Признаци на националсоциализъм в Еладската църква

Гръцкото общество се изправи пред специфична ситуация от момента, когато бе приет първият меморандум между правителството на страната, Европейската централна банка, Европейския съюз и Международния валутен фонд през пролетта на 2010 г. Тази обстановка придобива свои характеристики, които се оформят с шокиращо бърза скорост. Това е така особено от началото на 2011 г., когато станаха по-забележими последиците от икономическата криза. Паралелно започнаха да се разкриват измеренията на политическото разложение и се появиха групировки като например „Аганактисмени”.[1] По същото време се засилиха и опитите за църковна намеса в политиката, носещи парадоксални комбинации. Определени хора, свързани с йерархията, се впуснаха в остра критика против политическата система, комбинирана с прояви на непоносимост към различния. Започнаха например оплаквания за упадъка на демокрацията, а в същото време изневиделица се появиха възхвали за „героите” от бившата гръцка военна хунта. Наблюдението на такива неща създаде чувството, че дълговременната религиозна склонност към авторитаризъм и тоталитаризъм започна да придобива черти, които се доближават до идеологията на националсоциализма.[2]

От лятото на 2012 г. нещата започнаха да загрубяват. Влизането на партията „Златна зора”, организация с неонацистко минало,[3] в парламента след общите избори от 6 май и 17 юни 2012 г. отвори бързо нова глава. Наистина ли беше изненадващо, че някои църковни представители изразиха своето задоволство от присъствието на тази партия и нейните действия? Или просто някои църковни кръгове са имали латентна склонност към националсоциализма, която започна да излиза на повърхността през 2011 г.? Лично аз мисля, че става дума за второто.

От богословска гледна точка целият въпрос има огромно духовно значение. Това не е един партизански или тесен политически спор. Това се отнася по-скоро до дилемата между верността към Христовото евангелие и вероотстъпничеството.[4] В този контекст има два критични въпроса (които могат да се разглеждат като два аспекта на един и същ въпрос): на първо място, какво е това, което позволява на религиозни кръгове да толерират и дори да приемат нацистки или неонацистки идеи, и второто – какво е това, което прави някои християни да приемат предимно националсоциалистически възгледи, докато трескаво отхвърлят нацисткия паганизъм? Трябва да изследваме религиозната област, за да открием това, което сега води до мерзост и запустение на светото място.

Нормално, на разумен човек са му нужни не повече от две минути за да разбере, че християнство и националсоциализъм са напълно несъвместими. Крайъгълните камъни на Църквата – като например новата Христова заповед на любовта и признаването на всички хора за братя и сестри – показват, че комбинация между християнство и националсоциализъм е очевидно невъзможна. И тук се крие проблемът: размиването в реториката на църковни представители, които флиртуват с националсоциализма. Те говорят за заповедите на Евангелието, от една страна (тъй като никой от тях не може открито да проповядва срещу любовта или да заличи притчата за добрия самарянин), а в същото време поддържат и възгледи, стоящи в рамките на националсоциализма. Наред с това, съществува и омраза към неправославните и желанието Бог да ги накаже (те сигурно не помнят случая, при който учениците помолиха Христос да порази самаряните и той ги смъмри). Всеки от нас често става свидетел на такова поведение от страна на немалко свещеници, които в същото време организират кухни, за да раздават храна на всички, включително и на чужденци! Така е, когато нещата се смесват и размиват. Интелигентният вярващ трябва да успее да разграничи централното в такова поведение от онова, което е периферно – същественото от фасадата. Конкретно в тази объркана смес евангелските заповеди все още се изговарят, но на практика те са анулирани, тъй като не са приоритет в проповедта. Отдава се приоритет на антихристиянските елементи, очертани като „истинското” войнстващо християнство.

Като се има предвид какво се очаква от един свещеник, този свещеник, който флиртува с нацизма и национализма, трябва да бъде освободен от „тежестта” на Евангелието. Или самият той трябва да се оттегли от Църквата, или Църквата трябва да признае, че той вече не е един от нейните членове. Но какво става с хора, които гласуват за нацистката партия? Истината е, че голямата част от тях не са нацисти, а са по-скоро отвратени от провала на политическата система. Но каквито и да са мотивите, фактът, че демоничното е успяло да проникне в християнското съзнание, е много сериозен проблем (това е явно дори от коментари, които на пръв поглед изглеждат невинни, като например: „Не съм гласувал за тях, но по-добре да го бях направил”). Трябва да прогледнем колко дълбоко са се разградили църковните критерии.

Съществуването както на ясно изразени, така и на латентни елементи на националсоциализъм в Църквата, не е нещо, което се случва единствено в Гърция. На европейско равнище националсоциализмът се проповядва вече открито от различни групировки. Въпросът обаче е до каква степен идеи с националистически произход са пуснали корени в други политически групи, които, за да влязат в парламента, са се обявили за демократи и само бегло обсъждат подобни проблеми. Тези групи принадлежат към крайнодясната идентичност, която е била обект на безбройни академични изследвания. По-подходящо определение на тази крайна десница вероятно е „популистка радикална десница”. Популистката радикална десница не е идентична с националсоциализма; в действителност някои части от нея дори се различават значително от националсоциализма. Има обаче голямо припокриване и елементи и идеи между тях, които не трябват да бъдат пренебрегвани. В едно много добро скорошно изследване политолози откриха, че популистката радикална десница има особен успех в страните, които официално са сътрудничили с нацистка Германия по време на Втората световна война (което обаче не важи за Гърция). Въпреки че тези популистки движения не се определят като потомци на историческите нацистки партии, има все пак известно нацистко влияние, което често създава объркване и съмнение относно техните идентичности.[5]

Сега ще опитаме да разгледаме точките, в които елементи на националсоциализма влизат в контакт с болестите на религиозната сфера. Читателят вече е забелязал, че не използвам термина нацизъм, а предпочитам националсоциализъм не защото съществува голяма разлика между тях, а по-скоро защото националсоциализъм по-добре предава връзката между идеологизираната нация и социалния радикализъм.

Радикална критика, но на какво?

Много пъти в съвременната ни история институционалната страна на Църквата с някои изключения е била в партньорство с големите икономически интереси и техните политически производни. Доскоро повечето църковни лидери се въздържаха от социална критика, разглеждана като поле на „комунистите” и техните „симпатизанти”. Убеждението в „благословеното богатство” доведе до идентификация с традиционната десница, която твърди, че нейните основни ценности са консерватизъм, семейство и грижата за нацията. Разбира се, този модел не е изчезнал, но редом възникна още един, създаден от два фактора: на първо място, след диктатурата (1974 г.) управляващата десница започна да се придвижва към модернизация, а понякога започна да изказва безпокойство от тясната връзка между Църква и държава в Гърция. На второ място, политиците, които бяха за модернизация, поддържаха условията на международен финансов спасителен план за страната. В църковно отношение този нов модел (който изглежда малцинствен, но започна бързо да набира скорост) намира популистки лидер (епископ или презвитер – в зависимост от случая), който говори за правата на бедните или осъжда плутократите и властимащите, които застрашават страната. Това само по себе си би могло да се разгледа като значително съживяване на пророческата роля на Църквата. И наистина е така в някои случаи, когато критерият е универсалният алтруизъм на Евангелието. В случаите обаче, когато духовници флиртуват с националсоциализма, това е само риторика и удобна фасада, която бързо отстъпва място за други критерии.

Църковникът,[6] склонен към националсоциализъм, говори главно за настоящата криза, засягаща страната и местните хора в нея. Когато той критикува банковата система, основният му аргумент е, че банкерите са „инструментите на международния ционизъм”. Неговият гняв, с други думи, е насочен не към Мамона, чиято национална или културна идентичност не представлява интерес за Евангелията. Вместо това този гняв се проявява като антисистемна ярост срещу националния елит, който води страната „към ръба на пропастта”. Разбира се, елитът заслужава да бъде остро критикуван, но просто да крещиш срещу него не е нищо повече от популизъм. За да има смисъл, критиката трябва да бъде придружена от размисъл върху въпроса: С каква цел протестираме? Какво искам да се случи? Да вземем например следното твърдение: „Борим се срещу корупцията на парламентарна система, която дава място само въз основа на статистически данни на определени лица, без да се интересува от техния характер и способности”.

Наистина, кой няма да се съгласи? Въпросът обаче е какъв извод се налага от това: с други думи, дали корупцията вреди на демокрацията, или напротив, тя е присъща на демокрацията сама по себе си? Горният откъс е от шестата статия на платформата на „Катехизиса” на националсоциалистическата партия на Хитлер (от 25 февруари 1920),[7] която търпеливо е участвала в парламентарната система, за да стигне до момента, когато вече е била в състояние да я разруши.

Някои критикуват либералната демокрация като слаб заместител на автентичната демокрация, т. е., защото настояват, че е необходимо по-съществено участие на всеки гражданин в организацията на обществения живот. Тези критици включват и разглеждащите представителната демокрация като олигархия и по тази причина защитават пряката демокрация, както и тези, които критикуват бюрокрацията не защото мечтаят за диктатура, а защото предпочитат плурализма и желаят да живеят с повишено чувство за лична отговорност.[8]

От съвсем различен вид са критиците, които тайно желаят парламентът да бъде заменен от диктатурата. В този сценарий християните не трябва да се стремят да идентифицират Евангелието с политическата система. Нито трябва да търсят среден път между свобода и ограничение, между справедливост и несправедливост, между агресори и жертви. Християните трябва да основават своите отношения и действия на Евангелието. Обаче това, което откриваме днес, е, че в много църковни кръгове няма желание за първия от тези два вида критика. Напротив, тези кръгове, изглежда, се наслаждават на проблемите на нашата политическа система – нещо, което в тяхното съзнание вероятно потвърждава вярата им, че демокрацията по същността си е нещо погрешно. Те често използват думата демокрация в своите текстове, но обикновено само за самоотбрана – когато искат да защитят собствените си интереси. Освен това те нямат реален интерес към самата демокрация и нейното процедурно прилагане. То е просто концепция, която се използва за удобство, и затова не се интересуват дали важи за другите, а само се ползват от правата, отредени на тях самите и на принадлежащите на техния идеологически кръг – хора, живеещи в нелиберални и недемократични среди. Но ако свободата носи Божия отпечатък върху човешкия живот и също тежестта, която Бог е поставил на раменете на човека, след това нарушението на свободата на всеки човек – независимо дали той принадлежи в една и съща вяра или в друга вяра, независимо дали той е от една и съща раса или различна раса – това нарушение е богохулство. Следователно не е случайно, че не чуваме викове на протест от страна на онези, които принадлежат към националсоциалистическите църковни кръгове.

Възможно ли е да съществува християнски паганизъм?

В някои църковни среди може да се открие древна смесица, която е част от предмодерния или имперски свят, както и част от модерния тоталитарен свят. Богословието, носещо в себе си тоталитарно мислене, води до колективистка политическа философия, т. е. философия, която възприема „народа” като униформирана и недиференцирана маса, което означава, че не може да съществува разлика между общността на Църквата и обществото като цяло. Това води до желание за създаването на държава, в която атеистите и инославните са граждани „по случайност”, нежелано отклонение, нещо като социален „рак”. Тук светът се трансформира в името на Църквата, но с цената на сериозна еклисиологична грешка. „А всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11) – когато това изречение на ап. Павел бъде схванато извън есхатологичния му контекст, то веднага се превръща в политически лозунг за „тук и сега”. И тогава неизбежно свободата и различието започват да бъдат разглеждани като историческа пречка. Това объркване води до появата на „християнски” политически идеи, които са склонни, понякога скрито, а понякога явно, към тоталитаризъм и недодялан морализаторски режим.[9]

В наши дни съществува едно изтънчено разбиране за „народа”. Казвам „в наши дни”, защото, в края на краищата, заради богословския принос на 60-те години на 20 в. и след това много от застъпниците на тази концепция твърдят, че те не възприемат термина „народ” по расов начин, а по-скоро по културен, дори много от тях отричат национализма, като го изравняват с расизма. Това различие има значение, но не решава проблема изцяло. В тоталитарния манталитет културният критерий може да функционира и като расов и по този начин това, което е „местно според културата”, се превръща в решаващ критерий.

Както твърдя и в друг мой текст,[10] терминът народност в този случай не се използва в своя нормален смисъл – т. е. че всяко човешко същество има родина и култура, – а по-скоро в смисъл, че е свързан с мястото, на което е роден. Според този обожествен възглед за народността истинският гражданин е този, който остава верен на всеки отличителен белег на народа (култура, религия, ценност и т. н.) и естествено на вярата на своите предци. В противен случай той (тя) се смята за отстъпник, предател и лош гражданин. Според този начин на мислене културните и религиозните идентичности са неразривно обвързани; човекът може да се разбира само като част от колектива. Тази гледна точка естествено се намира в противоречие с основния принцип на християнството, че съществува една истина за цялото човечество, т. е. една истина, която е избрана, която се сблъсква с предизвикателствата на всяка народност и националност, без тя да се продуцира от една определена народност (националност). Като резултат всеки може да се измъкне от колектива, в който е роден; всеки може да реформира своята културната идентичност и да приеме истината, която е различна от тази на неговите (нейните) предци. Точно това в крайна сметка се е случило в срещата между елинизма и християнството. Отдаването на приоритет на народността (националността) е основополагащ принцип на едно старо и трайно явление: паганизма, или езичеството.

Стига се до парадокс, когато тази паганистична гледна точка бъде възприета от християните, които настояват, че вярват в универсалната истина на Христос, но в същото време превръщат народността (националността) в своеобразна призма, през която виждат света и я налагат като основен политически критерий. Това неизбежно води, съзнателно или не, до приемане на народността (националността) като първоизточник, който придава смисъл на живота. Привържениците на тази гледна точка всъщност са непримирими поддръжници на екстремното контекстуално богословие, дори и да твърдят, че са против него. Колективизмът е най-старият и най-сложният фактор, който освен това е много неподатлив и упорит и води Църквата до сношение с тоталитаризма. Това (както често се твърди) не се проявява за пръв път в национализма на модерната епоха – т. е. след разпада на мултинационалната Византийската империя, а в действителност е било изкушение, присъщо на тази империя, тъй като тя превръща християнството тъкмо в това, което самото християнството е отхвърлило в първите векове на появата си. То отхвърля тъкмо религията на държава, възприемана като едно цяло (т. е. като цялост), всяко отклонение от което е приемано като престъпление. Без значение как е бил прикрит колективизмът (понякога се подчертава расовият компонент, а в други случаи – националният, културният, теократичният или някаква комбинация от тях), той напълно преобръща Евангелието, като деформира евхаристийната общност, която се основава на личния избор, в нещо, което се определя натуралистично.

Именно това е отношението, което се крие зад тези християнски съвести, които са податливи на нацизма или национализма. Лозунгът на Хитлер Blut und Boden („Кръв и почвa”) резюмира националсоциалистическата вяра. Лесно доказуемо е, че този лозунг е израз на най-земната и животинска представа за човека, който се основава на биологичен редукционизъм. Въпросът обаче е дали също толкова лесно се различава нацисткият расово базиран национализъм от християнския начин на културна привързаност към народността (националността).[11] Лукач отбелязва, че твърде рано, още в края на 1920 г., Хитлер определя, че расата е основа на нацията, но през 1944 г. той започва да разграничава термина раса от народ и дори да твърди, че евреите не са раса.[12] Вероятно така той говори не само за биологичните характеристики, но и за културните.

От първостепенно значение, всъщност важно и болезнено, е да се разбере как някои богословски тенденции с изумителна скорост са улеснили приемането на нацизма от немското съзнание. От началото на 20 в. най-вече в протестантска среда започва да се развива концепцията за Volkskirche „църквата на (или на всеки) народ”, разглеждана като уникален израз на всяка конкретна раса или народ. Терминът е насочен към едно изцяло християнизирано общество, с християнска култура, християнски институции и т. н. Идеята е била родена очевидно с добри намерения, следствие от борбата между две разбирания и два различни мисионерски метода: от една страна, това е конвертирането на отделни хора от народа, а от друга – християнизиране на цяло общество.[13] Така в началото на 20 в., когато Германия все още има колонии, в които германските църкви осъществяват мисии, първобитните връзки на африканските природни общности са били масово приети при колективно обръщане към вярата. Както става ясно, западното християнство не се ограничава до своя скандален индивидуализъм, а включва и колективизма, който, макар и от него да се вълнуват много привърженици на комунитаризма, също може да доведе до кошмара на тоталитаризма.

От мисионерска гледна точка тази концепция поставя огромен проблем: целта, разбира се, е да се въплъти Евангелието в конкретните условия на всяко различно общество, но този опит винаги крие опасността да стане жертва на колективизма и националността, която твори не саркс-плът за въплъщението на истината, а саркофага-плътоядец, който затваря тази истина в клетка.[14] Парадигмата за мисията на Volkskirche се основава на три точки: „Кръв, земя, стареи”.[15] Още от 1932 г. немците християни, приели националсоциализма, декларират: „Искаме една евангелска църква, която ще бъде основавана на националността и ще защитава нацията от дегенерация”.[16] Съвсем не е случайно, че един от видните представители на тази гледна точка, мисионерът Кристиан Кизер, който се възхищава от колективизма на Стария Завет (на неразривната връзка между земята, расата и теокрацията), посреща ентусиазирано възкачването на Хитлер на власт през 1934 г., като дори го нарича „колега боец”.[17] Този случай е доста показателен, тъй като показва как, когато християнството се смеси с националсоциализма и национализма, се размиват мисловните линии: от една страна се отхвърля семитският Стар Завет, а от друга – ентусиазирано се приемат неговите колективистични нагласи. Това акцентиране върху националността и колективизма прави почти неизбежно същите тези немци християни, контролирани от нацизма, да създадат чудовищния хибрид на „арийския Христос”, т. е. фалшив Христос, подчинен на немския контекст (т. е. на идеята за националността). От друга страна, изключително чудесен е фактът, че антинацистки немци християни са имали смелостта да заклеймят нацизма като демоничен.[18]

Марк Мазовер правилно посочва, че революционната риторика на националсоциализма не означава наистина скъсване с миналото (революционните нагласи се определят като скъсване с миналото), а по-скоро е продължение на идеите на далечното минало, което нацистите просто са преоблекли в нови дрехи и са ги подсилили.[19] По подобна причина партията „Златна зора” привлича и някои религиозни хора в Гърция. Както в случая на предвоенна Германия, националсоциалистическият активизъм се приема за защита на първичната душа на народа, наранена от модерността. Фактът, че за религиозните хора, тази първобитна душа означава християнската традиция, докато за нацистите езичници първобитната душа се идентифицира с предхристиянската традиция, в крайна сметка има малко значение в светлината на това, което наистина е важно и за двете групи – националността (народността).

Характерно в това отношение е желанието на „Златна зора” да се премине от груби обиди срещу Христос[20] към декларации в полза на християнските клетви в съдебната практика (за да се запази националният дух).[21] В края на краищата, Хитлер не е бил в никакъв случай атеист; мотивиран е бил от убеждението, че немският народ, а и той самият са били предопределени от божественото провидение да създадат най-висшата форма на човечеството на планета.[22] Няма ли сходства между някои православни възприятия за ролята на техния свят народ (а не специфично за Църквата) с този начин на мислене?

Неслучайно сега конфликтът между позитивните и негативните мнения в рамките на Църквата към „Златна зора” се определя от нагласите към чужденците. Проблемът на имиграцията е изключително труден и сложен. Международните измерения на този проблем и етнонихилизмът на някои защитници на имигрантите се оказват трудни за възприемане от добронамерените хора. Каквито и да са трудностите обаче и колкото и голямо да е притеснението, основна грижа на Църквата е да не загуби своите християнски критерии. Евангелието е вкоренено в приемането на чуждото (ближния чужденец и самия Христос), докато когато в центъра бъде поставена националността (народността), тогава се създава друго евангелие. „Златна зора” разбира съвсем ясно този проблем, като казва, че раздава хранителни продукти само на гърците, бързайки изрично да се противопостави на политика на Църквата, която помага на всеки, който е в нужда, независимо дали е грък или чужденец.[23]

Проблемът е, че религиозните групи, изградени около концепцията на „националността”, не разполагат с подобна яснота по отношение на евангелските критерии. Така някой може да открие едно специфично църковно нарушение: от една страна, съществуват богослови и свещеници в енориите, които смело проповядват и след това практикуват реално принципа, че всяко човешко същество е образ на Христос, докато на други места има хора от Църквата, които не виждат проблема в сотириологична перспектива и никога не го поставят на дневен ред. Там обичайната тема на дискусията (когато не се поставя непосредствено като спиране на помощи за чужденци) включва социалните проблеми на имиграцията, а не духовния проблем на отчуждението.

Характерът на тези църковни групи допринася за един модерен феномен, който изследователите са нарекли „нативизъм”[24] и който означава изместване на акцента към „автохтонността”. От суровия (и както казах, лесно изправим) биологичен критерий някои ултрадесни изместват акцента към по-изтънчения културен критерий – или понякога към осмозата между биологичния и културния критерий. В центъра на тази ос обаче винаги стои абсолютизираното колективистично „ние”, което се противопоставя рязко на „другите”, които не са включени в нашия колектив, или в друг смисъл, в нашата демокрация. Динамиката на нативизма трябва да се наблюдава внимателно, защото той включва не само национална гледна точка (която лесно може да бъде открита на много различни места, като например в патриотичната левица), а една много специфична нагласа: появата на нацията като източник на смисъла на живота. Също така е вярно, че някой може да намери и антинацистки партизани, които защитават древногръцката демокрация в рамките на паганизма. Но това, което християните застъпват неизменно, е радикалната опозиция на всеки вид паганизъм, т. е. на всеки вид обожествяване на националността и жаждата за власт, което неминуемо води до натурализма. Това означава опозиция дори на номиналните „християнства”, които всъщност представляват паганистичен начин на живот и паганистични ценностни системи, поръсени с евтини и празни думи: „Господи, Господи! …” (Мат. 7:21).

Двоен стандарт

Църковните среди с тоталитарен манталитет обичат да се позовават, както посочихме, на демократичните принципи в името на народа. Но е абсолютно показателно, че те самите не култивират нито демокрацията, нито съборността в собствените си групи. Те са доминирани по-скоро от един безспорен ръководител, чиято власт е харизматична (свещеник, духовен отец) или институционална (епископ). Следствието е появата на смес от лява риторика, от една страна, и авторитарно поведение – от друга (може да се разглежда и като вид сталинизъм, но както казах и преди, националсоциалистическата парадигма представлява срастване на всички тези характеристики). Холидей посочва един пример, в който думата „президент” може да бъде заменена от „старец”: „Попитах веднъж един човек в полуавторитарна държава, допускаща множество партии и разнообразие в пресата: Защо имате плурализъм във вашата страна? Той отговори: Защото старецът ни каза да имаме плурализъм”.[25]

Споменатата по-горе смес произвежда нещо наистина страшно, което често ползва обидна реч, за да опише своите опоненти, и дори усвоява лексиката на противниците си. По този начин реалните фашисти, които хвалят диктаторите, стигат дотам, че обвиняват противниците си във фашизъм. Националсоциализмът не може да съществува без неформални военни групи, а криптонацистките партии не могат да съществуват без саморазправи, извършвани от бродещи по улиците през нощта банди. Християнинът не може да оправдае използването на физическо насилите, но когато се поддаде на тоталитаризма търси начини да премахне противниците си, използвайки двоен тероризъм. За да се види какво имам предвид, е достатъчно да се прегледат клоаките, които назовават сами себе си „християнски” блогове. Това са сайтове, пълни с обиди и заплахи. Изпълнени с агресия и обидни характеристики спрямо тези, които искат да кажат нещо съществено и принципно. Отношението към дисидентите е такова, че аудиторията се консолидира, хората биват индоктринирани, а след това мобилизирани срещу лица или становища, за които те знаят само това, което им е казал техният водач. Нацистката пропаганда е акцентирала върху необходимостта от честото повтаряне само на няколко неща пред масите, и то винаги под формата на лозунг, който лесно се повтаря, за да има въздействие. Хитлер е вярвал, че хората учат малко и забравят лесно.[26] В случая на религиозния тоталитаризъм това се вижда в осмиването на физическите характеристики на дисидентите (нищо по-различно от вулгарен биологизъм), както и в налудничавите умствени акробатики, чиято цел е без всякаква фактическа основа опонентите да бъдат обвързани в съзнанието на публиката с ереси, морални отклонения и т. н.[27] Тесногръдият фанатик (тавтология!) не може да разбира какво казва някой, с когото не е съгласен. Той приема удобната позиция на глупавия: приписва всичко, с което не е съгласен, на New Age и по този начин облекчава себе си от мисленето и от заниманието с аргументите на опонента, а след това прибягва към преки атаки ad hominem. В крайна сметка, изкуството на пропагандата се състои в изказването на обидни думи срещу някого, последвани от обобщения. „Това е начин да формираме преценки и решения, без да разглеждаме доказателствата, на които те би трябвало да се основават. Тук пропагандистът разчита на нашата омраза и страха”.[28]

След комбинацията между метафизика и тормоз религиозният човек започва да изпитва склонност да съчувства на момчетата, облечени в черни дрехи. Както уместно посочва Ватимо, „въпреки че не всички метафизики са били насилствени, бих казал, че всички насилници от голям мащаб са били метафизични”.[29]

Прикрит антисемитизъм

Четем:

„Неговият живот [на юдеина] е от този свят и неговият манталитет е толкова чужд на истинския дух на християнството, както и характерът му е бил чужд на великия основател на тази нова вяра преди 2000 години. Основателят на християнството не е скрил оценката си за еврейския народ. Когато е било необходимо, той изгонва тези врагове на човешката раса от храма на Бога; защото тогава, както и винаги, те използват религията като средство за своето благоденствие и търговските си интереси. Но тогава Христос е бил разпнат заради поведението си към евреите; докато нашите модерни християни влизат в партийната политика, а когато се провеждат изборите, те се унижават и просят еврейските гласове. Те дори влизат в политическите интриги с атеистични еврейски лица срещу интересите на собствената си християнска нация”.[30]

Този откъс не е цитат от войнстващ „православен” сайт, нито от проповед на някакъв фанатик. Това са думи на Адолф Хитлер! Те представляват монументално нарушение на Евангелието (той осъжда „природата” на евреите, а Христос описва като изгонващ евреите като цяло, а не само конкретните търговци!), и това е пример защо не е достатъчно за християните да осъждат само безсрамния антихристиянски паганизъм; защото, за да се противопоставят ясно на нацизма, трябва да денонсират нацизма във всякаква форма и прикритие. Расизмът също се е развил. Както посочва Пиер-Андре Тагиеф, старата гротескна версия на расизма, която се основава на биологията и защитава неравенството, е повлияна (без обаче напълно да бъде премахвана) от една нова парадигма, в която се говори за култура, а не за раса. За разлика отпреди, такъв човек се определя като антиционист, без да бъде антисемит.[31] Несъгласието с политическите решения на израелското правителството се разбира като легитимно и естествено (нещо, което и Тагиеф признава), но само когато критериите за всеки различен случай останат демокрацията и свободата. В противен случай разликата между антиционизъм и антисемитизъм звучи несъстоятелно и не служи като нищо повече от едно повърхностно прикритие на крайното антиеврейство. Антисемитизмът има опора в религиозните кръгове, които настояват на колективната вина на всички поколения евреи за разпъването на Христос. С други думи, тези групи твърдят, от една страна, че се противопоставят на ционисткото еврейско ръководство, а не на еврейския народ (и по този начин признават, че противопоставянето на еврейския народ ще означава, че те са антисемити), и в същото време приписват колективна вина на целия еврейски народ, включително на децата и още неродените! И какво е това? Какви са критериите им? Това е характерен пример за шизофренията, създадена от техния идеологически фанатизъм: проповедниците, които настояват за наследствена вина на евреите, обикновено са същите, критикуващи средновековната западна концепция за прародителския грях като концепция за наследена вина![32]

Какво да направим? Лесно е за самопровъзгласения „православен” да осъжда Filioque, но е много трудно за него да се откаже от ролята на инквизитора!

Допълнение

От времето, когато Христос се е въплътил и е дошъл в света, християните живеят непрестанно в апокалиптични епохи. Това, което се открива днес, е не просто антихристиянско. Има много антихристиянства в целия идеологически и социален спектър. Фундаментализмът, както сме казвали и преди, не е една конкретна позиция, а ръжда, която прониква навсякъде, при десни и леви, при вярващи в Бога и при атеистите. Това, което се открива днес, е мерзостта на запустението в святото място, сред свещениците на това място – оказва се, че те не свидетелстват за истината. Християните са призвани към делото на мъченичеството със слово и във всеки смисъл: с пророческо (свидетелство) и с жертвено (мъченичество). Това не е нито лесна, нито безвредна задача. Става дума не за идеологическа битка, а за вярата в Евангелието, за загрижеността за нашите братя и сестри, които са отвлечени от злото. Следователно духовната опасност в наши дни е голяма, защото всеки търси оправдание, за да избегне това, което дължи. Едно от тези оправдания, които проникват особено в религиозните среди, е оправданието на мерзостта и запустението чрез пренебрегване на този проблем в сравнение с други сериозни проблеми – като например богохулството на сталинизма и т. н.[33] Това са подходящите думи за обезсилване на Кръста Христов (срв. 1 Кор. 1:17). А в тази титанична битка различен кръст освен Христовия християните не могат да почитат.

Превод: Йоанис Камнис

* Παπαθανασίου, Θ. Ν. „Σημεία εθνικοσοσιαλισμού στην ελλαδική Εκκλησία” – ἐν: Σύναξη, 125, 2013, σ. 23-37. За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (122), 2017, с. 109-122 (бел. ред.).