Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 14

Понеделник, 17 Октомври 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovНа тръгване от манастира взех книгата Сутрешна молитва, която старецът бе написал по време на уединения си живот на Света гора в Карулия. На тази молитва той посвещаваше почти час. Тръгнах си вдъхновен, което дължах на стареца. То се отрази и в трите писма, които изпратих по-късно на него, на о. Кирил и на о. Зосима-Захария. Ще ги поместя тук, за да покажа духовното състояние, в което пребивавах в онези дни. Те са написани на езика и с изразите, които тогава използвах.

Едеса, 18 юли 1978 г.

Многоуважаеми о. Софроний, благословете! По Вашите молитви преди няколко дни благополучно се върнах в Едеса. Благодаря Ви за гостоприемството и за искрената любов, която Вие и братята на Вашия манастир ми оказахте. Вярвам, че основаването и съществуването на манастира на св. Йоан Кръстител е Божие благословение. Вашата обител е изповядване на православието и проповед на подвижническия дух на нашата църква; свидетелство на Истината, която се пази в Църквата. Вярвам, че всяка света обител, която черпи вдъхновение и се ръководи от духа на Преданието, и всеки монах, умрял за света и възприел живота на предходните векове, сиреч живота по свещеното Предание, са най-голямото свидетелство, което може да се противопостави на светския дух, обхванал Църквата. Осмелявам се да кажа, че съществуването на дори един такъв манастир вече вдъхва жива надежда, че Църквата е жива, както и православието. Може би твърдението е дръзко, но е в същата степен и вярно. Смятам също, че съвременният свят се нуждае не толкова от познавачи на съчиненията на св. Отци, колкото от хора със светоотеческо мислене.

Както и предните пъти, открих във Вашия манастир апостолска простота, евангелско смирение, светоотечески живот. Братята приемат всички идващи с чиста любов и с неподправен интерес и това говори много, а именно, че любовта се е въплътила.

Помня Вашите наставления и се стремя да ги следвам. Желая своето спасение. Желая да предвкуся вечния живот, бъдещото блаженство. Умолявам Ви, отче, молете се за мен, за да се удостоя с Божията милост. Нека безкрайното Негово милосърдие просвети душата ми и да я доведе до божествената любов.

Благословете да умре в мен старият човек и да заживее в мен Христос.

Благословение и поклон от владиката.

С дълбоко уважение, архим. Йеротей (Влахос)

Едеса, 18 юли 1978 г.

Възлюбени брате в Христа, отче Кириле, благословете! Преди няколко дни се върнах в Едеса и чувствам необходимост с това писмо да изразя своята гореща благодарност за проявената по много начини към мен любов и неподправения искрен интерес, който, вярвам, е израз на живото общение в съкровеното Тяло Христово. Защото само този, който живее в Христовото Тяло, възприема в Светия Дух другите като членове на Тялото и укрепва всеки ден заради любовта и ползата.

И този път, както и предишния, почувствах във Вашия манастир блага промяна, която е невъзможно да опиша в едно писмо. Моля се само, тя да се запази в моята душа и да се превърне в благо, така че един ден и аз да се удостоя да се изобрази в мен Христос чрез Светия Дух. Присъствието на стареца, който носи Преданието, непрестанната уста на живителната молитва на манастира, любовта на братята ми помогнаха да преживея православието. Пиша кратко, за да не прозвучи излишно възторжено и моята искреност да не се приеме за ласкателство.

Моля за извинение за неудобствата, които Ви причиних, и топло благодаря за гостоприемството и искрената любов, и моля да се помолите за мен пред Господа. Писах на стареца, но и Вие му предайте моята почит, а също и любовта ми към всички братя с молба да ме споменават в молитвата.

С най-дълбока любов в Христос,

Архим. Йеротей (Влахос)

Едеса, 18 юли 1978 г.

Възлюбени брате в Христа, отче Зосима, благослови!

Наричам те брат и усещам дълбока близост помежду ни. Без да разбирам защо, те усещам като брат в тази света обител! Макар че вече писах на стареца и на о. Кирил, все пак сметнах за свой дълг да пиша и на теб, защото те обезпокоих и притесних повече от другите. Благодаря ти за проявената съпричастност. Многократно се уверих, че правиш всичко това от голяма любов, която все повече се съединява със саможертва. Виждах как често жертваш ценните часове на уединение и молитва в килията, за да прекараш с мен дълго време в беседа за Христос. И това само заради единия брат.

Моля те за прошка и ти благодаря за любовта. Сърцето ми, брате, е твърде хладно и безплодно, за да намери подходящите думи и да изрази благодарността ми. Вярвам обаче, че ти ще оцениш и простото желание да ти благодаря.

Пребиваването във Вашия манастир за пореден път бе голямо благо за мен. Ти ми каза, че нашите беседи не са били така благотворни, както предишния път, защото тогава сме били по-откровени. Случи се обаче тъкмо обратното. Получих много полезни неща, макар че не желаех да го показвам. Това, което сега пиша, не са само любезни думи и учтивост, защото, за щастие, в този смисъл аз съм грък.

Моли се за мен. Помоли и другите братя да се молят за моето преуспяване. Искам да стана не просто добър човек, без своенравия и т. н., а човек на Господа. Искам да престана да живея като индивид, като личност. Да умъртвя своята воля заради волята на Богочовека Иисус. Сега вече ясно разбирам, че най-полезно за мен е безмълвието в цялата дълбочина на неговото значение. Но различните грижи, в това число и църковни, по-скоро ми пречат, отколкото ми помагат. Разбира се, не е в тях причината, а в мен… Смятам Ви за щастливци, защото сте открили стареца и се избрали по-добрата част. Но не се оплаквам, защото и на мен Господ ми откри стареца с ясно посочване. Атмосферата на манастира и пустинята умилява и ми принася полза.

Светските грижи и църковно служение не ми помагат да плача, а безмълвието на пустинята и духът на светата обител са по-подходящото място да почувствам своята празнота и да плача за нея. Изглежда, че са ми нужни реки Вавилонски, както казва псалмопевецът: „При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион”. Наистина, споменът за небесния Сион поражда река от сълзи… Убедих се в това във Вашия манастир, особено когато се потапях в потока на божествената благодат по време на божествената Литургия.

Моли се за мен, отче Зосима.

С дълбоко братолюбие,

Архим. Йеротей (Влахос)

В същата година се запознах в манастира с една жена, филолог, която току ще бе завършила аспирантура и възнамеряваше да се върне в Гърция. Тя ми разказа за срещата си със стареца и голямата полза, която е получила от неговото учение, личност и съвети, които променили възгледите ѝ за Църквата. Ще разкажа някои от нейните впечатления, за да покажем как бащински се отнасяше старецът към поклонниците в манастира. Към всекиго имаше различен подход, отнасяше се към всеки човек като към неповторима личност. Онези, които бяха добре разположени към него, получаваха от тези разговори голяма полза. Винаги този мъдър в Господа мъж се раздаваше без остатък, саможертвено.

Свидетели на подобни случаи бяха много хора от всички краища на земята: клирици, монаси, учени и прости хора, студенти и ученици, семейни хора и деца, единоверци и иноверци, добре запознати с духовните въпроси, опитни в духовния живот и едва сега започващи или дори атеисти, светогорци и миряни. Всички си тръгваха от стареца с духовна полза. Те приемаха словото му и го следваха за спасение, независимо как живееха – в семейство или в манастир. Мнозина се възродиха духовно и много иноверци приеха православната вяра и получиха истинско знание за Бога. Ще разкажа само за най-ярките и показателни спомени. Стотици и хиляди хора могат да споделят подобни спомени за срещите си с приснопаметния старец.

„На Велики четвъртък пристигнахме в храма „Вси светии”, когато о. Софроний четеше първото Страстно евангелие. Влизайки в храма, видях един почтен и побелял батюшка, чийто библейски образ веднага прикова вниманието ми. Застинах на място и не можех да направя нито крачка. Старецът четеше Евангелието бавно, отчетливо и с разбиране. Никой даже не помръдваше. Тази картина дълбоко се запечата в паметта ми. На сутрешната трапеза старецът ме извика чрез една сестра. „Е как е, има ли у нас такива гърци?”, каза той, със сияещо подобно на слънце лице и с усмивка. Не можех да промълвя нито дума и само го гледах, но той ме гледаше внимателно. Отидохме с него в кабинета му, където той започна да се моли с вдигнати към небето ръце, след това седна и, усмихвайки се, отново ме погледна. Нямаше нужда нищо да му откривам. Той знаеше всичко!!! Започна да ме съветва…

След това често посещавах стареца в Есекс. По време на едно от тези посещения му разказах, че понякога чувствам силна тежест в гърдите, все едно цялата земя ме задушава. Старецът ми обясни, че това е понеже Англия не е православна страна и в града, където живея, никой около мен не се моли. В Гърция, напротив, звънят камбани, извършват се литургии, хората се молят и такава обстановка, такава среда помагат много на молитвата. Молитвата дразни дявола, предизвиква неговите вражески нападения и изкушения.

Старецът често ми казваше: „Вие сте част от нашето семейство”. И тъй като нямаше достатъчно място, живеех на чардака, над келиите на монахините. Много пъти, когато ме срещаше на улицата, по пътеката, която водеше към неговия дом, той ме питаше: „Къде живеете? В Небесния град [Урануполи]? Вие знаете, че наблизо е Света гора”. И показваше с посоха си своя дом. Един път ме взе със себе си на разходка. Говорех му колко съм неразумна, че живея светски, а братята в обителта живеят като ангели. В отговор старецът посочи отците, които бяха недалеч, и се пошегува: „Те са наразумни. Но вие ги обичате. И вие ли искате да станете неразумна”? И силно се засмя.

Друг път, когато бях много угнетена, той погледна към мен с духовен рентген и разбра състоянието ми. След това погледна нагоре към високоволтовия електрически кабел и ми каза: „Виждате ли тази птичка? Кацнала е на жицата. А знаете ли какво напрежение има там? Но на нея това не ѝ вреди. Така е и монахът. В душата му се води голяма борба, а за външните той изглежда много спокоен”.

Никога нямаше нужда да му казвам каквото и да било, защото той знаеше всичко и сам отговаряше на измъчващите ме въпроси, гледайки ме със своите искрящи и проницателни очи.

Веднъж, на празника Рождество Богородично, бях в много приповдигнато настроение. На закуска старецът се обърна към мен и изпя: „Рождество Твое, Богородице Дево, възвести радост на цялата вселена”. И особено натърти думата радост. След това се усмихна и седна на масата.

Всеки път, когато идваше време да напусна манастира, очите ми се пълнеха със сълзи. Старецът, гледайки ме, говореше така: „Нека има сълзи, от каквото и да са. Молете се да се обърнат в покаяние и молитва”.

Когато веднъж му казах, че не мога да запомня много от нещата, които чета (в Лествицата, Патерика, стареца Силуан), той ми каза: „Не е задължително да се помнят и разбират само с ума. Вашето сърце чувства прочетеното. То става ваша духовна храна, без да го разбирате”.

През март започнах да пиша своята докторска дисертация и август я завърших. В съзнанието ми бяха думите на стареца, който ме подкрепяше в работата: „Напишете я и всички ще бъдат във възторг от вас. Ще успеете”. Предадох дисертацията, без да я прочета нито веднъж, макар и да я написах веднага на английски език, който не знаех така добре. След това отидох в манастира, надявайки се да остана там толкова време, колкото исках. Но за съжаление поради назначена среща, трябваше да си тръгна.

На 16 септември, след обедната трапеза трябваше да си тръгна. През цялото време плачех, а той ми каза: „Така карате и нас да плачем”. Завърши трапезата по-рано от обичайното и отидохме в кабинета му. Там ни чакаше един от братята с букет рози. Старецът взе цветята и започна да маха бодлите. След това ми подаде букета с думите: „Премахнах пред вас всички прегради”.

Словото на стареца беше слово Божие. Изглеждаше, че чрез него говори Сам Господ. Никога не се усъмних в това”.

Тези и подобни на тях спомени свидетелстват за духовното ръководство на стареца. Хиляди хора се възродиха духовно благодарение на този преобразен човек, който разговаряше с хората винаги по богословски.

1979 г.

През лятото на 1978 г. много разговарях със стареца. Едновременно се проникнах от духа на манастира, като посещавах благочестивите и безмълвни служби с редуващо се четене на молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” и божествената Литургия, която се отслужваше в същата атмосфера на исихасткото предание.

Това въодушевление не ме напускаше и като се връщах в Гърция. Опитах се да следвам правилото на манастира във всекидневието си и в своето пастирско служение, живеейки в дома си в митрополията, благословен с присъствието на моя старец, митрополита на Едеса, Пела и Алмопия Калиник.

Приснопаметният Калиник се радваше, че общувам със стареца Софроний. Всеки път, когато се връщах, ме молеше да разкажа какво сме си говорили, за да се поучи и той. В известен смисъл и двамата бяхме ученици на стареца. Естествено, и отец Софроний ценеше монашеското съзнание на митрополит Калиник и благородната му любов, съчетана със свобода.

Веднъж, по време на молитва, ме посети странно чувство. Изплаших се: да не би това да е някакво състояние на прелест? Веднага написах писмо на стареца, в което с подробности описах изпитаното състояние и го помолих за съвет. След няколко дни, съвсем неочаквано, получих писмо от о. Софроний, което остана уникално в моя архив. По-късно разбрах, че старецът е бил дълбоко развълнуван, след като получил писмото ми: сложил го там, където обикновено се молел, за да се моли и за мен. По-долу ще поместя текста на писмото с две забележки. Първата е, че в него старецът всъщност описва своя собствен опит от времето, когато е живял в Париж и как попаднал на Света гора. У него се разпалила умната молитва, с която той вече не можел да живее в света. Тогава той се уединил на Света гора. Там св. Силуан засвидетелствал истинността на неговото преживяване. Именно в тази автобиографична перспектива следва да се чете и писмото на стареца. Втората забележка е, че старецът Софроний пише и ръководи хората през призмата на своя личен духовен опит, както са правили това всички свети отци, уважавайки същевременно свободата на събеседника. Открива пътя на духовния живот, без нищо да налага. Това е израз на онази благородна любов, която отличава всеки притежател на автентичното духовно познание и опит: свещеното богопознание. Поради тези причини и аз се реших да публикувам това писмо, молейки го, разбира се, за неговата молитва и застъпничество.

А ето и текста на писмото:

30 септември 1978 г.

Възлюбени в Христа брате и съслужителю, отче Йеротее! Днес получих Вашето писмо от 24 септември и веднага Ви отговарям, молейки Господа да дарува и на двама ни Своята милост. Отговарям Ви не като старец, но като брат и съслужител пред престола на всевишния Бог и Спасител.

Моето дълбоко уважение към о. Паисий ме кара да Ви посъветвам да последвате съветите му. Но тъй като Вие молите мене за помощ, за да преодолеете тези трудности, с които и аз се сблъсках преди половин век, ще си позволя да Ви изложа своите мисли. Говоря с Вас, изхождайки от собствения си опит. Съвсем не претендирам, че думите ми са от Бога, а, значи, и Вие не сте задължен да ги следвате.

Всичко, което се е случило с Вас по време на молитвата и след нея, приемете със страх, като Божие благословение. Всички, на които се дава тази молитва, преживяват същото, което и Вие. Самата молитва Ви учи как да постъпите. Аз заемам само ролята на брат и свидетел на брата… И така, Вие нямате желание да проповядвате, нямате разположение към светско общуване. Появило се е желание да отидете в манастир и т. н. Всичко това се ражда естествено в душата чрез молитвата, и душата познава всичко това по съвсем естествен начин, без каквото и да е външно ръководство. Вие постъпвате обаче правилно като търсите съвета на друг човек и желаете да получите свидетелство, че преживяното от Вас е Божия милост, а не игра на въображението. По принцип така е било винаги. Пречистата Дева Богородица отива при Елисавета, апостол Павел – в Йерусалим, а нашите свети Отци ни съветват да питаме тези, на които се доверяваме.

