Православното богословие днес. Проблеми и перспективи

В Православното предание богословието се отъждествява със самия живот и затова от него непременно трябва да произтичат последствия, намиращи пряко отражение в нашето съществуване. Богословието не трябва да се разбира като логическо определение, което може да се усвои, без да се търси в него най-дълбок екзистенциален смисъл. Вследствие от това, ако действително се стреми и желае да бъде самия живот, то трябва творчески да отговаря на новите житейски обстоятелства. Изхождайки от тези предпоставки, в предлагания доклад ще се опитаме да разгледаме съвременното православно богословие, неговите проблеми и перспективи.

В периода на османското робство, в което попадат повечето страни, където протича животът и дейността на Православната църква, православното богословие преживява период на стагнация. Творческата продуктивност отстъпва място на консерватизма, обърнат към ценностите и идеалите на миналото. В този период богословието се свежда до пазене на светоотеческото наследство, без абсолютно никакви опити за творчески отговори на новите предизвикателства, които самият живот поставя пред Църквата. По този начин богословието постепенно се превръща в археологически експонат, пазен в православните манастири, в качеството си на най-рядка ценност.

Новото православно богословие се развива, повлияно от западната богословска мисъл. Това влияние има различни аспекти. С възникването на Реформацията на Запад и произтеклия от там конфликт между римокатолицизма и протестантизма, се стига до появата на Изток на т. нар. „изповедническо богословие” – само по себе си резултат от православна позиция, заета по богословските въпроси, с които са заети споменатите вече страни. Тези православни изповедания на вярата са отражение или на римокатолическо, или на протестантско богословие, в зависимост от това под чие влияние са се намирали т. нар. „изповедници”.

След освобождението от османско робство и създаването на национални държави, в рамките на които започва да тече животът и дейността на православните църкви, се осъществява и близката среща на православните със Запада и със западното богословие. Важна роля в установяването на този контакт изиграва и обучението на православни богослови на Запад. От споменатия период и от срещата на двете богословски традиции започва да зависи и по-нататъшната съдба на Православната църква и на богословието въобще, чак до 20 в.

Проблемът е там, че на православното богословие става присъщ разработеният на Запад схоластичен метод и подход към богословската тематика и така е създадено т. нар. академично богословие. В резултат от този процес става отделянето на богословието от богослужебния живот и разривът му с житейските теми, непосредствено интересуващи хората. Църквата постепенно се превръща в култово място и болница за лечение на психични заболявания и травми, а самото богословие става отвлечена наука, без никаква специална връзка с реалния живот в света. Затова в динамичния свят, който земята стана през 19 и 20 в., Църквата и богословието влизат в маргинала на историческите събития. Този етап от развитието на богословието о. Георги Флоровски с право нарича период на „вавилонски плен”.

Съвременното православно богословие до голяма степен представлява реакция на поствизантийското минало и се движи от желанието за преодоляване на наследството от епохата на „вавилонския плен”, с цел завръщането към самите корени на възникването и установяването на богословската наука. Този му път на завръщане към неговите корени е предшестван от няколко важни събития.

1. Благодарение на срещата на православните богослови със западното богословие, в 20 в. се откри нова глава в историята на православната богословска мисъл. Тази среща в много отношения полага началото на нови положителни и творчески тенденции в православното богословие. Възникналият през 20 в. интерес на западните богослови към връщането към оригиналната християнска мисъл с цел излизане от „вавилонския плен”, в който се оказват в периода на схоластиката и интензивните сблъсъци на римокатолици с протестанти, довежда не само до появата на критични издания на светоотеческите творения, до публикуването на богослужебните текстове на древните литургии и до развитието на библейските науки, но и до желание да се приближат, на основата на тези източници, до самата същност на християнството. С тази цел на Запад се появяват специални изследвания и дори цели школи, занимаващи се последователно с определена проблематика (например, такива са школите за изучаване на християнската есхатология) на основата на библейските текстове, богослужебните практики и светоотеческата литература. Работата, извършена от западните богослови, става достояние и на православните. И те умело се възползват от тези достижения, поставяйки ги в контекста на своето Предание, за целите на завръщането към собствените си корени и освобождаването на богословието от плена.

2. Големите руски богослови, емигрирали от Русия в началото на болшевишката революция, също имат значителен принос в развитието на съвременното православно богословие. Техните трудове стават достъпни и за останалите православни богослови и дават силен тласък за възникването на широкомащабно движение с цел завръщането на богословието към светоотеческите му корени. Съдейства и основаването на православни богословски школи на Запад, където получават образование и много богослови от други православни страни, които по такъв начин се включват заедно с руснаците в общото дело и пренасят богословската мисъл на тези видни богослови в собствените си страни.

3. Възникването на икуменическото движение и учредяването на Световния съвет на църквите, в чиято работа участват и редица поместни православни църкви, поставя пред богословието нови предизвикателства и в частност проблема за определяне на самата еклисиология. Което поставя началото на сериозното ѝ изучаване от православните.

През този период православното богословие се излага на влиянието на западното, което има както положителни, така и отрицателни страни. Неговото развитие след това протича под знака на тази среща, като същевременно и то само съдейства за развитие на западната богословска мисъл. Кои са главните особености на съвременното православно богословие? В методологичен план съвременната богословска мисъл тръгва по пътя на неопатристичния синтез, предложен от о. Флоровски. Това обозначава необходимостта от връщане към богословието на Отците за целите на автентичния и творчески сблъсък с новите житейски обстоятелства. Споменатият метод е бил предложен в качеството си на заместник на метода, използван от съвременниците на о. Флоровски и в чиято основа стои западноевропейската философия и най-вече немският идеализъм, за представяне и творческо осмисляне на православното богословие.

Връщането към Отците същевременно не се свежда до фундаменталистки подход, до повторението и преписването им. В метода на неопатристичния синтез се открояват два ключови момента. Първо, взема се предвид формирането на богословската мисъл в контекста на древногръцката философия, т. е. към богословието се подхожда по същия начин, по който са подхождали великите Отци на Църквата в своите опити за изследване най-вече на проблема за онтологията,[1] като по този начин са предложени нови решения в светлината на библейското богословие. Потребността от такъв подход става още по-очевидна, ако се отчете, че съвременната онтология, от която произтичат много проблеми на съвременния човек, все още се опира на достиженията на древногръцките философи и на създадените от тях светоглед и световъзприемане. Втори ключов момент е превъзмогването на конфесионализма в богословието. На светоотеческата мисъл са свойствени не конфесионализма, а съборността и вселенскостта. Нито Изтокът, нито Западът трябва да си присвояват Отците като свое конфесионално наследство. В края на краищата, терминът православен обозначава не конфесионално понятие, в противовес на римокатолически или протестантски, а именно понятие за вселенскост и съборност.

Този метод, приет в съвременното православно богословие, доведе преди всичко до раздвижването на онтологичните теми.[2] Библейското богословие се занимава с проблема на смъртта[3] и тленността и превъзмогването на този проблем в Христос. Църквата приема света, за да го обнови и освободи от тленността в рамките на разкритото пакибитие в Христос.[4] Като се ръководи от есхатологичния мироглед, Църквата в първите векове се сблъсква с животрептящи проблеми и предлага отговори от перспективата на бъдещото Царство Божие като окончателно истинско битие. Което има последици за творческата продуктивност на богословието и за неговата способност да поражда нов свят, нов култ, нова култура.

Този нов свят е оформен в борбата със стария, който на свой ред някога е оформен под влияние на древногръцката философия. Ето защо новите богослови трябва, подобно на великите Отци на Църквата, изразявайки се с думите на о. Флоровски, да преминат първо духовна елинизация, ако искат да бъдат истински богослови и учители на Църквата.

Тази духовна елинизация, между другото, е съпроводена от същите опасности, с които са се сблъскали някои от християнските мислители от миналото. Така в началото на 3 в. християнски творци като Ориген, например, предизвикват вълнения в лоното на Църквата, свързани с есхатологичната и протологична онтология, обърнати към миналото като към истинско битие и възникнали под непосредственото и силно влияние на древногръцката философия. Последствията от тази тенденция са обезценяване на историята и света, в който живеем. В контекста на богословието, като нейно следствие се явява прекратяването интереса на богословието към историческите жизнени проблеми на човека, което се забелязва още във византийската епоха. Само чрез преодоляването на тази тенденция обаче може и да се говори за истинско богословие, доколкото и нашият съвременен свят все още гледа на живота през очите на древногръцката онтология.

От друга страна, области от църковния живот, като богослужението, и в частност божествената Литургия, а и монашеският, т. е. аскетичният опит, стават драгоценен източник за развитие на богословието – нещо, което не се забелязва в периода на разцвет на академичното богословие. По такъв начин литургичният опит престава да е само едно от разклоненията на богословието (практическо богословие), а се превръща в ръководно начало при разглеждането на теоретичните и спекулативни учения на Църквата като триадологията, христологията, пневматологията, еклисиологията и пр., а заедно с това и на самата онтология. Литургията и литургичният опит стават източник и фундамент на съвременното богословие, което по такъв начин се съединява в един дух и един опит със светоотеческото богословие. Описаният метод днес е известен в богословската наука като евхаристийно богословие. Благодарение усилията на първо място на Пергамския митр. Йоан (Зизиулас) се откри есхатологичното измерение на божествената Литургия, което избави метода на неопатристичния синтез и завръщането към Отците на Църквата от опасността на фундаментализма,[5] а евхаристийната еклисиология – от тясното култово разглеждане на интересуващата я проблематика, с което се придава творческа насока на съвременното православно богословие.

На основата на тази нова методологическа постановка възникват и най-важните богословски теми и достижения на богословието на 20 в. Независимо от невъзможността в този доклад да се даде пълен обзор на тези достижения на православното богословие в 20 в., ще се опитаме накратко да разгледаме някои от тях.

Първата тема, която започва да се разработва в съвременното богословие, е пневматологията. Още от времето на Хомяков православни богослови заемат позицията, че Западът е предпочел христологията пред пневматологията и по този начин е стигнал до христомонизъм. Позицията на православните, която бе формулирана в ранния етап на изследването на темата, се изразява в това, че пневматологията не трябва да зависи от христологията и трябва да играе ролята на базова съставка на богословието. По този повод възниква оживена дискусия, разделила мнението на богословите и на Изток, и на Запад. Позициите, изказани в дискусията, са много разнообразни: от христомонизъм до създаването на особена „икономѝя на Духа”, която се отличава от икономѝята на Сина. С усилията и изследователските трудове на новите богослови, в частност на митр. Йоан (Зизиулас), в богословието е достигнат синтез на христологията и пневматологията и тези два аспекта получават повторна интеграция един в друг, тъкмо по начина, по който това е станало на ранния светоотечески етап. Богословието, в съвкупност с интересуващата го изследователска проблематика, имат средоточие и сърцевина в Христос, Който отново не е друг, а Този, Който е: Христос, действието на Светия Дух.

Пневматологията пък служи като тласък за разработката на още една важна тема, оставила своя отпечатък в богословието на 20 в. – еклисиологията. В борбата си против христомонизма и индивидуализма православните подчертават общността и общението като особено действие на Светия Дух. Светият Дух, като Дух на общността, конституира Църквата, Тялото Христово, при това не като индивид, а като общност. Същевременно обаче това мнение може да доведе и до друга крайност: до това, Църквата, като общество на Духа, да стане харизматично общество. Затова някои богослови като о. Флоровски, преп. Юстин (Попович) и др. се фокусират върху това, че еклисиологията не е нещо друго, освен „глава от христологията”.

Това, от своя страна, поставя проблема за съотношението на христологията с пневматологията в контекста на правилната еклисиология, в съответствие с учението на Църквата. Най-новата богословска мисъл отговаря на дадения въпрос, като установява правилно съотношение между христологията и пневматологията. Светият Дух помага в тайната Христова, въвеждайки Христос в историята. Като Дух на общността пък Той освобождава Христос от индивидуализма и Го прави корпоративна личност – Църква. Така Църквата е общество на Светия Дух, но общество, конституирано около Христос и с Христос като Глава, от Която започва всяка инициатива в конституирането на Църквата като Негово Тяло.

Благодарение на правилния синтез на христологията и пневматологията, при това с подчертаване, че действието на Светия Дух въвежда в историята Царството Божие (на което особено настоява в еклисиологичните си трудове митр. Йоан[6]), еклисиологията успява да превъзмогне конфликта не само между христологията и пневматологията, но и между институционалността и свободата, предадена в Църквата от Светия Дух. Така Църквата става общество на Светия Дух, което не е от този свят, но което се основава на бъдещото Царство Божие, отличаващо се със специфична структура, а именно: Христос в центъра, в обкръжението на светите апостоли и всички светци, т. е. народа Божи. За да бъде истинна, Църквата трябва да бъде достоверна икона на бъдещото Царство Божие. От една страна, Светият Дух свободно конституира Църквата като общество, правейки я така събитие, докато от друга, Той я конституира в едно и също – като Христос и около Христос – задържайки по този начин нейната институционалност.

Приносът на митр. Йоан (Зизиулас) се състои още и в разрешаването на един голям проблем на еклисиологията, произтичащ от т. нар. евхаристийна еклисиология: особено еклисиологично направление, характерно за съвременното православно богословие, с най-видни представители на първо място о. Н. Афанасиев, след него о. А. Шмеман, о. Й. Майендорф и др. За разлика от западната еклисиология, Църквата е поместната църква, проявяваща се в събитието на евхаристийното събрание. Евхаристията е мястото, където тайната на Църквата се изразява и се осъществява в цялата своя пълнота.

Тази изходна точка има важно значение, защото подчертава конституиращата роля на Светия Дух в еклисиологията чрез събранието, за разлика от схоластичната позиция, в която изходно е географското понятие Вселенска църква, докато поместните се гледат само като части на тази една, вселенска църква.[7] Според вече споменатите представители на евхаристийната еклисиология, всяка Евхаристия – даже тази, която не е предстоявана от епископ – явява пълнотата на Църквата. Това поставя редица въпроси и най-вече за единството на Църквата и съотношенията между местната и универсалната църква.

Особен принос в решаването на тези въпроси има митр. Йоан (Зизиулас) с труда си Единството на Църквата в епископа и в Евхаристията. Неговата концепция ярко показва, че евхаристийната еклисиология се движи в правилна посока и Евхаристията е самата същност на Църквата, но само при условие, че се възглавява в един епископ. Епископът – в неразделно единство с евхаристийното общество – е залог на единството на Църквата. Както на местно, така и на вселенско равнище.

В контекста на евхаристийната еклисиология и на Евхаристията, – като икона на бъдещото Царство – което особено подчертава митр. Йоан, става правилното разбиране и на богословието на иконата, което също придоби актуалност в най-новото православно богословие. Иконата престава да бъде отблясък, изображение и идея за прототип, и чрез личностното съотношение между икона и прототип стана реалност, в която иконично, чрез самата икона, се проявява сам прототипът.

Съвременното богословие развива и още една много важна тема – гносеологията. Като изхождат от учението на отците-подвижници, съвременни православни богослови (В. Лоски, П. Евдокимов, митр. Амфилохий (Радович) и др.) използват дистинкцията по отношение на Бога, показана от Отците на Църквата и разработена от св. Григорий Паламà – между същност и енергия, като пренасят познанието за Бога от сферата на ума и логиката в тази на личния опит. Бог не може да бъде познат по природа. Познаваем е само на основата на Своите нетварни енергии, чрез съзерцанието.

Тази богословска област в значителна степен е обогатена от митр. Йоан (Зизиулас), който в съвременното православно богословие ѝ придава правилно направление. В своето учение за личността той задълбочава и в много отношения коригира своя предшественик в този род изследвания, Христос Янарас. Подвигът, който е предпоставка за познаването на Бога като виждане на нетварната светлина, може да доведе до индивидуализъм и да направи Църквата ненужна в контекста на обὸжението на човека. По мнението на митр. Йоан, личността, т. е. иконата – защото човек не е нещо друго, освен икона на Бога – е относително понятие. Личността не може да съществува без общението с друга личност. Поради това познаването на Бога не може да се разглежда като плод на индивидуална аскеза – то е църковно, литургично събитие, в което познанието се отъждествява с любовта, по думите на апостола: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан. 4:7-8).

Този кратък, а затова и обобщен, и за мое съжаление недостатъчно адекватен обзор на най-важните елементи и направления в съвременното православно богословие убедително показва, от една страна решителното му отделяне от предшестващото го схоластично богословие, а от друга, появата на нов начин на поставяне на проблемите – стремеж към установяване на връзка с древните му корени. Съвременното богословие в много отношения е изменило конфесионалната концепция, присъща на предните етапи в неговото развитие и отново придобива вселенски характер. А това открива пътя към диалог с другите богословски и небогословски възгледи.

Като се занимава с екзистенциалните въпроси, подобно на Отците, православното богословие днес показва тенденция на завръщане към ежедневния живот на хората, към търсенето на отговори на техните конкретни екзистенциални проблеми, без каквато и да е загуба на своята еклисиологична идентичност. Разбира се, все още е твърде рано да говорим за това дали съвременното богословие, както и неопатристичният синтез, ще имат зрели плодове. Причината за съмненията е фактът, че съвременното богословие все още не е влязло достатъчно в научно-богословска употреба, както и това, че в нито един от сегментите, за които говорихме, то не е усвоено в пълнота. И, вместо да се превърне в устойчив синтез на каноничното устройство на Църквата и свободата на членовете ѝ, на местната и универсалната църква, на Изтока и на Запада, разделението по споменатите критерии продължава и дори се задълбочава.

Сред най-важните причини за това е видимото присъствие – освен на съвременното богословие, все още и на богословието на предходните векове, оформено под влияние на конфесионализма и схоластичната методология. „Официалната” църква още се държи о това традиционно богословие, като не допуска съвременното богословие да се реализира в пълнота. Все още е силен разривът между църквата, възприемана като място за обреда, и богословието като уж спекулативна наука, без връзка с Църквата и с реалния живот. Този разрив е характерен и за отношенията на монашеството с каноничното, литургично устройство на Църквата, а и за съотношението на благочестието и вярата с литургичната структура на Църквата. Всичко това поставя под въпрос и самото съществуване на тази структура на Православната църква, каквато ни е предадена от Апостолите и от Отците. Описаното положение прави Православната църква неспособна за творчески отговори на въпросите на съвременния свят или поне на този за спецификата на идентичността ѝ, сравнена с идентичността на други общества. Приспособявайки се към изискванията на нашето време, Църквата прибягва до форми на действие, характерни за други структури (държавата) и не съответстващи на нито едно богословие или, може би, в някаква степен съответстващи на богословие, утвърждаващо дейността на Църквата, но заедно с това носещо опасност от нейната секуларизация и загуба на отвъд-световната ѝ идентичност.

Въпреки това, независимо от всички трудности, с които се сблъсква Църквата днес, аз съм оптимист и вярвам в успеха на неопатристичния синтез, към който се движи днес съвременното богословие.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Игнатије (Мидић), епископ Пожаревачко-Браничевски „Православно богословље данас. Проблеми и перспективе” – В: Саборност, 7, 2013, с. 7-17.