Есхатологичният характeр на раннохристиянското съзнание. Двата еона (в памет на отец Николай Афанасиев)

Днес есхатологичният характер на раннохристиянското съзнание е приет от страна на всички изследователи на ранното християнство. В историята на възникването на Църквата съществуват три тясно свързани помежду си момента: Христовото обещание за съзиждането на Църквата (срв. Мат. 16:18), установяването на Църквата на Тайната вечеря и нейното актуализиране в деня Петдесетница. Всички тези три момента съвпадат с началото на съществуването на Църквата в Христос. В момента на слизането на Светия Дух по време на първото евхаристийно събрание дванадесетте стават Църква Божия в Христос. По време на земния живот на Христос общността на дванадесетте не е била Църква. Апостолите постоянно са били с Христос, но не са били в Христос, което става едва в деня на слизането на Светия Дух. Църквата е актуализирана, когато идва Той, Духът на Истината, Който ги въвежда в цялата истина (срв. Иоан 16:13). Той действа в Христос, тъй като взема от Него (срв. Иоан 16:14). Светият Дух слиза върху Христос при Кръщението и остава да пребивава върху Него; и отново Той слиза върху учениците в деня Петдесетница. Едва в Духа и чрез Духа те стават Църква в Христос. Началото на съществуването на Църквата обозначава началото на новия еон, т. е. самият Христос открива в Себе си месианската ера в историята на божествената икономѝя. Новият еон влиза в света, в личността на Христос и се актуализира в общността на християните. В първата проповед на апостол Петър след Петдесетница се изразява ясно християнското съзнание, че Църквата принадлежи на последните дни (срв. Деян. 2:17). Докато Христос още не е бил прославен, Светият Дух още не е бил изпратен на онези, които вярват в Него. Чрез Духа и в Духа вярващите стават Църква или място на действието на Светия Дух; Църквата живее в Него и чрез Него. Светият Дух пребивава върху онези, които принадлежат на новия еон, защото да бъдеш в Христос означава да принадлежиш на този еон, както му принадлежи и Христос. Затова самият Дух Свети е залог (ἀρραβών) на новия еон. Този залог се дава в Църквата, а чрез Църквата – на всеки, който пребивава в нея. Това означава, че Той (Светият Дух) не се дава само в Църквата, но и на самата Църква.

Юдейското съзнание от времето на Христос е разбирало месианската епоха като нов еон, независимо от това дали тази епоха има връзка с космическата катастрофа или не. Дори ако космическата катастрофа не би се случила, според юдейското съзнание новият еон е означавал край на стария. Парадоксалността на християнското съзнание се състояла в признаването на едновременното съществуване на двата еона. Началото на съществуването на Църквата не означава край на стария еон. Историята на човечеството се оказва твърде объркана поради съществуването на новия еон, но все пак тя е прекъсната; новият еон не съществува извън историята, а в самата история.

Съсъществуването на двата еона е трябвало да постави в Църквата въпроса за отношението между тях. Ако старият еон е престанал с началото на новия, този въпрос не би съществувал, точно както не е съществувал и в юдейското съзнание. Въпросът за отношението между еоните е трябвало да обуслови въпроса за самия космос, но не толкова в общ смисъл, колкото от момента на актуализирането на Църквата в света. Това не е чисто теоретичен въпрос, а въпрос за цялостния живот и поведение на християните.

Всеки, който встъпи в Църквата чрез Духа, става нова твар, а онзи, който встъпи в нея, пребивава в нея чрез Духа и в Духа. Както Църквата, така и всеки неин член принадлежи към новия еон и живее живота на този еон. Той встъпва в Църквата чрез вярата и в нея пребивава във вяра в Сина Божи. Неговото пребиваване в Църквата е служение на Бога (срв. Иоан 4:23). Вярата и основаното на нея поклонение на Отца е възможно само чрез Сина в Духа и в истината. Вярата и истината са есхатологични понятия, които са възможни само в новия еон. Но все пак, като става нова твар, онзи, който вярва в Христос, продължава да пребивава в стария човек. Както Църквата, чрез която и в която той принадлежи към новия еон, така и той остава в света и не живее само в Църквата, но и в света. Парадоксалността на положението на Църквата в света е аналогична на парадоксалността на положението на всеки неин член. Християнинът не може да бъде взет извън Църквата сам по себе си, тъй като извън Църквата той би принадлежал само на света. Заради това и неговото положение в света и неговото отношение към света се определя от положението на Църквата в света.

Отношението на християнската мисъл към света

Християнската мисъл усвоява основното юдаистично отношение към света, но го приема в светлината на своето есхатологично съзнание. Новозаветното съзнание разбира съвременния свят есхатологично, докато юдейското съзнание разбира есхатологичната епоха емпирично. От деня Петдесетница, когато е актуализирана Църквата, установена от Христос на Тайната вечеря, отношението към света не е можело да бъде такова, каквото е могло да бъде преди този момент с оглед на това, че и в самия свят са станали промени.

Бидейки начало на последните дни, Църквата принадлежи на новия еон. В новозаветните писания терминът еон се среща в предишния времеви смисъл, но в църковен смисъл той означава новото състояние на света. Този нов еон, към който принадлежи Църквата, остава скрит. Скрити остават и промените, които са станали в света, но във връзка с пребиваването на новия еон в нея. Църквата очаква откриването на славата Христова, която ще бъде пълна реализация на новия еон. Този еон се предвкусва от Църквата и в Църквата, но едновременно с това той ще бъде и премахване на стария еон. Ако Църквата от първия ден на съществуването си живее под знака на бъдещото Христово пришествие, тогава светът, в който тя пребивава, живее под знака на своето унищожение. По този начин светът не може да бъде онзи свят, който е съществувал до момента, когато Логосът е станал плът. Този свят е очаквал своето спасение – спасение, което ще се извърши от Христос (срв. 2 Кор. 5:19).

Понятието помирение (καταλλαγή)

Понятието помирение има есхатологичен смисъл. То не е помирение със стария свят в неговото предишно състояние (юдейското съзнание), а помирение в Христос, в Църквата, която е в Христос като начало на последните дни. Преди космическата катастрофа и появата на новия еон в света светът е бил разделен на свят на Израил и свят на останалите народи. Но това разделение е преодоляно (срв. Еф. 2:14). Вместо него се появява ново разделение между Църквата и света, между новото и старото човечество. Новото човечество се намира в Църквата, в която няма разделения, а всички са един човек в Христа Иисуса (срв. Гал. 3:28). Начало и първороден на новото човечество е Христос Новият Адам, новият Първороден с Неговия неръкотворен храм – самото Тяло (срв. Иоан 2:21; 1 Кор. 15:47).

Начало на Църквата като начало и на новия, и на стария еон

Началото на съществуването на Църквата е начало на съществуването и на новия, и на стария еон. Старият еон се появява в света, когато в него се появява новият. До появата на новия еон старият не е могъл да съществува. Този стар еон е само есхатологично идентичен със света, съществувал до Христовото идване. В порядъка на божествената икономѝя светът става космос, но едновременно с това целият той представлява стария еон, тъй като Църквата е начало на последните дни. Заради това (терминологично) сегашен еон в новозаветните писания означава и космосът в оня вид, в който той пребивава, и стария еон, какъвто светът ще се покаже в момента на появата в Христос, когато новият еон се открие в слава. В периода на времето на Църквата светът вижда себе си като Църква чрез новото творение или като стар еон. Същевременно в същия този период в света съществуват два еона. В това е парадоксалността на съществуването на всичко след Христовото идване и тя произтича от парадоксалността на положението на Църквата. Пребивавайки в света, новият еон е онтологично различен от света, докато светът, в който пребивава старият еон, е всъщност старият еон. В крайна сметка съществуването на света чрез стария еон ще се случи в последните дни, но това вече непрестанно се случва, тъй като Църквата е начало на тези дни. Затова Църквата е меч, който разделя света.

Победата над света

Победата над света става чрез Христовата смърт и Възкресение – прославяне (срв. Иоан 16:33). Тази победа над света е поражение на дявола (срв. Лука 10:18), чието пък изгонване и поражение имат есхатологичен смисъл. В момента на Христовото Пришествие дяволът отново ще бъде унищожен, но това унищожение още отсега се извършва в Църквата. И още, отсега то е разпростряно върху света, в който Църквата пребивава и която няма да бъде победена, нито пък ще ѝ надделеят портите адови. Самото съществуване на Църквата е вече поражение на дявола, а погледнато есхатологично – негово унищожение. В същото време до момента на това унищожение изгоненият архонт на този свят продължава да пребивава в него. До Христовото идване на земята юдеите са смятали, че властват над света, който е въплътен в Тората, и затова останалите народи се намират в мрак. С Неговото идване обаче истинската светлина не е вече Тората, а Той, Самият Христос. Отхвърляйки светлината, юдеите и езичниците се оказват в мрак, в областта на дявола.

Еонът на злото

Злият еон (срв. Гал. 1:4) е човешкият свят, който доброволно е възлюбил мрака. Архонтът на този свят, когото Христос е изгонил, се поддържа от волята на човеците, които доброволно се предават в негова власт. Еонът на злото се съставя от синовете на неверието (срв. Еф. 2:2). Като еон на архонта на този свят, той е еон на лъжата (срв. Иоан 8:44). А лъжата не е само отричане на истината, а и отричане на живота, тъй като дяволът е човекоубиец. Затова еонът на злото е еон на смъртта. Пребивавайки в света чрез стария еон, архонтът на света продължава да действа в света или сам, или с помощта на множество духове (срв. Еф. 6:12). Затова цял свят в зло лежи (1 Иоан. 5:19), той е преимуществено зъл свят или свят на злото. Св. апостол Йоан е склонен да употребява изразите двузначно и в този смисъл ἐν τῷ Πονηρώ може да означава в злото и в Злия. Светът в зло лежи, а старият еон лежи в дявола, в сваления архонт на този свят. Състоянието в зло прави състоянието на света преходно (срв. 1 Кор. 7:31). В света възниква старият еон като средоточие на всички сили на злото (срв. 2 Сол. 2:7), а когато настъпи краят, светът ще стане стар еон, с което ще се промени и настоящият облик на света. Този свят обаче се променя и неговият облик преминава не само по посока на стария еон, но и по посока на новия. Църквата е друг облик на света, роден в Духа и чрез Духа. Ако от деня Петдесетница светът живее под знака на унищожението, то тогава на унищожение подлежи не светът като Божие творение, а само старият или злият еон. От този ден в света ще съществуват две реалности, които нямат еднаква ценност и значение. В сравнение с реалността на Църквата реалността на света става привидна, като такава, която няма живот в себе си и която не може да получи живота си от княза на този свят. Духът е начало на живота, а светът в облика на стария еон е свят на плътта или плод на плътта. Светът не е покварен в Христос, а светът съществува в Христос. В Христос светът става реалност, докато извън Христос той е само илюзия. Грешката на докетизма се е състояла в твърдението, че Тялото Христово е привидение, вместо да твърди, че привидно е тялото на света извън Църквата, която е Тялото Христово, и така да не допусне грешка.

Христовата победа

Победата на Христос е възкачването Му на царския престол. Той се появява като Господ (Κύρος) (срв. Деян. 2:36; Фил. 2:9-11; 1 Кор. 24-28). Като сяда отдясно на Отца, Христос става Господ на целия помирен свят, т. е. на новия еон, чието начало е Църквата. Христос е Глава на Църквата – Неговото Тяло (срв. Еф. 1:20-23). Може да се забележи, че в новозаветните писания Христос никъде не се нарича Господ на космоса, а напротив, подчертава се, че Неговото Царство не е от този свят. Христовите думи трябва да се приемат буквално. Христовото Царство не е от този свят, не е от еона, в който светът продължава да пребивава. Христос не може да бъде Господ на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19; 1 Кор. 8:5-6). В сегашния свят има много богове и господевци, а у нас е един Господ. Богове и господевци е само друг израз, че светът лежи в зло. Следователно Христос не може да бъде Господ на настоящия свят, в който пребивава злият еон, тъй като Той не може да бъде Господ на смъртта, която предстои да бъде унищожена (срв. 1 Кор. 15:24-28). Христос царува в Църквата, а чрез нея и в Своя нов еон. Той царува там, където е истинският живот. Реално битие има само Църквата, докато извън нея съществува само привидно битие. Това е така, защото цялото това битие е подложено на смъртта. Христовото идване в слава ще бъде пълно откриване на новия еон и унищожение на злия еон. Христос е Цар. Неговото Царство е ограничено от Църквата, но то има космическо значение заради космическата природа на самата Църква. Следователно както помирението на Бога със света, така и спасението на света от страна на Бога, има есхатологично значение, и то защото то е непосредствено свързано с Църквата. Бог Отец е изпратил Сина Си, Който е станал плът, за да спаси света. Христос извършва спасението в Тялото Си и това става чрез Църквата, която е Негово Тяло. Затова спасението се извършва, като се вземат от този свят онези, които се спасяват, което по никакъв начин не подкопава идеята за спасението на света в неговата цялост.

Църквата и космосът

Космосът е светът, в който пребивава Църквата, но в който присъства и тайната на беззаконието, която прави този свят зъл еон. Отношението на света към Църквата и на Църквата към света се определя от самата природа на този свят. В основата на това отношение е разграничението на едното от другото (срв. 2 Кор. 6:14-16). Това е пълната отделеност на Църквата от света в неговата даденост – отделеност, която произтича от онтологичната разлика между тях. Отчуждеността на Църквата от света се корени в невъзможността за съгласие между самата нея и света (срв. Кол. 2:8; 1 Иоан. 5:19).

Есхатологичното съзнание на св. апостол Йоан е много изразително и затова отношението между космоса и света е представено в екстремна форма: цял свят лежи в злото (1 Иоан. 5:19). Следователно между Църквата и света не може да има никакво общение, защото не може да има общение между правдата и беззаконието. Синоптиците имат същото принципно отношение към света (срв. Марк. 2:21-22). Между света и Църквата не може да има общение, а следователно не може да има и синтез. Цялото отношение на Църквата към света се свежда до пребиваването на Църквата в него и това пребиваване е време на неволя (срв. Иоан 16:33) и време на омраза към Църквата (срв. Иоан 15:19). Но тази неволя, предизвикана от омразата на света, не може да надделее над радостта (срв. Иоан 15:11). Както неволята, така и радостта са неволя и радост на последните дни. Църквата е началото на новия еон, който пребивава в света и затова излизането на Църквата от света е невъзможно. Ако пребивава извън света, Църквата ще престане да бъде Църква (срв. Мат. 13:38). В света пребивават едновременно синовете на Царството и синовете на злото, но все пак Царството се състои само от синовете на Царството. До времето на жътвата Църквата остава в света, за да бъде светлина на света (срв. Мат. 5:14-15). В света няма друга светлина предвид на това, че съществува само една истинска светлина, която просветлява всеки човек, който идва на света (срв. Иоан. 1:9). Това е светлината, с която светът живее – свят, който още не е станал окончателно зъл еон. Все още не е станало разделението на стария и новия еон; светлината остава поле за действие на Църквата. Бог е възлюбил света като Свое творение и тази Божия любов остава в света, докато светът не се яви в слава. Проблемът за приемането или неприемането на света от страна на Църквата е лъжлив проблем. Църквата не може да приеме света като нещо свое, тя не е от света, но тя не може и да не го приеме, доколкото пребивава в Него и има особена мисия за него.

Положението на Църквата в света и новата твар

Положението на Църквата в света определя отношението на нейните членове към света. Всички, които вярват в Сина, в Христос, са нова твар (2 Кор. 5:17). Новият човек обаче продължава да се намира в стария човек. Той не може да живее само в Църквата, а трябва да живее и в света, и посред света. Отделянето от света не означава излизане от него (срв. 1 Кор. 5:9-10; Иоан 17:15). Пълното вземане от света може да бъде реално само във времето на Христовото идване в слава (срв. Фил. 3:21).

Бягството от света в пустинята е абсолютно непознато за ранната Църква, защото тя е знаела, че новата твар – каквато е онзи, който вярва в Христос – пребивава в стария човек и това пребиваване, както и пребиваването на Църквата в света се намира в Божия план. Християните пребивават в света, от който са освободени (срв. Иоан 8:36). Всъщност те са свободни от греха (ст. 34) и от света, който лежи в зло. Това освобождаване от света чрез принадлежността към Църквата правело първите християни свободни в общението им с езичниците, а позицията им спрямо участието в живота, който ги заобикаля – изключителна. Следователно, макар да са употребявали света, християните са оставали свободни от света (срв. 1 Кор. 7:29-31). Тази есхатологична гледна точка към употребата на света предполага относителното участие в живота, който обкръжава християните, но не и служението на този свят (срв. Мат. 6:21; 1 Иоан. 2:15; Иак. 4:4).

Есхатологичното възприятие на света

Естественото възприятие на света от страна на ранната Църква е било есхатологично. Първите християни живеели под знака на скорошното Христово идване в слава, което ще бъде пълно откриване на новия еон и унищожение на злия еон. Есхатологичното възприятие на света е възприятието на Църквата и като такова то е единствено правилното. Днес за нас е трудно да почувстваме това възприятие на света. Заедно с есхатологичното напрежение, ние сме изгубили църковното отношение към света, защото почти сме забравили есхатологичната природа на Църквата. Църквата става една от реалностите на този свят. Църквата не може да се отрече от своите есхатологични очаквания, но тези есхатологични очаквания са изгубили значението си в самата Църква; те просто са засенчени от едно по-различно възприятие за света, което отново изтласква тези очаквания на заден план.

През 2 и особено 3 в. есхатологичното напрежение намалява, но есхатологичното възприятие на света остава в основата си същото, каквото е било и в ранната Църква. Християните са се стремили към подобряване на своето положение в римската икумена, но дори не са могли да си помислят за ситуацията, когато самата Римска империя ще стане християнска. На тогавашния въпрос какво би станало, ако римският император стане християнин, единственият възможен отговор би бил: императорът ще престане да бъде владетел. Следователно християнското съзнание не се е занимавало с християнската империя, доколкото то е изключвало такъв вид империя. А когато станало това, от което се е страхувал например Тертулиан – римският император да стане християнин, без да престава да бъде император – църковното съзнание вече е било объркано. То не било подготвено за такава промяна. Трябвало е да се живее и да действа, а не е имало време да се провери предишното отношение към Римската империя.

Civitas christianorum

Големите перспективи, които уж са се открили пред Църквата, са създали смелата илюзия, че царството на кесаря е станало сivitas christianorum. Ако се е случило невъзможното – кесарят да се покори на Христос, тогава е станало възможно изграждането на Божия град на земята. Това е най-голямата духовна революция, която унищожава ранното църковно разбиране за историята. Новият еон се открива в този свят, но не в славата на идващия Христос, а в славата на императора, който пребивава на земята. Идеята за Божия град на земята неизбежно води до загубата на есхатологичното разбиране за Църквата, както и на есхатологичното разбиране за света. От всички Христови слова най-забравени се оказват думите, че Неговото Царство не е от този свят. Светът продължава да бъде това, което е бил и по-рано, защото той не може да бъде по-различен извън Църквата, с изключение на откриването на славата Христова в света, но се променя отношението към него.

Ние все още гадаем дали Църквата се е озовала в държавата, или държавата в Църквата, но е несъмнено, че границите между тях стават незабележими. Когато идеята, че „на императорите е позволено да вършат всичко, защото на земята няма разлика във властта между Бога и императора”, претърпява поражение, идеята за Царството Христово в този свят и над този свят остава в християнското съзнание и практика.

Именно съюзът между империята и Църквата е предполагал приемането на Църквата от страна на империята и обратното, приемането на империята от страна на Църквата, тъй като само в такова взаимно признаване между тях е можело да се установи дълготраен мир. От страна на Църквата това не е означавало само физическото приемане на държавата, в която Църквата е съществувала, което е било налице и преди Константиновия период, но и необходимото приемане на римската държавна идеология, от която империята не е могла да се отрече, доколкото е искала да остане вярна на себе си.

По всичко изглежда, че църковните отци са били смутени! Те не са били готови за съюза между Църквата и империята. Те непрестанно са имали предвид стабилното и законово съществуване на християнството в империята, но не са могли дори да си помислят, че християнството може да замени официалната езическа религия, което е било равносилно на това империята да стане християнска. Тази неподготвеност и смутеност на йерархията се обяснява с това, че тя почти напълно е приела, или по-точно е била длъжна да приеме, държавната идеология. Един от най-показателните примери за смутеността на църковните йерарси от това време е фактът, че езическият император участва в решаването на догматическите проблеми на събора през 325 г. Той наистина вече бил показал симпатията си към християните, макар и все още да не е бил дори катихумен. Последиците от приемането на Църквата от страна на империята са били огромни. Те се отразяват върху почти всички области от живота на Църквата и върху нейните позиции. Съвременната мисъл се опитва да преодолее дуализма между Църквата и света, като че ли това е възможно без отричането от Църквата. Оттук произтичат опитите за христологично обосноваване на държавата и на правото, като че ли държавата и правото в този свят имат нужда от обосноваване. Оттук произтича философският опит за приемане на света, като че ли Църквата някога е приемала или не света. Оптимистичното възприятие на света, което намира своя израз в идеята за Божия град, води до песимистичното отхвърляне на света. Това отхвърляне създава стремежа за излизане от света и води до усилване на съзнанието и на чувството, че злото в света е непобедимо и че светът не само лежи в зло, но и сам по себе си е зъл. За раннохристиянското съзнание обаче е абсолютно чужда мисълта, че светът е зло. За него той си остава Божие творение, а не творение на димиурга. Съществуването на монашеството в християнската държава е свидетелство, че в дълбините на църковното съзнание е налице неудовлетвореността от създаването на Божия град на земята.

Новозаветното възприятие на света

На оптимистичното и на песимистичното възприятие за света новозаветното съзнание противопоставя трагичното възприятие за света, което изключва както прекомерния оптимизъм, така и крайния песимизъм. Църквата се намира в света, в който ще пребивава до явяването на Христос в слава. Изповядвайки Иисус Христос като Господ, тя изповядва, че вече всичко ѝ принадлежи (срв. 1 Кор. 3:22). В есхатологичното възприятие на света Църквата пребивава в него, и то в качеството си на мисия, която тя е приела от Христос, за да работи на полето на стария или зъл еон. И чак докато не дойде до окончателното разграничаване на стария и новия еон, светът продължава да се намира под знака на Божията любов. А Бог изпрати Сина Си в света, та всички, които вярват в Него, да не погинат, но да имат живот вечен. Първоначалното добро и красота, които Бог дарува на творението при сътворението, се намират в света, но не принадлежат нему, а на Църквата в Христос. Трагедията пък се разрешава и се е разрешила в Църквата така, че победата вече се е случила. Тази е победата, която победи света – нашата вяра (1 Иоан. 5:4).

Динамиката на времето

От деня Петдесетница в света съществуват едновременно двата еона. Краят на стария еон ще настъпи при Пришествието, което ще бъде пълното откриване на новия еон, а дотогава новият еон се открива само на вярващите в Църквата. Поради това за тях есхатологичният период вече е настъпил, доколкото Църквата принадлежи на новия еон. За това говори апостол Петър в своята първа проповед на Петдесетница, като цитира древното пророчество (виж Деян. 2:17). За първите християни изливането на даровете на Духа е белег или залог за последните дни. Τὰ ἔσχατα или последните дни настъпват в деня Петдесетница в момента на актуализирането на Църквата. От самото начало, както свидетелства проповедта на апостол Петър, за християните есхатологията не е само учение за далечното бъдеще, а и учение за настоящето, в което те живеят.

С вярата си в Месия първите йерусалимски християни не са се различавали от юдеите, а от вярата на юдеите в идването на бъдещия Месия; именно християните вярват, че Иисус, който е разпънат и е възкръснал, е Месия, и затова те очакват Неговото Второ идване в слава, за да настъпи пълното откриване на новия еон. Това Негово идване в слава предчувстват вярващите в Него, когато извършват Господнята Трапеза. Техният молитвен призив Маран ата или Марана хта е призив за идването на Господа и с Неговото осъществяване на евхаристийния призив: да, дойди Господи Иисусе – Господ идва. До ден днешен ние си спомняме в Евхаристията Кръста, Гроба, тридневното Възкресение, възлизането на небесата, сядането отдясно на Отца и славното Му Второ пришествие.

Пребиваването на Църквата в историческия процес

Историческият процес влиза в плана на Божието домостроителство. Съществуването на Църквата принадлежи на времето от Петдесетница до Второто пришествие – време, в което продължава да тече и историческият процес. В пустинята или в килията или на асфалта той остава в него, защото продължава да живее в стария еон и самото присъствие на Господа в слава ще го освободи от този исторически процес. Дори смъртта не освобождава вярващия от стария еон, доколкото неговото състояние след смъртта е обусловено от съществуването на този еон. Обликът на този стар еон преминава, защото той е осъден, но все още не са осъдени всички онези, които му принадлежат и пребивават в него, а и за тях е отворен пътят към спасението. Затова по отношение на стария еон християните имат дълг и задължение: дълг по отношение на братята си, които пребивават в него, дълг по отношение на онези, които могат да станат братя, към което иначе трябва да бъдат насочени нашите усилия; след това дълг към обществото и държавата, в която Църквата пребивава. Във всеки случай християните не могат да заобикалят онзи, който е паднал в ръцете на разбойниците, а са длъжни да превържат раните му, поливайки ги с елей и вино, и да се погрижат за него.

Встъпването в Църквата

Църквата принадлежи на бъдещия еон (срв. 2 Кор. 1:21-22). Посредством Кръщението Бог ни утвърждава в Христос, помазва ни заради живеенето и служението в Църквата, сключва с нас съюз и ни дава залога на Духа. Църквата принадлежи на бъдещия, но пребивава в настоящия еон. В Църквата и посредством Църквата всеки вярващ вече принадлежи на новия еон, чийто залог е получил, но едновременно с това той продължава да пребивава, както и самата Църква, в настоящия еон. Равновесието между принадлежността на Църквата към бъдещия еон и пребиваването в настоящия еон може и да бъде нарушено. Ако Църквата, принадлежейки към еона на Духа, пребивава и в този еон, то членството в нея би било даденост: това членство би се осъществявало чрез Божието дело, също както чрез Божието дело се осъществява и раждането за този свят. Пребиваването на Църквата в настоящия еон обаче прави членството в нея зададеност за всеки отделен вярващ. Придобивайки залога на Духа, човек може да го реализира в своето живеене в Църквата, така както може да остане само до пребиваването в настоящия еон. В противен случай обаче животът в Църквата остава неосъществен, а принадлежността към Църквата – нереализирана. Колкото по-слаба е интензивността на живеенето в Църквата, толкова по-изразителна е интензивността на пребиваването в стария еон, защото акцентът се пренася от Църквата върху света. Домашните на Бога (срв. Еф. 2:19) не могат да останат потопени в житейското ежедневие на този свят, а тези, които се задоволяват с житейското ежедневие не могат да бъдат съграждани на светците. Църквата и светът не са противопоставени сами по себе си, тъй като принадлежат към различни равнища на съществуването; противопоставеността им присъства в човешкото сърце, което се намира и на двете равнища на съществуването.

Превод: Свилен Тутеков

* Настоящият текст е представен на ІV международен научен семинар по систематическо богословие и християнска философия, проведен от 16 до 18 септември 2013 г. в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. В този си вид текстът представлява първа част от по-обширна студия на еп. Давид (Перович), която ще бъде публикувана на сръбски език в годишника Теологикон, т. 3, ВТ, 2014 г. (бел. прев.).

За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, 9 (86), 2013, с. 5-15 (бел. ред.).