Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Системата” и достойнството на личността

Петък, 21 Октомври 2016 Написана от Переяславо-Хмелницки и Вишневски митр. Александър (Драбинко)

Metr Aleksandr DrabinkoКогато обсъждах с организаторите на тази конференция темата за моето изложение, ме посъветваха да следвам строго академичен формат. Например, да разкажа за доверието към Бога в богословието на митр. Антоний (Блум). Какво пък, прекрасна тема, и предполагам, че именно нея щях да избера за този доклад, ако сред централните теми на тези Четения не присъстваше думата достойнство, което ме провокира да взема отношение. Ние, православните, сме без съмнение надарени хора. Надарени не в смисъл, че нашата природа притежава някакви присъщи само на нас, православните, таланти. Нашата надареност има друг характер. Надарени сме поради онова, с което сме дарени. Надарени сме с най-древното църковно предание и… Тук, може би, очаквате традиционния завършек на православната мисъл: макар и ние, православните, да сме недостойни за този велик дар… А след това по известната богословска „схема”: кратко встъпление за нашето недостойнство и основната част, която да е посветена на уникалната ни православна идентичност. Но днес няма смисъл да се разговаря на тази тема. Нашето богословие е прекрасно. Но уви, нашият реален църковен живот често тече обратно и на православното богословие, и на евангелските заповеди. На книжните рафтове на нашите образовани монаси, свещеници и просветени владици може да се открият немалко чудесни книги. Творенията на светите Отци, изследвания по патристика и канонично право, трудове по аскетика. В съвременните клерикални библиотеки присъства и Библията. Нерядко като скъпо издание или в обков. Понякога с илюстрации и дори с популярни научни коментари. Но ето къде е бедата. Въпреки всички тези богоносни и прекрасни книги, в нашия реален живот често тържествуват отношения, които не могат по никакъв начин да бъдат оправдани в светлината на Евангелието, учението на Отците или каноничната традиция.

„Системата“

В своя пръв завършен роман Портрет на художника като млад класикът на англо-ирландската литература Джеймс Джойс разказва за превръщането на религиозната личност в художествена, на фанатично вярващия римокатолик – в човек, за когото изкуството се превръща в религия. Романът е полуавтобиографичен и е написан въз основа на житейския опит на самия Джойс. Както е известно, той е човек, прекъснал всяка връзка с римокатолицизма. Макар и получил йезуитско образование, бъдещият писател отказва да приеме свещенически сан и след завършване на колежа напуска и Църквата, провокирайки обществото с пренебрежението си към традиционния римокатолически морал (по-конкретно, с отказа да сключи църковен брак с жена си). Каква е причината за разрива на Джойс с Римокатолическата църква? Отговорът може да се прочете в споменатия роман, където е описано обучението на главния герой в йезуитския колеж. Както и с много руски революционери, за Джойс отблъскването от религията е обусловено от опита, получен зад стените на богословското училище.

„Системата”. През 90-те този термин беше разпространен в московските духовни училища от влезлите в Църквата бивши неформали. Тук има аналогия с термина система в речника на хипитата или наркоманите. Системата е затворено пространство със свои корпоративни правила. Всяка затворена контракултурна среда е „система”.

„Аз съм в системата”, говорят или пишат в смс студенти и преподаватели в семинарията, когато искат да съобщят на своя събеседник, че са в духовно училище. „Не се вписа в системата” – казват за студента, който по някакви причини не успява да намери общ език със семинарското ръководство. И тук пред нас се разкрива още един, вече по-печален, смисъл на термина. „Системата – пише анонимен автор в интернет-обществото „Бурсаки” – е ред, обусловен от правила; закономерно разположени части в определена връзка помежду им. Но когато тези части са живи хора, а се опитват да изградят отношенията помежду им по подобието на шестоъгълници в механизъм, от това няма да излезе нищо добро”.

Духовните училища са насочени към възпитанието на бъдещите църковни пастири, а не на някакви „специалисти в областта на богословието”. Ето защо най-важната задача на нашите семинарии и академии е въцърковяването на личността, приобщаването на студентите не само към определено теоретично знание, а към съвсем конкретен – църковен – начин на живот. Едновременно с това, както вярно сочи митр. Иларион (Алфеев), „пръчката не може да направи никого благочестив”. Както казва поговорката, „невольник – не богомольник” (несвободният не може да се моли на Бога). Принудителното участие в богослужението и молитвата вместо да укрепи вярата на човека, може да я отслаби или унищожи. А още повече принудителните изповед и причастие. Но това се практикува в някои от нашите духовни училища… Ще кажа направо: нито принудителното посещение на богослужение, нито дисциплината, основана на страха пред ръководството, нито поощряването на доносничеството и човекоугодничеството, нито принудителните „самостоятелни” занятия в задушните класове – нито едно от тези неща не допринася за развитието на религиозността сред учениците в духовните училища. По-скоро обратно”.[1]

Революцията на достойнството

Свободата винаги е риск. Затова винаги, във всички исторически епохи, са се намирали хора, които желаят да ограничат човешката свобода, да направят хората „по-правилни” и „щастливи”. Но ако несвободата извън стените на Църквата все още може да бъде обоснована с някакви, дори несъстоятелни, философски и политически концепции, то „принудата към спасение” или насилието над личността вътре в Църквата винаги е било не само глупост, но и светотатство. Тъй като всеки, който проповядва или практикува несвобода в Христовата Църквата, отхвърля тайната на Кръста. Отхвърля този удивителен, запазил човешката свобода начин, чрез който Бог спасява човека и света.

Революцията през 2014 г. неслучайно получи названието „революция на достойнството”. Режимът на Янукович бе грабителски, а за неговото падане допринесе без съмнение престъпната икономическа политика, разоряваща средната класа. Но непосредствената причина, която подбуди хората да излязат на улицата, беше унижаването на достойнството на човешката личност от страна на властта. Милиони излязоха на Майдана, тъй като бяха оскърбени от това, че режимът на Янукович узурпира тяхното право на цивилизационно самоопределение, потъпка гражданските им права и лично достойнство.

В света има немалко революции, претендиращи да възстановяват потъпканото достойнство на народа или личността. Но истинската Революция на Достойнството се е състояла веднъж и завинаги, когато преди две хиляди години Бог спаси човека, умирайки на Кръста, защото всеки друг начин на спасение би ограничил човешката свобода.

Бог е неподвластен на законите. В това число и на закона за „всемирната жертвеност”. Иисус Христос не е бил длъжен да умира за нашето спасение. Той не е бил принуждаван да направи това от някой, който оказва натиск върху Неговата личност, нито от някакъв космически закон или представи за справедливост или милосърдие. Бог е бил свободен да избере всеки начин за спасението на човешкия род. Той е могъл да ни спаси и с дума. Една дума на Господа Вседържител би била достатъчна, за да принуди всеки от нас да изостави злото и да се прилепи завинаги към доброто.

Бог обаче избира друг път. Става човек, за да ни спаси от вътрешността на човешкото битие. Да спаси човека, без да нарушава границите на неговата свобода. Бог е творецът на нашата свобода. Парадоксът обаче на християнското Откровение е в това, че Бог се открива в нас едновременно като Вседържител и като Този, който доброволно прие върху Себе си да бъде безсилен пред свободата на тварните същества. По точния образ на Владимир Лоски, Бог е подобен на плах просяк: „бедняк, просещ подаяние на любов пред дверите на душата, който никога не дръзва да ги разбие”.[2]

Точката на разцърковяване

И така, Бог като просяк стои пред вратите на човешката душа. А ние, хората на Църквата? Разбирам, че форматът „научна конференция” предполага по-прецизирана система за изложение на мисълта. Но има ситуации, когато единственият начин да се внесе яснота е да се поставят най-простите и същевременно най-болезнени въпроси.

Една от главните съблазни на държавата е да нарушава правото на достойнство на човешката личност, да не позволява на личността да изгражда свои взаимоотношения с държавата като равноправен субект. А Църквата? Когато ни се налага да обосновем независимостта на Църквата от държавата, обикновено припомняме известните думи на ап. Павел, че Църквата е Тяло Христово (1 Кор. 12:27). „Природата на Църквата е различна от тази на държавата”, твърдим ние. „Животът на държавата протича според земните социологически закони, а този на Църквата – като Тяло Христово – е подчинен на законите на вечността”. Но винаги ли нашият църковен живот протича според тази богословска формула? Човекът е немощен. Достойнството на личността се пази от държавните закони. И въпреки това държавата, държавният апарат почти винаги се стреми към поглъщане на личността и нарушаване на нейните права. Достойнството на личността се охранява също и в Църквата. Пази се нейното вероучение и базираното на римското право църковно-канонично предание. Но и тук, в църковното общество, поради същата греховна немощ на човека нерядко правата и достойнството на личността биват потъпквани.

Както вече казахме, системата е понятие, употребявано предимно за духовните училища. Но съществува и разширено значение на термина. „Системата – пише вече цитираният безименен автор – е голям симулатор на църковната система като цяло и, преминавайки през него, вече може да определиш категорично и без илюзии дали да станеш или да не станеш свещенослужител”. Така семинарията се превръща в място не само за образование и възпитание, но и място, където се случват печални метаморфози на човешката душа. „Не веднъж срещах студенти от духовните академии и семинарии, – твърди митр. Иларион – които ми казваха нещо подобно на това: „Дойдохме тук с такава вяра, с такъв огън, такава любов към Бога, преданост към Църквата, горещо желание да учим. Тук всички загубихме! Станахме циници, за които няма нищо свято!”.[3] Мога да потвърдя тези думи: неведнъж лично съм чувал подобни признания.

Повратна точка за разцърковяване на Стивън Дедалус – този alter ego на Джойс – е проповедта на един проповедник в йезуитския колеж, безжалостно описващ как ще се мъчат грешниците в ада. Образът причинява на Стивън почти физическо страдание. „Неговата духовна борба е била за приемането или отхвърлянето на този сведен към системата отвъден свят. В края на краищата той го отхвърля”.[4]

Точката на разцърковяване за много възпитаници на духовните училища стават болестите, така откровено описани от митр. Иларион: дисциплина, която се основава на страх от началството, доносничество и клеветене. Както випускник на Московската духовна семинария, обучавал се в нея и живял в Свето-Троицката Сергиева Лавра, мога да свидетелствам, че горчивите думи, за съжаление, имат основание. Те са характерни, уви, и за Киевска духовна семинария и академия, която също съм завършил. Немалко учили и учащи се в киевските духовни училища могат с чиста съвест да се нарекат вярващи, църковни хора. А сред завършилите КДА лично познавам много свещеници и църковни служители, които достойно преминаха всички изпитания, излизайки възмъжали от духовната школа, отговорни и устояли във вярата си и начина на живот християни. И все пак, както лично аз, така и много други църковни хора много добре знаят, че „системата” е международно явление, а киевските духовни школи, уви, не са изключение от нея.

„Система” или „систематично нарушаване на дисциплината”?

Ще приведа само един пример. Неотдавна в КДС се случи нещо, което придоби широка известност заради реакциите в социалните мрежи и медиите. В началото на годината в академичния храм „Рождество Богородично” възпитаникът от 4 кл. на КДС Сергей Задорожний произнесе проповед, посветена на проблема за доносничеството в духовните училища. Още на следващия ден на стената за обяви бе окачена заповед на ректора: „Сергей Задорожний, възпитаник в 4 кл. на Киевската духовна семинария да бъде отчислен поради систематично нарушаване на дисциплината”.

Не искам това да прозвучи като обвинение към епископа-ректор на Киевската семинария Високопреосвещения митр. на Бориспол Антоний, който днес има нелеката задача да реформира това духовно училище. Студентът действително е създал повод за административно наказание. „По установена традиция възпитаникът на семинарията трябва в началото на покаже своята проповед в писмен вид на преподавателя, а едва след това, като получи благословение, устно да я преразкаже от амвона на храма. Студентът обаче се изхитрил: предал на учителя друг текст, който преминал през академичната цензура. Но като излязъл на амвона, произнесъл реч за доносничеството като проблем в живота на духовните училища”.[5] Но нима не можело да бъде избрана друга, по-хуманна мярка за студента, осмелил се да каже на глас своето мнение за живота в духовната школа – дори да е грешно от гледна точка на администрацията?

„Ние всички прекрасно знаем – преразказа след това в социалните мрежи своята проповед Сергей Задорожни, как учат възпитаниците на подлост. Измежду учащите се избират любимци. Дава им се да разберат, че те се ползват с особено доверие от началството. Помагат им в учението и дори в личния живот. С времето, по време на някой разговор, ловко им задават два-три въпроса, с чийто отговор ученикът всъщност описва всичко, случило се в клас, или разказва какво е направил един или друг студент. А когато започне да го гризе съвестта, се успокоява, че това е станало случайно, а не нарочно – това е в най-добрите случаи. А има и такива студенти, които смятат това за послушание и издигат тази подлост почти до висотата на добродетел. Те не разбират, че послушанието, което е в разрез със съвестта и Евангелието, не само, че не принася полза, но е погубващо за човека”.[6]

Какъв свещеник може да стане от семинарист, свикнал с такива неща като страх пред началството, клеветене и доносничество? Няма ли да пожелае такъв човек, свикнал на гладен живот и унижения, да получи материална и психологическа „компенсация”, след като бъде ръкоположен за свещеник и изпратен на служение в енория? Няма ли да се появи у него желание да превърне своята енория в микромодел на „системата”, в която е бил възпитан? И най-важното: няма ли да пристъпи към свещеническото служение като духовен инвалид, с проядена от цинизма душа?

Разбирам, че думите ми могат да се сторят някому твърде радикални. Но този въпрос за мен има и лично измерение. През 1997 г., като възпитаник в 4 кл. на МДА, заедно с другите ученици от курса, протестирахме срещу предубеденото отношение към нас (както смятахме) на инспектора на семинарията. Нашият протест бе масов и исканията ни – удовлетворени. С решение на епископа-ректор 4 кл. премина на подчинение от семинарията към инспектора на академията. Едновременно с това ни бе съобщено – на мен, както и на други участници в тези паметни за нас събития, че шансове да продължим обучението си Московската академия все още съществуват, но не са безспорни… (Трябва да отбележа, че за щастие завърших академията – наистина, не в Москва, а в Киев и там имах щастието да се срещна с Блажения митр. Владимир. Но всеки път, когато чувам подобни истории, си мисля, че съдбата ми би могла да се развие различно за мен и моите съвипускници от МДА).

Христос, Евангелието и Евхаристията

Църковният живот не може да се гради върху анархията. Както не може да се гради и на лъжливо разбрания демократизъм. (Както, например, се случва през 20-те в Украинската автономна православна църква, където под прикритието на т. нар. „съборо-управление” възтържествува духът на секуларизма). Но „административната система” също не може да бъде основата на църковното единство. Църквата не може да е аналог на известна партия, където под прикритие на принципа за „демократическия централизъм” бяха подтиснати всички прояви на демокрацията. Църквата не може да бъде „система”. По своята природа тя е жив – телесен – организъм, който живее по начина, зададен му от неговата глава: Христос.

Бог дойде в образа на раб, а не на монарх. На слуга, а не на господар. Христос иска от човека абсолютна вярност към истината. Изисква, а понякога прави това и в крайно недипломатични форми, човекът да не е равнодушен към истината, да я търси самоотвержено, и, ако я намери, да ѝ остане верен пред лицето на всички изпитания. Но властта на Христос над апостолите не е била деспотична. Христос не е тиранин. Не е изисквал от учениците Си да бъдат „част” от някакво „божествено цяло”, не ги е превръщал в инструмент за възтържествуването на Неговите идеи и проповеди. Господ е избрал учениците Си от света и по силата на това избраничество те станали „не от света”, който ги ненавижда (Иоан 15:19). Но нима на някой от нас би се обърнал езика да нарече апостолската община „система”? Нима апостолите са механични елементи в общината, възглавявана от Христос?

Когато разсъждаваш по тема, която истински те вълнува, е много трудно да сдържаш емоциите си и да говориш кратко. Затова моля аудиторията за извинение, че оценъчната част на моя доклад се оказа така пространна. Говорихме за „системата” и бедите, които тя донесе на нашия църковен живот. Какво предлагате? – ще попитате вие. Как да изградим нашия църковен живот така, че той да не бъде разрушаван от анархически импулси, но и да не се превърне в задушаваща и разрушаваща човешкото достойнство и свобода „система”?

Според моето дълбоко убеждение, спасението от „системата” не е в бунта или в църковната революция. Както показва историята, повечето подобни социални сътресения най-често водят до възстановяване на предишното състояние на нещата. Но къде тогава да търсим онази система на отношения, която би могла да разруши „системата”, без да разруши Църквата и нейната древна традиция?

Отговорът е в две думи: Евангелие и Евхаристия. Евангелието ни открива простотата и прозрачността на отношенията между хората. Открива любовта като единствено отношение, което може действително да свързва – в Бога – различните личности. А Евхаристията открива служението или съ-служението като единствен тип отношения, който е подходящ за отношенията между епископите, свещениците и евхаристийното събрание.

Ние сме свикнали да възприемаме свещеника като отделна фигура, „взета” или „избрана” от профанния свят, и поради своята отделеност – сакрална. Но Евхаристията и начинът на живот, който се разкрива в нея, не дава повод за подобно разделение на свещенство и прост (чети: профанен) народ. Епископът или свещеникът е предстоятел. Но той предстои пред Бога не само от свое лице, но и от лицето на цялата община. Епископът или свещеникът, каквито ги виждаме в Евхаристията, е по-скоро баща, отколкото господар. Говорейки метафорично, можем да го наречем и Божи сервитьор или, за да изберем дразнеща ухото дума – Божи слуга. Но църквата, в която той служи, съвсем не е частен клуб, не е негова частна територия. Този, който урежда трапезата – или, за да събудим скучаещите ни слушатели с този необичаен образ – собственикът на ресторанта, е Самият Бог.

Помнейки това и като постоянно изпитваме съвестта си пред лицето на Евангелието, ние всички имаме шанса безконфликтно, но окончателно и необратимо да изгоним духа на „системата” от нашия църковен живот. „Системата” се появява там, където в църковния живот намалява присъствието на Христос. Достатъчно е обаче да обърнем своя поглед и живот към Христос и изглеждащата така всесилна „система” изчезва: Яко исчезает дим… яко тает воск от лица огня.

Превод: Златина Иванова


 

Александр (Драбинко), митр. Переяслав-Хмельницкий и Вишневский „Система и достойнство личности” – В: Киевская Русь. Текст на доклад, изнесен пред международните Успенски четения, Киев, 29 септември 2016 г. (бел. прев.).

[1] „Проблемы и задачи русской православной духовной школы. Доклад на консультации православных богословских школ в Белградском университете (Сербия), 16-24 августа 1997 г.” – В: Иларион (Алфеев), еп. Керченский Православное богословие на рубеже эпох, К.: „Дух і літера”, 22002, с. 256-257.
[2] Лосский, В. Н. Догматическое богословие, М. 2009, с. 428.
[3] Пос. съч, с. 257-258.
[4] Феррел, Д. Т. „Предисловие” – В: Джойс, Д. Портрет художника в юности, пер. Виктор Франк, Napoli: “Edizioni scientifiche italiane” 1968, с. XIII.
[5] Ромашко, К. „Почему студент, изобличающий доносительство, не может стать священником” – В: Деловая столица, 17 февраля 2015 г.
[6] Пак там.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wqrhc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме