряните (Глава 4). Както последната глава на титула, така и първите две имат оригинален произход. И, накрая, отношение към избора на епископите имат и две новели на имп. Лъв VI Мъдри, а именно Новела 2 и Новела 11. В първата се говори за хиротонията и изобщо за избора на епископ от средите на лица, имащи деца от каноничен брак.

Работата е там, че имп. Юстиниан в своята Новела 123 забранява да се избират и хиротонисват в епископски сан лица, които имат деца от предишен свой законен брак, тъй като такива епископи поради привързаност към децата си ще харчат за тях своето и църковното имущество. Междувременно Правило 48 на Трулския събор не налага никаква забрана на кандидатите за архиерейство, като разрешава и женени да бъдат хиротонисвани за епископи, при условие, че задължително жените им се пострижат в монашество и ако няма някакви други препятствия. Според имп. Лъв VI тази новела на Юстиниан не само противоречи на канона, но е несъстоятелна по своята същност – ако се прилага строго, то с епископски сан не бива да се удостоява и такъв, който има братя и др. роднини, защото и тук роднинската привързаност може да се превърне в пречка. Божествените канони обаче, като имат това предвид, са предоставили на епископите правото да оказват помощ от църковното имущество и на своите роднини, ако те имат материална нужда. И затова нашето от Бога царство – завършва Лъв – признава за по-справедливо да следва божествените заповеди и да издаде закон съгласен с тях, та всеки който е достоен, според каноничните основи, за тази чест, да може… да бъде възведен в архиерейски сан, макар да има законни деца, а гражданският закон, който дръзновено противоречи на каноните, занапред не бива да има практическо значение.

Новела 12 е посветена на роб, достигнал до епископство без знанието на господаря си, и определя, че робите, които тайно са достигнали до архиерейство, се лишават от него по силата на Апостолско правило 82 и отново се връщат в робското си състояние. Императорът мотивира тази своя заповед така: „Ние не само не прощаваме изобщо на онези, които са постигнали някаква цел с измама или с кражба и не им позволяваме да се ползват от това, което са придобили, но и нерядко ги наказваме като престъпници. Още по-малко ще позволим да се ползва от двете най-почетни преимущества – свобода и свещенство – на този, който се е осмелил да ги получи по пътя на кражбата и срамна измама. Затова ако роб, без знанието на своя господар, бъде хиротонисан за епископ, това никак няма да му помогне да се освободи от робството”. По този начин и тази новела има за цел да защити църковните правила и е против злоупотребите в достигането до епископски сан.

И така според указанията на Номоканона на патр. Фотий, на Василики, Прохирон, Епанагога и новелите на имп. Лъв Мъдри е възможно да установим следните принципи, характерни за процеса на избиране на архиереите във Византия в края на 9 и началото на 10 век.

Избирането на нов архирей, независимо дали той ще бъде подчинен епископ или самостоятелен архиепископ и митрополит, трябва да става само когато една или друга епархия се окаже свободна поради смърт на управляващия архиерей или при неговото доброволно отричане от катедрата, или неволно – на основанието на съборно решение, или накрая – в случай че той отсъства от епархията си повече от шест месеца, когато това отсъствие не се дължи на законни причини като царска заповед, изпълнение на поръчение от патриарха или тежка болест. Ако управляващият архиерей е жив или преди да бъде окончателно отстранен от епархията със съборно решение се забранява поставянето на нов архиерей.

Епископ не трябва да се избира в малък град или село, за да не се хули името му и неговата власт, а да се поставя само в многолюдните градове, макар и многобройността на тяхното население да е отскоро. От друга страна, избиране трябва да се извършва и в онези градове, които отдавна са имали многолюдно население, а после са се лишили от него поради политически обстоятелства – тук се е спазвала древната прономия, макар в действителност властта на архиерея да е била просто номинална, а положението му – титуларно. Църквата обаче е следвала господстващата древна традиция и е признавала за необходимо да простира майчинската си грижа и върху епархиите, които поради обстоятелства на времето са били откъснати от общение с нея. На свой ред държавата, поради симфонията в църковно-имперските отношения във Византия, също е пазела и е поддържала тенденцията към църковно единство с откъснатите от нея градове или области и е обезпечавала съществуването на номиналните архиереи. Едновременно с това всеки избор на епископ в нов град, като свързан с учредяването и откриването на епархия, е подлежал на предварително решение на Константинополския синод.

Кандидатите за архиерейство е трябвало да отговарят на определените канонични изисквания. Отдавна да са изпитани в словото на вярата и в правия живот и поведение, да имат опит в църковното учителство и да бъдат посветени в неговите тайни, да знаят Св. Писание, правила и решения на съборите и св. отци, заедно с целия богослужебен чин. Необходимата δοκυμασια на кандидатите за архиерейство – ще рече изпитването на тяхната вяра и пригодност и апробацията им – е принадлежала на епископите, а по отношение на догматите на вярата, правилата на живота и дейността си кандидадите за епископство е трябвало да се придържат към средния и царски път – в съгласие с църковното предание. Те е трябвало да имат не само чиста и непорочна душа, но още и свободно от някои физически недостатъци тяло.

Кандидатите за архиереи могат да са и лица, които са в брак, който е безукорен в канонично отношение, а след избирането им за епископи съжителството с жените им се е забранявало. С предпочитание на висотата на архиерейството са били издигани – още от времето на Трулския събор – девственици и монаси.

Кандидатите за епископи е трябвало да са на възраст над 30, а по-точно 35 години.

Кандидатът за епископ може да бъде и мирянин. Нито учеността му обаче, нито богатството, нито поведението не могат да са основание той веднага да бъде издигнат в сан на епископ от мирянин. За издигането до висотата на епископството се е изисквало предварителното преминаване през всички свещенически степени, като трябва да има особена предпазливост в оценката на качествата на кандидат-мирянина и изпитването му по време на цялото служение.

Неписан църковен обичай бил мирянинът, достоен за епископски сан, да може да премине в краен случай през всяка степен на свещенството в течение на седем дни, а Епанагога определя тримесечен срок за мирянина, за да мине през всичките степени на свещенството, допускайки обаче намаляване на срока в зависимост от личните качества на кандидата. „Внезапното” обаче издигане на мирянин на епископската висота, което е извършено „изведнъж”, е било недопустимо.

Ако вярващ мирянин става епископ след предварително изпитване и подготовка, то колко повече това се изисква от кандидата, който е новопросветен в Христовата вяра. Препоръчването на кандидатите за архиерейство се е извършвало от йерарсите, като в разглежданата епоха Византийската църква не познава предварителното „записване на кандидатите за архиерейство в официалния кодекс на Патриаршията”, каквато е била практиката в по-новата история на Константинополската църква.

Поставяне или въздигане на архиерей е ставало чрез избор, състоящ се от сложен избирателен процес. Избирането е ставало на архиерейски събор. Църковните правила устойчиво и последователно определят съборния характер на избирателния процес. И по-конкретно епископското избиране е трябвало да се проведе на събор с участието на всички епископи от една или друга епархия – митрополии или от много епископи, или, в краен случай – от трима епископи, като неприсъстващите на събора епископи са били длъжни да изразят своя избирателен глас чрез грамота, в която обикновено са заявявали, че те следват и са съгласни със съборния избор.

На избирателния събор е трябвало да присъстват епископите тъкмо от епархията-митрополия, за която се е извършвал епископският избор; ако там в съответното време има по-малко от трима епископи, присъствието на които се признавало за необходимо за избирателния събор, то на събора е можело да присъстват и чужди, принадлежащи към друга епархия-митрополия епископи.

Епископският събор се е свиквал по инициативата и със заповед на митрополита на епархията, за която е трябвало да се избере новият епископ. Без такова разрешение избирателният събор е бил недействителен. Митрополитът е свиквал епископите чрез грамоти или с послания. Ако някой от поканените епископи не се явявал на събора и не представял писмено своето заявление, то митрополитът вторично му напомня за предстоящия събор, а след това, в случай, че не дойде или мълчи, съборът провежда избора в наличния си състав. Каноническото изискване в това отношение има смисъла, че избирането на нов епископ трябва да се извърши от всички присъстващи на събора йерарси в епархията-митрополия, а не от повечето ѝ епископи. Самият митрополит е свиквал събора, но не е присъствал на него, както поради доверието на старшия йерарх към по-младите, така и с цел безпристрастност на избора. Митрополитът има правото да утвърди избора или, казано по друг начин, да го запечата – той прави окончателния избор на един от тримата посочени от събора кандидати, когото съответно ръкополага в епископски сан. При избиране на архиереи съборното начало е било толкова строго следвано, че църковните правила не допускат никаква възможност умиращ епископ да избере свой приемник, като му разрешават само да посочи такъв и да предостави това на преценката и избора на събора.

Колкото до присъствието на миряни в избирателния събор, представените от нас църковни правила не говорят нищо за това, а византийските коментатори съвсем ясно разясняват, че единствено в дълбока древност (до Първия вселенски събор) изборът на архиереи е ставал в събранието на гражданите, при участието на техни представители и на димите, но впоследствие поради смутовете, съпровождали участието на миряни в епископските избори, и опорочаването на кандидатите за архиерейство, църковните правила са забранили на народа да прави епископски избор. Нещо повече, църковните правила забраняват и на светската власт да взема участие в избора на архиереите и осъжда дори влиянието, а още повече насилието на гражданската власт в процеса на избора, независимо в каква форма е то, изисквайки напълно свободното и независимо за архиереите отношение към всеки архиерейски избор. Същото важи и за военната помощ при архиерейския избор. Нито народът, нито светското правителство в лицето на своите представители и чинове, не трябва, съгласно с църковните правила, да вземат участие в каноничния избор на епископ. Църковните правила обаче допускат народът да се обърне към събора с молба за избор в епископски сан на угоден нему кандидат.

След това, редом със споменатите забрани на църковните правила, съществуват и постановленията на гражданския закон – Василики, Прохирон, Епанагога, че в избирането на архиереи заедно с клириците участват и миряни, представени от първите граждани или представители на града. Като констатираме двойствеността, която гражданското право внася в правната област по нашия въпрос, трябва да отбележим, че степента на съответствие на юридическото предписание ще се определи точно в едно последващо разглеждане на темата, а засега е достатъчно да имаме предвид само, че привличането на миряни за участие в архиерейските избори е осъществено от гражданските закони, а не от църковните канони, и е предизвикано от принципа на икономѝята – не и от този на акривѝята в църковния живот, имайки за източник Юстиниановото законодателство и механично привнесено във Василики старо законоположение. То е било осъдено на бавно отмиране по силата на принципа, че канонът е над закона и той трябва да бъде предпочитан пред гражданското постановление. Затова Валсамон говори за загубата на всяко реално значение на това определение.

Дейността на събора за избиране на епископ върви в следната последователност. Епископите, участници в събора, провеждат избора с подаване на глас. Предварително се посочват всички лица, които с качествата си са се признавали за достойни да заемат една или друга катедра (първи акт). След това, от състава на споменатите кандидати са се избирали трима (вторият акт). Тези избори са ставали с мнозинството на гласовете. След избирането на тримата кандидати техните имена се вписват в особен протокол и се разполагат в реда по получените гласове. Протоколът се е подписвал от епископите и се е предоставял на митрополита за утвърждаване. От трите представени лица той е избирал оня, когото сам е смятал достоен за избор, независимо от реда на поставянето им в протокола. Сетне митрополитът е правел наречение или обявяване на избрания. Нареченият е имал право да даде окончателен отговор до три месеца. При съгласие, се е провеждала хиротонията. Ако откажел наречението, митрополитът се е обръщал към другото избрано лице или е нареждал да се проведе нов избор.

Хиротонията на епископ се е извършвала от митрополит, с участието и на други йерарси – по силата на Апостолско правило 1. Преди хиротонията народът е можел да направи възражение срещу избрания, при което йерарсите – в присъствието на народа – са провеждали разследване на обвиненията – според последствията, хиротонията се е извършвала или се е отменяла. В случай на несправедливо обвинение обвинителят, без значение кой е бил той, се е подлагал на църковно и гражданско осъждане.

Хиротонисваният за епископ е трябвало собственоръчно да напише изповед на вярата и другите божествени догмати, и този свитък на вярата се е прочитал по време на ръкоположението. Не се е допускал никакъв вид симония: и църковните правила, и законите рязко осъждат всяко посегателство на чистотата и светостта на йерархичното ръкоположение. Разрешавани са били само признатите с гражданските закони вноски – обикновени и интронизационни, давани от хиротонисваните в полза на извършителя и участниците в хиротонията.

Цялата процедура по поставянето на епископ е трябвало да стане в три месеца – в противен случай митрополитът, от който е зависел изборът, е подлежал на осъждане.

Съборът за избор на епископ се свиква на определено място, но не задължително в митрополията, тъй като „не мястото поставя епископа, но гласуването и изборът на архиереите”. След хиротонията епископът получава катедра, ползва се със съответния титул, с честта и правата в пределите на своята епархия.

Колкото до избирането на митрополити и архиепископи, в разглежданата епоха то е ставало по почин и инициатива на Константинополския патриарх, на епископите от съседните митрополии или на митрополитите в най-близките области, или, казано по друг начин – от свещения събор или даже от синода на Византийската църква, чиято дейност е ръководил Вселенският патриарх. Впрочем самият патриарх не е присъствал на самия избирателен събор или в синода. На заседанията си съборът е избирал трима, от които патриархът избирал един и с акт утвърждавал неговия избор. Патриархът е имал правото да извърши хиротонията на избрания митрополит.

Избирателният събор е действал при изборите на митрополит по същия начин, както и епископският събор, който е избирал нов епископ, като подробностите са били аналогични – Константинополският патриарх е имал правата, принадлежащи и на митрополита по отношение на събора за избор на епископ.

Накая, избирането на епископи и на митрополити в епархиите на Византийската църква с чуждоплеменно население, се е извършвало от събор или даже от синода и се е утвърждавало от патриарха, като в избора е съществувала аналогия с избирането на митрополитите във Византийската църква.

Такива са правните основи на процеса за избор на византийски архиереи, които са определени в църковно-гражданските паметници от 9 и началото на 10 век. Нататък е важно да се проследи как тези основи се променят и как се допълват с канонически и правни постановления и до каква степен историческата действителност във Византия е съответствала на тези правни норми.

Превод: Златина Иванова

* Соколов, И. И. „Избрание архиереев в Византии IX-XV в. Историко-правовой очерк” – В: Византийский временник, 33, 1915-1916, с. 194-252 (бел. прев.).