Преводаческата „работилница” на Константин Философ в храма „Св. Апостоли” в Константинопол

В основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Безспорен факт е, че със своята титла философ,[11] представителна за възприемането на хората на словесността в онази епоха, Константин не е изолиран от организираната система на висшето образование в империята[12] – една система, разбирането за която се промени от времето на Франсис Дворник. Времето, когато се вярваше, че св. патриарх Фотий и т. нар. „патриаршеска школа” са били център на висшето образование във Византия отмина,[13] тъй като днес знаем, че организацията на подобно учреждение е била дело на държавата, а намесата на Фотий в т. нар. „Университет на кесаря Варда” е била незначителна.[14] Една от най-мъдрите личности на 9 век, какъвто е бил Константин, не е могла да достигне до висшата степен на учителското звание освен в рамките на една организирана система, осигуряваща образование, и от която държавата и Църквата са черпели своите висши служители.

Константин, „Философът”, спада към групата на големите личности на 9 век, които са служели на държавата, след като по-рано са получили църковни титли. Класически примери за това ниво на светско действие са Йоан Граматик,[15] Фотий като светски човек[16] и Лъв Философ.[17] Първият ще е бил учител на другите и не е случаен фактът, че всички те са били ангажирани в политиката на държавата в периода на нейния разцвет. Били са използвани от държавата за осъществяването на имперската политика. Със сигурност знаем, че те са участвали в дипломатически мисии, изискващи интелигентност и знания, но и владеене на чужди езици. Константин е владеел еврейски и арабски език,[18] както вероятно и неговият предшественик Лъв Философ,[19] със сигурност и латински – заради контактите му със Запада, знаел е и славянски. Това ниво на образованост не е могло да се постигне по друг начин, освен чрез систематично специално образование на хора със способности, които след това е можело да бъдат използвани от държавата за целите на дипломацията.[20] Способността за преценка на тази система, имаща за цел друг вид кариера от църковното или монашеско поприще, личи и в Curriculum Vitae на всички големи личности на 9 век, но най-вече в случая с Константин, който до края на живота си остава светски сановник и едва тогава става монах, както става и с много императори на Византия, които, предусещайки края си, приемат „божествената и ангелска схима”.[21]

Тази хипотеза намира основание в следните два факта:

1) неоспоримото светско образование на Константин и

2) прекият му контакт с императорския двор (при Теоктист и кесаря Варда) до края на живота му. Сам той изповядва в житието си: „От сега нататък няма да съм служител нито на императора, нито на някой друг на земята”.[22]

С други думи, Константин е държавен служител във византийската столица, който е достигнал до най-високото ниво на признание за „светски учител” – философ – и е бил изключително способен дипломат, както и предходните му учители Фотий[23] и Лъв Математик.[24] Неговите мисии не са били църковен план, както обикновено се твърди, а са обслужвали външната политика на византийския император както на Изток, така и на Запад, но и на Север. Естествено е византийският двор да е заинтересован да привлече хазарите, например, като ги откъсне от влиянието на друговерците на Изток,[25] или да се сприятели с „русите” на Крим[26] и, разбира се, интересите на външната политика на Запад, където слаби водачи като Ростислав или Коцел[27] в търсене на подкрепа постоянно са се обръщали към императора (и никога към патриарха) на Византия.

Старата теория на Ф. Дворник за намеса на Фотий в „плана за просвещаването на славяните”, която повлия и все още влияе на изследванията по този въпрос, изглежда бледнее на фона на убеждението, че такъв вид програми са от компетенцията на двора.[28] Това личи в Житие на Константин, където патриархът не се появява никъде,[29] докато императорът „присъства навсякъде”[30] в заповедите и възлагането на дипломатическите мисии на Философа, който навсякъде в текста се нарича единствено така и с никоя друга титла.[31]

Разкриването на духовния свят на християнството без съмнение е примамвало чужденците към византийците, но името на Константин, свързвано с това на Кирил,[32] има много малка връзка с Патриаршията. И обратно, намесата ѝ се свързва със светската дейност на Философа, а и признанието му за светец става след края на земния му живот. Един толкова образован учител в Константинопол не е можел да не развие свой собствен образователен модел, който да смята за необходим за образованието на хората, способни да заемат взискателните държавни служби на ниво контакти с другоезични народи и различни култури.

Поради тази причина Константин е създал своята собствена Школа с разрешението на императора. Изразът „и се засели в Апостолите”,[33] както и да се тълкува,[34] означава, че Константин се е установил на едно място, традиционно свързвано с образователния процес, за да организира своя учебна програма, да приложи дидактичния метод за доближаване до другоезичните народи и да изведе учениците си на онова ниво, което ще им позволи да разберат средството за пренасяне на византийската култура в културите на „другия”, както бихме се изразили днес. В своята цялост житието, което ни представя заниманията на Константин в традиционната „Школа на светите Апостоли”[35] не създава впечатление за негово оттегляне, както е за някои, към монашеско безмълвие – независимо, че периодично посещава брат си за почивка или, както е по-късно, защото иска той да е негов спътник в пътуванията му – но описва разнообразните задължения в една школа, която привличала и чужди ученици за уроците по диалектика[36] и превод,[37] от каквито има нужда един добър, образован дипломат, за да бъде „силен в словото”.[38] Образец за неговата диалектична способност откриваме в сблъсъка му с инославните и в аргументите, които черпи от всички области на науките (от право, медицина, етична философия, от всяка сфера на гносеологията).[39] За значението, което сам той отдава на преводаческия метод и за принципите си той свидетелства както в Пролога към превода на Евангелието, запазено на славянски,[40] така и в съдържанието на книгите му, които не са запазени.[41] Неговият брат Методий ги редактира, разпределяйки ги на осем части, и там „ще видите силата на словото, дадена от божествената благодат – като огън, който изгаря и враговете”.[42]

Прологът в превода на Евангелието е текст-манифест върху техниката на превода, която със сигурност е била преподавана в „средите” на неговите ученици-сътрудници. Дори само тези малко на брой запазени[43] изречения и твърдения са достатъчни, за да поставят Константин сред най-значимите теоретици на превода. Такъв вид текстове, според Х. Хунгер,[44] съдържат „множество граматически варианти за избор на думи и за синтаксис, които са резултат от много добро образование. Тази формална хуманитарна подготовка е достижение на „учителите” и от средите на византийските дипломати”.[45]

Такива дипломати изглежда е подготвял в своята „висша школа” и Константин Философ и той видимо използва същата организация на преподаване на преводаческия метод и по време на своите мисии в Моравия и след това в Панония,[46] където проповедта на братята отстъпва по значимост пред организацията от специални „училища”, която създават в онези страни, със системно обучение в преводаческото слово, упражнявайки „новите учители-перводачи”, които ще предават смисъла на учението на множеството, с текстове, чиито преводи са били направени първоначално в Константинопол.

За да се осъществи преводаческото дело има нужда от време, усилия и специални книги, които са съществували в добре организираната работилница или школа за бъдещи преводачи, където те събират достатъчно запаси, които ще им позволят да пренесат византийската в „чуждата” култура. Това е била целта на Константин Философ и начинанието на в същността си политическия избор на Византия – да наложи правото на славяноезичния свят да се изразява свободно на своя език, без ограниченията на „триезичието”[47] и свещените езици. Както Константинопол, така и Рим му помагат да осъществи тази цел. И той наистина успява, минавайки през сложни перипетии, в много трудна историческа обстановка. Това впрочем и е съвършеното учение в историята на културите на човечеството: хуманистично пренасяне на образованието, преодолявайки всяка пречка, издигана от варварството, каквато е липсата на граматико-синтактично и лексикално образование, а не са мирогледът и културата на „другия”.

Превод: Златина Иванова

* Κατσαρός, Β. Κ. „Το Μεταφραστικό „Εργαστήριο” του φιλοσόφου Κωνσταντίνου στον Ναό των Αγίων Αποστόλων στην Κωνσταντινούπολη” – In: Cyril and Methodius: Byzantium and the world of the Slavs, Thessaloniki 2015, p. 691-700 (бел. прев.).
Доклад, изнесен в рамките на международния научен конгрес „Κύριλλος καὶ Μεθόδιος: Τὸ Βυζάντιο καὶ ὁ κόσμος τῶν Σλάβων”, 28-30 ноември, Солун. Текстът се публикува, както е произнесен. Добавена е само необходимата библиография.