Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Гръко-руският „Пантелеймонов процес” на Атон

Петък, 24 Март 2017 Написана от Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

В началото на въстанието, поради нахлуването на турски военни части на Атон, атонските монаси са принудени да се преселят в Морея, където остават до победата на руската армия над турците и сключването на Одринския мирен договор с портата в 1829 г. В 1830 г. монасите се завръщат на Света Гора. В същата година гръцките светогорци избират за игумен на Русик отец Герасим, който още приживе на отец Сава е бил посочен за негов приемник под духовното ръководство на старшия и образован схийеродякон Венедикт.

Игуменът Герасим и отец Венедикт (и двамата гърци) са едни от най-активните привърженици на идеята руснаците да се върнат в своята обител, която се е оказала в пълен упадък след деветгодишното отсъствие на монасите от Атон. Русия, която побеждава османците във войната от 1828-1829 г. и спасява падишаха Махмуд II в 1833 г. от опасността да бъде свалена неговата османска династия от египетския васал Мохамед Али, през 30-те години има силно влияние върху Високата порта в Истанбул. След разоряването на Атон от османските турци и от разбойници руската обител „Св. Пантелеймон” се оказва в тежко финансово и икономическо състояние. За игумена Герасим и схийеромонах Венедикт става очевидно, че без помощта на единоверна Русия не е възможно руският манастир да бъде издигнат от руините. Единственият път за възраждането му, по тяхно мнение, е бил да се поканят в обителта руските монаси, разпръснати из руските Андреевски и Илиенски скитове и по други места на Света Гора. Техен духовен отец по онова време е руският старец Арсений Атонски, който има безпрекословен авторитет и без чието благословение не се решава нито един сериозен въпрос.

Случва се така, че именно по това време, в 1835 г. с поклонническа мисия на Атон пристига йером. Аникита (в света княз Сергей Александрович Ширински-Шихматов).[2] Именно с неговото краткотрайно пребиваване на Света Гора започва възраждането на руското монашество на Атон. Отец Аникита избира за свой духовник стареца Арсений, по чието благословение посещава и руския манастир „Св. Пантелеймон”.

Ето как описва тази обител йеромонах Аникита: „Руски той се нарича само по име (защото някога в него действително са живели руснаци, но всички били внезапно изтласкани от гърците: оттогава, от 150 години, в него живеят само гърци, приемащи в своето братство и руски монаси), но принадлежи на гърците и е един от най-добрите общежитийни атонски манастири по строгост на монашеския живот. Негов игумен е Герасим, а дидаскал – най-благочестивият сред старците (Венедикт). Тези наистина духовни хора приеха мен, многогрешния, с голяма любов”.[3] Отец Аникита моли игумена Герасим и братята да приемат за постоянно живеене в манастира група от 30 доведени от него руски монаси, както и да построи и освети храм на името на новопрославения воронежки светител и чудотворец Митрофан, за което връчва и парична помощ от осигурена му по този повод милостиня от Русия.[4]

Старците приемат това за Божие знамение и благославят както изграждането на храма, така и постоянното пребиваване в манастира на руските монаси. Князът поверява новото руско братство на руския духовник Прокопий и се отправя заедно със стареца Арсений Атонски на поклонническо пътуване в Йерусалим.

Със заминаването на отец Аникита за Светите земи обаче в Русик започват неуредици между руските и гръцките монаси. Руските, които събира отец Аникита, не са свикнали да живеят по строгите правила на старците и престават да слушат гърците, опитвайки се да им противоречат във всичко. Освен това започват да ги заплашват, че манастирът, видите ли, е техен, руски, а началникът им е княз (сиреч Аникита), затова, ако поискат, може да изгонят всички гърци.

Тези заплахи сериозно настройват гърците срещу руското братство. Гръцките монаси започват да се оплакват на игумена Герасим и на стареца Венедикт, че не могат да живеят с руснаците, както и че не желаят тяхното богатство. От сърце те твърдят, че предпочитат да ядат сухари с вода, но без руснаците, които не само са нарушили мира и покоя в обителта, но и са разстроили целия монашески живот. Игуменът Герасим ги увещава да се въоръжат с търпение, но отец Венедикт започва да се разколебава.

Когато през лятото на 1836 г. отец Аникита се завръща от Йерусалим, старецът Венедикт, заедно с по-възрастните братя, падат пред него на колене, започват да плачат и молят за прошка, че не са останали верни на своята дума. Казват му: „Прости ни, отче свети, не можем и не искаме такова братство, разстроихме своя живот с руснаците”. Чул това, отец Аникита заплаква горчиво и моли всички за прошка, взема със себе си донесената от него от Русия икона на св. Митрофан Воронежки и отива от Пантелеймовия манастир в Илиинския скит, където е посрещнат също така радушно, както и първоначално в Русик.

Там отец Аникита изпълнява обет, даден от него пред Гроба Господен, да отслужи в скита 40 литургии, след което със съгласието на игумена там започва изграждането на храм на името на св. Митрофан. Изграждането на църквата йером. Аникита заръчва на схимонах Теодор, като му предава значителна сума пари, събрани в Русия, след което напуска скита и отива да изпълни волята на своето църковно началство – да служи като предстоятел на руската посолска църква в Атина.

Другият ученик на стареца Арсений Атонски, монах Партений, който в 1839 г. се намира на Атон, пише в своите пътни записки, че съвестта на гърците в манастира „Св. Пантелеймон” се е обременила от това, че те са „изгонили руснаците и княза, заедно със св. Митрофан” от обителта, заради което са си навлекли гнева на Божията майка и на св. Пантелеймон.[5] Игумен Герасим разбира, че изгонването на руснаците от обителта е поставило манастира му на границата на разорението. Същото става очевидно и за стареца Венедикт, който става инициатор на повторната покана на руснаците в Свето-Пантелеймовия манастир. Има видение, че няма да умре дотогава, докато не го опеят руснаци и затова се погрижва те да се завърнат в Русик. По негова инициатива ноември 1839 г. в Русик се свиква събор и решават да поканят йером. Павел (родом от Калуга) с всичките му руски братя.

Работата е там, че отец Павел, който е събрал руско братство от великорусите [руснаци] и от малорусите [украинци], е избран от тях за игумен на скита „Св. Илия”. В резултат от бунта на малорусите срещу въведения от игумен Павел ред и общежитиен устав великорусите са изгонени от скита заедно със схийером. Павел, който е живял там 35 години. Именно тогава идва и поканата от стареца Венедикт, която о. Павел, по благословението на стареца Арсений, приема и те се заселват в „Св. Пантелеймон”.

Когато на 21.11.1839 г. руските монаси великоруси, начело с бившия игумен на „Св. Илия” схийером. Павел, пристигат в обителта за постоянно обитаване, старецът Венедикт отива при тях в гостилницата, където гощават дошлите гости и, като прави три земни поклона, със сълзи на очи прочита молитвата: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думата си с мир…”. Сетне се обръща към гръцките братя и добавя: „Чуйте ме сега, братя мои: аз изгоних руснаците, но сега обратно ги поканих и въведох в тази обител – аз и вашият наставник Венедикт. Приех руснаците и отивам във вечността. Оставям руснаците след себе си като наследници тук за вечни времена. А вие винаги живейте с тях в любов и единомислие и носете един другиму теготите си. Оставям ви и ви връчвам на блажения старец, вашия игумен и мой ученик, отец Герасим. Той наистина е блажен и триблажен! Всички ние се разколебахме, въстанахме срещу руснаците – само той един бе за тях. Но аз не го послушах! А сега той, единствен успя да предвиди душевната и телесна вреда за нас от всичко това. Сега, слава Богу, сам аз приех руснаците. Сега не съм им гонител, а покровител и защитник”.[6] След това старецът се затваря в килията си, от която повече не излиза. В нея той прекарва 40 дни след идването на руснаците. Старецът Венедикт умира на 106-годишна възраст, декември 1839 г.

Отец Павел, който влиза в манастира „Св. Пантелеймон” през ноември 1839 г., отново с благословението на духовника Арсений, освещава храма „Св. Митрофан Воронежки Чудотворец”, обещан още на йером. Аникита. Наистина, ръководителят на руското братство схийером. Павел преживява в Русик всичко на всичко осем месеца и десет дни, удивявайки гърците със своето смирение, търпение и послушание. Умира август 1840 г., без да остави приемник. На погребението му игуменът Герасим кани всички живеещи в манастира. Неочаквано за тях тук пристига великият духовник схийером. Арсений, който скоро след това благославя за приемник на о. Павел своя послушник, монаха-пустиножител Йоаникий (Йоан Павлович Сенцов; † 1885 г.).

На 20.10.1840 г. о. Йоаникий пристига с учениците си в Русик, заселва се в стария северен корпус, близо до параклиса „Св. Димитър”, където старецът живее до края на дните си. Ноември същата година отец Йоаникий е ръкоположен за йеродякон, а след три дни за йеромонах и получава архиерейско благословение за духовническо служение. През следващата 1841 г. о. Йоаникий е постриган във велик ангелски образ с името Йероним, което на руски означава „Свещеноименен”.

Своето служение като духовник (изповедник) и ръководител на руското братство той разбира най-вече в това да запази и по възможност да умножи добрите манастирски традиции, да запази общежитийния устав, който носи тук такива добри плодове и да помогне на руските братя да се приобщят към него. Той добре е помнел, че нежеланието на предишните братя да се подчинят на този устав е унищожило на практика трудовете на о. Аникита. На смъртния си одър в 1846 г. старецът Арсений заповядва на всички да се приближат за последна целувка и благославя за свой приемник и нов общ духовник на руските братя схийером. Йероним.

По времето, когато в 1840 г. отец Йероним става духовник на руснаците, руските монаси в „Св. Пантелеймон” са само 11 души. В 1846 г. те вече са над 20, а в 1850 г. броят на руските монаси достига 80. Гърците са около 200. През 70-те години на 19 в. по общежитиен устав в обителта живеят вече ок. 600 монаси, от които гърците са 150.

В първия етап от своето пребиваване в манастира руските монаси се усещат в неравноправно положение, което се дължи на тяхната малобройност. Посещението на великия княз Константин Николаевич на Света Гора в 1845 г. повишава авторитета на руския манастир в очите на всички гърци на Атон, а също и насочва вниманието на руските православни в Русия към „Св. Пантелеймон”.

Императорският дом взема живо участие в съдбата на руското братство на Атон. Това височайшо внимание съдейства за да се възобнови редовното поклонничество и милостините[7] от Русия. Манастирът си спечелва благотворители от средите на всички съсловия в Руската империя. След Кримската (Източна) война броят на руските братя превишава сто души, което им позволява да се обърнат отново към игумена Герасим с молба да разреши четенето на руски или на славянски поне два пъти в седмица, и през тези дни трапезата да бъде благославяна от руски йеромонах. В 1857 г. игуменът дава това съгласие, което обаче довежда до бойкот на трапезата на част от гръцките монаси в дните, когато четенията са на славянски.

Антируските настроения се засилват още повече, когато в 1858 г. на Атон започват да пристигат руски кораби с поклонници и да акостират пред Пантелеймоновия манастир. Напрежението нараства отново, когато пред манастира е построен кей, а османският карантинен чиновник по молба на руския капитан на кораба си построява близо до пристанището къща, за да записва паспортите на руските поклонници.

Опитите на руските монаси да убедят гръцките братя в икономическите ползи от наличието на кей и османски чиновник за всички населници в манастира се оказват безрезултатни. Гърците заплашват да взривят дома на османския ефеди и пожелават османското знаме да бъде свалено от там, което е и изпълнено. От игумена Герасим и от помощник схийером. Иларион гърците искат да престанат да подкрепят руснаците. В противен случай двамата гръцки старци са заплашени от своите едноплеменници с физическа разправа.

Внезапното напускане на манастира в 1863 г. на 26 недоволни гръцки монаси, начело с Нифон, за известно време успокоява напрежението. Но само за кратко… За архим. Герасим става все по-трудно да управлява гръцките братя, които са половината от обитателите на манастира, и да поддържа нормалното финансово-икономическо състояние на обителта.[8]

В 1866 г. игумен Герасим пише писмо до руския пратеник в Константинопол при Високата порта граф Н. Игнатиев (от 1867 г. посланик), в което недвусмислено напомня за покровителството, оказвано от Русия на „Руската духовна обител” още от времето на цар Иван Василиевич Грозни.[9] Архим. Герасим изразява „всепокорна молба – да се изходатайства… и външно официално-тържествено политическо покровителство на благословената Русия” към руския Свето-Пантелеймонов манастир, което желае не само руската половина от манастира, но също и „другата половина от населниците” („и гърци, и българи, и по малко от другите племена”).[10] В отговор на това обръщение граф Игнатиев посещава Атон, запознава се на място с нездравата обстановка в „Св. Пантелеймон” и скоро става посредник в отношенията между Протата, Фенер и Петербург. През същата 1866 г. в манастира е установен следният ред на четенията на трапезата – един ден на гръцки, другият на славянски или на руски.

Тогава гърците предлагат на руснаците да съставят общ регламент (канонизмос) за общ живот, в който те искат: 1) да се намали броят на руските братя до една четвърт или поне до една трета; 2) игуменът на манастира винаги да бъде грък и 3) гръцките монаси в манастира да заемат винаги първенствуващо положение.

В отговор на отказа на руските монаси да приемат този правилник, сред гръцките монаси започват вълнения. Тогава, в 1867 г., на Атон пристига великият княз Алексей Александрович – още едно видимо свидетелство за вниманието на императорското семейство Романови към съдбата на руското духовно и физическо присъствие на Атон, както и недвусмислен сигнал до Константинополския патриарх и до всички фанариоти и Портата.

Относително мирното съвместно съжителство на руските монаси и гръцкото братство продължава кратко. В 1870 г. в манастира се случва важно събитие, изиграло съществена роля в съдбата на руското монашеско присъствие на Атон. По примера на стареца игумен Сава, който си избира за приемник отец Герасим, игумен Герасим още приживе (15.10.1870 г.) си избира от братството „наречен приемник” – йером. Макарий (бившия търговец Михаил Иванович Сушкин, пристигнал на Атон в 1851 г.). Атонските гърци, а сетне и извънатонските – константинополските фанариоти, остават недоволни от този избор и обвиняват руските монаси в „панславистки машинации” и коварни замисли да подчинят целия гръцки елемент на Атон.

Така избухва гръмкият „Гръко-руски Пантелеймонов процес”, активно участие в чийто обсъждания вземат руската, гръцката и чуждестранната преса. Напрежението рязко нараства след изострянето в 1872 г. на „българския въпрос”: резултат от идейното противопоставяне между панелинисти и панслависти, което разделя православните гърци и славяни на два противоборстващи лагера. В резултат от това Българската църква, която с подкрепата на руския посланик Игнатиев е получила от османските власти практически независим от Константинополския патриарх екзахрийски статут, е обявена на православен събор на гръцките кириарси и глави на източно-православните патриаршии на Османската империя за „схизматична”, т. е. „разколническа”. Съборното решение е подписано от всички гръцки патриаршии с изключение на Йерусалимския първойерарх гърка Кирил, заради което скоро – декември 1872 г. – той е низвергнат под натиска на Вселенския патриарх и фанариотите от Константинопол от своите собствени събратя монаси на Божи Гроб в Йерусалим и изпратен с въоръжен османски конвой в Истанбул. За легитимиране на решението си Константинополският патриарх решава да се обърне към Свещения Синод на Гръко-Руската църква,[11] която по никакъв начин не се решава да заеме страна – нито на българите, нито на гърците.

Гърците са оскърбени от игнорирането на посланието на Вселенския патриарх и неговия синод по „българската схизма” от страна на руския Св. Синод и от мълчаливия му отказ да се присъедини към гледната точка на Фенер по въпроса. Към това се добавя и неудовлетворението от решението на руското правителство да отстрани гръцките монаси от манастирските имоти в Бесарабия, поради което гръцките фанариоти възнамеряват да обявят за „схизматична” и Гръко-Руската църква. Като претърпяват обаче неуспех в това начинание, те решават да насочат гнева си към руското братство на манастира „Св. Пантелеймон” на Света Гора.

В 1874 г. гръмкият съдебен „Гръко-руски Пантелеймонов процес” за правото в Свето-Пантелеймоновия манастир да пребивават и гръцки, и руски монаси избухва на Атон отново. Процесът разделя целия Атон на два враждуващи лагера: гръцки и руски монаси. Решено е схийером. Макарий (Сушкин) да бъде изпратен в Константинопол за да информира руския посланик граф Игнатиев за детайлите по делото и да спечели неговата подкрепа и защита на интересите на руските поданици не само в манастира „Св. Пантелеймон”, но и из цялата Света Гора. Гръцкото братство разбира за това намерение и решава да не допусне заминаването на Макарий. Въпреки това, март 1874 г. о. Макарий тайно успява да напусне Атон и с кораб да стигне до Константинопол.

Декември 1874 г., по свидетелство на духовника схийером. Йероним (Соломенцев) проблемът дотолкова се усложнява и става така неясен, че даже посланикът Игнатиев не се е надявал „на добър изход… на делото”.[12] Атонският протат в Карея призовава братята в манастира да се помирят и сформира специална комисия от шест, а сетне и от девет члена. Тези два органа са антируски настроени. Комисията от девет члена предлага правилник – канонизмос, който убеждава окончателно руското братство, че няма да получи подкрепа от Протата. Това ги принуждава да пренесат делото от Карея за разглеждане на църковен съд в Константинополската патриаршия, под чиято каноническа и юридическа юрисдикция се намира Атон.

Така арената на гръко-руския конфликт се пренася в османската столица Константинопол. С делото се заемат лично патриарх Йоаким ΙΙ, синодът, смесеният съвет към Вселенска патриаршия и даже Високата порта. Смъртта на игумена Герасим на 10.5.1875 г., на 103-годишна възраст, също ускорява развръзката на проточилия се процес. Делегацията на гърците от Пантелеймоновия манастир моли патриарха да изпрати незабавно в обителта – в качеството на наместник – един от своите синодни архиереи. Тогава обаче пристигна по телеграфа депеша до патриарха, с която той е уведомен, че в манастира до избирането на нов игумен всички дела ще се управляват от образувана от монасите смесена гръко-руска епитропия. От страна на гърците в нея влиза йерод. Иларион, а от руснаците – свещеникът-духовник на обителта Йероним и икономът о. Павел.

На деветия ден след кончината на игумена Герасим епитропията предлага на братята да пристъпят, според атонския обичай, към избор на нов игумен въз основа на решението на братята от 15.10.1870 г. и волята на покойния игумен. Като кандидат за поста игумен е издигнат архим. Макарий (Сушкин), който с мнозинство от 406 гласа за и 4 против е избран за игумен на „Св. Пантелеймон”. Манастирът уведомява патриарх Йоаким ΙΙ за избора, но „първият между равните” не го утвърждава, а изпраща двама свои екзарси, за да проведат ново гласуване в присъствието на двама упълномощени от Кинотиса на Св. Гора.

При повторното гласуване от почти 600 души в полза на Макарий за се подписват 424, което му позволява успешно да премине балотажа на повторния избор и да бъде признат от Константинополската църква за игумен и киновиарх на руската обител.

Така, в резултат на участието на граф Игнатиев, о. Макарий не само е утвърден като игумен на „Св. Пантелеймон” (на 27.7.1875 г.), но и се осъществява окончателното преминаване на Русик под пълното управление на руските монаси.[13]

Септември 1875 г. архим. Макарий, след като е избран и утвърден като игумен от Вселенския патриарх, се завръща от Константинопол на Атон. Ликуващото братство го посреща триумфално. Четири дни по-късно патриаршеските екзарси прочитат разрешителна молитва, с която са опростени всички монаси, виновни по един или друг начин за манастирските размирици, а през ноември Константинополският патриарх издава специална разрешителна грамота с подписа на всички синодални архиереи, в която се отпускат всички грехове и прегрешения на братята на „Св. Пантелеймон”, извършени през целия период на гръко-руската разпра. Активна роля в този процес изиграва императорският посланик в Истанбул граф Игнатиев, благодарение на чиято енергичност делото придобива по-обективен характер.

След процеса Протатът изпраща извинителна грамота на граф Игнатиев и всички манастири, изразили своята признателност на императорския посланик, включително и за възобновяването на постъпленията на материална и финансова помощ от Русия.[14]

Желаейки завинаги да избави своите сънародници на Света Гора от опасността да бъдат изгонени от Атон и така да се окажат без всякакъв подслон, Игнатиев откликва на молбата на старците от руската обител, архим. Макарий и духовника-изповедник Йероним, и успява да изходатайства от великия княз Михаил Николаевич, бивш каваказки наместник, правото те да се заселят на Кавказ в Сухумския окръг.

Делегатите са изпратени в Казказ, за да изберат най-удобното място за построяване на манастир. Те получават специална инструкция, която така и гласи: „За Кавказ. Оглеждане на избираемо място, дарувано по ходатайството на Негово Високопревъзходителство г-н посланика Н. П. Игнатиев, от Господаря Всеруски император за въдворяването на атонското монашество. 1875 г.”.[15] Така е учреден Ново-Атонският Симоно-Кананитски манастир,[16] който е представлявал независим филиал на руския Пантелеймонов манастир.

Така завършва вдигналият много шум и на Атон, и извън него прословут „Гръко-руски Пантелеймонов процес”, изострил продължилата много десетилетия неприязън между руските и гръцките монаси, отглас от която можем да усетим и днес. За успешния изход на делото в полза на руските монаси несъмнено са допринесли вярата, авторитетът и непоколебимата увереност на архим. Макарий в правотата да отстоява, заедно със своите събратя, делото, също както и активното участие в процеса на руския посланик Н. П. Игнатиев, който се възползва от особените си отношения с османския падишах Абдул Азис (1861-1876).

Превод: Златина Иванова


 

* Якушев, М. И. „Греко-русский Пантелеимоновский процесс на Афоне” – В: Русский Афон. Доклад, изнесен на международната научна конференция „Русь – Святая Гора Афон: тысяча лет духовного и культурного единства”, 22.9.2016 г., Московска духовна академия (бел. прев.).

[1] Манастирът на светия великомъченик и лечител Пантелеймон е наричан различно: Русик или Руссик (Антонин Капустин), Руският манастир (еп. Порфирий (Успенский), проф. А. Соловьов), Атонски Руски Пантелеймонов манастир (в изданията от началото на 20 в.), Свещен Руски манастир (Устав на Света Гора Атонска от 1926 г.). На гръцки език манастирът се нарича Росикон. Виж: История Русского Свято-Пантелеимонова монастыря на Афоне с древнейших времен до 1735 года (Серия: Русский Афон – XX веков, т. 4), Издание Русского Свято-Пантелеимонова монастыря на Афоне 2015, с. 5.
[2] Руски княз, писател и поет, академик на Императорската академия на науките. Приема монашество и отива на Атон. За кратко е предстоятел на храма към Руската мисия в Атина, но е освободен от там по собствена молба. По пътя към Света Гора умира и е погребан в манастир, близо до Атина (бел. прев.).
[3] Путешествие иеромонаха Аникиты по святым местам Востока в 1834-1836 годах, М.: „Индрик” 2009, с. 65.
[4] Пак там, с. 199-200.
[5] Парфений (Агеев), ин. Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой Земле, в 2-х томах, т. 1, М.: „Новоспасский монастырь” 2008, с. 336-337.
[6] „Жизнеописания выдающихся старцев и подвижников русского Свято-Пантелеимонова монастыря на Афоне” – В: Азбука.ру.
[7] В случая под милостиня се разбират парични средства, събирани в полза на съответния манастир (бел. прев.).
[8] Граф Игнатьев и Русский Свято-Пантелеимонов монастырь на Афоне (Серия Русский Афон XIX-XX веков), т. 12, Издательство Русского Свято-Пантелеимонова монастыря 2016, с. 15.
[9] Пак там, с. 16.
[10] Пак там, с. 15.
[11] Едно от названията на Руската църква през т. нар. „синодален период” от нейната история, започващ с реформите на Петър Велики в началото на 18 в. до 1917 г. (бел. прев.).
[12] Духовное наследие иеросхимонаха Иеронима, старца-духовника Русского на Афоне Свято-Пантелеимонова монастыря, М.: „Сибирская Благозвонница” 2012, с. 509.
[13] През 2016 г. е публикувана кореспонденцията на граф Игнатиев с монасите в „Св. Пантелеймон”, която обхваща 250 писма на монасите от Русик до руския посланик и 38 негови писма. Изданието е т. 12 от 25-томната поредица Русский Афон 19 и 20 веков и чрез него се хвърля светлина върху проблемите не само около „Св. Пантелеймон”, но и изобщо на Св. Гора, в това число и по българския църковен въпрос (бел. прев.).
[14] В свое писмо от 1874 г. до някой си о. Антонин граф Игнатиев пише по този повод: „Изпълних ролята си на Атон докрай. Не само отец Макарий ръководи манастира благополучно, но всички манастири се надпреварват да любезничат с нас, и Протатът ми написа повинна грамота с най-благообразен тон. Сега нашите отношения са възстановени и всичко е благополучно. Парите започнаха да се изпращат. Само за Ватопед още няма снизхождение, за да „поотслабне” и да се захване за „монашеството” (бел. прев.).
[15] По-подробно за тази инструкция виж в книгата на К. Леонтиев Русские на Афоне, с. 276-282.
[16] На името на св. ап. Симон Зилот, наричан също Кананит. Манастирът е най-големият в Абхазия и е издигнат до древната църква на св. ап. Симон, където се покоят неговите св. мощи (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wy4pp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме