Святият Ориген

Преди около месец се оказах почти въвлечен в дълъг, безсистемен и затормозяващ вътре-православен богословски спор по въпроса за всеобщото спасение и по-специално съществува ли каквото и да било автентично църковно учение, враждебно на тази идея? Въпросът се появява в източните християнски църкви с известна повторяемост и поради известен брой причини, някои от които достигат назад, чак до първите пет столетия на Църквата, а други – не по-далеч от средата на деветнадесетото столетие в Русия. Не че по въпроса действително съществува някаква сериозна аргументация. Цялото православно догматическо учение лежи в решенията на седемте вселенски събора; всичко останало в православната традиция – било то и особено почитано, красиво или духовно питателно – в най-добрия случай може да има авторитета на възприет обичай, позволена догадка или плодотворна практика, а консенсусът сред най-добросъвестните и исторически най-грамотните православни богослови и учени от последните десетилетия (ще споменем само някои от тях, като [Павел] Евдокимов, [прот. Сергий] Булгаков, [Оливие] Клеман, Туринцев,[1] [митр. Калистос] Уеър и [митр. Иларион] Алфеев) е, че универсализмът като такъв – като позволен теологумен или приемлива надежда – не е бил никога осъждан от Църквата. По този въпрос доктрината мълчи, така че нека и ние сме търпими към него.

Има ги обаче и онези, които намират подобно нещо за нетърпимо – понякога поради убедена, макар и погрешно насочена отдаденост на онова, което те вярват, че Писанието или Преданието изискват от тях, а друг път, защото идеята за вечните мъки на изоставените действа върху някои техни собствени, отблъскващо очевидни, емоционални патологии. Най-жестоки сред тях изглежда са някои конвертити от евангелизма, настръхващи при мисълта, че Православното предание може да бъде и по-разнообразно, не толкова ясно и рисковано дръзко в сравнение с онова, под което някога са се подписали. И така спорът продължава, повтаряйки познатия модел. Онези, които страстно защитават портите на ада против всяко нашествие на надеждата, цитират своя малък наръчник с новозаветни текстове, които изглежда сякаш заплашват с вечно осъждане; онези от другата страна им отговарят пък, че нито една от тези перикопи, когато бива интерпретирана и преведена правилно, не говори онова, което „инферналистите”[2] си представят, след което цитират (много повечето) пасажи, които известяват за всеобщо избавление. Партията на вечното осъждане призовава на своя страна различни „задължаващи” авторитети – такива, като изданието на Синодика от 1583 г., докато партията на абсолютното помиряване посочва (съвсем коректно), че православното учение е сфера на компетентността само на седемте вселенски събора, не на някакъв овехтял сборник с канонични присъди и параканонични мнения. Заядливците изказват съмнителни позовавания на „светата традиция”, докато емпириалистите[3] (знаещи, че „светата традиция” може да означава всичко – от брадати попове до крипто-гностически суеверия относно душите на починалите, въздигащи се, минавайки през надзиравани от дяволи „въздушни митарства”) са безразлични към нея.

Очаквам собствените ми симпатии да са явни. В действителност намирам този спор за отегчителен, освен в едно положение, което ме разгневява. И това нямаше да се случи, ако то не бе докоснало една стара болезнена точка в мен и ако не беше озвучено от двама от спорещите. Става дума за онзи аргумент, в който членовете на Клуба на адския огън (както в наивността си аз разсъждавах за тази весела групичка) неотстъпно вярват – нима Петият вселенски събор от 553 г. не е нарекъл Ориген от Александрия (185-254) еретик и нима същият този събор не е осъдил оригенизма, а по този начин и същата тази идея за всеобщото спасение?

Всъщност, не – изобщо не.

Вярно е, че нещо, запомнено в традицията като „оригенизъм”, е било осъдено от някого през 6 век и че в хода на този процес Ориген е бил оклеветен като еретик. Вярно е също така, че за повече от хилядолетие и двете тези решения са били асоциирани със събора от 553 г., благодарение на онова, което е било просто възприето като официален протокол на събора. Объркани обаче, сега ние знаем – и знаем това от доста време, – че този протокол е бил фалшифициран. И това е сериозен проблем не само за православието, но и за Римокатолическата църква – доколкото авторитетът на вселенските събори трябва да бъде тясно – пък ако ще да е и неясно – свързан с някаква представа за неповреденост на предаваната от Църквата вяра. (И, ако искаме да сме откровени, предубежденията на църковните фундаменталисти са точно толкова непоклатими от историческите факти, колкото и тези на креационистите на „младата земя” от науката.)

В действителност обаче това е най-срамният епизод от историята на християнското учение. Защото да обявиш за еретик някого, три столетия след като той е починал в мир с Църквата, във връзка с определения за вярата, които не са били достигнати докато той е бил жив, представлява грубо насилие над целия легитимен каноничен ред изобщо, а в случая с Ориген е особено отвратително. В историята на християнството след ап. Павел няма друга фигура, към която християнската традиция да е повече задължена. Ориген е този, който научава Църквата как да чете Писанието като живо огледало на Христос; той е този, който разгръща принципите както на по-късното тринитарно богословие, така и на христологията; който царствено установява стандартите за християнска апологетика; който разработва първите и най-богатите изложения върху съзерцателната духовност и който – най-просто казано – полага основите на цялата сграда на развитата християнска мисъл. Нещо повече – той е не само човек с изключителна лична святост, благочестие и благотворителност, но също така и мъченик: жестоко измъчван през време на гонението при Деций, на шестдесет и шестгодишна възраст, той никога повече не се възстановява и в течение на три години бавно се оттегля от живота. Накратко, той е сред най-великите от отците на Църквата и най-виден сред светците, и въпреки това, най-позорно – и на Изток, и на Запад – официалната църковна традиция не го споменава като никакъв.

И все пак аз наистина не мога да кажа кое ме смущава повече: че това се е случило или, всъщност, че това наистина никога не се е случвало. Най-старите записи от събора (който е свикан, за да се занимае само с известните антиохийски богослови) показват, че въпросните петнадесет анатематизми никога дори не са и били обсъждани от събралите се епископи, да не говорим за ратифицирани, публикувани или оповестявани. Така и до края на 19 в. редица учени убедително установяват, че нито Ориген, нито „оригенизмът” са били въобще предмет на каквото и да било осъждане, произнесено от „светите отци” през 553 г. Най-доброто съвременно критично издание на седемте вселенски събора – на Норман Танер[4] – просто изпуска анатематизмите като фалшиви интерполации.

Колкото до въпроса откъде идват те, фактите подсказват, че те са били подготвени преди откриването на събора, от ожесточения и опасно глупав император Юстиниан, който е обичал да си играе на богословие, който е виждал Църквата като опора на имперското единство и който е изпитвал неумолимо раздразнение към всяко богословие, което не е съгласно с неговото. Десетилетие по-рано той изпраща десет подобни анатематизми за Ориген (или за онова, което сам си е представял, че е проповядвал Ориген) до патриарх Мина, а в навечерието на събора, както изглежда, представя петнадесетте анатематизми от 553 г. на един по-малък събор от епископи, с надеждата, че ще си подсигури някакво църковно одобрение за тях. Или пък вместо това, също както и девет години по-рано, те може и да са били предложени на самия събор. Какъвто и да е бил случаят, едва много време след края на Петия вселенски събор те са прикрепени към неговите канони, както и името на Ориген – вкарано в списъка на осъдените от събора еретици. По този начин анатематизмите „влизат в книгите” и остават там: деспотично, облечени във вековния си авторитет и кошмарно фалшиви.

Сами по себе си петнадесетте анатематизми представляват случайни остатъци от диспути, в които днес ние можем да надзърнем само през сенките на миналото. Някои от тях дори напомнят за действителните идеи на Ориген толкова смътно, че правят това в една почти комично изопачена форма, при което самото негово име на практика не се споменава в нито една от тях. Може би някои от идеите в тях издават неясни отзвуци от мисълта на Стефан бар Судаили (края на 5 век),[5] други от тях имат слаб „гностически” или „орфичен” оттенък; трети може да са скалъпени от Аристофан или от Едуард Лир, по време на дългите нощи, прекарани в покушения над казани с дестилиран алкохол, но всички те произлизат от школи, които не са оставили никакви други исторически следи. Дори обаче анатематизмите да са били действително одобрени от събора, те биха били точно толкова сериозни обвинения против самия Ориген, колкото и набор от рецепти за козуначени кифли.[6]

И аз не съм съвсем наясно с причината, поради която противниците на всеобщото спасение ги прегръщат толкова упорито, след като те по никакъв начин дори не осъждат всеобщото спасение като такова. Първият анатематизъм говори за някакво „чудовищно възстановяване” (ἀποκατάστασης), но само дотолкова, доколкото то следва логично от особения „баснословен” разказ за предсъществуването на душите. Последващите го пък анатематизми само допълват детайлите от историята: недиференцирано субстанциално единство на всички разумни природи в началото и след това, по същия начин, и в края; сферична форма на възкръсналите тела (включително на Христовото); христологически спекулации, които повече пародират, отколкото да подкрепят вярванията на Ориген; карикатури на възгледите на Ориген относно ангелите и демоните и т. н.

Така или иначе, спрях да следя спора, когато ми изпратиха линк към нелеп ферман, написан от някой от спорещите полемисти, който не само защитаваше петнадесетте анатематизми, но още и настояваше за възхваляване на „св. Юстиниановите порицания” на „Ориген”. Естествено, технически погледнато той си беше в правото. И на Изток, и на Запад християните са обременени от абсурдите на християнската имперска история. Но всяка концепция за православие, задължаваща някого официално да даде прозвището „свети” на ужасен главорез като Юстиниан, отричайки го същевременно на човек, свят като Ориген, очевидно – и по един наистина абсурден начин – сама опровергава себе си. И никой не защитава добре традицията, когато я прави да изглежда не просто жестоко несправедлива, но и крайно нелепа.

Превод: Борис Маринов

* Hart, D. B. “Saint Origen” – In: First Things (бел. прев.).