Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Екзархът на Българската църква митрополит Стефан и Московската патриаршия

Понеделник, 21 Ноември 2016 Написана от Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Изпълнявайки поръченията на съветския нарком, митр. Стефан искрено помага на руските изгнаници, които в някои години в България достигат до 36 хиляди души.[5] Йерархът взема участие в създаването на Руско-българския културно-благотворителен комитет и е негов председател. През 1921 г. пак той е върховен комисар по въпросите на руските бежанци и български представител във Върховния комисариат към Лигата на нациите.[6] В довоенните години митр. Стефан подържа връзки с Руската задгранична църква. Участва в известния Карловацки събор (през 1921 г.) и действа активно против комунистическата диктатура в Русия.[7] В определен момент призовава и за кръстоносен поход против болшевиките.[8] При това, в годините на Втората световна война не скрива и отрицателното си отношение към германския националсоциализъм. От амвона на катедралния храм „Св. Неделя” се обръща към цар Борис ІІІ с предупреждение, че ще го предаде на анатема, ако предаде българските евреи на Германия.[9] Съчувствайки на славянското единство, екзарх Стефан достатъчно смело се изказва за победата на Русия над Германия. По свидетелството на прот. Всеволод Шпилер, по времето на битката за Сталинград, в проповед в храм „Св. Александър Невски” той говори и за непобедимата мощ на братския руски народ. „За да говори тогава така – пише о. Шпилер – трябва да е имало нещо много повече от безмерно гражданско мъжество. Наистина това е било изповедническо дерзание на любовта. Това е била истинска пламенна любов”.[10]

От 1944 г., след влизането на съветските войски в България и идването на власт на Отечествения фронт, изказванията на митр. Стефан вече започват да носят откровено просъветски характер. „М[итрополит] Стефан – спомня си прот. Георги Шавелски – бързо завързал приятелски отношения с руското военно командване – с генералите Бирюзов, Черепанов и други. Тръгнали покани за обеди и за трапези – м[итрополит] Стефан гощавал генералите при себе си и при своите богати приятели, а генералите неизменно канели м[итрополит] Стефан на своите военни тържества, на които винаги произнасял речи”.[11] На 15.9.1944 г. митрополитът произнася реч по „Радио София”, където декларира поддръжка за държавата от страна на църквата и призова паството да подържа властта на Отечествения фронт.[12] При което неуморно славослови комунистическите вождове – както съветските, така и българските.[13] Показателно е, че митрополит Стефан става екзарх на 21.1.1945 г., т. е. вече при новата, „демократичната” власт. Според справедливата бележка на съвременната изследователка, в този момент целите на държавата и на Българската църква са съвпадали – свалянето на схизмата от Константинопол и излизането на България от международна изолация са били нужни и на правителството, и на църковното ръководство.[14] Затова в този период авторитетът на митр. Стефан е успешно използван от новите власти.

Официалните данни, разбира се, не могат да дадат цялостната представа за този йерарх. Уместно е, за разбирането на неговата следвоенна съдба, да приведем няколко свидетелства на съвременници. Ярък портрет на митр. Стефан изобразява близкият до него прот. Г. Шавелски: „Мит[рополитът] живее като джентълмен – спомня си той. – Неговата спалня, с широк, пищен креват… напомня повече будоар на светска лъвица, отколкото келия на отрекъл се от света инок. Слуги го обличат и събличат. Едни подир други следват организираните обеди и трапези при него: митр. Стефан обича да ходи на гости при богати хора и сам обича да приема гости. Обича гостите му да стават от неговата маса сити и весели… В общуването с хората умее да е очарователно любезен, търпелив, снизходителен, но също така и да е и непоносимо груб – не само с хората, но и с митрополитите”.[15]

Г. Карпов в своят отчет също отбелязва, че по време на пребиваването в Русия на българската делегация в 1945 г. е свидетел на грубостта на митр. Стефан към неговите подчинени. Така екзархът публично нарича епископ Партений (Стаматов) „фашист” и „глупак”, мястото на когото е в кухнята на планински манастир.[16] В своите спомени И. В. Шпилер говори за характерната карикатура на екзарха в българския вестник „Зелено знаме”, където Стефан е изобразен да преминава в разкошна лимузина покрай яздещ осле Христос. Надписът отдолу гласи: „Срещнали се приятели и не се познали”.[17]

Уволнението на митрополит Стефан от поста екзарх има пряка връзка с едно от важните събития в църковната история на 20 в. – Московското съвещание на главите и представителите на автокефалните православни църкви през 1948 г. Както е известно, съвещанието претендира за ключова роля в историята на православието. В условията на противопоставяне между социалистическия лагер и Запада съветското ръководство замисля да превърне Москва в център на световното православие, като с това отстрани Константинопол. Според мнението на съветското ръководство, православният свят под ръководството на Москва може да стане единен не само против Ватикана, но и против Капиталистическия запад. Превръщането обаче на Москва в такъв център не успява. А сред причините за ниската авторитетност, поради която съвещанието е игнорирано от източните църкви, е не толкова това, че то е свикано през главата на Константинопол, колкото това, че отговорите на поставените въпроси вече са били дадени от съветското ръководство. В резултат от това членовете на съвещанието се оказват повече статисти, отколкото арбитри на съдбата на православието. Естествено, изключение са били само тези участници, чието мнение е съвпадало с политиката на държавното ръководство.

За съветските лидери недоброжелателното отношение към икуменизма е било свързано с дълбокото убеждение, че зад него стоят интересите на Запада. В свое писмо до заместник-министъра на външните работи на СССР, Я. Вишински, Г. Карпов пише, че задачата на икуменистите е да създадат англо-американски църковно-политически блок, възглавяван от Англиканската църква. „На проведените през 1946 г. в Женева (9 февруари) и Кеймбридж (9 август) всемирни съвещания икуменистите са обсъждали главно политически въпроси. На женевската конференция е председателствал Марк Богнер – изразител на интересите на капиталистическата върхушка във Франция, а на Кеймбриджката конференция – небезизвестният Джон Форстър Дълес, председател на комисията по международни работи на Световния съвет на църквите”.

Г. Карпов се изказва и за подготвяната за 1948 г. Амстердамска конференция, на която е основан Световният съвет на църквите. И пише, че на тази конференция „… ще се поставят за обсъждане въпроси не толкова и не само от чисто богословски характер, колкото за отношението на християнските църкви към съвременното международно политическо положение, към материалистическото учение и към комунизма”. За него „икуменическото движение представлява прикрито под църковно знаме политическо движение, насочено против комунизма, против Съветския съюз”. Разбираемо е тогава, че изводът на председателя на Съвета по делата на Руската църква е съвсем еднозначен – смята, че Московското съвещание трябва да успее да въвлече в антиикуменическото движение максимален брой църкви. „Много е важно – пише той – на това съвещание ние да постигнем това, че гледната точка на Руската църква относно икуменическото движение да се подържа и от останалите православни църкви. Трудно е да възлагаме каквито и да е надежди на тези църкви, които се намират в англо-американската сфера на влияние. Известно е, че някои от тях, – като Константинополска, Гръцка, Кипърска, Александрийска и др., – са дали съгласие за участие и поддръжка на икуменическото движение. Ние сме заинтересувани от това, създалото се в последно време единство на православните църкви на Балканския полуостров, с изключение на Гърция, да не бъде нарушено”.[18]

По този начин въпросът за обсъждането на участието на Православната църква в икуменическото движение е предрешен по върховете на държавната власт. Да приемат съответното решение на съвещанието става технически въпрос. И все пак не всичко е гладко. Камък за препъване, за държавата и за Руската църква, е позицията на екзарха на Българската църква Стефан. Той остава в някаква степен идеалист. Тоталитаризмът в България току що се заражда и, ако за руските архиереи е било ясно към какво води собственото мнение, то в България такова разбиране все още няма, а има надежди за свобода и демокрация. Затова и митр. Стефан изказва възгледите си съвсем свободно.

По някои въпроси той се съгласява с московското църковно ръководство. Това се отнася, например, за първенствуващото положение на Московската патриаршия в диптисите. Екзархът пише на патриарх Алексий, че поместните църкви трябва да прекратят всички разговори за първенството на Константинопол в православния свят. „Мене започва да ме дразни – пише митр. Стефан – честото гръцко припомняне, че Константинополската църква е майка на нашите църкви, че сме „дъщерни” църкви. В продължение на почти хилядолетие щедро заплащаме тази гръцка услуга, материално облажавайки и Константинополската, и другите гръцки патриаршии… Майчинството в църковното управление съвсем не предполага преимущество по чест и още по-малко по власт. Близък пример за това са тези източни патриаршии – първите три смятат за майка Йерусалимската църква, въпреки че патриарсите им са поставени по-високо от Йерусалимския патриарх. Разбира се, разликата с източните патриарси е неприятен, печален факт, но ние не трябва да му придаваме по-голямо значение, отколкото той заслужава. Нашите паства безмерно превъзхождат гръцките, нашето и особено Вашето православие е по-чисто, по-одухотворено от гръцкото. Достатъчно сме силни, щото и без помощта на гърците да изправяме и направляваме нашият църковен живот”.[19]

В същото време, ако митрополитът не е проявявал принципност по въпроса за диптисите, то в делото за защита на икуменизма митр. Стефан е твърд. Нещо повече – екзархът успява да убеди в правотата си и българското държавно ръководство.[20] Опитва се да привлече на своя страна и патриарх Алексий. В писмо до патриарха от 30.10.1947 г. митр. Стефан предоставя цял набор от аргументи. Говори, например, че участието на Православната църква в икуменическите контакти е свидетелство за Църквата, което позволява на православните „да излязат от изолацията”. Посочва, че протестантите не искат да отклонят православните от вярата. Че дори напротив – тъкмо благодарение на междуконфесионалните контакти те придобиват уважение към Православната църква. Екзархът пише още, че в икуменистическото движение участват над 130 протестантски църкви. Според него, участието в икуменическото движение ще помогне на Църквата да осъществи ред нравствени задачи. „Известен е печалният факт – пише митр. Стефан – колко далече са стояли по-рано, до появата на икуменическото движение, множество инославни църкви от древната вселенска вяра и от единството на св. Църква. А днес ние вече имаме радостния факт, че единството на Църквата във вярата и в устройството в инославния икуменически свят търсят във вярата на святата древна неразделна Църква Христова”. Митр. Стефан се позова и на богословския конгрес, проведен в Атина в 1936 г., на който участието на Православната църква в икуменическото движение е признато за полезно.[21]

Оказва се обаче, че да бъде убеден патр. Алексий не е нещо лесно. В свое писмо до митр. Стефан светейшият патриарх опровергава неговите доказателства: „Във Вашето послание Вие пишете: инославните „имат искрен стремеж към единство със св. Църква, … за съвместно въвеждане в живота на християнските нравствени начала”. Ние обаче знаем, че православието признава само едно единство по пътя към Царството Божие, а стремежът на човечеството към единство в светския живот, към вглъбяване в материалистическите начала на земния живот, в икономическата и социална система се отхвърлят от православието, което се стреми само към едното потребно”. Патриарх Алексий пише, че задачата на Църквата се състои в привличането на инославните и на иноверните в Църквата, а не в това да се сдобие с някакви неразбираеми симпатии. „Придобиването само на „почит и симпатии” от инославието за православието – пише патриархът – не е наша цел… Ние трябва да различаваме мисионерските подвизи от икуменическите конференции”. Никак главата на РПЦ не е убеден и от участието в икуменическото движение на многото протестантски организации. Патриархът пише: „Вашето споменаване за участие на цели 130 християнски църкви не може да придаде съществен авторитет на това движение. Работата не е в броя. Утре протестантският свят може да предостави делегати от удвоен брой църкви, тъй като за него няма забрана за раздробяване на все повече и повече малки общини”.[22] Аргумент за патриарх Алексий не е и фактът на участието в икуменическото движение на православните гърци. Той смята, че такова участие води Православната църква към загуба на важни елементи на вярата и нарушение на традицията. Богословският конгрес в Атина, споменат от митр. Стефан, не е авторитет за Московския патриарх, който изтъква съмнителните новости, предложени в Атина под влияние на протестантите като, например, съставянето на нов свод от канони и преразглеждането на литургическите текстове. Патриархът пише, че заради временното благополучие не трябва да се жертва чистотата на православното вероучение. „Авторитетът на много украсени отвън престоли е паднал. – пише той – За нещастие, те продължават да се опитват за сметка на духовното благополучие да възродят своята сила, разбирайки под това не вечната си слава пред Бога, а временната мирската, преходната слава”.[23]

Искрено ли е писал патриарх Алексий или не – това ние изрично не трябва да твърдим, тъй като преписката му с митр. Стефан се е проверявала и редактирала на държавно ниво.[24] Става ясно обаче, че Московската патриаршия не се готви да върви по курса, предложен от Българския екзарх.

В оставащите до съвещанието месеци митр. Стефан се опитва да действа и по други начини. Успява, например, да включи в състава на българската делегация поддръжниците на широки компромиси с инославните прот. Г. Шавелски и С. Цанков. Прот. Всеволод Шпилер съобщава на митр. Григорий (Чуков), че прот. Г. Шавелски подготвя свой доклад на основание на съчиненията на Л. А. Зандер, а прот. С. Цанков – на протестантски материали.[25] Прот. Шпилер има вярна информация. Действително, запазеният доклад на прот. Г. Шавелски е построен до голяма степен върху трудовете на Зандер.[26] О. Шпилер предупреждава, че защитниците на икуменическото движение ще се постараят да представят икуменизма като богословско мнение на Българската църква. Освен това, за обосноваване на своите идеи българската делегация планира да използва доводите на проф. Н. С. Арсениев, които онзи привежда в своето изказване в Единбург през 1937 г. В частни беседи о. С. Цанков казва, че Московското съвещание трябва да „прикове към стената” авторитета на митр. Филарет Московски. Като не им е било възможно внимателно да изучат трудовете на светителя Филарет, българските икуменисти са решили да използват извадените от контекста препратки, приведени от Арсениев. В частност, облягайки се на признаването от страна на митрополита, а и на цялата църква на някои тайнства на инославните, прот. С. Цанков предполага с това да обоснове любимата си теза, че „земните прегради” не достигат до небето. Тъй като, все пак, не е толкова просто икуменическото движение да бъде оправдано по такъв начин, българската делегация приготвя още един ход. Той се състои в намерението „Москва да се заплаши… със схизма, като се обвини Руската православна църква в разкол – т. е. излага планът на българската делегация прот. В. Шпилер – целият православен свят да участва в икуменическото движение ще рече Руската православна църква да се намира в положение на излизаща в разкол”.[27]

За да не допусне осъждане на икуменизма митр. Стефан опитва да вземе и други мерки: да не пътува за съвещанието, да възпрепятства утвърждаването на членовете на делегацията от страна на Българския синод, та впоследствие да заяви, че не са имали пълномощия и т. н. Всичко, което той замисля обаче бързо става известно в Москва. За да предотврати изненадите, патриарх Алексий взема решението да укрепи московския антиикуменически лагер, поради което решава да покани на съвещанието противника на икуменизма – архиеп. Серафим (Соболев). Държавното ръководство на СССР взема свои мерки, за да въздейства върху българската делегация да бъдат включени само тези свещенослужители, които няма да допуснат на съвещанието нежелателни заявления.[28]

Накрая, на самия митр. Стефан е предложен сан патриарх: „На Стефан трябва да се даде да разбере, казва заместник-председателя на българския Министерски съвет В. П. Коларов, че патриаршеският трон ще бъде даден само при съответстващо негово поведение”. В документите на Външното министерство на СССР сред задачите относно България е посочено да обещаят на митр. Стефан патриаршеския сан „при условие на неговата права, единна и искрена с Московската патриаршия линия и пълен разрив с икуменизма”.[29] За постигането на успех с него беседва сам лидерът на Компартията на България, Георги Димитров. Освен това в течение на целия период на пребиваването на митр. Стефан в Москва съветските специални служби са под напрежение, дали няма да има „диверсия” от страна на екзарха. Дори намирайки се в Москва, той продължава да поддържа връзка с Коларов относно гаранциите за възвеждането му в сан патриарх. Получаването на такива гаранции подбужда митрополита да се откаже от изказване на съвещанието.[30]

Макар обаче на съвещанието екзархът се държи така, както е изисквало от него съветското ръководство, съдбата му е вече решена. М. И. Бълхова пише, че въпросът за свалянето на митр. Стефан е бил решен още преди съвещанието, но да сменят екзарха по време на неговото провеждане е било нецелесъобразно. След края на съвещанието вече е нямало да има причини митр. Стефан да остане на своя пост.[31] По мнението на изследователката, главната причина за свалянето му е неговата самостоятелност във време, когато на българското комунистическо ръководство е бил необходим послушен йерарх.[32] По спомените на о. Г. Шавелски (на когото не можем да се доверим докрай – най-малкото тъй като този автор въобще не разглежда икуменическия спор от 1948 г.), свалянето на митр. Стефан било предизвикано от това, че неговите врагове в Синода не са искали неговото извисяване.[33]

Самият пък Стефан не забелязва сгъстяващите се над него облаци и продължава да се държи независимо, мечтаейки за бъдещото патриаршество и разсъждавайки над това, какво място ще заеме в диптисите.[34] Един от начините за натиск над властите от негова страна е бил своеобразен шантаж, заключаващ се в постоянна заплаха, че ще се оттегли на покой. Сигурен е, че дори Синодът да приеме оставката му, правителството на България няма да я утвърди.[35] В същото време в Синода знаят, че митр. Стефан е загубил поддръжката и използват неговите методи срещу него.

Съгласно справка, подготвена в Съвета по делата на РПЦ, по време на заседание на Синода екзархът неочаквано променя дневният ред и повдигна два въпроса – за еп. Андрей, управляващ енориите на Българската църква в Северна Америка и за архим. Горазд (Ангелов), представител на Българската църква в Турция.[36] Членовете на Синода обаче не се съгласяват с мнението му по тези въпроси и го обвиняват в превишаване на пълномощия. Особено активно на екзарха се противопоставя Врачански митр. Паисий. Митр. Стефан го нарича терорист и му извиква: „Вън!”. Онзи напуска заседанието, но Синодът застава на негова страна и иска от екзарха извинение. По стар обичай, митр. Стефан заплашва с оставка и подава съответното заявление. Неочаквано за него, на 8 септември Синодът я приема.[37] Съгласно официалното постановление, Синодът „като взе под внимание тежкото здравословно състояние на екзарх Стефан и някои важни съображения от чисто църковен характер, единодушно реши да приеме оставката и да го освободи от длъжността Екзарх български и Митрополит Софийски”. Поста екзарх преминава към Доростолски и Червенски митр. Михаил (Чавдаров), макар че реално управлението на БПЦ се концентрира в ръцете на митрополитите Паисий и Кирил (бъдещият патриарх).[38] Митр. Стефан е свален от Синода и от Софийската катедра. Има документи, потвърждаващи, че заседанието на Синода е било добре режисиран спектакъл, чието изпълнение е било възложено от държавните власти в България на Паисий и Кирил, към които се присъединява и митр. Филарет. Решението на Синода е утвърдено от правителството още на 10 септември. Според един от пунктовете на това постановление, на бившия екзарх е забранено да пътува в чужбина. Разрешавали са се само пътувания до СССР – за лечение и посещение на манастири.[39]

Митр. Стефан късно разбира своята грешка. Известно време той се опитва да се помири със Синода. Обещава компромиси, опитва да се договори с Димитров и с Коларов[40] (с последния беседва на 30 октомври). При това се основава на някакви договорености с патриарх Алексий, който уж му бил обещал да го назначи за екзарх на Западна Европа или да го постави на Одеската катедра.[41] В даден момент българското ръководство не е изключвало възможността да разреши на митр. Стефан да замине за СССР. Коларов даже казал на бившият екзарх „… те са богати и ще Ви дадат всичко”. Митр. Стефан обаче се отказва от заминаването, тъй като вероятно разчита, че правата му ще бъдат възстановени в България,[42] още повече, че по-нататъшните му опити да се договори с Руската църква и съветското правителство не се увенчават с успех. В тях той стига даже до заместник-председателя на Съвета на народните комисари на СССР, В. М. Молотов, когото моли да подпомогне заминаването му в Русия и приемането му в Руската църква. От своя страна, съветското правителство, опирайки се на нежеланието на самата Руска църква да приеме митр. Стефан, му гарантира само място на покой в някой от руските манастири.

Самият митр. Стефан в определен момент е съгласен да иде в руски манастир, и даже моли това да е „Новия Атон”, въпреки че манастирът не е бил действащ. Въпросът за възможността митр. Стефан да бъде заселен в Русия се разглежда в Съвета по делата на РПЦ. Изслушано е мнението на патриарх Алексий и на митр. Николай (Ярушевич). Последният не изключва тази възможност, опирайки се на съществуващи прецеденти. Като място за преживяване на посрамения йерарх той предлага Псковско-Печорския манастир, Троице-Сергиевата лавра или манастира в Мцхет (Грузия), след договорка с Грузинския патриарх, въпреки че като най-добро място за бившия екзарх той смята Почаевската лавра, тъй като е далеч от столицата и се отличава с добро икономическо положение.[43]

От своя страна Съветът по делата на РПЦ се изказа срещу Почаевския манастир, тъй като има опасенията, че сред местните монаси митр. Стефан ще намери „агенти за връзка с поддръжници в емиграция”. Добър вариант за Съвета би било поместването на митр. Стефан в Ташкент, въпреки че такова „решение” на проблема би могло да се превърне в международен скандал, но против Мцхет Съвета не възразява.[44] Разбира се, настаняването в Грузия също би било заточение, макар и не толкова явно, в сравнение със Средна Азия.

Митр. Стефан смята, че Московската патриаршия го е предала. Октомври 1948 г. той говори за това с прот. Николай Колчицки по време на неговата визита в България. Прот. Н. Колчицки обаче му казва, че неговата оставка е вътрешно дело на Българската църква и Руската църква не може да се меси в тази работа.[45] Обидата на митр. Стефан обаче не е съвсем справедлива. Патриарх Алексий, от своя страна, се опитва да облекчи участта на бившият екзарх и ходатайства за настаняването му в Почаевския манастир пред Карпов.[46] Това че ходатайството му не е било успешно, не е негова вина.

Въпросът за изселването на митр. Стефан от София е решен през септември 1948 г.[47] Ноември 1948 г. е предписано той да бъде заселен в с. Баня, Карловско, Пловдивска област. Прот. Г. Шавелски си спомня, че митрополитът се опитва да не се подчини на правителственото изискване и е докаран в мястото на заточението си едва с помощта на милицията. Тук му е предоставена малка къща с една стая. В двете съседни къщички се заселват двамата му прислужници, които очевидно, по съвместителство, са и осведомители на специалните служби. Най-близкият православен храм се намира на километър от дома на митрополита.[48]

В свое писмо до архиеп. Серафим (Соболев) от 25.11.1948 г. митр. Стефан пише: „Вече съм в изгнание! Вчера ме заставиха да се заселя тук при най-тежки обстоятелства. Къщата, в която ме заселиха, разбира се, против моята воля, е почти необитаема: в нея няма вода, осветление, отопление и никакви принадлежности за спалня и кухня. Нездравият въздух мирише и съм лишен от най елементарни удобства. Аз, значи, съм на заточение и то какво![49] Молете се за мен, защото съм в такова състояние, че мога да очаквам и неочаквана смърт. Хиляди пъти бих предпочел да умра, нежели да живея в такава обстановка. За почивка и дума не може да става, защото няма възможност. Студът и неудобствата отнемат и последната минута почивка. Молете се, молете се на Бога да бъде Неговата воля!”.[50] Много тежко за митрополита е и това, че са му отнели библиотеката, архива и личната кореспонденция от кабинета. При това, очевидно, той до последния момент не е вярвал, че ще бъде изпратен на заточение, поради което не успява да вземе със себе си и необходимите вещи.[51]

Скоро след събитията прот. Г. Шавелски пише: „Съвсем доскоро не го побирали дворци, а сега трябва да се задоволява с една стаичка; тогава не го удовлетворявали стотици хиляди левове, … а сега трябва да отчита всеки лев, за да не остане без пари. Луксозният автомобил му е отнет и за придвижване са му останали само собствените нозе… По-рано, без няколко архиереи и сонм свещеници, не извършвал богослужение, а сега, без разрешение на Пловдивският митрополит – негов бивш подчинен – не може да извърши нито една служба. За бившия екзарх настоящото му положение е велико изпитание, напомнящо самотно заключение, отърваващо го от светската суета, която услаждала предишния му живот”. Според прот. Г. Шавелски, митр. Стефан е могъл да претендира за достойни условия за живот, но той не е използвал тази възможност, надявайки се на скорошно връщане по върховете на църковната власт.[52] Действително, в следващите години той се опитва да се завърне към църковно-административната дейност.[53] В последствие бившият екзарх се примирява с положението си, започва да пише мемоари[54] и да се домогва до промяна на местожителството си. Съгласен е да го преместят в Пловдив. Като аргумент изтъква необходимостта да живее близо до някой храм и пункт за медицинска помощ.[55] Така обаче и не дочаква подобрение на участта си. Митр. Стефан умира в изгнание, на 14.5.1957 г.

Така Московското съвещание от 1948 г. се превръща в последното важно събитие в църковната му кариера. С достатъчна доза увереност можем да кажем, че позицията на митрополита в навечерието на мероприятието е причината Московска патриаршия да придаде на въпроса за икуменизма голямо значение и да съумее да се подготви за полемика. Следвоенната съдба на митр. Стефан за пореден път потвърждава и факта на църковната несвобода в страните със съветско влияние. Действително, 1948 г. е била ознаменувана с нови преследвания на Църквата в СССР, а през 1949 г. започват и нови пълноценни антицърковни кампании. Съдбата на митр. Стефан е естествена за един период, когато мнението на даден свещенослужител, което не е съвпадало с линията на партията, го е заплашвало с пълно отстраняване от църковния живот.

Превод: свещ. Петър Петров


 

Кострюков, А. А. „Экзарх Болгарской Церкви Митрополит Стефан и Московская Патриархия” – В: Вестник ПСТГУ. ІІ. История, История Русской Православной Церкви, 5 (54), 2013, с. 31-43 (бел. прев.).

[1] Виж: Бълхова, М. „Болгарская Православная Церковь (1945-1953): роль Экзарха Стефана в возрождении Церкви” – В: Государство, религия, церковь в России и за рубежом, 2, 2009, с. 191-214; Бълхова, М. „Экзарх Стефан и новая власть: примирение и противостояние” – В: Церковь в истории Росии, 8, М.: „Россииская академия наук. Институт Россииской истории” 2009, с. 378-387; Бойкикева, А. Болгарская Православная Церковь. Исторический очерк, С. 2005, с. 180-182; Йованович, М. Русская эмиграция на Балканах 1920-1940, М. 2005; Калканджиева, Д. Българската Православна Църква и държавата 1944-1953, С. 1997; Косик, В. „Русская Церковь в Болгарии (1940-1950-е года)” – В: Славяноведение, 6, 2003; Лазов, Д. Екзарх Стефан І: живот, апостолство и творчество, С. 1947; Пантев, А. и др. 100-те най-влиятелни българи в нашата история, С. 1997; Шкаровский, М. История русской церковной эмиграции, СПб. 2009, с. 52-91.
[2] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 194.
[3] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, л. 132, 216, 222.
[4] Пак там, д. 16, л. 128.
[5] Виж: Йованович, М. Цит. съч., с. 123.
[6] Виж: Шкаровский, М. Цит. съч, с. 62, 63; Бойкикева, Л. Цит. съч, с. 178, 179.
[7] Виж, например: Стефан, митр. „Нелзя больше молчать” – В: Церковная жизнь, 2, 1938, с. 25-26.
[8] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 132, л. 220.
[9] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 195.
[10] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 132, л. 205. Курсивът е в документа.
[11] ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, с. 677.
[12] Виж: Бойкикева, Л. Болгарская…, с. 178.
[13] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 16, л. 128, 142.
[14] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 195.
[15] ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 672.
[16] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 16, л. 126, 127.
[17] Виж: Шпиллер, И. Воспоминания об о. Всеволоде Шпиллере, М. 21995, с. 34.
Автор на карикатурата е Илия Бешков, а оригиналният надпис гласи: „Връбница. Срещнаха се без да се познаят” (бел. прев.).
[18] ГА РФ, 6991, оп. 1, д. 418, л. 21, 22.
[19] Пак там, л. 26, 27.
[20] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 63.
[21] Пак там, л. 43, 47.
[22] Пак там, л. 34, 35.
[23] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 36, 37.
[24] Отговорът на патриарх Алексий на писмото на митр. Стефан не предизвиква възражения и може да бъде изпратено на адресата” – пише, например, заместникът на външните работи В. Зорин до заместник председателя на Съвета по делата на РПЦ С. Белушев през пролетта на 1948 г. Виж: Пак там, л. 40.
[25] Пак там, л. 102.
[26] Виж: ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 13, л. 5, 8.
[27] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 103.
[28] Повече за това виж в: Кострюков, А. „Предпосылки участия архиепископа Серафима (Соболева) во Всеправославном совещани 1948 года” – В: Вестник ПСТГУ, Серия ІІ, 2 (35), 2010, с. 58-59.
[29] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 94, 95.
[30] Пак там, л. 81, 92, 177.
[31] Виж: Бълхова, М. Экзарх Стефан и новая власть…, с. 385.
[32] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 202.
[33] ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 686.
[34] Пак там.
[35] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 419, л. 198, 199.
[36] Пак там, л. 10, ф. 1486, оп. 1, д. 8, с. 686.
[37] Пак там, л. 10, 11. Виж също: Бълхова, М. Болгарская…, с. 203.
[38] Пак там, ф. 6991, оп. 1, д. 419, л. 6, 15.
[39] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 203.
[40] Виж: Писма Патриарха Алексия І в Совет по делам Русской Православной Церкви при Совете народных комиссаров. Совете министров СССР. 1945-1953 гг., М. 2009, с. 408.
[41] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, д. 419, л. 15, 191, 197.
[42] Пак там, л. 179.
[43] Пак там, л. 24, 72.
[44] Пак там, л. 24.
[45] Пак там, л. 70.
[46] Виж: Писма…, с. 409.
[47] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 203.
[48] ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 668.
[49] Така е в текста.
[50] ГА РФ, ф. 6991, оп. 1, л. 419, 194. Запазена е ортографията в документа [т. е. руският език на автора].
[51] Виж: Бълхова, М. Болгарская…, с. 203.
[52] ГА РФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 688.
[53] Виж: Писма…, с. 476.
[54] ГА РФ, ф. 1486, оп 1, д. 8, л. 691.
[55] Виж: Писма…, с. 103, 104.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wr6ky 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме