Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Научете се да бъдете”. Духовни въпроси на зрялата възраст

Понеделник, 28 Ноември 2016 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumСтрува ми се, че мога да говоря с вас не от обективна гледна точка, а просто като стар човек (вече съм в осмата десетица и съм в правото си да се смятам за стар) и човек с почти петдесетгодишен опит като лекар и свещеник.

Проблемите, с които човек се среща в зрялата си възраст, се коренят в неговото минало, настояще и бъдеще, и аз бих желал да кажа по няколко думи за всяка от тези три ситуации. На първо място, на всички възрастни и остаряващи хора неизбежно им се налага да се сблъскат с необходимостта да застанат пред лицето на своето минало. И това се отнася в равна степен както до отделните хора, така и до цели народи. Струва ми се, Солженицин, в една от своите книги, бе писал, че народ, който не се е примирил със своето минало, няма да може да разреши нито един проблем на своето бъдеще. И в действителност това има отношение към всеки от нас – докато ние обръщаме гръб на миналото си, докато затваряме за него очите си, докато не желаем да помним за него, ние няма да сме способни да разрешим проблемите нито на нашето настояще, нито на нашето бъдеще. Ето защо, първото нещо, което възрастният човек е длъжен да направи, е да си постави задачата да не бяга от своето минало, да бъде готов, – в случай че то се изправи пред него във вид на спомени или на човек от далечното, отдавна забравеното време и му напомни за някакъв неразрешен проблем, – да посрещне това лице в лице. Това може да се случва по различни начини и аз бих искал да приведа два примера.

Преди няколко години при мен дойде една възрастна енориашка и ми каза: „Не знам какво да правя – не мога да спя нощем, измъчват ме мисли, образи от миналото, моменти от преминатия живот. Обърнах се за помощ към лекар – даде ми сънотворно, но и то не помага – това, което беше спомени и мисли, се превърна в нощен кошмар и аз не мога нищо да направя с това”. И аз ѝ посочих същото онова нещо, в което и сам с времето се убеждавам все повече: че на нас ни се дава да живеем и преживяваме отново своето минало дотогава, докато не разрешим всички изправящи се пред нас проблеми. Докато не се срещнем с дадената ситуация от миналото ни лице в лице (а във време на безизходица в паметта изплува само нередното), докато не решим тоя или оня въпрос, той настойчиво ще се завръща във вид на спомени, на нощни кошмари или на образи.

Ето защо аз предложих на жената да приеме това, че миналото толкова дълбоко я тревожи, като Божия милост – ако се случи така, че да влезе във вечността с всичките тези нерешени проблеми, на нея така или иначе ще ѝ се наложи да ги решава, но вече не тогава, когато самите обстоятелства ѝ помагат. Тя ме попита какво да направи и аз я посъветвах, когато си спомня за някое събитие, да се постарае да върне в себе си онези обстоятелства, които са били в онова време и да преживее въпросното събитие отново, но да го преживее въз основа на новия си опит, на опита от изминалите дълги години. След което да си постави въпроса: „Бог ме върна обратно в тази ситуация. Същото ли ще сторя и сега, ще кажа ли същите тези думи, които и преди петдесет, седемдесет или четиридесет години?”. И да си поставя този въпрос дотогава, докато ще може да каже от цялото си същество – не само от страх, но на основание на целия си житейски опит, на цялата си придобита зрялост – не, оказвайки се в предходната ситуация, вече не бих постъпила така; с целия си ум и с цялото си сърце, с цялата си воля и плът се отричам от това, предишната моя „аз” умря.

И знаете ли – това съзнание, това чувство, че ти си умрял по отношение на своето минало, е в известен смисъл съвършено реално. Спомням си един човек, който отишъл при свещеника и казал: „Имам такъв и такъв проблем: преди много години постъпих недобре в това и това. Мога да разкажа за своя грях или простъпка, но не мога да се кая за него – не защото не го признавам за грях, а защото имам абсолютно ясното чувство, че човекът, който го е извършил преди двадесет или двадесет и пет години, това вече не съм аз. Вече не съм този човек – този човек умря; аз мога да опиша неговите действия, но не мога от свое лице да принеса за тях покаяние, защото аз не съм онзи”. Именно тази мисъл се опитах да доведа и до възрастната енориашка – че на нас ни се дава да живеем и да преживяваме отново и отново, и неизбежно да се завръщаме към всички недобри, болезнени, уродливи ситуации от нашето минало, за да може така, с отвътре придобитата си зрялост, да ги разрешим, да се развържем от тях – по същия начин, по който се развързват и възли, и развързаният бива пуснат на свобода.

Вторият пример, който бих искал да приведа, е подобен, само че се разреши по друг начин. При мен дойде човек, който беше над осемдесет, и помоли за съвет. Когато бил на двадесет, в Русия била гражданската война и той служил като офицер в Бялата армия. Бил влюбен в медицинска сестра от своето поделение. И тя дълбоко го обичала, и те се канели да се оженят. Всичко било изпълнено с надежди и радост, но веднъж, по време на престрелка, тя неочаквано изскочила отнякъде и той я застрелял. И с това той по никакъв начин не може да се примири.

Говореше ми така: „Аз убих девойката, която обичах. Убих девойката, която ме обичаше. Прекъснах живот, който едва започваше да разцъфтява – живот, изпълнен с възможности и с бъдеще. Какво да правя?”. Попитах го: „А какво Вие правихте досега – та нали това се е случило пред шестдесет години?”. А той рече: „Следвах всички съвети, които ми даваха. Молех за опрощение, но не намирах в сърцето си покой; изповядвах се, плаках за това, което сторих, получавах разрешителни молитви, ала не се случваше нищо; в нейна памет вършех добри дела, колкото можех, но в сърцето ми отново нищо не се изменяше; причастявах се, вършех всичко, което благочестивите хора, свещеници и приятели ме съветваха”.

И тогава… знаете ли, на мен често ми се струва, че моята небесна покровителка е валаамовата ослица, която пробляла нещо полезно, когато пророк Валаам не съгледал препречилия пътя му ангел. Затова и аз се вслушвам в своята валаамова ослица и блея по нейно наставление. Та ето какво казах: „Вие сте молил за опрощение Бога, Когото не сте убивал; просили сте свещеника, на когото не сте нанесъл никаква вреда, да разреши греховете Ви. А молили ли сте Вашата Маша, която сте убил, тя да Ви прости?”. „Но тя е мъртва” – каза той. „Да, мъртва, в смисъл, че физически Вашият куршум е прекъснал живота ѝ. Нима обаче Вие не вярвате, че Бог е Бог не на мъртви, а Бог на живи?” (Марк 12:27). „Вярвам” – каза той. „Значи тя е жива. Ето защо след вечерните молитви седнете в креслото си и поговорете с нея. Помолете се на Бога, тя да може да чуе това, което Ви е на душата. Разкажете ѝ за своето разкаяние, за всичко това, което Ви се е наложило да преживеете, за Вашата болка и Вашето отчаяние, помолете я да Ви прости и помолете Бога, – ако тя може от цялото си сърце да Ви пости – Той да Ви изпрати мир”. И това се случи.

Това е другият подход към разрешаването на проблемите на миналото, ако ние действително вярваме, че Бог е Бог на живи и че в Него и за Него всички са живи. Една ситуация не винаги е възможно да бъде изправена, ако си се променил само ти самият, защото в нея може да са въвлечени и други. Не трябва просто да казваш: „Примирих се със злото, което причиних на другите хора”, но може да се примириш с обстоятелства и към това ще се върна още веднъж, когато ще говоря за проблемите на настоящето.

Такова е нашето положение по отношение на миналото – миналото присъства в нас по двояк начин. Това може да бъдат събития, които са се случили с нас, повлияли са ни, но след това са изгубили значението си, разтворили са се – така, както и храната, която ядем: от нея се изгражда нашето тяло, но щом влезе в състава на нашата плът, на кръвта ни, на мишците ни и на живота ни, ние преставаме да я забелязваме. Миналото обаче също присъства в нас – във вида на неразрешените ни проблеми, и е необходимо да помним, че Бог ни дава шанс, като се завръщаме настойчиво към тях в сънищата си, в нощните си кошмари, в спомените си и в нашите срещи от един или от друг род, а понякога и в четенето на романи, където неочаквано се натъкваме на описание на наши собствени обстоятелства и се ужасяваме, задето ни се налага да ги преживяваме отново. Ние не сме длъжни да се отвръщаме от миналото; необходимо е да го гледаме право в лицето и да си поставим въпроса: „Същия този човек ли съм аз, който така е постъпил, или не съм? Ако съм останал предишния, то това не е минало, а е самото мое настояще и то трябва да бъде изживяно по един или по друг начин”. Ето какво исках накратко да кажа за проблема с миналото.

Съществува още и проблемът с нашето настояще. Когато старостта отнесе от нас всичко онова, което е било съдържание на нашите млади и зрели години, тогава пред нас ще се възправят определени проблеми. Докато обаче това все още не се е случило, може да настъпи период, когато времето на зрелостта все още няма да е завършило, но ние вече чувстваме, че то постепенно се отдалечава – физическите ни сили отслабват, умствените способности вече не са същите… И често възрастните отчаяно се вкопчват в това, което си отива и което, колкото и са се старали, не са могли да удържат. Колкото и да напрягаме физическите си сили, на седемдесет вече няма да успеем да сме такива, каквито сме били на четиридесет или на тридесет. Колкото и да тренираме ума си, има неща, на които сме способни на двадесет и пет, но които не можем на осемдесет и т. н. И какво да направим? Мнозинството от хората за някое време се опитват да раздухват въглените, с надеждата, че ще успеят да предизвикат пламъче, та поне за миг отново да станат такива, каквито са били преди. Мисля, че това е грешка – колкото по-старателно ние ще раздухваме въглените, толкова по-бързо те ще се превръщат в пепел. Вярното решение, струва ми се, е дадено в дивните редове от стихотворението на Виктор Юго.

Този, който от преходните дни към вечността е устремен,
Той към първоизточника се завръща.
Огън във младежките очи гори,
Ала от старческо око спокойна светлина се лее.

Трябва да осъзнаем, че има време да пламенеем, а има и време да светим. Тихата светлина, спокойна и уравновесена, светеща в тъмнината, може да допринесе на хората повече полза от обгарящите ги пламъци.

В своето единствено наистина религиозно стихотворение Ницше говори:

Всичко, що улавям аз, е светлина,
а всичко, що отпускам – пепел.
Пламък – пламък съм аз
.

За стария човек опасността се заключава в това, че, докосвайки се до вещите, той ги превръща в пепел, защото повече не е способен да поддържа сияещия пламък. Той е способен да изпепелява, но да не подхранва живия огън, който е предал на вещите. Ето защо, в нас трябва да се извърши една изключително важна промяна – необходимо е да се научим да приемаме това, че повече не сме способни да горим с жаркия пламък, но пък можем да сияем с тиха светлина. За тези около нас ние можем да служим като средоточие на вътрешен мир, на покой и на примирение – вместо да произвеждаме онази запалваща енергия, която подбужда хората към действие, към движение. И всеки от нас трябва да се смири с този процес, защото никой не може да бъде със сила заставен да се промени – ако обаче някой упорства и продължава да пламти, такъв рано или късно ще изгори, и тогава вече ще е твърде късно да преобразява пламъка в сияние и огъня – в светлина.

Другият труден момент в стареенето е това, че много неща стават недостъпни. И по-точно, не е лесно да осъзнаеш, че преставаш да влияеш на събитията. Има обаче две различни състояния – на пасивност и на съзерцателност. Най-често възрастният човек със страх се готви за това, че веднага, щом престане да влияе върху събитията, ще му се наложи да живее пасивно и да приема ударите на съдбата. Вместо това, той би могъл да се научи на съзерцателност, т. е. на способността спокойно да се вглежда в събитията без да бърза, с целия свой житейски опит, с цялото безстрастие (което се дава, ако не се хвърляш да действаш, чупейки си главата) и едва подир това да произнася слово, което да зазвучи из дълбините на покоя или, ако щете – на вътрешното мълчание и което ще бъде слово на истината, защото то ще изразява това, което се намира в сърцевината на мълчанието, отвъд пределите на думите.

Има обаче неща, на които човекът не е способен, независимо от възрастта си. Та нали не само старците не се справят с едно или друго нещо. Затова всеки възрастен или стареещ човек трябва да седне и да размисли: „На какво съм способен?” – не в смисъла на някаква кипяща активност, защото, като правило, сама по себе си тя представлява твърде печална гледка, а по смисъла на предела на моите способности, на физическото ми състояние, на моето зрение, слух, разбиране. Понякога на възрастния човек може да му се помогне да открие в себе си нещо много важно – кой е той, даже ако сам той не е в състояние да направи това; с какво той или тя са се справяли отлично в миналото.

Ще ви приведа пример. Моята баба почина, когато беше на деветдесет и пет. Но дълго преди деветдесет и петте – още четиридесет-петдесет годишна – тя вече не могла да върши това, което забележително ѝ се удавало, когато била по-млада. Веднъж след един обяд тя настоятелно пожела да измие съдовете. Чуваше се как ги мие, а на финала се разнесе ужасен грохот. Тя влезе в стаята ми и каза: „Строших всички съдове. Измих ги чисто, а след това ги бутнах с лакът на пода и от тях не остана нищо. И защо Бог ми позволява да живея, когато вече за нищо не ставам, когато едни съдове дори не мога да измия?”. А аз и казах: „Мога да назова две причини”. Тя наостри уши, защото две, това е много. „На първо място на небесата е пълно със старици. Мислиш ли, че Бог може да Си позволи да Се сдобие с още една?”. Тя се обиди и каза: „Ти с всичко се шегуваш, а аз говоря сериозно”. Казах ѝ: „Да, но има и втора причина. Има едно нещо, което още от момента на сътворяването на света и до Страшния съд, че и след него нито една Божия твар, с изключение на тебе, не е могла да направи”. Тя ме погледна с интерес и попита: „Какво е това нещо?”. А аз ѝ отвърнах: „От сътворението на света и до момента, когато пред нас ще се разтвори вечността, никой друг, освен теб, не е успял да бъде моя баба”.

„Да бъде моя баба” не означава просто да роди майка ми, така щото тя, в крайна сметка да роди мен. Да бъде моя баба включва в себе си цялата пълнота на ситуацията, цялата пълнота на отношенията. И, знаете ли, за нея това прозвуча убедително. Затова, когато си имаме работа с възрастни хора, които смятат себе си за безполезни, може да им се каже: „Не, има едно нещо, което ти можеш да правиш така, както никой друг. Ти си моя майка, моя баба, мой приятел, едно или друго”, така че човекът да разбере, че в това е неговата абсолютна, неизменна, несъмнена, вечна ценност, и вие ще видите какъв заряд на надежда и радост може да даде това на човека.

Има и още един момент, който се отнася към настоящето: с възрастта ние все по-често започваме да зависим от другите хора, тъй като зрението ни започва да отслабва, паметта ни отказва, силите ни ни оставят или пък защото се разболяваме сериозно. И често възрастните хора казват: „Защо не умра? Не желая да бъда тежест за околните”.

Подобни думи никога не трябва да остават без отговор, защото това е ситуация на безнадеждност. Ако си убеден, че си в тежест, на тебе не ти остава нищо друго, освен да свършиш със себе си или сам да се постараеш да се приближиш до своята кончина. Ти обаче никога няма да бъдеш в тежест, ако – и тук съществуват две „ако”. Първото е: ако околните те обичат, тогава за тях ти не си тежест. Да се грижат ласкаво, загрижено, съсредоточено за този, когото са обичали през целия си живот – за хората това е радост и привилегия и, в действителност, отплатата (макар и самата тази дума да е уродлива), е отплата за всичко онова, което той е направил за тях. Майката с години се е грижила за децата и сега е тяхна привилегия, и аз настоявам на това – на това, че за децата това е привилегия, да се погрижат за майка си. Но не и безусловно, и тук идва второто „ако”.

Ако си станал зависим от ласките, от любовта, от предаността на околните, твоя задача е да направиш ситуацията по-проста и по-лека. Необходимо е да се научиш да приемаш с благодарност това, което ти се дава, и да превърнеш взаимоотношенията си с околните в празник, а не в наказание за себе си и за тях. И знаете ли, да се научиш да приемаш великодушно, с благодарност, радостно – това е едно изкуство, което не всеки владее. Даже в периодите на кратка болест човек не винаги е способен на това, а когато пред него е дългата старост, той трябва да се учи и да се учи на това, без да отлага. Необходимо е сами да си напомняме, че и ние можем да се окажем обект на грижи и че това може да стане опустошителен или, обратно, изключително плодотворен опит. В един от псалмите се казва така: „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?”. Отговорът пък е: „Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова” (Пс. 115:3-4).

Да приемаш дара радостно, с открито сърце и със сияещи очи, отговаряйки на ласката с ласка – това е не просто най-добрият, но и единственият начин да направиш така, че даването да бъде леко и възможно. И обратно: ако приемаш със стеснено сърце и целият ти вид показва, че, ако зависеше от тебе, ти нищо не би приел, че ако не беше ревматизмът, болестта или старостта, аз нямаше да завися от тебе, че какво нещастие е, колко ми е жал за тебе, а още повече ме е жал за мене самия, то това, разбира се, може да превърне отношенията на любов в нещо, изпълнено с горчивина. Това е наука, която всички стареещи хора са длъжни да овладеят, но и на която самите себе си ние трябва научим колкото може по-рано, защото всички зависят от любовта на околните – деца и възрастни, семейни и самотни, и остарели. Във всяка възраст ние трябва да се учим да приемаме с благодарност, да приемаме великодушно, да приемаме така, че да дават, за нашите близки да бъде нещо радостно и нова дълбочина на отношенията.

Има още една страна, на която за кратко ще се спра: възрастният човек от време на време размишлява за своята смърт, при което в едни моменти тя му изглежда като освобождение, а в други – като ужас. Докато все още не е надвиснала над нас смъртта изглежда като освобождение. Докато тя все още е далеч, ние можем да разсъждаваме в подобни категории, но тогава, когато тя е съвсем наблизо, когато в тялото ни вече се чувства мъртвостта, тогава може да ни нападне страх. Затова е изключително важно да започнем да изработваме в себе си здраво отношение към смъртта не тогава, когато ще се боим от нея, а значително по-рано – в детството, в младостта, в зряла възраст трябва да се учим да гледаме на смъртта творчески.

Най-рано от всичко, струва ми се, трябва да разберем разликата между процеса на умирането и смъртта като такава, защото мнозина не биха се страхували от смъртта, ако не се страхуваха от това, че им се е налагало да наблюдават умирането на близките си – отслабващото сърцебиене, затрудненото дишане, страданията, които съпровождат някои заболявания и т. н. Това обаче още не е смъртта и при съвременното състояние на медицината то не представлява онзи проблем, който е било по-рано.

Веднъж С. Сондърс, една от най-добрите специалистки по полагане на грижи за умиращи, ми каза, че в наше време вече не съществуват причини, поради които болен от рак човек да трябва да изпитва страдания или да изпада в състояние на безсъзнание. Съществуват достатъчно препарати, които при умело използване позволяват това да се предотврати. Ето защо в мнозинството от случаите на хората може да им се обясни, че умирането – това не е кошмар, както на тях може да им се струва от нещо видяно или чуто в миналото. От друга страна, с мисълта за смъртта или с надеждата, която тя дава, може да се свикне. Това обаче, което никога не трябва да правим, когато беседваме за смъртта със стари или болни хора, това е да говорим така, сякаш сме в състояние да ги подготвим за нея. Не е възможно да подготвим никого за нещо, което сами не сме вече изпитали, и затова винаги, когато хора, и особено млади свещеници, говорят на някой умиращ о, но не се вълнувайте, ще видите, колко е просто, колко е прекрасно – това винаги звучи неубедително.

Какво обаче да направим? Може да бъде направено много, но има нещо, което е абсолютно основоположно: това, което ние сме длъжни, е да подготввяме човека не за смъртта, а за вечния живот. Само в тази мяра, в която човекът сега, докато е още в плът, преживява опита от вечния живот, само в нея ще бъде той в състояние да погледне и в лицето на физическата смърт, която разделя душата от тялото, и ще погледне не само със самообладание, но и с надежда, както и апостол Павел, който е можел да каже, че за него да умре означава не да отхвърли от себе си временния живот, а да се облече във вечността. Ние можем да поддържаме духовно умиращия човек само ако му помагаме постепенно да враства във вечността.

Ще завърша с един пример, който ми направи изключително силно впечатление – когато бях млад свещеник, аз имах приятел, по-голям от мен, чийто живот се нареди много трудно. На деветнадесет той попадна в съветски концентрационен лагер, заболя от гангрена, ампутираха му крака до бедрото и го изхвърлиха от лагера, защото стана негоден за нищо. Не беше малко това, което му се наложи да преживее.

В някакъв момент заболя от жълтеница, попадна в болница, където докторите го изследваха и откриха не подлежащ на операция тумор, който се беше разпространил върху черния дроб. На него нищо не му казаха, но казаха на мен и на неговата сестра, и аз отидох да го навестя. Лежеше на койката – силен, висок, красив човек – и роптаеше: „Колко не на време! Толкова работа имам и ето ме в постелята, и даже не могат да ми кажат колко дълго ще продължи това!”. Казах му: „Колко пъти Вие ми говорихте как Ви се иска да спрете времето, за да не се налага да вършите нищо, а само да бъдете. Вие никога не осъществихте това”. „Не” – отвърна ми. „Е, какво – Бог е сторил това за Вас. Вие не можете нищо да вършите. Научете се да бъдете”. Той ме погледна и ми каза: „Да, действително, само че как? Да бъдеш – означава по някакъв начин да пребиваваш във вечността. Не може „просто да бъдеш” в пустота, окачен между небето и земята”. А аз му казах: „Много е просто. На първо място, трябва да се примирите с всичко това, което се е случило във Вашия живот, със собствената си съвест, с обкръжаващите Ви хора, с всички тези, които ви се е налагало да срещате, с всички обстоятелства в живота, с всички думи и постъпки, и с Бога. Дайте да се заемем с това. Помислете за Вашето непосредствено обкръжение – за Вашите родственици, приятели, познати, и пред себе си задайте въпроса: примирих ли се с всеки от тях? Ако не – търсете помирение”. А той каза: „Да, но някои от тях вече не са живи”. И тогава му приведох примера, който и на вас – примера с човека, който беше застрелял своята възлюбена. Така ние прегледахме цялото негово обкръжение. Това беше борба и не беше просто, ала в неговото сърце се въдворяваше мир и ние продължавахме още по-напред и по-напред, откривайки слой след слой.

Един руски светец казва, че да извършиш съд над съвестта си – това е нещо като да чистиш луковица: отначало сваляш сухата кожа, тя се отделя без труд, а подир това започваш да снемаш от слоевете, в които се е съхранявал сокът, и тогава лееш сълзи, и плачеш, и плачеш – докато не стигнеш до самата сърцевина и не откриеш, че е сладка.

С това се занимавахме и ние двамата. Занимавахме се с него три месеца, в които той постепенно гаснеше. И когато вече умираше, седмица или две преди смъртта му – когато от него вече не оставаше нищо друго, освен болните сияещи очи, твърде слаб, за да държи лъжица, той ми каза: „Знаете ли, тялото ми почти е умряло, но аз никога не съм се чувствал толкова интензивно жив, колкото сега”. И, след като откри, че животът зависи не от физическото му състояние, а от онази цялостност, която беше получил, от преизобилстващия живот, в който той се беше потопил, той успя да погледне смъртта така, както нямаше да може да я погледне, ако бе се изправил пред нея с целия товар на своето минало, с цялата горчивина, болка, неудовлетвореност и отчуждение.

С това ще завърша своята беседа, която и така се оказа твърде дълга.

Превод: Борис Маринов

Антоний, митр. Сурожский „Научитесь быть. Духовные вопросы пожилого возраста” – В: Электронная библиотека „Митрополит Антоний Сурожский” (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wr8ww 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме