Страданието и разпнатият Христос

Страданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот в сегашния свят. Страданието, бедите и опитът от трагичното откриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ.

Сред хората е особено силен инстинктът да се търси причината (или причините) за страданието. Но защо? Защо аз? Тези въпроси възникват от опита, който всеки човек има със страданието. Необходимостта да търсим причините за страданието е дълбоко всадена в нас. Понякога ние намираме отговора и донякъде променяме поведението си, предвид лошия си опит. Друг път обаче причините са отвъд нашите знания и контрол, и нашето търсене ни води до увеличаващо се чувство за безсилие и незаслужена вина, или до обвиняване на другите. И все пак, за нас е трудно да приемем, че може и никога да не разберем действителната причина за нашето страдание. И ние негодуваме срещу тази необяснима мистерия, особено когато се чувстваме беззащитни и вцепенени пред лицето на едно безсмислено страдание. По този начин, нашето търсене на смисъла и на обяснението ангажира целия ни рационален капацитет, който бива впрегнат да открие смислени причини за необяснимото.

Всяко действие и всяка рефлексия над страданието и смъртта трябва да започват от справедливото отношение към действителния човешки опит. Не всяко страдание е безсмислено. Страданието може да бъде още и възможност за възмъжаване, подходящ момент за насочването на нечий живот към онова, което е същественото. Въпреки това, страданието, с което най-често се сблъскваме, е умъртвяващо, варварско и безсмислено. Конкретният опит от човешкото страдание продължава да изисква отговор, да поставя въпроса за своя смисъл или, обратно – за своята безсмисленост. Страданието не може никога да бъде държано на разстояние: ние сме винаги въвлечени в него, споделяме го, независимо дали лично, или доколкото участваме в живота на останалите.

Незаслуженото страдание прави всяко страдание непоносимо в един свят, който не се управлява от нелогична съдба, а от един справедлив и всемогъщ Бог. В Писанието ние откриваме най-разнообразни отговори и интерпретации върху проблема какво би могло да означава страданието в една теоцентрична структура на реалността. Всички те са от полза за неговото разбиране и могат да помогнат за справяне с нашето собствено страдание и с това на другите. И все пак нито един от тези подходи, взет сам по себе си, не е докрай задоволителен. Всеки от тях представлява полезно средство за справяне със страданието тъй като бягството от страданието е невъзможно, доколкото ние живеем в историята.

Страданието не е проблем, а неразгадаема, теоретично неразбираема мистерия. И ние не трябва да се опитваме да го обясняваме или да конструираме теории относно причините за него в света или систематични обяснения, търсещи начините да помирят невинното страдание с вярата в добрия и всемогъщ Бог. Всепроникващото присъствие на безсмисленото страдание в света е извън границите на всяка система на разумното. Спомнете си как Достоевски – в своята книга Братя Карамазови – е завладян от ужас при съзерцаването на картината на страданието по целия свят, и особено на страданието на невинните и на малките деца. Единственият отговор, който Альоша (представящ самия Достоевски: неговата вяра и неговото отношение) може да даде, е образът на Разпнатия Христос. Той е Този, Който може да опрости всичко и Който може да помири всичко – затова, защото Той е преминал цялата дълбочина на нашите мъки, на нашата самота и на нашата болка. В Разпнатия Христос Бог остава не някакъв страничен наблюдател на незаслуженото страдание на невинните, а участва в него, посредством Кръста, и посява надежда за живот за всички измъчени – чрез Възкресението. Изправена пред лицето на тайната на злото и на страданието, историята на Иисус – като история на Бога – е и единственият адекватен отговор. От Христовата смърт и възкресение човешкото дирене на смисъла и надеждата в трагедията на мъката извличат нужната за оцеляване сила за живот. Като християни, ние не спорим със страданието, а разказваме една история.

Страданията на Иисус

Страданията и смъртта на Иисус са следствие от Неговото обществено служение, от Неговата проповед и от изявата чрез Него на Божието господство. Неговата смърт не може да бъде изолирано изкупително действие, откъснато от всичко останало, което се е случвало из Неговия живот. Разпването на Иисус е истинското историческо следствие едновременно от Неговото послание и начина Му на живот. Кръстът е спасителен само в светлината на онова, което Бог е осъществил във Възкресението. Разпването на Иисус следва да се разглежда като краен израз на човешкото отхвърляне на предложеното в Иисус от-Бога-идващо-спасение. Бог, Който, съгласно книга Левит, се гнуси от човешки жертви” (18:21-30; 20:1-5), не е приковал Иисус към Кръста. Това е нещо, което е дело на човеци. Макар Бог винаги да идва в сила, божествената мощ не познава употребата на сила – дори и срещу онези, които са разпнали Христос. Царството Божие обаче идва – независимо от човешката злоупотреба със силата и човешкото отхвърляне на Божията любов.

Фактът, че на Тайната вечеря Иисус за последен път предлага чашата на Своите ученици, с надеждата, че ще я пие нова в Божието царство (Марк 14:25), свидетелства за вярата Му в това, че Неговото общение с Бога и с Неговите ученици е било по-силно от смъртта. Викът на изоставения Иисус от началото на Псалом 21, „Боже мой, Боже мой! … защо си ме оставил?”, следва да бъде тълкуван в светлината на целия псалом. Взет от началото си и до своя край, този псалом представлява молитва на страданието, но още и изповядване на доверието в Бога. И завършва с израз на възхвала и благодарение – за идващото от Бога избавление. Тези думи отразяват онова твърдо доверие в Бога, което Иисус запазва дори насред преживяването на тъмнината и пред лицето на несъмнения провал на Своята мисия.

Бог не се намесва за да Го спаси, но не Го и изоставя. Животът на Иисус завършва с отворен въпрос към Бога: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). И Бог отговаря на разпнатия Иисус като Го възкресява от мъртвите и като Го прославя. А това възкресение означава, че Бог присъства в страданията на Иисус и на всеки човек. Ако говорим за действително изоставяне на Иисус от Бога на Голгота, това ще доведе до погрешното впечатление, че и страдащите човешки същества също са забравени от Бога. Вместо това, ние трябва да говорим за Бога като за Този, Който е тихо представен в Иисус в този ужасяващ момент – по същия начин, както присъства тихо и във всички страдащи. Това пък тихо присъствие на Бога в Иисус става очевидно във Възкресението. Възкресението на Иисус потвърждава и придава смисъл на всичко онова, с което Той е бил ангажиран в Своя живот. Основата и сърцевината на християнската вяра е това, че Бог ще бъде победител над злото и страданието, както това е показано и е извършено в смъртта и възкресението на Иисус.

Божията връзка със страданието има практически последствия за християнския живот. Тя означава, че християните са призвани да бъдат хора на паметта и действието. На първо място, вярващите в Христос пазят паметта за човешкото страдание – паметта за растящите мъки на човечеството. Християните са призвани да живеят в солидарност със страдащите и да правят така, щото премълчаваните истории за страдание да бъдат разказвани – независимо дали те ще бъдат истории на отделни хора, изпитващи болка, или ще са истории на хора, жертви на систематично потисничество. Християните още пазят паметта и за една друга история – историята на живота, смъртта и възкресението на Иисус. И това е историята, която, помнена и оживяваща отново и отново, ни говори за Бога на Царството – за Бога, Който във възкресението побеждава смъртта на Иисус и от Когото очакваме да победи и цялото зло, цялото страдание. Историята на Иисус ни уверява, че влизането в общение със страдащите и превръщането на смъртта в живот е това, което Бог прави за всички хора. Вниманието и вслушването в историите на онези, които са измъчени и са потиснати, отзивчивостта към техните нужди със състрадание, с грижа и с любов, премахването на причините за страданието ни дават възможност да бъдем участници в Божията милост и истински икони на Неговото присъствие в света. Като християни ние виждаме присъствието на страдащия Христос в нашите страдащи братя и сестри.

Превод: Борис Маринов

* Clapsis, E. “Suffering and the Crucified Christ” – In: Greek Orthodox Archdiocese of America (бел. прев.).