Ще ви кажа: не е възможно да се съчетае тази молитва с активността в света. Вероятно сте чувал за епископ Теофан Затворник, автор на множество аскетични съчинения, който в миналия век оставил епископската си катедра и с благословението на Св. Синод на Руската църква се оттеглил в манастир. Както пиша и аз в своята книга за стареца Силуан и в статията „За основите на православната аскетика”, умът, който твори молитвата в сърцето, не може и не бива да се отвлича от нищо друго. Няма нищо по-важно и по-нужно от молитвата. Научните трудове трябва да се изоставят, защото те не дават истинско познание за Бога, но само познание за това, което казват за Него. Вътрешната молитва не се съвместява със светската дейност, колкото и полезна да е тя. Затова и у вас няма желание да проповядвате. Сърцето и умът се отвръщат даже от пастирското служение. Какво да Ви кажа още? Излизането от света става единствено потребното. И така, случващото се с Вас не е въображение на блуждаещ ум. Не. А Божи призив: призвание към най-трудния и пълен със страдания живот чрез дълбокото покаяние, необходимо за нашето спасение. Нека Вашето сърце не се смущава от думите ми – не е ли това греховен „духовен егоизъм”? Не, не е. По-скоро трябва да мислите така: ако сам пребивавам в тъмнината на незнанието по отношение на пътя на спасението, то как ще помогна за спасението на ближния? Господ е казал: „Лекарю, изцели се сам…”. Ако сам съм роб на страстите, как мога да избавя други от тях? И т. н., и т. н.

Ако Господ благослови, след много години, когато познаете колко милостив е Той, тогава и Вие ще се окажете полезен за братята. Но за това не бива да мислите в началото на пътя. Сега Ви предстои само едно – покаяние. Покаяние, което в нашия живот няма край, защото неговият край би означавал пълно уподобяване на Христос.

И така, ако приемете моите думи, ще поговорим за практическото достигане на Вашата цел. Надявам се да можете да измолите от Вашия владика и благодетел да Ви даде своето архиерейско благословение за такъв покаен труд в бедност и смирение. Не си стройте сега килии, нито се грижете за основаване на монашеско братство, за да не губите скъпоценното време на Божието посещение.

Търсете и ще получите. Доколкото е възможно не се бавете, така съветва св. Йоан Лествичник. Бъдете сигурен, че оставайки в света не може да запазите вътрешната молитва, която сега Ви е дадена.

Простете ме. Молете се за мен.

Моля Господа, да Ви удостои със Своята милост.

С братска любов, а. Софроний

ПП. Няма ли да бъде Света гора най-подходящото място за Вас, както беше и за мен някога? Да Ви помогне Бог и Пресвета Богородица. И отново да повторя – моят съвет е само теоретичен, а следователно Вие не сте задължен да го следвате. Мир от нашия Господ Иисус Христос. А. С.

Постъпих според съвета на стареца, но приснопаметният Калиник не пожела да ме пусне. Той ми каза: „Моля те, на прави това. Аз ти оставих пълна свобода да правиш всичко, което искаш, но живей тук, с мен”. И така не получих благословението, за което говореше старецът. Съобщих му за това и той се съгласи, тъй като неговите думи не ме „връзваха”.

Построих си малка къща недалеч от Едеса, близо до малкия параклис на пророк Илия и прекарвах своето всекидневие между това тихо прибежище и митрополията, опитвайки се живея колкото може по-уединено. Но молитвите на стареца „запалиха огъня” на вътрешната молитва. Писах му за това. Зимата на 1978-1979 г. по неговите молитви и по молитвите на митр. Калиник бе наистина Божи дар за мен.

През лятото на 1979 г. пристигнах в манастира в Есекс. Там отношенията ни със стареца се задълбочиха още повече. Читателят ще се убеди, че голяма част от неговите поучения са посветени на молитвата и вътрешното състояние на душата. През онова лято той ме прие с голяма радост. Пишеше книга, която излезе по-късно със заглавие Да виждаш Бога, както Той е. Един човек ми каза: „Преди да започне на пишещата си машина, старецът затваряше очи, вдигаше ръце към Бога и се молеше. Едва след това започваше да пише”. При първата ни среща го помолих да ми даде възможност да задам няколко въпроса за молитвата и духовния живот. Той ми отговори: „Останете в манастира и при първа възможност ще Ви извикам”. През онази година посещението ми съвпадна със светата Петдесетница. Отслужихме великолепна вечерня в събота, и, разбира се, тропарите на левия хор изпълняваше със своя приятен и дълбок глас приснопаметният игумен на манастира Ксиропотам о. Ефрем, а на десния пееше авторът на тези редове. Присъствието на стареца създаваше особена богослужебна атмосфера, която се предаваше на всички ни. Беше приятно да съзнаваш, че се намираш редом с отец, постигнал висотата на Петдесетница и удостоил се да съзерцава нетварната светлина.

На следващия ден, по време на божествената Литургия на светата Петдесетница, о. Софроний ми показа храма, в който по негово нареждане бяха направени прозорци на покрива. Каза ми: „Оттук се вижда горната светлина”. Искаше в храма да прониква горната светлина, която не оставя сянка. Светците организират своето всекидневие и архитектурата на храма така, както им подсказва опитът. На коленопреклонната служба четеше първата молитва – необичайно бавно, с изпълнен със съкрушение глас. Останалите молитви четяхме ние, другите свещеници.

През целия си престой служех всяка неделя във „Все светии”, заедно със стареца, игумена и йеромонасите на манастира, често проповядвах на божествената Литургия и не веднъж водех беседи с поклонниците след дневния молебен. Една неделя старецът ми нареди да кажа проповедта на божествената Литургия. Евангелското четиво беше за чудото с излекуването на роба на стотника. Започвайки проповедта с думите на стотника към Христос: „Кажи само една дума и слугата ми ще се излекува” и отговора на Иисус: „Върви, както си повярвал, така и ще бъде”, започнах да говоря за това, че за разлика от празните речи на хората Божието слово притежава действена сила. Иначе казано, по думите на св. Григорий Нисийски, „всичко, извършващо се, се извършва чрез Словото”. Развих тази тема на основа учението на Св. Писание, св. Отци и особено св. Максим Изповедник, който казва, че „който е получил заповед и изпълни тайно, има Светата Троица”. Старецът бе във възторг от това богословско изложение за съзидателната сила на Божието слово, защото сам от опит знаеше, че словото на Господа е Негово действие. Затова след проповедта в олтара ми каза: „Говорихте като богослов. Наистина словото Божие има съзидателна сила и възражда човека”. Това одобрение на стареца, сам велик духовен учител и богослов, с голям богословски и духовен опит, ме убеди в призванието ми за проповедническо служение.

Веднъж, когато старецът излизаше от своя дом, се оказах близо до него. Зарадва се и разтвори широко ръце с думите: „Току що завърших една глава от книгата, сега съм твой и прави с мен, каквото искаш”. Такъв беше старецът… След това проведохме сериозен разговор. Ето и неговото съдържание:

- Много св. отци казват, че християнинът трябва да изследва себе си, като прави всеки ден самоанализ, за да различи доброто от лошото. Но на мен ми помогна не това, а нещо друго. Питах се: „Какво иска Господ от мене днес?”. И взимах Христовите заповеди, и се стараех да ги изпълня по думите на ап. Павел: „като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:13-14). Освен изповед на тежките грехове, изискващи пълно и цялостно покаяние, не бива да се занимаваме с подробен самоанализ, скрупульозно да изследваме помислите си, за да разберем откъде са, да мислим дали благодатта присъства в душата ни и в каква степен.

- Необходимо е не да „анализираме” себе си, а да имаме дълбоко покаяние. Разбира се, за подвизаващия се в света клирик дълбокото покаяние е невъзможно; вероятно няма да му донесе и полза, защото той няма да може да се занимава със спасението на другите, а следователно, няма да бъде полезен на хората.

- Дълбокото покаяние идва със смирението и с действието на божествената благодат. Когато смирението се загуби, губи се всичко. Целият духовен живот се състои в Христовите заповеди в блаженствата, които започват със смирението. Богословските знания могат даже да породят егоистично самодоволство и тогава всичко рухва.

- Как да постигнем смирение и покаяние? Имаме Христовите заповеди, стараем се да ги изпълняваме. Но разбирам, че не можем да постигнем висотата им. Когато се осъзнаем като грешници, побеждавани от страстите, почваме да се каем и идва плачът. С болка молим за Божията милост. Така животът на християнина е много прост.

- Когато Господ дари някое благодатно състояние, не е нужно да го анализираме. Нещо повече: в никакъв случай не бива да го записваме, както и признаването на греховността трябва да е скрито от погледа на всички. При човека, комуто са чужди самолюбуването и аналитичната интровертност, посетилата го божествена благодат след години ще остане у него под формата на познание и да така ще вкуси истинското богословие.

- Човекът, който мисли, че е в прелест, не изпада в прелест. Всеки грях е прелест, защото състоянието на изкушението прелъстява ума, отдалечава го от Бога. Всеки път, когато съгрешаваме, ставаме прелъстени. Тогава непрестанно молим Бога за милост и се избавяме от прелестта.

- Трябва да намерим мярката на всички неща и всеки път да постъпваме според своите физически възможности и духовно състояние.

- Не бива да анализираме внимателно по време на молитва нейното действие. Понякога действието ѝ спира по различни причини, преди всичко от непристойни действия. Тогава е нужна искрена молитва с умиление и покаяние.

- Трябва да живеем с постоянно съзнание за своята греховност. Това чувство развива дълбоко покаяние и така молитвата става по-действена. Не бива сами да се наблюдаваме и да анализираме вътрешното си състояние по време на молитва.

- Когато се молим напрегнато, тялото ни се преобразява. Монахът притежава всички физиологични особености на човека и въпреки това чрез молитвата, със скръб и разкаяние преживява преобразяването на своето тяло. Тогава получава много блага: разсъждение, мир и т. н. Такова преобразяване на тялото може да бъде разбрано в светлината на Божието съзерцание.

- Господ е дал на стареца Силуан откровението дръж ума си в ада и не се отчайвай във време, когато Айнщайн даде на света атомната бомба (по-точно теорията, която доведе до създаването на атомната бомба). Това означава, че утешителното слово не се отчайвай има особен отзвук в наши дни, защото всички хора са се отчаяли.

- Няма по-добра възможност да получиш смирение от презрението на другите към нас. В този случай даже не е нужно да изследваме защо ни презират. Презрението на хората ни позволява да се смирим.

- Когато от някакъв помисъл се породи гордост, тогава трябва да си кажем: „Смъртта ме нападна. Дойдоха убийците ми”. Така се извършва покаянието.

- Когато се молиш, не обръщай на нищо внимание, даже на топлината, която се ражда в сърцето ти. Трябва да пребиваваш в дълбоко покаяние, да чувстваш, че си далеч от Бога и да бъдеш подобно на влак, който през цялото време се движи към своята цел с голяма скорост.

- Трябва да намериш мяра на подвига.

- Сълзите са необходими за молитвата и въобще за духовния живот. Не са нужни много сълзи, достатъчна е и една, пролята с вътрешна сърдечна скръб. Тази скръб има голямо значение. Благочестието е невъзможно без сълзите. Сълзите са признак, че умът се е съединил със сърцето в Светия Дух. Затова Отците отдават голямо значение на сълзите по време на молитва.

- Когато чувстваш, че сърцето твори молитва, а умът се намира някъде далеч, значи умът още не се е съединил с него. Съединяването на ума и сърцето става само в Светия Дух и е само първата крачка към съзерцанието. След това, в моментите, когато умът на молещия се е чист, неочаквано за него идва виждането на нетварната светлина, подобно на незабележимия начин, по който идва сънят.

Превод: Венцислав Каравълчев

Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 315-335. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wqqp6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме