Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вярност и откритост

Понеделник, 18 Септември 2017 Написана от Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchЗа първи път в историята приемник на Константинополския патриарх Йеремия II стои тук, в Тюбинген – пред приемниците на онези достопочтени лутерански учени от Витемберг, които, 27 години след смъртта на Лутер, изпращат на патриарха препис от гръцката версия на Аугсбургското изповедание, за да споделят с него основните учения на Реформацията. Стореното е било сторено с доброто намерение за разпространяване на Реформацията на Изток – нещо, което все още не е било налице, но представлява още и явен опит да бъде разбрано отношението на все още активната в Османската империя Гръцка православна църква към вярата на Реформацията.

Вие сте наясно с хода на събитията и с изхода от това забележително усилие. Заедно с недостатъчното взаимно познаване там ги е имало и действителните и непримирими богословски различия, довели до прекъсването на диалога. От перспективата на своята собствена богословска традиция патриархът и неговите съветници намират аргументите на лутераните като чужди на тях, докато тюбингенските учени оценяват получените от православните отговори на фона на споровете между лутераните и Римокатолическата църква. Така или иначе, изглежда, за православните бързо става ясно, че Реформацията не представлява завръщане към учението на ранната Църква – оценка, която е широко разпространена и която оттогава и досега определя отношенията между православни и протестанти.

Очевидно е, че що се отнася до развитията на Запад, Православната църква никога не възприема ролята на просто наблюдател, тъй като онова, което започва като криза на западното християнство, бързо оказва своето въздействие и в региони с преобладаващо православно население. Най-сложният период в отношенията между православното и западното християнство е този на седемнадесетото столетие. Без да се впускаме в повече подробности е достатъчно да споменем само Кирил Лукарис, патриарх на Александрия, а по-късно и на Константинопол. Необходимо е само да си припомним, че несъгласията, появили се по отношение на „Източното изповедание на християнската вяра”, което е било повлияно от калвинизма, стават причина за т. нар. „Лукарисов комплекс”, който и до днес продължава да предизвиква силно напрежение в православно-протестантските отношения.

Голямо символично значение има фактът, че в 1981 г., точно четиристотин години след прекратяването на кореспонденцията между Тюбинген и Константинопол (1581 г.), между Православната църква като цяло и Световната лутеранска федерация е поставено началото на нов богословски диалог.

На този диалог, който, независимо от очевидните различия, е бил възприеман като продължение на онези първи срещи от 16 век, се е гледало като на изключително важно обстоятелство от живота и на Православната църква, и на лутеранството. Целта на тези диалози е формулирана като „пълно общение”. Така, в първия доклад на Православно-лутеранската комисия за срещата в Еспоо, Финландия (27 август – 4 септември 1981 г.), е казано: „На това, че за първи път в историята всеправославни и вселутерански делегации се срещат за диалог – с крайна цел пълното общение, ние гледаме като на възможност с трайни последици за живота на нашите църкви… Възхваляваме Бога задето ни е събрал за тази наша първа среща, която осъществява желанията на множество бележити учени от нашите църкви от 16 век насам. Вземайки под внимание опита от предишните векове, това надминава всяко човешко очакване”.

Както и икуменизмът въобще, този диалог също не е въпрос на всичко или нищо. От него се раждат няколко важни съвместни богословски текста. Ние трябва по-добре да се познаваме взаимно и да имаме разбиране един за друг.

1. За православните е от изключителна важност, че реформираното християнство подчертава това, че то е здраво вкоренено в древната християнска традиция и че схваща себе си в континюитет с ранното християнство. „Църквите от Реформацията също имат своя произход в Иисусовото движение… Техният водещ импулс произлиза от обновено внимание върху библейските писания, а не само от написаното от Мартин Лутер и от останалите реформатори” – това говори бившият председател на Съвета на Евангелската църква в Германия, Волганг Хубер.[1] По същия начин и верността на православните към Преданието на Църквата и към църковните отци е вярност към Христос и към Неговото Евангелие.

2. Ние се радваме, че от началото на диалога на Лутеранската църква във Финландия с Руската православна църква учението за обòжението повече не е табу за лутеранското богословие. Понятието за обòжението отец Георги Флоровски нарича „прекрасен израз” на отците от древната Църква, който „не означава нищо друго, освен вътрешно общение на човешката личност с Живия Бог”.[2] Св. Григорий Паламà говори за Църквата като за „общност на обòжението” (κοινωνία θεώσεως).[3] Изказва се твърдение, че подобни „думи на отците” са изгубили смисъл за съвременните християни. Самият Мартин Лутер обаче „… понякога с одобрение взема ранноцърковния мотив за обòжението и го интегрира в учението за оправданието”.[4] Погледът назад не винаги превръща обърналия се в солен стълб. Както подчертава отец Йоан Майендорф, основните интуиции на реформаторите решително съвпадат с „най-важните елементи на светоотеческия синтез”.[5] Майендорф още ни напомня, че реформаторите не отхвърлят „католичното Предание на Църквата, а само неговата „едностранчива и изопачена форма”.[6]

3. Със задоволство отбелязваме, че благодарение на евхаристийната еклисиология пред нашите разговори за Църквата и нейната природа се откриват нови възможности. Пергамският митр. Йоан (Зизиулас) правилно подчертаваше, че евхаристийната еклисиология „отива назад към Библията и към ранните отци на Църквата”, както и че „тя има решаващо влияние върху литургичния и каноничния живот на Православната църква”.[7] За православното богословие Евхаристията е „ДНК-то на Църквата”,[8] нейната идентичност и отличителна характеристика. Недълго преди Втория Ватикански събор – във време на големи икуменични надежди – Никос Нисиотис пише, че за православните „единството на Църквата е синонимно с евхаристийното единство, устоява или пропада поради него, бива разкривано и подхранвано от него, в него и чрез него намира своето изпълнение”.[9] Заслужава да се отбележи, че в протестантски кръгове се наблюдава една постоянно засилваща се тенденция към осъществяване смисъла на църковното общение, представено в тържеството на причастяването, както и че учението за причастието се е превърнало в „област на богословски и църковни сближавания”.[10]

4. Една от ползите от икуменическото движение е, че в православното богословие се появи нарастващ интерес към Мартин Лутер, макар за това все още да не може да се говори като за действителна промяна в православното схващане за Лутер. Преди всичко тук става дума за Лутеровата представа за свободата, на която православните все повече обръщат внимание: нещо, което ние твърде много приветстваме. Защото в богословието на Лутер няма друга базисна концепция, която да отива толкова надълбоко в неговите размишления, колкото тази за свободата, „най-голямото съкровище, което ние можем да имаме”.[11] Неговата „програма за реформи” е била „програма на свободата” – както отбелязва Фолкер Лепин.[12] Неговата идея за вярно разбиране на християнската свобода е легнало в основата и на противопоставянето му срещу Еразъм Ротердамски. Във всяко търсене на свобода coram Deo[13] е налице израз на първоначалния грях на човека да търси как да постави себе си на мястото на Бога. Новото съществуване, дадено ни от Христос, се основава във вярата, като освободена свобода, която придобива реалност в служението на любовта coram hominibus.[14] „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува” (Гал. 5:1). Христос е големият Освободител. „Ubi autem dominus, ibi libertas”.[15] Подчертаването на свободата е онази характеристика, която отличава християнството от всички останали религии. Ето защо, всяка разпознаваема форма на християнско богословие е богословие на свободата. Съществува дълбока пропаст между християнската свобода и модерната идея за егоцентричната автосотирична свобода, която е толкова широко разпространена днес в нашето общество. Докато в християнството свободата е дар, идващ от любовта на Бога към човека, модерната свобода има своята основа в идеята за автономната човешка личност и има структурата на себеопределението и себереализацията, което може да се изрази като себеизолация на човешката личност, като homo clausus.[16] Тук лежи базисната разлика на тази свобода от libertas christiana, на която, – като на свидетелство за вярата, – принадлежат делата на любовта. Еберхард Юнгел говори за „общностната структура на vita christiana”.[17] В православното богословие този общностен характер е подчертан чрез акцента върху еклисиалното измерение на свободата. Свободата в Христос представлява „κοινὴ ἐλευθερία”[18] – общностна свобода, чието въплъщаване в живота е самата Църква. Казано с поразителните думи на отец Александър Шмеман, „самата Църква е свобода и само Църквата е свобода”.[19]

5. Беше заявено, че реформаторското разбиране за свободата е и онова, което лежи зад развитията, довели до тази модерна идея за свобода. Няма съмнение, че семената на съвременната култура лежат също в периода на Реформацията. Просто не е възможно обаче всички модерни концепции да се обяснят от един единствен източник и да бъдат обяснени с едно единствено общо регулиращо правило. Несъмнено е, че Реформацията засилва позицията на индивидуалното. Без приноса на действията и ученията на Лутер свободата на индивида нямаше да се превърне в Магна харта на Европа. Богословието на свободата на Лутер представлява по този начин – ако цитираме още веднъж от казаното от големия философ от Тюбинген – повратна точка в „напредъка в съзнанието за свобода (Хегел). И в този смисъл Мартин Лутер е съвършено съвременен. Неговата концепция за свободата е от централно значение за диалога на християнството със съвременния свят. Най-малко благоприятната ситуация за този диалог е в случай че много от аспектите на безнадеждността на сегашното време – чувствани също и от православните – са вкарани непосредствено във връзка с реформаторската традиция на свободата, представяйки ги като изопачаване и дори отричане на онова, което те в действителност са.

6. Всичко това е изключително важно за православните християни, тъй като за нас нашият донякъде позабавил се разговор със съвременните развития днес е вече в ход. В енцикликата на Светия и велик събор на Православната църква (Крит, 2016 г.) е отбелязано: „В съвременните секуларизирани общества човешкото същество, което е откъснато от Бога, отъждествява своята свобода и смисъла на своя живот с абсолютната автономия и с избавлението си от своята вечна съдба, което има като резултат поредица от погрешни схващания и от преднамерени погрешни интерпретации на християнската традиция” (§ 10). Съвременната десакрализация води неминуемо до „банализирането на човешкия образ”.[20] Настъпването на т. нар. постсекуларно общество и „завръщането на Бога!” имат в същото време двойствено лице. Решаващият въпрос за човечеството не е „религия или никаква религия”, а „каква религия?”. Съборът в Крит съвсем правилно характеризира фундаментализма като „изражение на нездрава религиозност” (Енциклика, § 17). Няма истинска алтернатива на „религията на свободата”.

Вселенската патриаршия проследи с голям интерес и с особено внимание дебатите и публикациите от Лутеровото десетилетие (2008-2017) и взе под внимание интересните опити за ангажиране с личностите и действията на протагонистите на Реформацията от перспективата на днешния ден. Това би била една от ползите, резултат от годишнината на Реформацията, за икуменическия диалог.

Ние разглеждаме тази годишнина като добра възможност за протестантството да въведе един нов подход към православното богословие – както по отношение на отците на Църквата, така и към големите фигури на съвременното православно богословие като Владимир Лоски, прот. Георги Флоровски и Пергамския митр. Йоан (Зизиулас), които със сигурност принадлежат не само на православието, но са класически богослови за цялото християнство. В допълнение към това, православието не е някакъв хомогенен блок. То не трябва да бъде отъждествявано и с какъвто и да било там етноцентризъм, ортодоксизъм, литургизъм, есхатологизъм или не-от-света и дори отричаща света духовност.

Православните църкви не са нежелани или пък неприятни гости в икуменическото движение, но са били членове-учредители и съ-оформители на икуменическия процес и неговите институции и са дали своя значителен принос към икуменизма.

Също и вече споменатият Събор на Православната църква, – чиято продължителна подготовка вървеше успоредно с процеса на икуменическите ни контакти със западното християнство, – укрепи волята на Православната църква да продължи с икуменическия диалог и да остане вярна на неговите първоначални намерения. Когато се решаваше по отношение на връзките на Православната църква с останалия християнски свят, това бе направено в смисъл, че „от само себе си се подразбира, че в нашия богословски диалог главната цел за всички нас е окончателното възстановяване на единството в истинската вяра и истинска любов” (§12). Колкото лично до нас, ние посвещаваме целия си живот на диалога и укрепването на икуменическия дух. Откритостта и диалогът не свършват с някакъв синкретизъм и „псевдоморфоза”, а ни водят до обогатяване и задълбочаване на тъждествеността на партньорите. В нашата среща с другите ние също научаваме повече и за самите нас! Според кардинал Валтер Каспар, който също е един от тюбингенците,[21] „хората могат да се обвържат в истински диалог с другите само тогава, когато подхождат към него подготвени да изслушат другия и да се учат от другия”. Онова, което заплашва нашата идентичност не е откритостта, а стерилното обръщане навътре и затвореността.

Застоят в диалога или неговото отхвърляве са резултат от погрешно оценяване на нашата собствена идентичност и на значението на обмена с другите както за развитието, така и за утвърждаването. А това лесно може да доведе до идеализация на собствените индивидуални характеристики и до всякакъв вид изопачавания.

Особена чест е да получим титлата Почетен доктор на Факултета за протестантско богословие на дълбоко уважавания Университет на Тюбинген, по повод 500-годишнината от избухването на Реформацията и 540 години след основаването на тази alma mater на гр. Тюбинген. Към този университет и факултет изразяваме нашата дълбока благодарност.

Високата чест, оказана на нашата личност разглеждаме като признание за приноса на Вселенската ни патриаршия към междуцърковния и междурелигиозния диалог, към културата на свободата, на помиряването и солидарността, както и към укрепването на екологичното съзнание, върху основата на християнските принципи, и най-вече на усета за космичните измерения на греха, на богословието на благодарението и православната духовност. В „евхаристийната употреба на света” и в аскетичния ни подход към него ние виждаме ключа към преодоляването на инструментализацията и на експлоатацията на творението.

Ние винаги сме слагали светината върху светилника (Мат. 5:15). И верността ни към православната традиция никога не ни е възпирала от нашето ангажиране с хората и със света. Християнската вяра винаги е била за нас подтик към работа в полза на мира между религиите и културите.

Въпреки пречките ние оставаме твърди. За нас, днес, християнското свидетелство означава вземане на участие в дискурса по големите тези и проблеми на нашето време. Убедени сме в това, че диалогът между християнските църкви и изповедания и срещата с другите религии прави духа на диалога по-лесен и изобщо го укрепва. Ние не искаме да позволим нашия вътрешнохристиянски диалог да се превърне в нещо провинциално, отстъпвайки пред увеличаващите се предизвикателства на днешния ден.

Като римокатолици, като православни и като протестанти ние можем да продължим с разговорите си, с богословска сериозност и богословско въображение, с усет за истината и свободата, в духа на любовта (φιλία) и на солидарността, с твърдата цел на единството и на общото християнско свителество пред света.

Нашите богословски факултети трябва да станат места за икуменическо изучаване и среща. Бидейки съученици, ние имаме нуждата от млади богослови – както мъже, така и жени – истински атлети-десетобойци на Духа, с посвещение, с икуменически фокус и действителен интерес към срещата и към диалога. Невероятно позитивното състояние, което беше достигнато в съвременното икуменическо движение, трябва най-вече да бъде продължено от новото поколение богослови.

Всички ние трябва да посветим себе си на достигането до плодове от нашия диалог, работейки за това, хората в нашите църкви да бъдат осведомени относно резултатите от икуменическото движение, за екзистенциалната, културната и обществена значимост на междухристиянския икуменизъм и приноса му към мира и помиряването, разбирането и взаимното сътрудничество.

По отношение на връзките между православните християни и протестантите, ние ще продължим с нашите контакти и разговор, внимателно обмисляйки чувствителните антропологични и етични проблеми, които биха могли да възникнат пред нас. Диалогът на Православната църква със Световната лутеранска федерация, билатералният диалог между автокефалните православни и поместните протестантски църкви, нашето дълго сътрудничество със Световния съвет на църквите и с Конференцията на европейските църкви, всекидневният диалог на живота на християните в много части на света – всичко това са знаци на надежда.

Най-добрият начин, по който можем да гледаме годишнината от Реформацията, е да продължим напред по пътя на икуменическото взаимно разбиране и на резултатното ни свидетелство за освобождаващия характер на християнската свобода – свобода, която, както тук, в Тюбинген, пише Ернст Кесеман, „иска да бъде направена истинска от нас тук на земята, преди да бъде осъществена на небесата”.[22]

Осмеляваме се да продължим с този, ако ползваме думите от мотото на основателя на Тюбингенския Еберхард-Карлов университет, „attemptamus”. Нашата сила и надежда не идват от нашите дела, а от нашата вяра в Бога, Който стана човек, Който е „Бог с нас” и Който е обещал да бъде с нас „през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20).

Превод: Борис Маринов 

“Faithfulness and Openness” – Address of his All-Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew at Tübingen University (20 May 2017) – Newsletter of the Ecumenical Patriarchate Permanent Delegation to the World Council of Churches (бел. прев.).

[1] Huber, W. „Glaubensfragen. Eine Evangelische Orientierung” – Reformation 2017: Das Magazin, Ausgabe 2017, S. 190.
[2] Φλωρόφσκυ, Γ. Δημιουργία και Απολύτρωση, Θεσσαλονίκη: „Πουρναρά” 1983, σ. 275.
[3] Λόγος ἀποδεικτικὸς περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ Ἁγίου Πνεύματος – ἐν: Γρηγορίου Παλαμᾶ, Συγγράμματα, τ. 1, ἔκδ. Π. Χρήστου, Θεσσαλονίκη 1962, σ. 149.
[4] Flogaus, R. Theosis bei Palamas und Luther. Ein Beitrag zum ökumenischen Gespräch, Göttingen: „Vandenhoeck & Ruprecht” 1997, S. 5.
[5] Meyendorff, J. Catholicity and the Church, Crestwood: “SVS Press” 1983, p. 75.
[6] Ibid., p. 76.
[7] Zizioulas, J. “Eucharistic Ecclesiology in the Orthodox Tradition” – In: L’ecclésiologie eucharistique, ed. J.-M. Va Caugh, Bruxelles: Académie Internationale des Sciences Religieuses 2009, p. 201.
[8] Ιωάννης Ζηζιούλας, Μητρ. Περγάμου „Εκκλησία και Έσχατα” – ἐν: Εκκλησία και Εσχατολογία, επιμ. Π. Καλαϊτζίδης, Ιερά Μητρόπολις Δημητριάδος, Ακαδημία Θεολογικών Σπουδών, Αθήνα: „Καστανιώτης” 2003, σ. 35.
[9] Nissiotis, N. Die Theologie der Ostkirche im ökumenischen Dialog. Kirche und Welt in orthodoxer Sicht, Stuttgart: “Evangelisches Verlagswerk” 1968, S. 154.
[10] Bauer, K.-A. Gemeinschaft der Heiligen – Kommunismus der Liebe. Leben aus dem Abendmahl bei Martin Luther, Neuendetteslau: „Freinmund-Verlag” 2016, S. 18-19.
[11] In die Purificationis Marie (2. Februar 1521) – In: Weimarer Ausgabe, t. 9, S. 570, l. 24.
[12] Leppin, V. Martin Luther. Vom Mönch zum Feind des Papstes, Lambert Schneider Verlag 2015, S. 53.
[13] От лат. „в Божието присъствие”; „пред лицето на Бога” (бел. прев.).
[14] „Сред хората”, „пред [лицето на] хората” (бел. прев.).
[15] In Epistolam S. Pauli ad Galatas Commentarius (1535) – In: Weimarer Ausgabe, t. 40.1, S. 535, l. 26.
„Където пък е Господ, там е свободата” (бел. прев.).
[16] От лат. „clavis” (ключ) – „заключеният човек”; изолиралият се, затворен вътре в себе си човек (бел. прев.).
[17] Jüngel, E. Zur Freiheit eines Christenmenschen. Eine Erinnerung an Luthers Schrift, München: „Chr. Kaiser Verlag” 1978, S. 108.
[18] Св. Николай Кавàсила, Περὶ τῆς ἐν Χριστῷ ζωῆς, 5, 19 – PG 150, 653A.
[19] Σμέμαν, Α. Η αποστολή της Εκκλησίας στο σύγχρονο κόσμο, Αθήνα: „Ακρίτας” 1983, σ. 225.
[20] „Der Mensch Ebenbild/Gottes?” – In: Pannenberg, W. Glaube und Wirklichkeit. Kleine Beiträge zum christlichen Denken, München: „Chr. Kaiser Verlag” 1975, S. 70: „Wo der Sinn für das göttliche Geheimnis schwindet, da ist mit einer Entstellung oder zumindest mit der Banalisierung des Menschenbildes zu rechnen”.
„Там, където усетът за божествената тайна отслабва, там трябва да се очаква и едно изопачаване или най-малкото поне банализиране на човешкия образ” (бел. прев.).
[21] Kasper, W. Martin Luther, Eine ökumenische Perspektive, Ostfildern: „Patmos” 2017, S. 61.
Кардинал Каспар е доктор по догматическо богословие на университета в Тюбинген (бел. прев.).
[22] Käsemann, E. Der Ruf der Freiheit, Tübingen: „J. C. B Mohr (Paul Siebeck)” 1972, S. 260.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3qap 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме