Островче на науката зад стените на Ленинградската духовна академия и семинария през 50-те години на 20 век

Настоящата статия обръща вниманието на читателя върху изтъкнатия богослов и учен от втората половина на 20 век архиеп. Михаил (Чуб; 1912-1985), който, в епохата на борба с религията, успява не само да направи редица важни научни открития в областта на църковната история, но и да публикува свои трудове в единственото в това време печатно издание на Руската православна църква Журнал Московской Патриархии, а също и зад граница. Преосвещеният Михаил се занимава с палеографски анализ на славянските ръкописи, пазени в Държавния исторически музей, Държавната публична библиотека (днес – Руска национална библиотека) и Библиотеката на Академията на науките на СССР (днес – Библиотека на РАН). Дълбоко потапяйки се в проблематиката на изучаването на църковните древности и паметниците на християнската писменост, в своите статии архиепископ Михаил се е облягал върху фундаменталните изследвания и най-новите открития на западноевропейските учени. Лекциите му в Ленинградската духовна академия и семинария са предизвиквали истинска сензация и са събирали на едно място всички, обучаващи се там, и всички преподаватели. Така, с неговите усилия е формирано истинско островче на науката във възродената след Великата отечествена война духовна школа на Ленинград.

Уместно би било, – преди да пристъпим към разглеждането на научните трудове на архиепископ Михаил, – да цитираме мнението на доц. А. Макаровски за курсовото съчинение на тогава все още свещеник Михаил (Чуб), представено за присвояването на званието кандидат на богословието в далечната 1950 година. И, по-конкретно – това, че уважаемият рецензент с удовлетворение отбелязва, че „забележителната личност на св. Методий и значението на богословстването му за историята на източната богословска мисъл са намерили в лицето на ст[удента] Чуб не само един усърден почитател, но и неуморимо упорит труженик. С примерно трудолюбие той изучава както творенията на св. Методий, така и цялата, достъпна му литература, при което много му е помагало доброто познаване на чужди езици (немски, френски, английски)… Относно широкия кръг на литературата, привлечен от автора в процеса на работата му над неговата тема, свидетелства обширният списък с руска и особено чуждестранна литература, една част от която е използвана, а друга част просто проучена от автора. Определено се създава убеждението, че на автора е известна – поне по наименованието ѝ – цялата литература за св. Методий и за неговата епоха. Така например, авторът не е забравил да спомене за като че ли единственото съчинение на шведски език за Методий, което принадлежи на Лундберг. Използвайки обширна литература, авторът не само добросъвестно я изучава – с научно усърдие той коригира и забелязаните от него грешки”.[1]

Преподавайки в Ленинградската духовна семинария – още преди да приеме своя епископски сан – свещеник Михаил (Чуб) чете авторски лекции, основани на уникален материал. Владеейки до съвършенство чуждите езици, отец Михаил открива не само за студентите си, но и за преподавателската колегия, съвършено уникалните достижения на западноевропейските учени. Лекцията му, например, „Гръцките ръкописи на Новия Завет”, прочетена на 18 ноември 1951 г. пред студенти както от семинарията, така и от академията, основно се опира на монографията на Уилям Х. П. Хатч Основни унциални ръкописи на Новия Завет,[2] а и на две по-ранни изследвания.[3] С тази литература младият специалист е успял да се запознае в Библиотеката на Академията на науките на СССР в Ленинград, а лекцията му е посветена на съществуването на новозаветните ръкописи и е снабдена с многобройни фотографии на ръкописи. Отец Михаил подробно описва и прехода от свитъка към книгата, и от папирусния материал към пергамента.[4]

Не по-малко интересна е и неговата лекция на тема „Най-древният християнски папирус”, която е прочетена на 21.12.1952 г., отново за всички студенти от семинарията и академията, и която представлява извадка от книгата на Джеймс Бел и Теодор Скит Фрагменти от едно неизвестно евангелие.[5] За нашите родни богослови от възраждащата се Ленинградска духовна академия и семинария е било истинска сензация да узнаят за откритите през 1934-1935 г. фрагменти от ръкописа, наречен „Папирус на Еджъртън, 2” (Pap. Egerton 2). Авторът на лекцията назовава паралелните места, които са близки до текста на каноничните евангелия, но подчертава, че фрагментите не са извадки от тези евангелия. Тъй като пък не носят признаците на апокрифната литература, то те могат да бъдат поставени редом с т. нар. „аграфи”, т. е. може да бъдат разглеждани като част от автентичното Апостолско предание. Отец Михаил не се съгласява със западните изследователи и отмества „Еджъртън 2” от средата на 2 в. към началото на столетието, вследствие от което заключава, че „това е най-древният сред откритите към наше време паметници на християнската писменост”.[6]

Впоследствие тази лекция е била допълнена и отпечатана в Журнал Московской Патриархии. Тук авторът вече сравнява „Еджъртън 2” с три други египетски папируса с гръцки текстове и достига до следния извод: „… По палеографски признаци третият от тези папируси разкрива най-пълно сходство с характера на писмото на разглежданите фрагменти. На основание на това наблюдение може да се твърди, че датата на поява на текста на фрагментите може да бъде поместена на границата между първото и второто столетие. Някои учени се изказват в полза на дори още по-ранна датировка”.[7] В тази си статия епископ Михаил доста поетично характеризира термина „аграфа” в сравнение с апокриф: „В по-голямата си част апокрифите са били създавани като изопачаване, като фалшификация на църковното учение, а други от тях са такива, които впоследствие са били във висока степен подлагани на подобно изопачаване. В същото време аграфите – това е чисто злато от Св. Предание на Христовата Църква”.[8]

Значението на тази лекция и на съответната разширена публикация в ЖМП не е възможно да бъде преоценено. В епохата на мащабна, систематична борба с религията съветският човек е можел да се запознае с убедителни доказателства за автентичността на евангелските повествования. Откритият папирус съобщава подробности за това, как изцереният от Христос прокажен[9] се е бил заразил с тази болест, а това обстоятелство хвърля светлина върху причината Христос да погледне „строго” изцерения – съгласно с повествованието на ев. Марк, който не пояснява причината за тази строгост. Думите на прокажения „ако искаш, можеш ме очисти” говорят за това, че човекът със смирение е признавал своята вина за това, че се е заразил с проказата, общувайки с прокажени и с това тежко нарушавайки Моисеевия закон. Каноничните евангелия обаче не съобщават тази важна предистория, която става известна едва от открития фрагмент от папируса. А всичко това говори за паралелното съществуване през апостолския век на различни устни традиции: „Едни били запомнили главно за преклонението на прокажения пред Господа и как Господ протегнал ръката Си и докоснал изцерявания – това е, което ни разказват синоптиците. Друга традиция е записана от автора на фрагмента; редица от свидетелите на чудото обърнали внимание не на външните подробности и действия, а на думите, които са произнесени по време на самото изцерение от проказата и особено в моментите, предшестващи изцерението. Така се е запазил и разказът на изцерения от проказа за това, как той е станал прокажен”.[10] Открития, които безусловно са давали убедителен отпор на атеистичната пропаганда от онова време.

От 1953 г. свещ. Михаил (Чуб) започва да преподава в Ленинградската духовна академия. Сред авторските му лекции в хронологичен порядък следва цикъл лекции за Първи курс „Успехи на християнската проповед през първите три века”, четени в март-април 1953 г. Тук отец Михаил главно се опира на лекциите на проф. В. В. Болотов по История на Древната църква, които, на свой ред, в значителна степен са заимствани от книгата на Адолф фон Харнак Мисия и разпространение на християнството през първите три века. Предвид обаче това, че целта на изследването на проф. Болотов е изучаването на мащабите на разпространение на християнството в различните области на Римската империя, при него въпросът за методите на това разпространение не е бил поставян. В тази връзка отец Михаил предлага свой прочит на гореспоменатата книга на Харнак, с „известна поправка на конфесионализма, сложил ярък протестантски отпечатък върху неговите трудове”.[11] В главен предмет на изучаване за свещ. Михаил (Чуб) се превръща Римската църква. Авторът подробно описва различните форми на „деятелна любов” и дела на милосърдие и на благотворителност. При което „тези проявления на любов и милосърдие не са се ограничавали до едните само членове на църковното общество, но са се изливали и върху външните – без разлика на вяра и племенност; нещо, което се е наблюдавало особено силно във времена на народни бедствия”.[12]

Като съпоставя сведенията на древните църковни автори със свидетелствата на изтъкнати дейци на езическата култура, авторът на лекцията стига до важния извод, че враговете на християнството са се опитвали, от една страна, да представят тази негова благотворителност като поощрение към тунеядците и измамниците, но, от друга – и да изземат това „оръдие на пропагандата” от ръцете на християните. Още повече, че и „… народът все повече и повече се убеждавал в това, че всичките нелепости и небивалици, разпространявани за християните през първото и второто столетие и изобразяващи ги като извергите на човешкия род, са в действителност злостна клевета. Колкото повече минавало времето, толкова повече се променяло и отношението на народната маса към християните, а от средата на 3 век езичниците, както е известно, започват да прикриват християните от преследванията на правителството. Вече през управлението на Деций – независимо от най-тежките сътресения, предизвикани в Църквата от жестокостта и от систематичността на гоненията, независимо и от големия брой на отпадналите, – може с увереност да се каже, че езичеството е било изгубило войната, която е водило срещу християнството, както и че най-проницателните пастири и ръководители на Църквата са предчувствали обречеността на езичеството даже и от още по-рано”.[13]

На Втори курс на Ленинградската духовна академия, също през март-април 1953 г., отец Михаил чете курса си „Християнското монашество (очерк върху възникването и първоначалното развитие на монашеския живот на Изток)”. Тези лекции са построени върху изследвания на предреволюционни богослови като П. Казански, И. Троицки, М. Пономарьов и др. Привлечени са обаче и изследвания на немски език (Н. Г. Бонвеч и К. Хол). Като проследява пътя на развитието и на отшелническата, и на общежитийната форма на монашеството, авторът стига до извода за тяхното духовно единство: „Според първоначалните си мотиви и според крайните си цели двете форми са тъждествени… аскетизмът на отшелника и аскетизмът на общежитийния монах са по същество едно и също – жертване на низшите блага заради достигане на висшите”.[14] При това отец Чуб подчертава още и че „достигналите до духовното съвършенство подвижници – монаси и отшелници – споделят това съкровище със своите братя в света и така осъществяват в действителност две от най-големите заповеди – за любовта към Бога и за любовта към ближния”.[15] По този начин авторът утвърждава, че в своята същност монашеството не се изолира от света, но продължава да му служи и духовно да го обогатява.

Ще си позволим да завършим тази статия с един отзив относно научната работа на свещ. Михаил (Чуб) в Ленинградската духовна академия, написан от вече цитирания в началото на статията доц. Александър И. Макаровски, който пише така: „Точност на цитирането; стремеж всеки въпрос да се разгледа по-възможност най-пълно; внимание и уравновесеност при изказването на своите собствени мнения и собствените възгледи; строга последователност на изложението, съединена с яснота на мисълта; литературно правилен и точен научен език – всички тези качества създават положително мнение за автора като за сериозен научен работник”.[16]

По този начин в личността на свещ. Михаил (Чуб), работил като преподавател в Ленинградската духовна академия и семинария в началото на 50-те години на 20 в., ние можем да видим не само младия богослов, но още и истински успешния учен, който – зад стените на духовната школа – е намирал убежище от идеологическото преследване и тихо пристанище, където е могъл безпрепятствено и внимателно да провежда своите занимания с християнска история, с археология и с палеография, и да внесе значителен принос към развитието на родното богословие – дълго преди официалното признаване на неговия научен статут.

Превод: Борис Маринов

* Уваров, С. „Островок науки в стенах Ленинградской духовной академии и семинарии в 1950-е годы” – В: Богослов.ру (бел. прев.).