Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковното единство в съвременния свят

Сряда, 12 Април 2017 Написана от Прот. Стефан Цанков

scankov smallВ съвременния живот се набива на очи съблазънта (σκάνδαλον) от постоянното и поразително несъответствие между учението и живота, думите и действията на християните – на всички нас, християните, в това число и висшите ни представители и ръководители. Това раздвоение е почти всеобщо и толкова дълбоко, че сякаш е получило не само реално господство, но и официално признание – почти всички сме до такава степен спокойни и невъзмутими пред тази духовна трагедия.

Като че ли сме се примирили с нея. Излиза, че тя е необходима. Даже няма защо да се смущаваме, възмущаваме и да се борим против нея. Нека да бъде така: „портите адови няма да надделеят”! И разколът между вярата и живота, раздорите и безсилието на християните и плачевното състояние на християнската общественост все повече ще се изострят и ще се задълбочават. Голямото значение на този ужасяващ факт на християнската „емпирия” се усилва още повече тъкмо в нашите изключителни времена, когато във всички области на живота делото показва и доказва теорията, идеята, програмата, и когато всички са здраво свързани в обща организация и единство. На всички нас ни се налага, пред лицето на младите поколения, и което е още по-лошо, пред лицето на отпадналите от християнството, или на вече превърналите се в негови противници, с горчивина да наблюдаваме поразяващото и опустошаващо действие на този скандален факт, на тази станала обичайна дисхармония между вярата и живота на християните.

Какво обаче казва Христос: „По плодовете им ще ги познаете”? Или апостол Яков: „Вярата без дела е мъртва”? До какви ли страшни заключения бихме стигнали в случай че приложим тази абсолютна мяра към нашата църковност, към нашата християнска общност.

В такъв горчив размисъл човек често и мъчително се пита: Къде е дръзновението на вярата? Къде е силата на молитвата? Къде е творчеството на любовта? Къде е отражението на християнската съвест във всички области на живота? Къде е горенето за правда? Или пък: Къде е покаянието? Къде е категоричното изискване на Църквата: „Покажи вярата си чрез твоите дела”? Къде е любвеобилният и строг, и покаен съд на Църквата?

Защо при древните християни са съществували и са се подразбирали от само себе си нравствената чистота, добрите дела, светостта – и в личния, и в семейния, и в обществения живот? Защо за тях езичниците са могли да казват: „Вижте, как се обичат един друг, как са готови да умрат един за друг”? Защо за древните християни са били характерни плодовете на действената любов – и в личния, и в общоцърковния живот, – братската грижа за вдовиците и сираците, за болните, слабите, безпомощните, неработоспособните, за бедните и странниците, за робите и пленените, безработните и нуждаещите се?

Разбира се, и тогава е имало грехове и грешници. Но защо тогава, при свободната изповед, всички грехове са се принасяли на съда на Църквата и цялата Църква е съдила със строгост и е лекувала с любов каещите се грешници? Защо тази покайна нравствена дисциплина на християните и на Христовата Църква е обхващала всички грехове, засягащи не само вярата, но и делата – както в личния, така и в обществения живот?

А как е сега? Епидемия и истински потоп на греха и порока сред нас християните, сред пасомите и пастирите. Това обаче, което деморализира едни и ужасява други е, от една страна, затъмнението в душите на християните на жизнената идея на самото християнство – на това, че Бог трябва да бъде във всичко, на идеята за духовната теокрация и за двуединството на живота (на вътрешния и на външния живот, на вярата и на делата), и, от друга страна, тази страшна апатия сред нас, християните, пред настоящето състояние на живота ни, нашето сякаш самодоволно потапяне в мъртвата без дела вяра.

Защо е всичко това? Как сме стигнали до такова направо невероятно състояние на нашия християнски живот – вътрешен и външен, личен и обществен?

Ето това е въпросът от първостепенна важност – не само от научно-обществена, но и от църковно-практическа гледна точка; въпросът, който би могъл да ни изясни не само историята и развитието на нашата съвременна дълбока духовна болест, но и да ни покаже пътищата на нашето бъдеще, пътищата на преодоляването на тази болест и на нашето бъдещо християнско възраждане. Непосредствено занимавайки се вече години наред с икуменическата проблематика и дела, по необходимост поставях този въпрос и в богословските си изследвания, и в икуменическата си практическа дейност. Надявам се в най-скоро време да се изкажа подробно в отделна монография по този кардинален проблем на съвременното християнство. Тук, за съжаление няма място за това.

Позволете ми само, във връзка с този общ въпрос, да обърна вниманието ви върху следния, привидно второстепенен въпрос: вярно ли е, че скоро след първите векове на християнството се е появила и се е разпространила мисъл за двойна християнска етика и за две категории християнство?

Доколко е вярна мисълта, че секуларизацията е възникнала в самото християнско общество? Защо древното (първохристиянско) монашество се е отдръпнало от света (и в известен смисъл от Църквата) и защо след това се е върнало в Църквата (и в света)? И доколко е вярно, че това късно монашество се е отдалечило от своя първоначален християнски дух и начин на живот и че, стараейки се, така да се каже, „да замонаши” църковния народ и християнската общественост, то в действителност само е засилило процеса на секуларизация и на фактическо излизане на християните (на „света”) от Църквата? Струва ми се, че тези въпроси, (както и редица други, свързани с тях, като например т. нар. монашески индивидуализъм, анахоретско-монашеското равнодушие към всичко в света, „свободата от света”, „отричането от света” и т. н. стоят в непосредствена, органическа връзка с нашия общ въпрос. Особено предвид нашите източноправославни условия. Процесът на секуларизация и въобще на вътрешно и външно, изповедно и нравствено разединение на Църквата, вследствие на известните тежки исторически условия от миналите векове е довел до това, че ние, православните (и народ, и йерарси, и богослови), почти не се познаваме и отношенията ни са почти неосезаеми. И още нещо, също толкова важно: именно ние, православните, които поради същите тези исторически причини сме по-склонни към съзерцание и към индивидуализъм, сега сме изправени пред разрешаването на въпросите на социалния живот като цяло, и в частност, на общохристиянския социално-етичен живот, за което трябва да се възползваме от практиката и методите, а и от помощта (съдружието) на западните християнски общества. Накрая, в идейно-вероучителната област, ние, православните, сами трябва да изпълним своя дълг на любовта, своята мисия да явим католичността на Православната църква в останалия християнски свят.

Мисля, че точно на нас, православните, пътят за това ни е предварително посочен в принципа на съборност на Църквата. Нашият върховен дълг и голямо преимущество е да разкрием съдържанието на този принцип, да издигнем драгоценното му жизнено значение в областта и на вярата, и на практическия (социално-етичен) вътрешен (православно-църковен) и общ (икуменически) живот на християните. Тогава ще станат явни, убеден съм, и основните начала на нашата вяра в реалното присъствие на невидимия Христос Спасител, възглавяващ мистичното тяло на Своята Църква.

*   *   *

В нашите православни кръгове, както впрочем и в протестантските, а отчасти вече и в римокатолическите, повече разбиране среща идеята за църковно единство (икуменичност) в областта на практическата социално-нравствена дейност.

Фактът на обединяването на антирелигиозния и антихристиянския свят, напорът от Русия на Червения антихрист и неговите ужаси в самата Русия, организираното му настъпление извън Русия – всичко това прави по-понятна и необходима задачата за обединението на християните в името на взаимната защита и помощ. В християнското съзнание от всички изповедания обаче се отразяват и редица други важни проблеми, които вълнуват и държат в мъчителна тревога целия свят. Приблизително същото се наблюдава и при нас, православните, макар и само в начални форми и степени, защото проблемите и нуждите въобще на социалния живот у нас все още не са проявени докрай. Въпросът за реалното отношение на пролетариата към Църквата (неговото излизане от Църквата, борбата му против Църквата и т. н.); търсенето на социална правда; съзнанието за безбожността на капитализма и нравственото значение на социализацията на собствеността; реалните взаимоотношения на младежта с Църквата (излизането ѝ от Църквата и т. н.); отношението на Църквата към шовинизма и към национализма, към езичеството на съвременната държавност; въпросът за войната и мира, за международните отношения – всички тези проблеми на световната криза и световния грях са, заедно с това, и общохристиански, общоцърковни, икуменически въпроси. Със собствено светски проблеми Християнският запад (особено римокатолицизмът и англосаксонският протестантизъм) така или иначе винаги се е занимавал. Следвоенното обаче, ново състояние на света, неговото „обединяване” вследствие от социалните, икономическите и политическите сътресения, катастрофи и нужди, солидарността му на почвата на икономическата зависимост във връзка с общо споделения грях и егоизъм, общохристиянското чувство за неправда и за недостига на любов – всичко това показа необходимостта от икуменическото църковно отношение и действие, и породи стокхолмското и сродните нему движения, обединения и съдружия на християнските църкви в социално-нравствената област. Това ново състояние на света обхваща всички, разбира се и нас, но при нас засега то не е така болезнено и свързаното с него чувство за християнската икуменичност все още не е така дълбоко и забележимо. Няма съмнение обаче, че колкото по-далече стигне социалното и духовното развитие и вглъбяване, толкова повече и по-съзнателно ще се разрасне и при нас икуменическото движение. Мисля, че това е свързано и с вътрешната католичност на Църквата. С това, че Църквата Христова е католична и по смисъла на пълното ѝ вътрешно проникване в целия човек, в целия негов вътрешен и външен живот, във всички християни и всички хора – в смисъла на превъплъщаване на човека и на света в нова, обòжена същност. В този смисъл католичността (и икуменичността) е интегрална – в хоризонтално и във вертикално, във вътрешно и във външно направление, – и е космична. И затова никой християнин не може да се грижи единствено за своята душа или да действа в само едно отношение или направление. С вярата си и със своята любов той обхваща всички християни, всички хора, целия човек, във всяко едно отношение. Още повече това важи за Църквата въобще и за отделните християнски църкви в частност. И това е така от гледна точка не само на принципа на всеобемащата католичност на Църквата, но и на най-обикновената практическа солидарност и проява на взаимна любов. Тук не трябва повече да се създава никаква секуларизация: да се разделя на теория небето от земята и вътрешния от външния човек, при фактическо предоставяне на вторите [т. е. на земята и на външния човек] в господство на злото. Не трябва тук да разделяме и видимата от невидимата Църква. Без да се поддаваме на никакъв иманентен хуманизъм и идеализъм, ние (православните) трябва да се държим космически – според католичния и православен принцип на „въплъщението” – на преображението и на обòжението на човека и на света, посредством неразривното им съединение с Христос и със Спасителя Бог, в Неговото мистично вселенско тяло – светата съборна Църква.

Разбира се, по-трудно от всичко e да разберем и да възприемем смисъла и необходимостта от идеята, от идеала на християнското обединение във вярата и от работата, извършена за неговата реализация. Така е и в другите изповедания и църкви, така е и при нас, православните. При нас, като че ли, засега повече са подозренията и опасенията и по-малко е усетът за трагизма на разделението. Впрочем, съблазънта на разделението, на взаимните разпри, недоброжелателството и борбата при някои от християнските изповедания са източник не само на вътрешното разложение, но и на външния разпад на християнските общества и християнската общественост. Не искам тук да навлизам в догматически и богословски размишления над принципната основа на църковното единство на християните; достатъчно е само да се посочат думите на ап. Павел: „Всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте” (Гал. 3:27).

Най-добре за всички нас би било постоянно да се запитваме: Не е ли това Христовият идеал и завет – да бъдат едно стадо и Един Пастир? Живее ли този идеал в нашето съзнание, в нашата молитва, в нашите усилия, в нашия практически живот? Вярваме ли безусловно в този идеал, в неговата възможност и необходимост, и какво правим за осъществяването му? Чувстваме ли сега отговорността си един за друг, своя грях за разделението, за неговите безбройни тежки последствия, както и за собственото ни пряко или косвено участие в това разделение?

И въобще, къде е първоизточникът на разделението? Какво е жизненото съотношение между религиозната истина и любовта? Колко дълбок и указващ смисъл имат в това отношение думите от нашата св. Литургия: „Да възлюбим един другиго и в единомислие да изповядаме!”.

Като грях аз чувствам еднакво и конфесионалната самодостатъчна изолираност, и самодоволната фарисейска надменност, а също и равнодушието към останалите изповедания, вярващи в Христос, към собствената им вяра, живот и съдбини, тяхното непознаване и невнимание към тях.

Коренът на разделението и лъжата – това е самолюбието, гордото отношение към другите, изчезването на смирението и на любовта към братята в Христос. Така е било, така е, и така ще бъде. До голяма степен за разделението съдействат и нашите взаимни предубеждения и недоразумения. В действителност ние или не се познаваме помежду си, или се познаваме недостатъчно и лошо. Често говорим едно и също, но разбираме различни неща, или говорим различно, а разбираме едно и също. Проблемът за достатъчното и правилно взаимно разбиране е един от най-важните богословски и жизнени проблеми на Църквата и икуменичността – от гледна точка както на истината, така и на любовта. И тук са необходими и са добри всички вътрешни сили и външни средства: и братското снизхождение и уважение, и уважението и любовта към болния, блуждаещия, нуждаещия се брат, и срещите, и конференциите, и приятелските лични взаимоотношения, и личната, и съвместната молитва, и братското сътрудничество – в служението на правдата и на любовта.

Самопонятно е, че проблемът и делото на единението по никакъв начин не означават унифициране или безличен интерконфесионализъм. Участвайки активно от самото начало във всички икуменически конференции и срещи, аз мога по личните си наблюдения да засвидетелствам, че нищо друго не изобразява толкова лъжливо духа и стремежите на икуменическото движение, колкото твърдението, че то се стреми към някаква формална църковна нивелировка или към утвърждаване на някакъв църковен атомизъм. Напротив! Отвлеченото „християнство-минимум” се отхвърля искрено и решително от всички; отхвърля се всеки еклектичен, амалгамен, безличен компромис, където по необходимост царува двоедушие, двусмислие и лицемерие или безразличие и равнодушие към истината. Напротив, икуменическото движение високо цени индивидуалното разнообразие, виждайки в него богатството и пълнотата на Църквата Христова: Eigenart, Eigenwert. Един е Господ Иисус Христос, една е вярата, едно е кръщението, един е духът, едно е тялото и единството на духа чрез връзките на мира, но Христовите дарове, служения и действия са различни (1 Кор. 12:4-30; Еф. 4:3). Тази тайна на божествената истина не може да бъде разгадана, нито доказана с помощта на единия разум, а само с новия Божи дар, с вярата на чистото сърце и с молитвата.

Но макар проблемите на единството на Църквата, на съединението на църквите и на движението в тази посока да са толкова безгранично трудни и сложни, че с единия само човешки ум и сили, както изглежда да не може да се направи почти нищо, все пак проблемът за единството на Църквата и единството на духа в съюза с любовта и с мира остава насъщен – най-голям и важен, фундаментален за всички останали проблеми на Църквата и на християнската общественост. Същият той е в основите и на църковното единство, и на територията на практическото (социално-нравствено) християнство. И двете тези движения са взаимно, органично свързани в своите основи и в крайните си цели: те са едно – както „вярата” и „делата” са едно, като две страни на едно и също.

„Стокхолм” е нужен на „Лозана”, та проблемът за единството на вярата да не бъде подложен на опасността от човешката рационализация и спекулация, от догматичната свадливост и хитрости, а също и от безпочвения мистицизъм. „Стокхолм” е необходим на „Лозана”, та приближаването към истината и единството във вярата да продължава вечно – по верен път, със силата на любовта и на жертвата.

„Лозана” пък е нужна на „Стокхолм”, за да може неговото делото да не се изгуби в културния хуманизъм; за да има то вселенски, космически мащаб и трансцедентен хоризонт; за да съхрани то своите дълбини, своята вкорененост във вечността на Бога и Спасителя Христос, а също и за да има топлота, патос и творчески полет.

Вероучението и моралът на Христос и Неговата света Църква са неразделни. Те са едно. И именно от тях, както никога досега, се нуждае светът.

Светът жадува за мир, братство и единство на любовта и на вярата.

Кой друг, ако не Църквата, има върховния дълг и страшната отговорност да даде на света такова единение и мир, показвайки единение и мир, братство и любов преди всичко сред християните. „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16, 20).

Могат ли в нашите изключителни времена на преврат и на разпад на култури, на общества, на народи, на държави, на класи и социални форми, църквите да мълчат, а християните да бездействат? Колко ужасен е грехът в едно такова време да доволстваш, в собствената си безплодна изолираност и горделива самодостатъчност.

Наистина, както Христовият завет за единство на Църквата – на вярата и любовта – е завет на Бога, така и икуменическото дело на възрастването и възстановяването на това божествено единство също е дело Божие – на нашия Бог и Господ Иисус Христос. Точно затова обаче за нас, хората, повярвали в Христос, е върховен дълг да приемем безусловно този завет, да му се подчиним и да му отдадем цялата своя вяра, целия свой живот. Тази вяра изисква и голямо търпение, и голямо дръзновение! Това дело е дело на вярата, труд на любовта и търпение на упованието (1 Сол. 1:3). Който ги получи, по Божия милост, ще преодолее всичко и ще изпълни Божията воля и Божията заповед.

„Дерзайте. Аз победих света” (Иоан 16:33).

Превод: Никола Владиков

Цанков, С. „Церковное единство в современном мире” – В: Христианское возсоединение. Экуменическая проблема в православном сознании. Сборник статей, Paris: “YMCA-Press” 1933, с. 121-130 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyquw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме