Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата пред лицето на света: как да разплетем възела на „сложните” взаимоотношения?

Понеделник, 21 Август 2017 Написана от Монах Диодор (Ларионов)

Monk Diodor LarionovПри откриването на Архиерейския събор в 2010 г. Светейшият патриарх Кирил постави въпроса защо новите поколения вярващи не отиват в манастир, но навярно вече е време да поставим въпроса защо съвременните хора не ходят на църква. В тази статия ще направим опит да потърсим проблема вътре в християнската община, а не извън нея: няма смисъл да упрекваме света за това, че Църквата нещо не му е дала.

Промяната на културната и духовната атмосфера в страната в последните години без съмнение се отрази на вярващите, включително естествено и на пастирите. Според заповедите в Евангелието чрез вътрешно преобразяване те трябва да изменят външната реалност, да я правят Църква, но това е само далечната, стратегическа задача: в своето настоящо състояние вярващите внасят в Църквата онези болести, от които е поразена и външната социална среда; и, разбира се, болестите на Църквата са като болестите на епохата. Но другата Църква, която е Тяло Христово, източник на благодат и тайнства, не е видима за външния наблюдател. И това, освен всичко друго, поражда въпроса за вътрешната идентичност на Църквата.[1] Външният поглед лесно забелязва болестта, но не разбира лесно къде е източникът на здраве. Никак няма да е излишен опитът да се определи същността на проблема, да се постави предварителна диагноза в ситуацията, в която светското общество изисква от Църквата висок морал, но заедно с това търси и болните ѝ места (в същността си огледално представени в него самото), за да може по-удобно да подмине главното. Тези наблюдения се оформиха в един комплекс от идеи, имащи отношение към това, което за мене притеснява всеки вярващ човек днес и пряко засяга неговия живот, независимо дали той го съзнава или не. В този комплекс от идеи бих откроил два основни въпроса: въпросът за смисъла на християнското свидетелство и тясно свързания с него въпрос за смисъла на наставничеството, на учителството. Ще разгледам сложния възел от проблеми, породени от споменатите връзки и отношения между Църквата и обществото, именно в контекста на тези два въпроса.

На първо място е важно да се отбележи следното: много хора, независимо дали принадлежат на Църквата или не, днес не могат да гледат без огорчение тези, които дръзват да говорят от името на християните. Трудно е да слушаш мъртви слова, които са лишени от смисъл, да разбереш постъпки, които са лишени от християнска логика. Вътрешното чувство на всекиго подсказва, че съществува понятие като благообразие, което подразбира съответствието между външния вид и вътрешното разположение на душата. Когато видиш външна претенция за благообразност (дълга прошарена брада, златисти одежди с кръстове), когато слушаш думи за Бога, но в същото време четеш на лицето нещо съвсем различно нещо, то става наистина страшно. Този образ е толкова чужд на човешкото достойнство, че когато го осъзнаеш, ти става неловко. Защо става така?

Човекът прилича на Бога: той е готов да прости много неща – слабости, падение, грях – всичко, с изключение на лицемерието. Това, което Христос нарича хула срещу Светия Дух, в ежедневието, на нивото на обикновения човек, се нарича лицемерие. Този грях не може да се прости, защото е посегателство срещу една вътрешна светиня: когато ти отнемат святото, не ти остава нищо, а така човек не може да живее. Днес има свещеници, които навсякъде доказват, че те „също са хора”. Това означава, че не са им чужди човешките слабости, лошите навици и грешки. Зад тази апологетика обаче всъщност има двусмисленост: едно е, когато свещеникът съгрешава поради човешка немощ, но искрено се кае пред Бога, а друго – когато начинът на неговия живот се превърне в съвсем „друго евангелие”. Руският човек може да сложи пияния, но каещ се поп да спи, ще го завие с одеало, за да не настине, но няма да издържи да гледа поп, който лъже години наред – в един прекрасен момент взима вилата и отива да избоде очите на инока. Лицемерието на служителя на истината може да отблъсне от самата истина.

Всеки човек има в себе си едно свято ъгълче (някои го асоциират с Бога, а други не). Но доколкото хората си приличат и имат еднакви начини и средства за постигане на реалността, то и светинята на всеки човек може да бъде описана в някои общи понятия: истина, добро, красота и т. н. Въпреки това отношението на всекиго към тези общи понятия си остава лично. Църквата не бива да забравя, че, действайки в областта на духовния живот, тя засяга личното човешко отношение към истината, доброто и красотата. Затова и възниква въпросът за нейните представители, т. е. за учителите на Църквата, и за техните пълномощия. Вярващият знае, че Църквата поставя определени хора, които се отличават с добродетели и ревност към истината, да помогнат за възстановяването на вътрешното равновесие в хората, което те са загубили в резултат от грехопадението. Свещеникът, който има отношение към личната история на другия човек, всъщност е допуснат до чужда тайна: тъй като, ако вътрешното свято ъгълче се окаже опустошено, то Бог е Този, който го въстановява, а не свещеникът, но неговото присъствие е важно като на по-опитен човек, разбиращ настройките на механизма на връзката между Бога и човека. Така става разбираема практиката, присъща на всички световни религии – не само на християнството, а и на всички изкуства, изразяваща се в института на наставничеството, на учителството. Винаги и навсякъде по пътя към познанието на общите понятия и ценности, по пътя към развитието на вътрешния дар и талант, по пътя към възрастването – духовно, душевно или телесно (няма значение), винаги там присъства връзката между учителя и ученика. И това е обосновано преди всичко с превъзходството и опитносттана учителя. Но ученикът е този, който изминава пътя. Учителят и ученикът: този модел идва от дълбочината на вековете и присъства във всички човешки изкуства и науки. Изкуството не може да се усвои по книги: нужна е работа с майстора – да се прави като него, да се слуша критиката му, да се изпълнява неговата воля, – а след това идва и личното майсторство и свобода, които се изразяват в умението да се ползваме от своя дар. Същото се случва и в духовния живот, който също е изкуство – изкуство на изкуствата и наука на науките, по израза на църковните отци. Странно би било да мислим, че в Църквата и християнския живот може да е различно. Само акцентите в тези отношения се поставят на различни места. Отдавна мисля, но сега за пореден път се убедих, че всъщност най-правилното състояние на нещата би било не енориашите да целуват ръка на свещениците, а свещениците да целуват ръце на енориашите (както нерядко може да се срещне на Атон). Ето защо уважението към вътрешния свят на другия човек и неговото лично отношение с истината са толкова важни, а в този случай и определящи.

И ето, появява се група хора, която полека-лека започва да заема място в структурата, образувана при хилядолетната традиция на наставничеството. В това все още няма нищо лошо, при условие че въпросната група заема това място в съответствие с неговото предназначение и смисъл. Какво обаче прави тя? Взема в готов вид формата – института на наставничеството – и паразитира върху нея, използвайки „материала” като продукт за удовлетворяване на своите страсти и като идеологическа подкрепа за това направление, което отговаря на нейните материални, „земни” интереси. От една страна, тази група говори това, което е длъжна да говори според своя статут, т. е. записаното в авторитетните текстове, та да не би – недай, Боже! – да сгреши и да изпусне нещо неподобаващо; затова и в публичните им речи и интервюта звучи формалната истина. От друга страна обаче в действията, думите и лицата на представителите на тази група се забелязва съвсем друг дух, който разкрива истинските цели и интереси. Народът безпроблемно разпознава този дух и това предизвиква най-голямо отблъскване. Хората виждат двойните стандарти, непрестанните лъжи и подкрепа за лъжата, лицемерието и фалшивото. Лицемерието – това е формалната истина, казана заради лъжата. Затова не лъжата предизвиква отблъскване, а истината на служба при лъжата, не страстта и дори не порокът, а доброто на служба у порока, не безобразието, а красотата на служба на безобразието.

Неприятно е, когато те лъжат, но съвсем друго е, когато открито наричат лъжата истина. Изглежда невъзможно: та нали, както вече казахме, ние, хората, имаме общи разбирания за истина, правда и красота! Но на практика откритото наричане на лъжата истина е възможно благодарение на инструмента, наричан идеологическа пропаганда. Идеологическата пропаганда е подмяна в йерархията на ценностите. Лъжата като такава не съществува (защото злото не е онтологично, то е небитие). Съществува само разместване на сказуемите, отнасяни не към обектите (подлозите), на които те по своята природа съответстват, и това разместване създава извратена аксиология. Нейният смисъл се състои в това, че по-малко важната истина се оказва на по-значимо място, а по-значимата – на по-малко значимо. Ако доведем до края тази схема, ще е получи, че в резултат от такава подмяна Бог става най-незначителното нещо в общата система от ценности, а на върха на пирамидата се поставя друга ценност – идол. „Техният Бог е стомахът”, казва апостолът (Фил. 3:19); и тази метафора може да се използва и в интересуващия ни случай. Но разместването на ценностите би било забележимо, ако говореха за него именно като за такова – за подмяна: задачата на идеологията се състои тъкмо в това да говори за относителната истина така, сякаш от това ще „спечели” абсолютната истина. Най-простият пример: свещеник, поробен от сребролюбието и тщеславието, убеждава себе си (а след това и онази част от идеологически вярната му аудитория), че той може да притежава луксозен автомобил, тъй като, първо, той съвсем не е луксозен, а просто хубав и качествен (тъй като „главното” за него не е разкошът, а средстото за придвижване), и второ, без такава качествена кола на него ще му е трудно да осъществява тежкото си служение – толкова трудно, че в неговите представи разкошът се превръща едва ли не в нещо най-необходимо, насъщно (разбирано както в молитвата „насъщния ни хляб дай ни днес”), без което служението му на Бога (да не забравяме, че абсолютната истина трябва фиктивно да бъде поставяна на първо място) силно ще се затрудни.

Друго много действено оръдие на идеологията е страхът. Той е вътрешно оръжие, насочено срещу своите: отработени лостове, с помощта на които човекът, който някога е дошъл в църквата по призива на сърцето си в търсене на спасение от лъжата, злото и уродливостта, в определено време и при определени обстоятелства започва да говори лъжи, да оправдава злото и сам около себе си да създава уродство. Човекът върши това, само защото е обхванат от страх. Подсъзнателен, рефлективен, близък до инстинкта за самосъхранение, а затова и трудно разпознаваем страх, криещ се в дълбините на подсъзнанието. Благодарение на страха хората стават роби, защото правилно е казано, че всяка тоталитарна идеология е неотделима от робството. Доколкото християнството е религия на свободата, то естествено неговата аскетика – не теоретичната, а практическата – се стреми да провокира човека да започне работа на това равнище и постепенно да осъзнае сковаващия го страх, да се научи да го управлява и да се освобождава от него. Само че аскетиката си е аскетика, а семейните ценности, общественото положение, къшеят хляб правят вместо човека автоматичния избор. Това е изборът на инстинкта. Не може да искаме от всички задължителна саможертва, още повече в условията на Русия (която предоставя широки възможности за това и то във всяка историческа епоха), тъй като само малцина са способни на жертва, а на велика жертва – единици. Колкото си по-високо, толкова повече боли от падането. Тук обаче възниква закономерният въпрос за отговорността: кажи, отче, насила ли те караха да заемеш тази висока длъжност, която се превърна в твое проклятие, изсуши езика ти, лиши те от зрение и слух? Не се ли стреми сам към нея, увлечен от тщеславието и от своята по детски глупава самоувереност? Мислеше, че Христос не ще поиска нищо в замяна, че просто ще „мисионерстваш” (на чист руски казано, ще многоглаголстваш каква „радост” е и какво щастие е да бъдеш православен), че ще разказваш на хората приказки за пастирите и за звездите, ще цитираш Честъртън и Луис, ще тълкуваш Властелина на пръстените и Матрицата в християнски дискурс – и с това мисията ти се изчерпва? Така ли угаждаш на Бога? Ето обаче какво трябва да осъзнаеш: без да забележиш, ти неусетно си станал лъжец, измамник и лицемер. Ти не искаше това, но така се получи, сякаш без твое участие. А ти продължаваш да живееш, сякаш нищо не се е случило, сякаш слънцето свети така, както през детството, когато ти го гледаше с чисти и ясни очи, все още способни да различават истината от лъжата…

Тъй като вътрешните приоритети на човека не винаги са правилно поставени, той лесно попада в клещите на идеологическата машина. Проблемът се усложнява и от това, че източникът, който е призван да възстанови нарушената му координация, му е представен като формален институт, възвестяващ формална истина. Формалната пък истина има свойството да приспива: лъжата действа добре да спящия. В някой момент той, разбира се, може да се събуди и тогава пред него ще се изправят много и важни въпроси. Този момент наричам „второ кръщение”. Тогава човек разбира, че трябва да прави нещо с това, че трябва да се обърне към святото си ъгълче и да остане насаме със себе си, да определи координатите в духовното пространство на своя живот. Уви, това е труден момент, който мнозина пропускат. Много по-лесно се живее без да забелязваш случващото се, когато животът изтича като пясък от пръстите и ти понякога дори не можеш да го спреш. А и по-лесно е да спиш, отколкото да бодърстваш, и мнозина са, които предпочитат здравия и дълбок сън пред болното и шизофренично бодърстване, тъй като, ако се опитваш да служиш на двама господари, практически е невъзможно да бодърстваш. Днес често може да наблюдаваме ситуация, когато човек (свещеник) иска да последва Христос, разбирайки, че истината е в Него, и в същото време се бои от Него, страхува се от истината, тъй като тя може да му отнеме онова, което той обича и към което е привързано сърцето му. И затова той говори маловажната истина – тази, която „успокоява” неговата съвест, а не може да каже главното; затова постоянно търси възможност да прикрие тоталната лъжа, която владее живота му. Той много говори за Христос, любовта, доброто, проявява повишена активност в социалното и мисионерско служение, но чувства, че неговата съвест е нечиста, защото му се иска да се справи с главното, което го тревожи, но няма сили за това, защото душата му се владее от други ценности. И тогава започва да си цитира – първо на самия себе си, а после и на хората, които се обръщат с въпроси към него – откъси от Писанието в защита на неправдата и робството, осъзнавайки, че лъже. И отново оправдава своята лъжа, и отново търси цитати от Писанието, и отново си привежда аргументи, и пренастройва ума си към маловажното; и всичко това се превръща в един перманентно повтарящ се процес. Този нещастен човек не знае, че по своята природа умът не може да намери опора в маловажното, че по силата на необходимостта той се стреми към главното и най-същественото; и затова той го подлага на постоянно насилие. От това нещо човек може да загуби разсъдъка си, то е опасно за здравето. Идеологията чудесно помага да спиш спокойно не само нощем, но и през деня – в това са нейната сила и нейното предназначение. Спящите са доволни, те се присмиват над „шизофрениците” – вече са забравили, че бодърстването може да бъде и здраво. Здравото бодърстване, към което е призван християнинът, е да постигне единство на целите и средствата, да следва Христос без да търси материално благосъстояние, да извършва истинско богослужение. Не можеш да станеш християнин, докато не възненавидиш идолите.

Идеологията пронизва външната структура на всеки социален институт, разгледан в неговия материален аспект. Идеите помагат на хората да се обединят заради общо дело, било то добро или лошо. Съществуват обаче и други принципи, които скрепяват структурата на нашия свят с макар и невидими, но много по-здрави нишки, и това са нишките на Логоса, свързващ и държащ света в Светия Дух. Според обещанието на нашия Спасител структурата, основана на евангелския камък, който е Христос, няма да изчезне никога, но ще пребъде във вечността. Тя е невидима като квас, но има в себе си живот, който образува един организъм, състоящ се от много членове, взаимодействащи между себе си по принципа на йерархията. Разбирането за Църквата като единен организъм, устроен върху основата на природното единство на взаимодействащите членове, ни пренася в областта на богословието. На основата на този принцип жизненият път на всеки човек, принадлежащ към Църквата, е важен за цялата Църква: в крайна сметка пътят на светеца или пътят на грешника се отразяват на състоянието на целия църковен организъм (1 Кор. 12:26). Затова и идеологическите механизми, които обслужват човешки страсти, макар и да причиняват болка на цялото църковно тяло, в същото време не засягат същността му – дотогава, докато църковната йерархия остава в границите на апостолското предание.

Не бива да забравяме, че Църквата съществува във външни форми, изразяващи нейната природа, начин на съществуване, богословие и вероизповед, но тя е по-висша от всеки свой израз. Не вярващите са тези, които формират изповеданието на Църквата, договаряйки се помежду си, а Църквата им предава своята истина, която става всеобща вероизповед. Не хората формират Църквата като Тяло, а Църквата формира хората като свои членове. Диалектиката на богословското понятие тяло заслужава, разбира се, отделен разговор. Тук трябва да имаме предвид, че пред Бога картината на Църквата зависи от съвършено различни критерии, а не от нашите човешки понятия: ако от наша гледна точка Църквата е градина, където е посадено и добро, и лошо, народ, който върви през пустинята Сир и често жадува повече за египетското месо, отколкото за обетованата земя, то за Бога Църквата вече е друга, защото еклезиологията е неотделима от есхатологията. И прозрението на светците, които дават смисъл на църковното битие, предвижда есхатона в земното тленно битие.

Впрочем, не бих искал да повдигам въпроса за еклезиологията (която в този случай за мене като вярващ е най-важната). Не това е целта на настоящата статия. Според мене, в този контекст е важно да разберем как нашият днешен църковен живот изглежда отстрани. В огледало. И какви трябва да бъдат главните приоритети. Когато човекът, който е далече от вътрешните идеологически битки, протичащи в Църквата, види печалното състояние на нещата, в него възниква усещането за някаква тотална подигравка с неговите лични светини, с неговите ценности, с душата му. Именно затова, когато човек види в новините, че хората, наричани представители на Църквата (т. е. на институцията, притежаваща някакъв априори придобит „сертификат” за истината), са всъщност лъжливи, порочни, властолюбиви и използват двойни стандарти, естествено ще възнегодува. Не защото е противник на истината и вярата. От негова гледна точка светините, с които той има лични и непосредствени отношения, са присвоени от хора, които нямат никакво право на това. Струва му се, че в неговата душа са се вмъкнали някакви маскирани разбойници (същите тези, със златните одежди и кръстовете, със стъклените очи) и са разпилели всичко най-ценно там, всичко скъпо нему и прекрасно. „Златните хора” имат власт, сила, авторитет. Слушат ги, защото те помагат да се лъже, допринасят за тоталния непробуден сън. Тъкмо така се обяснява явлението, което днес е прието да се нарича „либерален тренд”. Хората обаче не искат да спят; както и преди хиляда години те искат да бодърствуват, каквото и да им струва това. И ето че в тях възниква недоумителен въпрос, насочен към представителите на Църквата. Кажете ни, казват те, нещо за това, което вълнува и тревожи всички ни, а именно – за главното, за това, какво значи да бъдеш християнин, какво значи да живееш според истината. Кажете по нещичко за това, как днес човекът да остане човек и да не се превърне в мерзавец. А след това си задайте въпроса: доколко жизнено важни днес са проектите за тотално обръщане към Православието на цялата страна? Не са ли родени те в един фантастичен свят, далече от реалността?

Днес обаче трябва да имаш мъжество, за да говориш истината. Дойде време да загубиш нещо, защото иначе след това няма да имаш какво да пазиш. При това съм далече от мисълта, че всеки свещеник трябва непременно да се качи на барикадата – идеалът на християнския живот е във вътрешното безмълвие и чистотата на душата. Но ние трябва непременно да казваме цялата истина на хората, които идват и ни питат за главното. А цялата истина е дадена в Евангелието, което е огледало, отразяващо истинската реалност. Но и тук има един малък нюанс, за който ни напомня св. Исаак Сириец: в това огледало може да се оглежда само онзи, който очисти своето собствено вътрешно огледало. Затова свещеникът, независимо дали ще говори или ще пребивава в мълчание, само тогава може да стане свидетел на божествената истина, – а не идеолог на поредната социална група, налагаща съмнителни „ценности” на всички останали, – когато неговото вътрешно огледало съвпада с огледалото на Евангелието и започне да излъчва една и съща светлина с него. „Помири се сам със себе си и небето и земята ще се помирят с тебе”.[2]

Днес както никога преди за духовното лице е важно да свидетелства за истината, да изпълнява Божия закон и църковните канони и да не мисли за последствията, като се уповава на Божията воля. Това е най-важното свидетелство на Църквата. И тук обаче има друга, противоположна опасност. Много свещеници, – и това не е никаква тайна, – които се намират в тежко положение (материално или морално) и в същото време се увличат от една или друга идеологическа пропаганда и съответния ѝ начин на мислене, днес поставят въпроса за излизането от „една такава система”. Мисля, че това е някакъв светски, абсолютно нехристиянски подход. В него проличава недоверие в Бога и дори, възможно е, неверие в Него. На тези хора им се струва, че ако се отделят от останалите членове на църковното тяло, които в различна степен, но всички са болни, автоматично ще оздравеят. Това обаче не е така, тъй като лъжата живее вътре в човека, а не извън него. „Системата на лъжата” се пречупва не с външно усилие и с преминаване от една юрисдикция в друга, в търсене на истината, защото лъжливата „система”, системата от порочни взаимоотношения е способна да се възпроизведе във всяка юрисдикция. Лъжата може да бъде разрушена единствено чрез лично усилие и търпение: „Който претърпи до край ще бъде спасен” (Мат. 10:22). Тук трябва да си припомним примера на преп. Атанасий от Парос, живял в края на 18 и началото на 19 век, който винаги пише и говори това, което мисли, и заради което е поставен под запрещение да свещенодейства, оставайки така в продължение на пет години.[3] Това запрещение било незаконно. Нещо повече: той бил запретен, защото е защитавал традицията за помен на починалите и за честото причастяване, което по-късно е прието от Църквата. Но той се е подчинил – дори наум не му е дошла мисълта да „излезе от системата”. Дълбокото църковно съзнание и разбирането на еклезиологията, които са присъщи на светците, просветляват техния ум, правят го ясен и чист: те са виждали, че пътят на християнския живот неизбежно е кръстен път. Че гонението е своеобразен дар от Бога, който не се дава на всички. Църквата винаги е считала за голяма чест и висше Божие благословение да претърпиш скръб заради Христос (а такава е всяка несправедливост, в това число и от църковното „началство”). Нека благочестивият отец, който служи в голяма столична енория със загубили страх от Бога свещеници, не мисли, че може да остане незабелязан: възлюбилите греха и беззаконието задължително ще го забележат, веднага ще подушат (като вълци), че този не е от техните. И ще започнат да го гонят – както и по-рано имащите власт "миролюбци" (тук: възлюбили света - б. р.) са гонели праведниците, като са приемали техния кротък вид, правдиви думи и смирен образ като укор и изобличение на самите себе си. Цялата история на християнството е кръстен път на Божиите раби.

Вътрешната промяна се постига винаги чрез живот вътре в Църквата, чрез участие в тайнствата и чрез постоянна духовна работа, имаща съзерцателна и практическа част. Състоянието на раздвояване на съзнанието, което е присъщо днес на много вярващи и особено на свещениците, не е естествено за човека. Затова, когато човек придобива разбиране за красотата, издигащо телесните чувства към духовния първообраз, в него постепенно и съвсем естествено се развива вътрешното усещане за истина, което изправя грешките на съзерцателната част на душата, а след познанието на истината следва доброто, което освещава и практическия живот. По този начин християнският съзнателен подвиг съединява в едно три неразделни части от вътрешната структура на човешкия и божествения свят: доброто, истината и красотата. Рано или късно християнинът трябва да осъзнае, че истината е негова съдба. След това пък остава само да направиш крачката към нея.

Превод: Златина Иванова

Диодор (Ларионов), м. „Церковь перед лицом мира: как распутать клубок „сложных” взаимоотношений?” – В: Богослов.ру (бел. прев.). 

[1] По тази тема виж полезната статия на митр. Йоан (Зизюлас) „Идентичность Церкви”, в неговата книга Церковь и Евхаристия: Статьи по православной экклесиологии, Богородице-Сергиева пустынь, 2009, с. 19-42.
[2] Исаак Сирин. Слова подвижнические, 2 (репринт), Москва, „Правило веры” 1993, с. 10.
[3] Запретен е в 1776 г. (при патриарх Софроний II). Запрещението е снето в 1781 г. (при патриарх Гавриил IV). Повече виж в: Τζώγας, Χ. Ἡ περὶ μνημοσύνων ἕρις ἐν Ἁγίῳ Ὄρει κατὰ τὸν ΙΗ΄ αἰῶνα, Θεσσαλονίκη 1969, σ. 41-42.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ukkhf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме