Поклонническото пътуване към Пасха като духовен път на Гогол

Какво, в същността си, представлява явлението, което ние наричаме биография на Гогол? Каква е коректната и адекватната позиция на изследователя към самия предмет, при описването – и разбирането – на това явление? Когато започваме да се замисляме над този въпрос ние достатъчно бързо достигаме до извода, че и най-скрупульозното, и най-внимателното описание на фактите от живота на Гогол е съвършено недостатъчно като гаранция за поне донякъде вярно разбиране на този живот.

Едва до вчера можеше да се каже, че писателската биография ние сме в състояние да изтълкуваме като своеобразен текст, имащ семантично поле на значенията, като при това се ръководим от известния телеологичен принцип. Това обаче беше вчера, когато беше „модно” да наричаме каквото ни падне „текст” или „дискурс”. Да оставим обаче мъртвите да погребват своите мъртъвци.

Късните произведения на Ролан Барт, Мишел Фуко, Жак Дерида и Юлия Кръстева, както и въобще откритията на постструктурализма като цяло ни убеждават в това, че в хуманитарната област произволният денотат е неотделим както от позицията на субекта на описанието, така и от своите конотации. При което биографията на Гогол не е и няма как да бъде някакво нечувано семиотично изключение от това правило.

Ако например събитията от земния живот на Христос се разглеждат от апостолски позиции, те застават пред нас в една светлина, а ако същите тези събития се разглеждат от гледната точка на законниците и фарисеите, те се виждат съвършено различно. Ясно е също така, че не ни се налага да очакваме никакво „примирение” на едните и другите. Налага се да констатираме, че „неутралната”, така да се каже, равноотдалечена позиция между двете обозначавани също не съществува.

Съвсем разбираемо е желанието на някои постсъветски изследователи да избегнат конотативните капани – след тотално идеологическия съветски хуманитарен безпредел. Само че да се завърнем към времената на позитивизма, на Венгеров, и да настояваме за „научна безоценъчност”, – след откритията, извършени през 70-те и 80-те в областта на постструктурализма, – означава да се „завърнем не във вчерашния, а в по-онзиденшния ден на филологията. При положение, че съвършена безоценъчност не е съществувала и при позитивистите, че „безоценъчността” на техните позиции не е нищо повече от една научна илюзия, привидност.

Нека отворим най-авторитетните енциклопедични издания и да прочетем как там се тълкува векторът на движение на Гогол. Да започнем с Литературната енциклопедия, издадена в 1929 г. В енциклопедичната статия „Гогол” на Валерян Ф. Переверзев четем: „Московският период от живота на Гогол се характеризира с продължаване на неговата безуспешна работа върху втората част на Мъртви души и с все по-силно прогресиращото психическо и физическо разрушаване на личността на писателя, завършила най-накрая с трагичната история на изгарянето на Мъртви души и със смъртта”.[1] Статията завършва със следната констатация: „Независимо от това, че субективно Гогол е бил представител и защитник на реакционните интереси на поместното дворянство, с художествената си дейност той обективно е служил на делото на революцията, пробуждайки сред масите критичното отношение към обкръжаващата ги действителност. По този начин някога са го оценявали Белински и Чернишевски, такъв е влязъл той и в нашето съзнание”.[2]

Само че и в най-авторитетния, – и до голяма степен и до днес оставащ ненадминат, – Енциклопедичен речник на Брокхауз и Ефрон (в статията на Александър Н. Пипин) се говори за „вътрешната трагедия” на Гогол, която се е състояла в „противоречието между неговия теоретичен светоглед и покаен консерватизъм, и онова необикновено социално влияние, което той не е очаквал и не е предполагал”.[3] Също там относно края на живота на Гогол е разказано по следния начин: „Поразила го смъртта на жената на Хомяков… завладял го страх от смъртта, той захвърлил литературните си занимания и започнал да говее за Сирната неделя. Веднъж, когато прекарвал нощта в молитва, чул гласове, които му говорели, че скоро ще умре… Той изпаднал в мрачно униние и няколко дни по-късно починал”.[4] Все пак обаче в руските (не в съветските) издания степента на хуманитарната неангажираност е била, разбира се, по-висока отколкото в последващите времена.

Кратка литературна енциклопедия, 1964 г., статията „Гогол (от Юрий В. Манн): „През 40-те рязко се засилили реакционните елементи в светогледа на Гогол, задълбочили се и контактите му с консервативно настроени литератори (такива като Жуковски, Плетньов, Степан П. Шевирев, Николай М. Язиков и др.)… Все по-силно започнали да го овладяват религиозно-мистичните настроения, а здравословното му състояние се влошавало. През 1852 г. започнали срещите на Гогол с фанатика и мистик прот. Матвей Константиновски. На 11.2.1852 г., – намирайки се в тежко състояние, – Гогол изгаря ръкописа на втория том на Мъртви души. Скоро след това писателят умира”.[5] И пак там четем: „Творенията на Гогол, – като изобличавали социалните пороци в царска Русия, – представляват едно от най-важните звена във формирането на руския критически реализъм”.[6]

Накрая, статията „Гогол” в биографичния речник Руски писатели (1989 г.), от същия автор. Последното сериозно издание от енциклопедичен тип. Относно Избрани места…[7] там четем: „… Тази книга обективно е отразявала и общата криза в една страна, в която царят произвол и безправие… Това е била утопия, при това с явни критични тенденции, въпреки че нейната консервативна функция се е състояла в обвързването на „идеалната небесна държава” с реалните бюрократични инстанции на царска Русия, които – според Гогол – е трябвало да осъществят високото си предназначение”.[8] Както може да се види, ключовите денотати тук са думите „царска Русия”, „фанатик, мистик”, „консерватизъм” – при което всички те имат ярко изразени негативни конотации.

Може да изглежда, че останалите денотати са изцяло неутрални. Като, например, „критическия реализъм”, който бива приписван на Гогол. Само че историята на руското литературознание ни показва, че понятието критически реализъм също не е неутрално, тъй като то има изначално съвсем определени конотации. Въведен от Максим Горки, на първия конгрес на съветските писатели в 1934 г., денотатът „критически реализъм” е бил призван да обозначи предшественика на един друг реализъм – по-висш по отношение на „критическия” – социалистическия реализъм. По отношение на другата „линия” на дореволюционната, но „некритическа” руска литература (самият Горки е предпочитал да я нарича „еснафска”) „критическия реализъм” бил „прогресивен”, но в условията на социализма тази форма на реализъм, според Горки, не е можела вече да бъде напълно подходяща, защото „критикувайки всичко, тя нищо не е утвърждавала”.[9]

Изначалната оценъчност на денотата „критически реализъм” остава неизменна в продължение на целия съветски период, макар понякога да е поставяна в най-различни политически и културни контексти. Тази оценъчност се корени в определено отношение към дореволюционното минало на страната – към „царската” Русия, когато годините на „реакция, по също толкова негативно-оценъчното определение на изследователите, по странен начин на практика винаги се оказват периоди на нейната държавна стабилност. „Прогресивно” пък – съгласно с тази логика – е това, което е опозиционно по отношение на православния порядък в Руската империя, и това, което разклаща и, в крайна сметка, взривява този порядък.

В едно от своите изложения тук – в [сайта] Дом Гоголя – вече подчертах, че такъв род конотации са продукт на една особена революционно-демократична митология, а в по-широко и по-мащабно измерение – продукти на онзи левичарски мит, който абсолютно неправомерно се опитва да позиционира именно себе си в качеството на фундамент на хуманитарната наука. Векторът на духовния път на Гогол не просто се различава от една подобна митология, но е напълно противоположен на този левичарски мит.

Ето защо, когато се говори за художествения принцип на Гогол, много по-коректно е да се говори за един друг „реализъм” – християнски реализъм. В своите изложения и трудове се опитах да обоснова коректността тъкмо на този денотат, като подчертавах, че в този случай научното описание на тази културна система, която се явява творчеството на Гогол, се осъществява от изследователска позиция, която е иманентна на ценностите на самата тази културна система.

Така мога да предположа следната научна хипотеза. Днес вече изглежда абсолютно несъмнено, че художествената задача и на Мъртви души, и на Ревизор е възкресението на героите, а значи и възкресението на „мъртвите по душа” читатели (което се и опитвам да обознача с денотата пасхалност). Така, на финала на Мъртви души се извършва едно художествено организирано пасхално чудо – чудото на възкресяването на „мъртвия по душа” централен персонаж в поемата, а явлението на автентичния Ревизор е призвано да способства за духовното възкресение на зрителите на пиесата на Гогол – подир тяхното окаменяване, заедно с героите на произведението.

Ако, – което е също толкова несъмнено, – жанрът на хожденията[10] е въздействал по такъв начин върху Избрани места от преписката с приятели като цяло, че някои други, по-частни „проповеди” на автора (такива, като „Какво е това Губернаторша”,[11] „На един късоглед приятел”,[12] „Към заемащия важен пост”[13]), следва да се разглеждат не само като обръщания към експлицирания читател, не само към една или друга, близка нему група читатели („Жената в обществото”,[14] „Руският помешчик”[15]), и накрая, не само като „път” на имплицитния читател на цялата книга, който е призован да измине от начало до край организираното от автора „поклонническо пътуване”, но още и като път на самия автор, значи авторът, както и неговите читатели, изминават своя път от личното „изповядване” и личните „проповеди” до осъзнаването на пасхалността на Русия.

Ако за православния християнин не само Великият пост е поклонническо пътуване към Пасха, но и целият му живот не представлява нищо друго, освен това поклонническо пътуване към Пасха, то не трябва ли и духовният път на Гогол да бъде определен именно с тези думи – като поклонническо пътуване към Пасха? Във всеки случай някои частни – и, от външна гледна точка, загадъчни – моменти (като говеенето за Неделя сиропустна), разбрани именно в контекста, който обозначих в началото на тази работа, стават много повече разбираеми, отколкото във всеки друг.

Превод: Борис Маринов

* Есаулов, И. А. „Паломничество к Пасхе как духовный путь Гоголя” – В: ДомГоголя.ру (бел. прев.).