Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Изцерение на сърцето чрез благодатта на покаянието

Вторник, 15 Август 2017 Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЕвангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Първата стъпка към покаянието започва с отделянето ни от този свят и влизането ни в нашето дълбоко сърце. Втората е намирането на нашето дълбоко сърце, така че то да бъде излекувано от Божията благодат и да намери отново единството със себе си и с целия свят.

Християнският живот започва с вярата в Христос и с покаянието, определени от Църквата като условия за Кръщение. Според учението на отците, нашето естествено раждане от земните ни родители е следвано от раждане в духовния живот в тайнството Кръщение. Съществува обаче и трето раждане – със сълзи на покаяние. Християнският живот не е статичен: той се развива и е динамичен. Вярващият трябва да опазва духа на покаянието и след кръщението, така щото правилно да използва получената благодат. Това става чрез спазване на Божиите заповеди. За св. Марк Отшелник в заповедите е скрит Самият Господ и затова, изпълнявайки Божиите заповеди, вярващият човек изпълнява волята на Бога, на Небесния Отец. Така той показва, че е възродено Божие чедо; изпълнява волята Божия и пребъдва вечно в дома на своя Отец.

Според св. пророк Исаия, съществуват две нива на живот и мисъл: божествено и човешко. Те са толкова далеч едно от друго, колкото и небето от земята. Земният човек живее и мисли по земен начин, но както небето е по-високо от земята, така и пътищата Господни са над човешките пътища, Неговите мисли са над нашите мисли (Ис. 55:9). Чрез благодатта на покаянието човек се задържа на небесното ниво, вдъхновяван от божествените заповеди. Това е което го пази и той се усъвършенства като чедо на Бога.

Дарът на покаянието е всеобхватен, там са скрити всички добродетели. Св. Аммон оприличава покаянието на пламък, обгръщащ монаха и изгарящ всяко приближаване на греха. Покаянието се ражда от съзнанието за греховете или от скръбта, че не можеш да живееш така, както изисква Божието призвание. Показателни примери за дълбоко покаяние съдържа животът на св. апли Петър и Павел. Като помнели своето падение, те се разкайвали за него, но успоредно с това постепенно им се откривал предвечният замисъл на Бога за човека и това ги водело към още по-дълбоко покаяние. Така, нашето лично покаяние завършва със съзерцаване тайната на божественото домостроителство.

Дори в начален стадий, покаянието носи голямо утешение. Тъй като представлява изпълнение на заповедите, то носи награда от Бога. То е въздържание от мъртвите дела на греха и привързаност към живия Бог. Вдъхновено е от вярата, което води по-бързо до изобилие на живот. То преодолява отчуждението на човека и го съединява отново с Бога – неговия архетип.

Така покаянието носи дух на вяра и смирение, дава на вярващия надежда, че няма да умре в греховете си. Който се кае истински, не може да страда от болестно отчаяние, защото е получил утеха. Може да се отчае само от духовната си нищета, но в същото време живее благодатта на това отчаяние със Самия Бог. И обратно – всеки, който се оскърбява в обкръжението на своите събратя, показва, че не живее отчаянието си пред Бога. Такъв натоварва ближните си със своето угнетено състояние, докато по думите на апостола (Кол. 3:15) трябва да бъде дружелюбен с тях.

Отец Софроний често подчертаваше, че покаянието е начин на живот, при който човек може да намери своето сърце, да срещне Бога с човека. Покаянието руши стените около сърцето. На ранните етапи сълзите по-често не са от психологически характер, а израз на съжаление. Но дори те трябва да бъдат оценени, тъй като са свързани с Бога и носят духовни сили на човека. (Помня, как един веднъж едно момиче беше казало на стареца Софроний: „Отче, аз лесно плача, но може би това е психологическо явление, може би съм в грешка”. Старецът обаче ѝ отговори, че са необходими и такива сълзи – просто те трябва да се превърнат в молитва. Ще рече, че няма значение дали сълзите са душевни, защото, смесени с молитва, те стават духовни.) Въпреки това, когато сърцето се отваря, плачът ни става друг. Тогава той става подобен на земетресението в живота на св. пророк Илия, за което се говори в 3 Цар. 19:11-12. Земетресението е необходимо, за да може да последва лекият бриз. Първо идва внезапният силен вятър и ни подготвя за идването на Утешителя. Земетресението и вятърът раждат покаяние, което изчиства човешкото сърце от мръсотията и развалата на смъртта, така че той може да приеме нетленното утешение на Духа.

Покаянието отваря дълбокото сърце на човека пред Бога, така щото Светият Дух да може да пребъдва в него. Когато това се случи, вярващият преживява своето трето раждане и започва да работи заедно с Бога за своето възкресение. След това придобива състоянието на Христос. В сърцето си той приема Христос, който Сам върши неговото спасение. Очите на душата се отварят и той вижда Бога и ближния по различен начин.

С покаянието се изпълнява първата заповед на любовта, да обикнем Бога с цялото си същество, защото цялото желание на каещия се е насочено към Бога. Покаянието обединява всички сили на човека и той се обръща към Бога с цялото си същество, докато постигне нивото на великата Божия заповед, а именно да обикнем Бога с цялата си душа, ум и сърце. Тогава вярващият започва да вижда брата си и целия свят, както ги вижда Бог и оттогава единственото му желание става „да може всичко да се спаси чрез Него”, както обичал да казва св. Силуан. Познали върху себе си милостта на Бога, ние се молим и искаме тя да бъде дарувана на целия свят. Така човек става вселенски и достига до „пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13).

И накрая, чрез покаянието човекът става истинен, той разпознава греховността на падналата човешка природа. Както казва апостолът и евангелист Йоан, „ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1 Иоан. 1:8). Но грехът е наследство и горчива участ на синовете Адамови (Рим. 3:23), тъй като неговите последствия имат космически измерения. Веднага щом вярващият разпознае своя грях, той не го крие, а изповядва падението си пред Бога. Извежда греха си на светло и той изчезва. В това се крие великото чудо и сила на тайнството Изповед: всеки, който се покае и изповяда, че е паднал пред Бога, признава тази универсална истина. И ако има време когато човекът е непогрешим дори в очите на Господа, това е, когато той признае своята греховност. В такива мигновения той е най-истинен и с това привлича към себе си Духа на Истината, Който го преобразява с благодатта на покаянието. Дълбоко преживяващият духовната си нищета бива посетен като отговор от Светия Дух, Който му дава както изцеление, така и оправдание.

Нещо повече: в покаянието и изповедта християнинът засвидетелства своята вяра в Бога и в Неговата сила, която може да го спаси, и показва, че неговата надежда не е в хората, нито в ангелите, а само в Христос, Който ни е изкупил с кръвта Си на кръста.

И накрая, покаянието и изповедта са кръстът, който вярващият е призван да носи заради своето спасение и оправдание. Той се заключава в срама, който ние изпитваме при откриването на греховете ни пред Бога, в присъствието на служител на Църквата. Като прави това, човекът се озовава в пътя на Господа и Господ идва да приеме неговия срам – бил той голям или малък – като благодарствена жертва, а в замяна му дава благодат, която го възсъздава. С доброволния срам поставяме себе си в пътя на Господа и откриваме, че Господ е наш спътник, както Сам Той казва, че е Пътят и Истината, и Животът. Следователно, както благодатта, така и животът на нашия велик Спътник се предоставят на смирено вярващия, който желае Бог да върви с него. С една дума, чрез доброволното приемане на срама в изповедта, ние се избавяме от недоброволния срам на Последния съд, но и получаваме от Бога вечно признание.

За пълнота на благодатта на покаянието свидетелства нашата молитва за цялото човечество. Щом личното покаяние даде плод, Господ започва да открива пред човека печалното състояние на падналия Адамов род и молитвата се превръща в покаяние и плач от името на цялата земя. Примери за такава молитва виждаме в старозаветните праведници. Тримата благочестиви отроци във вавилонската пещ, като обвиняват сами себе си, се каят за целия еврейски род, който е отстъпил от Бога. Хвърлени в страшния пламък, те го приемат като възмездие от Бога за греха на своя народ. Такива примери има и в живота на светците. Моисей също се моли за народа, говорейки Богу следните думи: „Прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал” (Изх. 32:32). Св. ап. Павел с голяма сърдечна печал казва че, „молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). В наши дни такъв светец е старецът Силуан, който принасяше покайна молитва за целия свят.

За покаянието

Когато говорим за покаянието е редно да се обърнем към самото начало – към сътворението на човека. Адам е бил равен на ангелите, в рая е беседвал с Бога лице в Лице, постоянно е чувствал Неговото присъствие, прославял Го е заедно с ангелите и се е намирал в голяма слава. Словото, излизащо от Божията уста, го е хранило. Но независимо, че е бил почетен с такава чест, той се е съблазнил от съвета на змията и е последвал нейния път, като е пожелал да стане бог без Бога. Падението на Адам е било толкова мълниеносно, както и на демона, надменно пожелал да се възкачи на небето и да постави своя престол над престола на Бога. Оказало се, че човек, който е удостоен с чест, но постъпва неразумно, е подобен на умиращите животни (Пс. 48:21).

Изгонването на Адам от рая е довело до разделение между света на видимото и на невидимото. Независимо от Божието предупреждение, човекът паднал и падението му е било ужасяващо по своите мащаби. Независимо от това, всеки от нас трябва да смята своето лично падение за много по-тежко от това на Адам, защото ние знаем какво се е случило с него и независимо от това продължаваме да повтаряме същата грешка.

Ние сме сътворени по образ и подобие на Бога – подобно на огледало, в което да се отразяват божествените добродетели. Тук добродетелите се имат предвид не като нравствени качества, а като божествени свойства и енергии: мъдрост, светлина, красота. В рая човекът е бил проникнат от благодатта, ала след грехопадението огледалото на душата се замъглило, престанало да отразява сиянието на божествената слава. В човека са се запазили следи от тези велики Божии дарове, с които той е бил надарен, и затова старозаветните праведници били в състояние да улавят отблясъците от божествената светлина. Те виждали духовния свят и свидетелствали за него. Осенен от божествената слава, св. пророк Исаия, например, е бил призван към покаяние от думите на Господа: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли” (55:8-9). Господ е открил на Своя пророк каква е разликата и каква бездна лежи между падналия свят и „земята на живите” (Ис. 38:11). След този случай за св. прор. Исаия светлината на този свят била подобна на тъмнина в сравнение със светлината, която му се открила в духовния свят и той със скръб казва: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота” (6:5).

Друг пророк, изпълнен със същия дух, се моли, както и всички старозаветни праведници така: „Боже, бъди милостив към нас и ни благослови; осветли ни с лицето Си, за да познаят на земята Твоя път, у всички народи Твоето спасение” (Пс. 66:2-3). И когато, както е написано в Библията (Гал. 4:4), се изпълнява времето и Господ вижда човек, живеещ в святост и достойно за Бога, Той накланя небесата (Пс. 143:5), слиза на земята и изгрява от Дева. Тогава „народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина” (Мат. 4:16). Светът възобновява прекъснатия някога в рая диалог на Бога с човека.

„Къде си, Адаме? Къде си, Ево? Какво се случи с вас?” – пита Светлината нашите праотци. Нито единият обаче, нито другият отговарят Господи, ето ме. Крия се, защото съгреших пред Теб. Прости ми. Напротив: Адам прехвърля вината върху Ева, Ева – върху змията. Адам започва да обвинява дори Бога, като казва: „Жената, която Ти ми даде, тя ми даде да ям от дървото, и аз ядох”, т. е. Ти си виновен! И тогава Господ, Който никого не принуждава със сила и не се натрапва, Си отива от тях. Оставя ги да изпитат върху себе си последствията от непослушанието, като се трудят на земята с пот на лицата до тогава, докато, подобно на блудния син, не се осъзнаят.

Великата Светлина, възсияла от Дева, възобновява предишния разговор на човека с Бога, но вече не пита: Къде си Адаме?, а казва: „Покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк 1:15). Със словото Си Господ ни просвещава, сочи ни, че светът, в който живеем, е в паднало, противно на Бога състояние и затова не трябва да се привързваме към него – че, точно обратното, истинският живот изисква поведение, различно от езическия и властолюбив начин на живот (Лука 22:25-26). Господ променя общоприетия порядък на нещата, като казва: „Между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:26-27). Той призовава към покаяние, което е способно да изцели нашата повредена от греха природа. Господ казва: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните; идете и се научете, що значи „милост искам, а не жертва”. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:12-13). Ще рече, че Господ не идва за тези, които се смятат за здрави и праведни, а за онези, които съзнават своята греховност и търсят спасение. За такива Той идва, спасява и възстановява в тях тяхното изначално състояние.

Призивът на Христос не остава без отговор. Така още преди Неговото възкресение от мъртвите, благоразумният разбойник се покайва на кръста. За разлика от Адам, той възприема благата вест, унищожава самия себе си и Господ го издига, подарявайки му рая още в същия ден. С това Господ показва, че желаещият да се издигне и да бъде с Него не трябва да се страхува да се принизи, защото такъв е пътят, който Самият Той е изминал, за да ни избави от греха и смъртта.

Било то преди или след въплъщението на Христос до покаяние стига всеки, който е познал Бога чрез слушането на Неговото слово или чрез виждане на Неговата слава, или дори в негативната форма на откровение – дълбокото преживяване на собственото падение. И на Петдесетница, при слизането на Светия Дух над апостолите, св. Петър продължава проповедта си за покаянието като условие за прощаването на греховете.

В Посланието на св. ап. Яков има прекрасни думи, нагледно показващи какво е покаянието: „Затова, като отхвърлите всяка нечистота и набрана злоба, с кротост приемете насаденото слово, което може да спаси душите ви” (1:21). От апостолските думи следва, че под покаяние се разбира завръщане към онова, което изначално ни е било дадено от Бога. В покаянието възприемаме именно онова животворно дихание на Господа, което ни е сътворило по Божи образ и подобие. Когато казваме, че човекът е сътворен по Божи образ и подобие, ние имаме предвид, че той е сътворен по образа и подобието на Неговите божествени енергии – т. е. любов, доброта и мъдрост. И за да възприемем това животворно дихание, присъщо на Словото, за да станем причастни на божествените Му енергии, трябва първо да се очистим, да отхвърлим всяка злоба, да изкореним от душите си всичко, което им е чуждо.

Когато човек влезе в съприкосновение със Словото, вътре в него нещо се пробужда и даденият му при сътворението дар оживява. Тогава човекът разбира, че е лишен от Божията благодат, че се намира в отвратително състояние и по нищо не се различава от неразумното животно. Едва тогава, уловил отблясъка от другия свят и виждайки колко далеч е от него, човек може истински да се кае задето пребивава в грях.

Най-дълбокото съзерцание на Христос е по време на нашето пребиваване в другия свят на божествената Литургия. В св. Евхаристия изцяло сме съединени с Този, Който, бидейки богат, осиромаша заради нас, за да се обогатим с Неговата нищета (2 Кор. 8:9) и да можем чрез Него, Който положи живота си за нас (Иоан 10:15), да получим живот (Иоан 4:9). Всяко произнесено слово, всичко, за което се молим и което се извършва на Литургията, предразполага душата да възненавиди и личния си грях, и нашето общо паднало греховно състояние. И тогава желаем да се смирим пред съвършената кротост и любов на Този, Който предстои пред погледа ни в Евхаристията.

Можем да срещнем Христос и тогава, когато с цялото си сърце приемем Неговото слово. Често се случва при четене на Св. Писание един или друг стих да докосне душата ни и да ни предразположи към покаяние. От живота на светците знаем, че понякога е достатъчна само една дума, за да се разгори пламъкът на покаянието, принуждаващо към уединение и служение на Бога. По време на божествена Литургия св. Антоний чул евангелските думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Мат. 19:21). Приел тези думи, той оставил всичко и се отдалечил в пустинята – за да изпълни най-точно Господните заповеди и така впоследствие станал велик отец и пустиножител.

В действителност истинското покаяние е дар на Бога. Този дар се умножава чрез познаването на кротко обичащия Христос, когато жадуваме колкото може повече да Го познаем. Желанието да се познае Твореца е онтологично – то по никакъв начин не е психологическо явление. Желанието да се познае Бога води до промяна в светогледа и тогава вече ние не сравняваме себе си с хората, но при светлината на нашия Създател, виждаме себе си такива, каквито сме. Както във Въплътилия се Господ се е съединила божествената и човешката природа, така и в човека човешката природа и божествената енергия трябва да станат неразделни, т. е. трябва да станем причастни на Бога. Когато човек започне да живее на това онтологично ниво, на него му става ясно, че покаянието няма и не може да има край. Старецът Софроний казва, че покаянието продължава до тогава, докато в нас има тъмно петно, пък било то и само едно, защото Бог е Светлина и ние също трябва да станем такива съвършени, какъвто е Той. „Странно чудо – пише о. Софроний – колкото повече виждам Бога, толкова по-горещо става моето покаяние, защото още по-ясно съзнавам недостойнството си пред Него”.

Покаянието е обръщане към Бога с цялото същество, дори това да бъде болезнено. Чувстваме тази болка в началото на нашето покаяние, тя е плод на нашата греховност. Но според степента на изреляването на тази греховност покаянието става сладостно. Някой от светите отци казваше, че медът е много сладък, но ако на езика има рани, то усещаме не сладост, а болка. Тъкмо такова е истинското покаяние. Горчиво плачем при вида на своята бедност, но само докато сълзите ни не станат сълзи на любовта към Бога.

Както вече казахме, покаянието не може да има край за този, който вижда себе си в благодатната светлина на Небесното Царство – така, както и благодарността към Бога никога не е достатъчна. Самодоволството, по думите на о. Софроний, е самозалъгване и парализа за душата. Като укорява коринтяните, св. ап. Павел пише: „Защото кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил? Преситени сте вече, обогатихте се вече и се възцарихте без нас; о, да бяхте се възцарили, та и ние да царуваме с вас…” (1 Кор. 4:7-8). Апостолът ги порицава задето са паднали в същата грешка, в която и Адам, че искат да царстват без Бога, да бъдат независими от Него. С което косвено се посочва и значението на духовната нищета. В книгата си Да видиш Бога както Той е о. Софроний описва дара на духовната нищета така:

В края на живота си се решавам да кажа, че неведнъж думите от Псалом 33 са се потвърждавали и за мен: „Ето, сиромахът викна, – и Господ чу и го спаси от всичките му беди. Ангелът на Господа застава около ония, които Му се боят, и ги избавя. Вкусете и ще видите, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се Нему уповава! Бойте се от Господа, (всички) Негови светии, защото няма оскъдност у ония, които Му се боят” (7-8). Съвсем не е радостно да видиш себе си беден, да осъзнаеш своята слепота. До болка е страшно да чуеш смъртната си присъда – че си такъв, какъвто си. Същевременно, в очите на моя Създател аз съм блажен именно заради това познаване на собственото си нищожество (Мат. 5:3). Това духовно вѝдение е свързано с открилото ни се Небесно Царство. За да съпоставя себе си с Христос, аз трябва да Го видя както Той е, и от това сравнение да почувствам своето „без-òбразие”. Не мога да позная самия себе си, ако пред мен го няма Неговият свят образ. Беше и още остава силно моето отвращение от самия мен. От този ужас обаче в мен се роди молитвата на особеното отчаяние, която ме потопи в море от сълзи. Не виждах по никакъв начин път към изцеление – струваше ми се, че моето уродство не може да се превърне в подобие на Неговата красота. И тази безумна молитва, разтърсила цялото ми същество, привлече към мен състраданието на Бога, и Неговата светлина възсия в мрака на моето битие. В дълбоко мълчание ми беше дадено да съзерцавам Неговата благост, Неговата премъдрост, Неговата святост.

Казано с други думи, съзнанието за собствената нищета ражда плач, който по своя характер е духовен. Такъв плач е дар от Бога, защото привежда в единство душевните сили и възвежда на висота божествените заповеди за любов към Бога от цялото сърце, от целия ум, от цялото същество. Като се стараем да изпълним заповедите, започваме да разбираме, че не толкова ние ги изпълняваме, колкото Бог ни пази и възстановява в нас Своя образ чрез тях.

До момента, в който Адам е бил послушен, като не е вкусвал плодове от дървото за познаване на добро и зло, той живеел според заповедите в съвършенство. Великият дар – диханието на Бога – е пребивавал в него, и така Адам, утвърден в доброто, се е наслаждавал на света. Това блаженство той изгубил с непослушанието си. И тогава не в рая, а в собственото му сърце Бог посадил друго дърво, което живее и расте, напоявано от пороя на сълзите, изтичащи от очите човешки (Пс. 118:136). Тези потоци сълзи са дар и се наричат духовен плач, болезнено сърце, най-висшето ниво на покаянието. Ако приемем тази сърдечна болка, ще се изцелим, нашето естество отново ще стане цяло и за нас ще бъде възможно да живеем по Божиите заповеди. Разбира се, подчертава о. Софроний, човек никога няма да достигне последната висота на заповедите, но все пак ние се стараем да живеем в съгласие с тях и по степента на своето усъвършенстване да изцеляваме своята природа.

Всички свети отци говорят за духовния плач. Много неща за него могат да бъдат открити в написаното, например, от преп. Симеон Нови Богослов или в писмата на св. Григорий Паламà до Ксения. В същото време обаче плачът не е лесно дело. Ако е само душевен, то той скоро води до изтощение, като убива духовния живот. Духовният плач, напротив, не само не причинява вреда, но и обновява човека. В книгата Да видиш Бога както Той е о. Софроний показва разликата между тези два вида плач. Душевният плач за съжаление, се ограничава до земните неща. Духовният произтича от съзнанието за раздялата с Бога и ние можем да го запазим, ако се стараем всичко случващо се с нас да свързваме с Бога, от Когото произлиза и самият ни живот.

Често сърцето е съкрушено от различни енергии, но всички болки и рани, които изпитваме, са все още душевни. Трябва да преодолеем това състояние, като използваме преживяваната сърдечна болка така, че тя да стане положителна духовна енергия. Отец Софроний подчертаваше, че болката, насмешката, гонението, дори собствената немощ – всичко това може да бъде обърнато в духовна полза при помощта на благата мисъл. Това е лесно, но трябва непрекъснато да пребиваваме със Сина Божи, размишлявайки за онова, което е истинско и честно, което, както пише св. апостол Павел във Фил. 4:8, е добродетел.

Един ученик попитал своя старец как да се научи да плаче. Старецът отговорил: „Ние трябва дълго време да се принуждаваме към това, като помним своите грехове и вечните мъки или като размишляваме за смъртта и за това, как много от нашите отци са си отишли от нас, оставили са този свят и къде са те сега… И тогава плачът ще се превърне в навик”. Но ученикът искал да узнае нещо повече и отново попитал: „Отче, а може ли монах да мисли за починалите си родители?”. Старецът отговорил: „Можеш да мислиш за всичко, което може да доведе душата ти до умиление, но когато дойдат сълзите, обърни своите мисли към своите грехове или към каквото и да е друго, което е свързано с покаянието”. (Преминаването от душевното към духовно ниво е присъщо на монашеската култура и докато монахът не усвои това, той няма да бъде в състояние да изпълни монашеското си призвание. Защото ние непрекъснато се сблъскваме с такива ситуации. Например, братът ти е казал някакви думи, които са те наранили и ти имаш избор. Намираш се под влияние на съкрушаващите те енергии на огорчението, които подхранват в тебе мисли, присъщи за живеещите в този свят: „Какъв е неблагодарник! Винаги съм бил добър към него, молил съм се за него, грижил съм се за него, а той така постъпи с мен. Негодник!”. Или постъпваш различно – да, твоята болка е реалност и те уязвява до дълбините, но не трябва да мислиш за този, който ти я е причинил, а само кажи: „Господи, аз зная, Ти виждаш, че съм ленив и мързелив и затова си ми изпратил Своя ангел – за да ме събуди. Помилуй и мен, и него!”. Ще рече, че мога да използвам енергията на своите емоции, като обърна мисълта си към Бога и Му кажа това, от което се нуждая. Ние винаги можем да превърнем такава обида в повод да измолим от Бога прошка на собствените си грехове. Така душевната енергия се превръща в духовна – в мой диалог с Бога, и тогава оживявам и вече не помня нито обидата, нито този, който ме е обидил. Всичко, което по някакъв начин преминава през сърцето, може да стане безценно средство, помагащо за опазването на съкрушения дух. Като пример отец Софроний привежда Христос, Който не се е изпълвал с горчивина и обида нито срещу римските войници, нито срещу юдеите, нито срещу езичниците, които Го убили, но мислил само за Отца, от Чийто ръце Той приема Чашата. Неговият разговор винаги е бил с Отца, а чрез кого ще дойде смъртта, това не е важно. Личността на Христос за нас е пример как да постъпваме във всяка житейска ситуация.)

Някои обаче може да възрази: „А ако нямам подобен дар на Светия Дух, какво да правя тогава?”. В такъв случай трябва да си спомним думите на Господа: „Покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк 1:15). Вярата ражда желание да се изпълняват думите на Христос. Опитай и ще се увериш в истинността на думите Му, а тогава ще познаеш и Него Самия. Не ни е забранено, и дори е угодно на Бога, да жадуваме да Го познаем в своя живот. Той Сам ни подтиква към това, като казва: „Дойдете и вижте” (Иоан 1:39). „Дойди и виж” (Иоан 1:46) – повтаря тези думи св. ап. Филип, като вижда колебанието на Натанаил. Този призив се отнася към всички съмняващи се. Като вярваме и желаем да познаем Бога, молим да ни се отворят вратите на покаянието и да ни се дадат сълзи. Ако не се грижиш да имаш Бога в ума си, да знаеш и разбираш Неговата воля, никога не ще познаеш Него Самия и ще вършиш онова, което Му е противно.

Духовният плач се засилва чрез самоукоряването и приемането на вина върху себе си, т. е. с поведение, противоположно на поведението на Адам в рая. Адам обвинил не себе си, а Бога и се оказал недостоен за дара на покаянието. Тогава Бог допуснал той да изпита изгнанието от рая, за да може чрез скърби да придобие този велик дар. На нас обаче ни е даден примерът на Христос – Новия Адам, Който взе вината върху Себе си. Като осъждаме доброволно себе си, ние ставаме причастни на Кръста Христов, защото Господ, непорочният и чист Агнец, прие кръста също доброволно и не заради Себе си, а заради нашето спасение.

Когато съдим себе си, изпреварваме и променяме Божия съд, от който иска да ни избави милостивият Господ, идващ праведно да съди света. Плачът и самоукоряването донасят утешение, твърда надежда и духовно съвършенство. Благодатта на покаянието ни озарява и виждаме бездната на греховете, но същата тази благодат ражда и радост.

Хората се страхуват от смъртта, живеят в робски страх (Евр. 2:15) и са изпълнени с егоизъм. Не желаят да се обърнат за помощ към Бога и се стараят да запазят живота си с цената на всичко, но с това още повече съгрешават. Този обаче, който разумно върви по пътя на покаянието, умножава плача си пред Бога и Той го спасява от самата смърт, поразила човечеството.

Пред нас винаги има двойно видение. От една страна е бездната на милосърдието и любовта Божия, явени на кръста, а от друга – нашето мрачно, паднало състояние. И едното, и другото умножават плача пред Бога и привличат благодатта, която е зачатък на вечния живот, която помага и ни укрепява. Благодатта и утешението ни вдъхновяват мъжествено да се борим с проявите на тъмнината вътре в нас – до онзи момент, когато всичко смъртно в нас не ще бъде погълнато от живота (2 Кор. 5:4). С плача за греховете си ние придобиваме милост в Бога и ако пазим видението за бездната на Христовото милосърдие и за бездната на нашите грехове, то светото вдъхновение няма да ни остави ни денем, нито нощем. Така, по думите на псалмопевеца (Пс. 41:8), бездната на нашето падение привлича бездната на Христовата любов. За да пребиваваме винаги в такова състояние обаче и да плачем от душа, не трябва да сравняваме себе си с другите, а да се вглеждаме и равняваме само по началника и изпълнител на вярата: Христос (Евр. 12:2).

Както пребиваването в рая е било в пряка зависимост от опазването на Божиите заповеди, така и обновяването на падналата природа зависи от покаянието, което на земята няма край. Да се достигне пределът на покаянието би означавало съвършено да се уподобим на Христа Бога – Светлината, в Която няма никаква тъмнина (1 Иоан. 1:5). Докато се намираме в тленното тяло и сме оставени на смъртта, ние винаги се нуждаем от покаяние, което ни преобразява в богоподобно състояние и което ще е съвършено едва във вечния живот.

В Лествица св. Йоан Синаит говори за седем степени на духовното преуспяване и отбелязва, че „ние няма да бъдем обвинени при изхода на душата ни за това, че не сме извършвали чудеса, не сме богословствали, не сме имали видения, но без съмнение ще даваме отговор на Бога задето не сме плакали непрестанно за своите грехове”, за своето състояние на падналост и несъвършенство. Защото добре знаем и от собствен опит, и от църковните молитви, че човек дори един ден не може да преживее без грях. Затова насаденото в сърцето духовно райско дърво трябва да израства с внимание и с грижа, като се въздържаме с всички сили от греха и го поливаме с потоци от сълзи. И тогава Този, Който ще дойде и ще се възцари в сърцето, ще яви сила, побеждаваща този, който управлява този свят (1 Иоан. 4:4) и измъчва човешките души. Такова действено и могъщо трябва да стане Божието присъствие в нас. То възраства постепенно. Да бъдем трезви и да не приемаме лоши помисли е лесно, ако има покаяние. Когато гори огънят на покаянието, съпроводен от духовен плач, то бдителността е естествена и нито един вражески помисъл няма да се приближи. „Докато – сподели с мен един светогорски монах – сърцето преживява болката на покаянието, ние винаги сме спокойни”. Имаше пред вид, че именно тази болка прави игото Христово леко и благо (Мат. 11:29-30).

Пророците, светците и всички, преживели посещението на нетварната светлина, са били безутешни в света и готови на всякакви подвизи и духовни жертви, за да върнат състоянието на блаженство в Бога. Забелязваме това и в живота на св. Силуан, който в продължение на четиридесет години помни видението на Христос. Кроткият и смирен лик на Господа бил винаги пред погледа на ума му; той нито една нощ не си дал покой, до края на живота си – нощи, преизпълнени с духовни борби и вражески нападения, и ако той не знаел Христос така, както Той му дал да бъде познат, то, както казва сам св. Силуан, не би издържал и една нощ. А те били много. Но той понесъл всичко, защото знаел за какво се бори. Даденото му необикновено вдъхновение не му давало покой в нищо, освен в Бога. За това той пише в своето поетично произведение Адамов плач.

Молитва се дава на молещия се и духовният плач се умножава в този, който пази това. „Ще дойде време, както казва св. Йоан Лествичник, и плачът ще стане твое духовно състояние и тогава всяко място ще бъде подходящо за плач. Останал насаме, ти веднага ще се потапяш в него, сълзите ще те обновяват. Любовта на Бога ще стане пламенна, а ненавистта към тебе самия ще увеличава плача ти. И тогава Господнята благодат, която произлиза от Кръста, ще те преобрази по съвършен начин”.

Нека завършим тази глава с откъс от Адамовия плач на преп. Силуан, който плакал тъкмо с такъв благодатен плач:

Плаче Адам: „Не ми е скъпа пустинята. Не са ми мили високите планини, нито полетата, ни горите, нито пеенето на птиците – нищо не ми е мило. Душата ми е в голяма печал – аз оскърбих Бога. И ако дори Господ ме вземе отново в рая, то и там ще скърбя и ще плача: Защо оскърбих аз любимия Бог? … Защо не Го виждам в душата ми? Какво Му пречи да живее в мен? Това означава, че няма в мен смирение Христово и любов към враговете…”.

Адам загубил земния рай и го търсел с плач: „Рай мой, рай мой, мой прекрасен рай”. Но Господ със Своята любов на кръста му дал друг рай, по-хубав от предишния – на небето, там, където е Пресветата Троица.

Какво да въздадем на Господа за Неговата любов към нас?

Въпроси и отговори:

Говорихте за преобразуването на душевната енергия в духовна и дадохте пример как можем да оползотворим дори обидите и оскърбленията. Може ли да кажете нещо повече за това, за да помогнете на нас, живеещите в света свещеници, да разберем как да постъпваме, когато общуваме със своите енориаши?

Проблемът е в това, че не трябва да пазим своите преживявания в себе си, а да ги споделяме с Бога, с нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Св. ап. Яков заповядва да постъпваме така: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли; весел ли е някой, нека пее псалми” (5:13). Ще рече – ние можем да претворим в духовна енергия не само скръбното душевно състояние, но и нашата радост. Когато сме щастливи, не трябва да се радваме само по човешки, а трябва да възнесем ума си към Бога и с благодарност да прославим нашия велик Благодетел. Ако тържествуваме, отново трябва да възхвалим премъдростта на Твореца. И въобще, винаги трябва да прибягваме към Него. Като постъпваме така, ние получаваме огромна полза – особено когато се намираме в тежки житейски ситуации, защото Бог винаги ще ни утеши и ще ни помогне да излезем от тях. Но се случва и така, че Бог не ни чува и тогава изпитанието продължава. Но в такъв случай с нас се извършва още по-голямо чудо: дават ни се сили да понесем всичко, да се издигнем над изкушенията. Всеки от нас неминуемо трябва да преживее поне веднъж голямо изпитание – среща със смъртта – и тогава трябва да бъде направен решителен избор. Ако ние, гледайки смъртта очи в очи, останем с Христос, възлагайки упованието си на Него, това означава, че вярата ни е по-силна от смъртта. Св. Йоан Богослов казва: „Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра” – (1 Иоан. 5:4). Преминавайки през много изпитания, ние винаги правим избор, който в края на краищата остава неизменим във вечността. Такъв избор са направили и светите ангели Божии, които останали верни на Бога, за разлика от падналите ангели. „Да стоим добре, да стоим със страх” – това е било решението им, което останало неизменно във вековете. Ние, живеещите във временния свят, правим своя избор многократно, а най-отговорният момент ще настъпи в часа на смъртта ни. Ако тогава останем твърдо верни на Господа, нашето решение ще пребъде неизменно в цялата вечност и ще наследим Царството Небесно.

Вие цитирахте думи от книгата на о. Софроний, където се казва, че след известно време в покаяние той осъзнал, че неговото покаяние е благодат от Бога и бил утешен. По какъв начин старецът е разбрал това? И как е възможно да осъзнаем нашето покаяние като дар от Бога? Ако ние не чувстваме такова утешение, каквото той е чувствал, означава ли това, че нашето покаяние още не е достатъчно?

Можем да разберем, че ни е дадена благодат тогава, когато видим, че сме станали по-силни в противостоенето на изкушенията. Ако сме станали по-твърди в борбата си с греха, това е знак, че сме придобили благодат. Ако за нас е станало леко да отстъпваме пред другия, да се смиряваме пред ближния, то това също е знак, че благодатта е с нас. Ако ни е станало по-леко да се молим, ако молитвата е станала по-съсредоточена, ако пребиваваме в молитва с цялото си същество, това е добър знак, свидетелстващ, че към душата се е приближила Божията благодат.

Верен практически начин да съдим сами за себе си ни е дал св. Йоан Лествичник. Оказва се, че на първата степен е не този, който се моли три часа подред, а на втората – онзи, който извършва петчасово бдение. Критерий е отношението към оскърбяващите и укоряващите ни. Ако се принудим да не отвръщаме с раздразнение на направена ни забележка, сме се изкачили на първата степен на духовното съвършенство. Ако не само не се дразним, но искрено се виним и укоряваме за грешката, това означава, че сме на втората степен. Ако благодарим на Бога задето правилно са ни направили забележка и тя ни е от полза, ние сме на третата степен. Ако се молим за тези, които ни обиждат и ако ги смятаме за свои благодетели, то ние сме се изкачили на още една степен. Ако се гневим на направилия ни забележка, то – по думите на преп. Йоан – ние ненавиждаме своята душа. Не трябва да се стремим нашата дума да е последна. А ако произнасяме нашите думи последни, то нека тези думи да бъдат амин или благословете – без други добавки.

Като слушам как говорите за необходимостта от вразумяване, изпаднах в недоумение. Ние живеем в материално обезпечено общество, дори, можем да кажем, процъфтяващо както никога преди в цялата история, и същевременно напълно обезумяло. Слушайки Ви, започваме да виждаме това безумие още повече и тогава човек се изгубва. Не знае как да живее, да съхрани необходимото отношение към доброто творение на Бога и в същото време да не се привързва към материалните блага? Трудно е да се говори за покаянието и вътрешния живот на тези, които днес живеят в съвременния свят. Дали не можете по някакъв начин да ни окуражите и да ни подскажете как да проповядваме Евангелието, за да помогнем на хората да разберат, че то е завръщане към изконните ценности и че, приемайки го, ние можем да променим своя светски светоглед, той да стане духовен и да влезем в Царството Небесно.

Вие зададохте въпрос и същевременно сам му отговорихте! Действително, много е важно хората да се научат да оценяват нещата духовно – да дават на всичко правилната оценка. В Евангелието се казва, че всеки, учил за тайнствата на Царството Небесно, от своята съкровищница изнася и ново, и старо (Мат. 13:52), т. е. ако истински знаем какво е Царството на нашия Господ, то ние знаем и истинската ценност на нещата, и тогава можем да използваме всичко заради една, най-главна цел в нашия живот – служението на Бога. Ние живеем в света, но не трябва да сме подчинени от него; ние не сме от този свят, защото нашият ум е обърнат към горния свят. Ползваме се от материалните блага и благодарим на Бога за този прекрасен свят, но със сърцата си не се привързваме към него, защото нашият живот, по думите на св. ап. Павел, е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3). Благата на този свят трябва да се ползват умерено, с разсъждение, като внимаваме да не се превърнем в техни роби. Сърцето трябва да се утвърди в това, което се явява, макар и невидимо, но вечно и затова истинско, и дори по-реално от онова, което ние виждаме с очите си.

Превод: Венцислав Каравълчев

“The Building Up of the Heart by the Grace of Repentance” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 120-149 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/up6rq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме