Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пророчески зов. В памет на Антон Владимирович Карташов

Понеделник, 09 Януари 2017 Написана от Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Малцина са онези, които знаят как се е случило онова, което покойният наричаше свое окончателно самоопределяне към Църквата. Като осемгодишно момче той играе на двора на манастира в Екатеринбург, при който баща му заема скромна канцеларска длъжност. Бият камбаните за вечерня. И изведнъж малчуганът, съвсем неочаквано и за самия себе си, се хвърля към чешмата, приглажда щръкналите си непокорни кичури и полита към храма, престоявайки там в течение на цялата служба. От този момент нататък и до края на живота си той се чувства изцяло завладян от църковната стихия. Не напомня ли това призоваване за същото призоваване на пророк Йеремия, който в младежките си години е запленен от Бога, така щото не само със словото си, но и със самата си съдба на земята да бъде за своите съвременници знамение на божественото определение, прието заради тях?

Пред прорицателския взор на Антон Владимирович с удивителна сила се открива истината за това, че Царството Христово, – дошло в света чрез Кръста на Божия Син, – е непобедимо за световното зло. Неизмеримият пък по своята дълбочина личен опит на Антон Владимирович (научен, исторически, богословски и житейски, съединен с такова жизнено навлизане в благодатната действителност на Църквата), само е потвърждавал и е укрепвал в него вярата в дошлото в сила Царство Христово и в това, че всичко, което е свързано с него, е непреодолимо за адовите порти. И затова покойният може постоянно да призовава нас – синовете на руското разсеяние – да не оставяме, независимо от всички световни сътресения, нашата вяра в Светата Рус, да не губим надежда в светлото бъдеще на нашия народ и да не се отказваме от идеала за построяването, чрез Църквата, на една цялостна православна култура.

Независимо обаче от дълбочината и автентичността на религиозното призвание на Антон Владимирович, на него не било съдено да стане свещеник. Понякога, и особено в дните на Страстната седмица и на Пасха, му се е случвало да скърби за това, че не стои пред Божия престол и не може сам да извършва толкова любимите му църковни служби. Разбира се, обаче, това, че неговата земна съдба се е била стекла по този начин, не е било нещо случайно. Не трябва да забравяме, че пророческото служение е служение свободно. И като такова не е свързано с каквото и да било звание и състояние в Църквата – Бог призовава към това служение всеки, когото пожелае, и така, както Той пожелае. И затова нима в нашата епоха, ознаменувана, от една страна, от масово оттегляне от вярата и Църквата и, от друга, от също толкова масово завръщане към нея, Господ не е пожелал чрез Своя раб Антоний да ни припомни, че миряните не трябва да бъдат разглеждани като някакви второразредни християни, но че те носят толкова отговорност за Църквата и могат да бъдат също толкова харизматично одарени, колкото и членовете на клира? И нима тъкмо с това покойният Антон Владимирович не се оказа такова особено оръдие в ръцете Божии, чрез което мирянството в Църквата да бъде показано в цялата своя слава? „Ще Ми бъдеш знамение”. С подобни думи Бог не веднъж се е обръщал към пророците (Иер. 16:1; Ос. 1:1; 3:1; Ис. 8:18). И затова пророкът, редом със своята словесна проповед, сам се превръща в отражение на истината, която чрез него Бог кара хората да познаят.

Отговорния църковен живот, укрепването на православната просвета чрез засилване на висшето богословско образование, възсъздаването, благодарение на това, на съзнателното християнско живеене – ето я историческата задача, която пророчески дръзновено Антон Владимирович постави пред съвременното нему православно църковно общество. И в нейното разрешаване виждаше и условието за съхраняването на духовните ценности, и залога за преодоляването на силите на историческото зло. С това той живееше до последния си дъх, продължавайки да стои на пророческа стража (Ав. 2:1), независимо от цялото неразбиране и враждебност от страна на духовната назадничавост и лъжеблагочестието, независимо и от стеснените материални условия, в които му се налагаше да живее и да работи, независимо, накрая, от засилващата се физическа немощ. Така той живееше и твореше – със слово и с пример призовавайки своите съвременници към придобиване на вътрешно, опитно знание за Бога, на това необходимо знание, от пренебрежение към което, както са казвали същите тези пророци (Ос. 4:6), гинат както отделните човешки индивиди, така и цели народи.

Антон Владимирович си тръгна от този свят на възрастта от осемдесет и шест години. До последните дни на земния си живот той оставаше – независимо от тежкия недъг – в пълен разцвет на творческите си сили. Нима и в това той не се явява пред нас като Божи свидетел, който в духа си и с очите си показваше силата на Христовата победа, в която и сам вярваше с цялото си същество, непрестанно възвестявайки за нея? Не беше ли това разкриване на тази победа, като преодоляване на всяка немощ и тление, в предвкусване на славата на идващото възкресение, като окончателно ликвидиране на смъртта? Затова и паметта ни за напусналия нашия свят Антон Владимирович трябва да ни бъде не само като за пример за подражание, но и като за източник на утешение и подкрепа в нашия подвиг във вярата във възкресението на Русия и за пребиваването ни във вярност към делото Христово. Нека и над нас почива дори и малка частица от този дух, който беше върху него – духът на пламенната вяра и неизчерпаемата любов към Христос и Църквата! Тогава, ако и нам е съдено да умрем като изгнаници в чужбина, нека и ние, както и Антон Владимирович, стократно умножим всички дарувани ни от Бога таланти и, независимо от скърбите и грапавините по нашия път, да се потрудим не напразно на тази земя.

Превод: Борис Маринов

Князев, А. „Зов пророческий” – В: Вестник РСХД, 61, 1961, с. 58-60. Реч, посветена на паметта на А. В. Карташов, произнесена на 26.3.1961 г. на събиране на Обществото за съхраняване на руските културни ценности (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wfh9u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме