Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 12

Сряда, 17 Август 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогослов и пастир

1977 г.

През 1977 г. не можах да посетя манастира, но въпреки това поддържах редовна връзка с братството и особено с отец Захария. През лятото, все още намирайки се под силните впечатления от службите с Иисусовата молитва в Есекс, обиколих много от манастирите, скитовете и килиите в Атонската пустиня, като разпитвах мнозина от монасите за силата и действието на молитвата. По онова време вече бях преминал практическите уроци в манастира в Есекс.

С тези впечатления и спомени, пристигнах на Света гора с различно съзнание и с желанието да опозная живота на Атон в неговата дълбочина – там, където бе тайното биене на сърцето, молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Това ми посещение на Атон бе действително благословение. Срещнах много отци, разпитвах ги за молитвата, за сърцето, за ума, за съзерцаването на Бога, за богопознанието и т. н. Чувствах, че над мен обилно се изливаше духовното благословение. Слушах словото Божие от духовния опит на старците, разбирах как се е създавал патерикът от отговорите, които старците в пустинята са давали на поклонниците. Тази година посетих Света гора три пъти след Пасха: през Светлата седмица, през юни и на Рождество Христово.

Светлата седмица

Първия път посетих Света гора в Светлата седмица, защото горях от желание да посетя местата, където са живели св. Силуан и старецът Софроний. Отначало посетих руския манастир „Св. Пантелеймон”. За живота на св. Силуан бях прочел в книгата на стареца Софроний и бях слушал много за него в манастира в Есекс. Когато посетих благоговейно манастирския съборен храм, където се бяха молили и служили бдения тези двама благословени старци, преминах с молитва по пътя от пристанището до мелницата, където е вървял, изпълнен с покаяние и любов Божия, св. Силуан, носейки чувалите с брашно; посетих и храма „Св. пророк Илия”, където е иконата на Христос и където, отдясно на царските двери, св. Силуан е съзерцавал живия Бог. Постоях и в манастирската трапеза, където св. Силуан повторно бил посетен от Божията благодат, когато прислужвал на братята. В храма „Покров Богородичен” се поклоних на пазената там глава на св. Силуан. Въобще, с благоговение обходих целия манастир.

В „Св. Пантелеймон” се чувстваше присъствието на стареца Софроний. Отидох в неговата килия, където той, според собственото му свидетелство, е преживял опитно виждането на нетварната светлина, разгледах зданията на манастира и особено терасата с изглед към морето, където вечерните часове старецът неведнъж бе беседвал по духовни въпроси със св. Силуан.

През цялото време в „Св. Пантелеймон” не ме напускаше силното чувство за присъствието на тези двама благословени подвижници.

Сетне, като се отдалечих в Атонската пустиня – по стъпките на о. Софроний – се качих в килията му в Карулия. Наричаха я страшната Карулия и тя наистина е такава. Тази местност е поразила мнозина и продължава да поразява и днес със своя вид. По думите на приснопаметния проф. Панайотис Христу тя е символ на атонската пустиня: „Камениста стръмна местност, в чийто склонове са изградени пещерообразни скитове за безмълвниците. Името произлиза от думата макара: аскетите от близките до морето килии спускали кошници с ръчни лебедки към преминаващите кораби и лодки и с тях взимали хляб и други продукти, които им давали рибарите или пасажерите – в замяна на ръкоделието, което монасите предлагали в кошниците. Приснопаметният Фотий Кондоглу е съставил прекрасно описание на тези скитове. Той ги е нарекъл „гнезда на чайки” и пише, че „спускането на кошници с въже е доста оригинално решение”.

В бившата килия на стареца по това време се подвизаваше о. Стефан – аскет от Сърбия. Някои смятаха, че той е в прелест, но при близко запознанство с него виждаш монах, изпълнен с радост и простота.

Бях впечатлен от тази местност. Разглеждах пещерните скитове, но умът ми се пренасяше почти половин век назад в миналото, във времето, когато тук се е подвизавал старецът Софроний. Имаше и пещера с вода. На тясното пространство пред пещерата се издигаше малка постройка с неголям храм, боядисан в бяло. Отвън старецът беше посадил плодни дръвчета и цветя. Пръстта, разбира се, бе донесъл от друго място. Тук старецът живял около седем години, когато все още бил йеродякон, в пълно уединение и напрегнато покаяние, в плач, в жажда по Бога и в молитва, преживявайки опитно богосъзерцанието. Бушувала Втората световна война и от мястото на своето уединение старецът живеел световната трагедия и се молел за целия свят.

По-късно прочетох описание на това място в статия на художника М. Палтов и публикувана в списание „Илиос” [Слънце] в 1950 г. Няколко години преди това Палтов посетил стареца Софроний в Карулия и описал местността и своя престой. Понеже по време на публикуването на статията о. Софроний вече живеел в Париж, в описанието си Палтов променил името на стареца и го нарекъл Атанасий. Привеждам този текст, за да се почувства атмосферата на тези скитове и да се разбере повече за пустинния живот на стареца:

Започна да се стъмва, когато, след уморително пътуване през целия ден, се спусках по тясна и стръмна пътечка към пещерата, където живееха пустинниците. Вече се намирах на тъмната и стръмна скала, в която се разбиваха морските вълни. Видът на голите скали с рядка растителност, безбрежното море, шумът на разбиващите се вълни и различимите в теснините на пещерите пустинници беше наистина неописуема и величествена гледка, и в същото време много дива. С много труд успях да ги доближа. Пещерите са труднодостъпни. Някои от тях са разположени на върховете на напълно отвесни скали, по чиито склонове е прокарана пътечка, където едва може да се помести човешка стъпка. Ходещият по нея трябва да се държи за въже, което е опънато по дължината на целия преход. При загуба на хладнокръвие или завиване на свят може да се падне от височина 100-150 метра, без шанс за оцеляване. Бруленият от всички страни от ветровете и яростно атакуван от вълните негостоприемен бряг е олицетворение на строгия и суров живот. Отсъствието на каквато и да е растителност предизвиква през лятото непоносима горещина. Слънцето през целия ден нажежава голите камъни, които са толкова горещи, че все едно изпускат огън. През зимата проливните дъждове свличат камъни и кал, измиват почвата и смиват всичко в падините. Недоумяваш как тези хора са успели да построят своите скитове…

Какви са жилищата им? Прости пещери в скалите, в които са построени дървени къщурки с ламаринени покриви. Никаква растителност, реколта, пълна противоположност на обилната зеленина, растяща в останалите части на Атон. Малката стълбичка, водеща до пристигащите лодки, често е скрита, за да бъде предпазена от ветровете и бурите. Независимо от всичко това, посетителят не може да не почувства, че това място носи в себе си идеята за нещо интересно и привлекателно. Чувства се присъствието на тайна в душите и мислите на хората, избрали да прекарат тук своя живот – далеч от света, в строг пост и лишения и които имат само една цел – да общуват с Всевишния. Какъв е начинът на тяхното мислене? Желанието ми да узная нещо повече ме доведе до портата на един от пустинниците.

Беше малка дървена къщичка с вътрешна преграда и малък двор с естествена каменна ограда. Малко дръвче по средата. Тънка тръба, прикрепена към дървото, довежда питейна дъждовна вода до пустинника от естествен резервоар, който се намира малко по-нависоко. При дългите периоди на суша това малко количество вода често не е достатъчно.

Отвори ми стар монах, с печално изражение на лицето, болен, облечен в дрипа. Аз го попитах къде се намира килията на отец Атанасий [стареца Софроний], когото исках да видя. Без да ми задава никакви въпроси, той ме отведе там, където исках. На входната врата стоеше о. Атанасий (това не е неговото име, но аз уважавам желанието му да скъса всякаква връзка със света и затова го наричам условно о. Атанасий). Беше благороден млад човек, със светли коси, слаб, болнав, с бледо лице и удивителни сини очи.

- Добре дошли – каза той и протегна ръката си. – Влезте.

Къщурката му не се отличаваше от другите, които вече описах. Бе на ръба на скалата и оттам се откриваше невъобразима по великолепието си гледка до самия край на хоризонта. Водопроводна тръба се крепеше на едно малко дърво до празни резервоари. Неголяма каменна печка служеше за отопление. Два стола и малка дъска, служеща за маса, се намираха на двора. Отляво беше отворът на пещера – последното жилище на неговия предшественик. В тази цепнатина ще свърши живота си и о. Атанасий, когато Бог реши да го призове при Себе си.

- Сядайте – каза той, като се извини за скромния прием. – Не сме свикнали да ни посещават.

Отдавна бях слушал за този човек. Талантлив художник, с висше образование, няколко езика. Моят домакин навремето устройвал прекрасни художествени изложби в Париж. Той живееше изкуството, като желаеше по онова време да открие нови хоризонти в живописта; обичаше и да чете духовни книги. Призна, че в един момент чрез книгите е открил за себе си пътя, по който трябва да върви. Незабавно се отправил на Света гора. Първоначално станал послушник, сетне монах в манастира. Но и монашеският живот не го удовлетворявал, тъй като се оказал прекалено светски. Така станал пустинник. Това бе моят събеседник, стоящ точно пред мен, с усмивка на лицето.

В него нямаше нищо театрално, нищо престорено.

- Гладен ли сте? – попита ме той. – Разрешете ми да ви донеса нещо.

Отказах и помолих за прошка за безпокойството и посещението без предупреждение в толкова неподходящ час.

- Хубаво сте направил, че сте дошъл. Бих искал нещо да хапнете.

Той повеси на връвчица малка керосинова лампа и при мъждукащата светлина отиде към огнището, където се подгряваше малко кафениче със странна отвара. Това беше тахан, който с малко хляб се превърна в нашата храна тази вечер.

Ние дълго и приятелски беседвахме. Беше вече два часа след полунощ, при което не бях почувствал ни най-малка умора, независимо че целия ден бях ходил пеша. Бях много щастлив, че имах възможност да узная нещо от мислите на тези хора. Отец Атанасий разбра това веднага с моето пристигане:

- Вие искате да узнаете неща извън рамката на обикновения светски живот.

- Така е – отговорих аз. – Бих искал да ви питам за някои неща. Например, Вие, отец Атанасий, намерихте ли това, което искахте да намерите?

- Несъмнено – отговори той. – Напълно съм убеден в това.

- Добре. Вие, талантливият художник, толкова силно ли почувствахте Божия призив, че дойдохте тук?

- Това се случи постепенно, не знам точно как се случи. До едно време живеех само с изкуството. Исках изкуството да се върне в епохата на Възраждането, но разбрах, че това е невъзможно: така постепенно преминах към четенето на духовна литература. Изглежда, че пред мен се откри пътят, по който трябва да вървя. И ето ме тук.

- Напълно ли спряхте да рисувате?

- Да: вече много години не съм хващал четка. Удовлетворен съм от новия си живот.

Докато говорихме, започна да се разсъмва. Бях толкова впечатлен, че ми се струваше, че мога да различа в шума на вълните нещо непознато заедно с нас. Исках да разбера как живее през есента и зимата.

- Случва се – каза ми той – да не можеш да се задържиш прав на краката си поради силния вятър. Морето тук е много свирепо и опасно. Понякога вятърът събаря покрива на къщичката. Стават много нещастия. Пустинниците се снабдяват с продукти от преминаващите лодки и кораби – моряците оставят малко храна, хляб и чай в кошниците, висящи на скалите и подвижниците после ги издърпват. Пустинниците умират в своите къщички и този, който ги намира, ги и погребва на това място.

Легнах да спя на дъската, на която имаше покривало. Впечатленията ми бяха така живи, че не можех да затворя очи до разсъмване, когато вече трябваше да си тръгна, защото, когато слънцето изгрее, се появява вятър, който прави пътуването много трудно. Лодката ме чакаше. Целунах ръка на събеседника си и той трогателно ми благодари за посещението.

- Бог да бъде с вас – каза ми той.

Лодката се отблъсна от скалите и около час наблюдавах суровия и великолепен вид на негостоприемния бряг, на който още се виждаше слабият силует на пустинника.

Бях чел описанието на Карулия и в други съчинения на светогорци, а и не само там, но сега можех и сам да преживея тези описания. Колко пъти със страх Божи, с жажда и молитва ходих по тези пътечки от крайбрежието към върха и колко пъти се спусках от Катунаки в Карулия през лятото, при нетърпимата горещина! Там наистина усещаш себе си извън живота и смъртта, срещаш се с подвижници, чието богословие е изписано на техните тела. От тях чух думи за живот.

След Карулия посетих скита „Света Троица”, близо до манастира „Св. Павел”. Вървях по стъпките на стареца – от руския манастир той отишъл в Карулия, където се подвизавал близо седем години, а след това още три години в скита „Света Троица”.

Този скит между манастира „Св. Павел” и Новия скит се вижда от морето, ако се пътува с кораб. Аз се изкачих по труднопроходима и едва забележима пътечка, която започва от пристанището на „Св. Павел”. Вървях сам и се молех. Когато стигнах скита, постоях малко с благоговение и се помолих, изпросвайки молитвите на стареца и след това влязох вътре. Беше пещера, скрита зад две малки стаички и малък храм. Неголяма постройка покрива със своя покрив пещерата. Мястото беше удивително и уникално, подходящо за пустинен живот, уединение и покаяние. Дълго стоях и се молих, като изпросвах молитвите на стареца. Тази пещерна килия по времето, когато отидох, беше изоставена: прозорците и вратите се вееха от поривите на ветровете.

В „Св. Павел” се срещнах с игумена отец Андрей и библиотекаря отец Теодосий, които познаваха стареца Софроний. Те бяха изпълнени с благоговение и почит към този богобоязлив, духовен, скромен и благороден йеромонах.

В Новия скит срещнах стареца Теофилакт – богобоязлив безмълвник, ученик на известния архим. Йоаким (Специери), прекарал последните години от живота си в Новия скит. Старецът бе написал книга за отшелницата Фотини и е издал аскетичните съчинения на св. Исаак Сирин. Бил свързан и със стареца Йосиф Исихаст и под негово ръководство се занимавал с умната молитва. Особено почиташе светите безсребърници, чиято икона беше в килията му. Молеше се те да му изпратят малко елей за кандилото и „плашеше”, че в противен случай няма да запали кандилото пред тяхната икона или „ще ги остави да мръзнат на студа”. Светите безсребърници винаги изпълняваха молбите му. Така също той ги молеше за избавление от дяволските козни, молеше се по своя типик, по цяла нощ, за решаването на всякакви конкретни човешки проблеми и светите безсребърници го „слушаха” и изпълняваха молбите му.

Старецът Теофилакт помагал на отец Софроний в псалмопението по време на службите в храма в скита „Света Троица”. Старецът Софроний пише за него в своята книга: „Когато бях в пустинята и служех сам, имах само един монах на клироса, който идваше при мен, за да отговаря на просителните ектения, да чете Апостола и въобще да помага с участието си, като заменяше народа. Нито той, нито аз изпитвахме някога недостиг: целия свят беше с нас; светът и Господ, Господ и вечността…”.

Като чу моя въпрос за стареца Софроний, отец Теофилакт се трогна до сълзи и започна да разпитва за настоящия му живот. Разказа ми, как отец Софроний му давал съвети, как му помагал в духовен план да разреши проблема със своя старец, когато о. Теофилакт трябвало, без да нарушава послушанието си, да защити истината. По време на нашата беседа повтаряше: „Старецът Софроний е светец”. И молеше да му предам неговия поклон. Когато предадох поздравите на отец Теофилакт на стареца Софроний, последният се зарадва много и започна да говори с любов и почтение за богобоязливия монах Теофилакт.

Моето поклонническо пребиваване на Света гора, своеобразно шествие по пътя на стареца Софроний, бе изпълнено с духовно вдъхновение, особено по време на Пасха. Върнах се в Едеса, изпълнен с топли и живи спомени.

Юни

За втори път същата година (1977) посетих Атон през юни с благословението на моя старец, приснопаметния митрополит на Едеса, Пела и Алмопия – преосвещения Калиник. С любов, разсъдително и с голямо внимание той следеше моето пътуване, както и моите духовни търсения. Този път исках да узная колкото се може повече за молитвата, за умното безмълвие и съзерцаването на нетварната светлина от отците-светогорци, който я бяха преживяли опитно.

Отначало се установих при стареца Паисий, който тогава живееше в килията на Честния Кръст, близо до „Ставроникита”. Познавах се с него от няколко години, като се интересувах от въпросите на духовното служение, но сега – под впечатлението от прочетеното и преживяното в Есекс – реших да го разпитам за безмълвието и умната молитва. Беседата с него беше мистагогия. Като излязох от килията му, седнах на малък камък по пътя за „Ставроникита” и записах всичко, което беше привлякло вниманието ми по време на нашата беседа.

Отначало старецът ми разказа за благородната любов на Бога към хората и към всяко творение. И по-конкретно: „Бог се държи благородно дори с дявола, независимо, че дяволът не може да разбере това. В края на краищата Бог ще съкруши дявола”.

Разпитвах стареца и за същността на монашеския живот. Каза ми, че „монахът е безправен, защото всички права принадлежат на Бога”, както и че трябва да развивам вътрешния духовен живот, а да не плувам на повърхността. „Не е достатъчна само телесната чистота – необходим е и праведен живот. Праведният и неправедният човек всички по същност са чеда на Бога”. Същността на монашеството е връзката с Бога – нищо друго. „Ако отида във военно подразделение и им кажа какво е монашеството, всички ще искат да станат монаси. Но ако сами дойдат тук, то тогава е възможно да им хареса молитвеното пеене, но след това пак ще предпочетат бузукито. Така е, защото същността на монашеството е в сърцето. На нас лежи отговорността да научим новото поколение на истинско монашество”. Тъй като знаеше ценността на послушанието, той каза: „Всеки старец дава отговор на Бога за степента на послушание на духовните си чеда”. Естествено, послушанието не е тиранично насилие над духовните чеда: то трябва да бъде свободно: „Монахът носи голяма отговорност, ако има старец, който му дава свобода в изпълнение на послушанието”. Говореше и за онези от монасите, които не се интересуват толкова от духовното преуспяване, колкото от строежи: „Монахът не бива да строи много, но е необходимо просто да приспособява наличното за своите нужди”. Също така казваше, че днес у нас има „келия и килия” (на гръцки език – игра на думи: монашеска килия и стомах).

Съвсем неусетно разговорът премина към умната молитва, която е същността на монашеския живот. Старецът Паисий поучаваше, че молитвата извира от сърцето, което обича Бога или страда. „Молитвата означава не само да се молиш, да имаш чист ум и да не приемаш помисли, но преди всичко тя е действие на сърцето”, усещане, че този механизъм работи. Същевременно едно е сърцето, съвсем друго волята. В отговор на въпроса какво е сърцето, старецът ми разказа забавен случай. Един англичанин, който не говорел гръцки, от любопитство посетил стареца и го попитал: „Какво е сърцето, за което пишат отците на Църквата”? Отец Паисий, като видял липсата на истински интерес по темата от страна на събеседника си, казал: „С моя английски и твоя гръцки не можем да определим дори къде се намира телесното сърце”.

Питах стареца за разликата между ума и разума. Обясни ми разликата с прост пример: „Разсъдъкът прилича на вино от грозде, а чистият ум – на преварена ракия”. Говорихме и за главоболието, което се появява, когато се опитваш да се концентриращ върху молитвата. Старецът отговори: „Това главоболие в молитвата говори за усърдие: тогава Бог, като вижда усърдието на човека, го благославя и му казва: Не унивай – ще ти дам това, което търсиш. Знай също така, че когато другите справедливо са недоволни от нас, това е пречка за молитвата ни”.

Каза много мъдри думи и за духовния живот, тъй като молитвата се развива в благоприятната среда на църковния и духовен живот. „Божията аритметика е друга, не като човешката. Четири за Бога е отлично, докато девет за Него съвсем не е отлично”. На въпроса ми как да разбирам това, той отговори: „Получавайки от Бога два дара и удвоявайки ги, човек постъпва достойно за похвала, докато ако е получил десет дара, но удвоява само четири от тях и общият брой става девет – това не е добро”. „Понякога – казваше също – помислите за неверие идват от прекаления подвиг”. „Ако се отдадеш на мечтание, можеш да изпаднеш в ерес и с това да нанесеш вреда на цялата Църква”.

За да ми помогне да намеря отговор на въпросите, които задавах, старецът ми разказа много случаи от своя монашески живот в манастира Коница: как дяволът искал да го съкруши, за срещата му с мечетата, за това как се борил с плътските изкушения. Също така ми разказа различни истории от своето подвижничество на Синай, за които е писано в книгата на приснопаметния йером. Исаак, както и в моите творения.

След общуването с отец Паисий отидох в манастира „Филотей”, за да се видя с о. Ефрем, духовно чедо на стареца Йосиф Исихаст. Тогава той беше игумен на манастира Филотей, а днес живее в Америка, където е духовен отец на много манастири в Новия свят. Старецът Софроний много тачеше приснопаметния о. Йосиф. Попитах о. Ефрем за живота на стареца. Думите му за стареца Йосиф бяха като мед: той говори много за неговия подвиг, за бденията му сред скалите на пустинята, умната молитва и чистотата на ума, за опита му от богосъзерцанието и борбата му с дявола. Слушах с изумление.

Моят основен въпрос към о. Ефрем бе как старецът Йосиф е извършвал умната молитва. Той ми разказа за живота и учението на стареца. Впечатли ме желанието му непременно да разкаже за края на стареца Йосиф. Каза ми: „Не съм виждал по-благородна среща със смъртта, която го чакаше и го преследваше”. Каза ми и как старецът почувствал болка в сърцето, изпълнил се с радост и започнал да прославя Бога, като тържествувал и казвал: „Идва моят край”. И неговият край бил действително безмълвен, какъвто бил и неговият живот.

След като си тръгнах от Атон през есента на 1977 г., написах книгата Една нощ в пустинята на Света гора, в която се говори за молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме: какво я предшества и какво следва след нея. В продължение на две години (1976-1977) живеех в постоянния поток на молитвата, много слушах и четях за нея. Книгата бе публикувана есента на 1978 г., без авторство (от него са останали само инициалите А. Й. В.). Смятах, че в книгата няма нищо „мое”, защото там просто бях записал и предал думите на старците за умната молитва. В увода към книгата архим. Георги, игумен на „Григориат” пише: „Човеколюбивият Господ, даруващ всичко според разположението на сърцето ни, е дарувал и на А. Й. В. Своята благодат да обикне и да почувства духовно Света гора и да чуе тайното биене на нейното сърце, което е не нещо друго, а молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния. Той беседвал със светите старци, удостоил се е с техните свети молитви, слушал е думи за вечен живот и от любов към братята принася най-доброто от съкровищницата на своето сърце”.

Рождество Христово

В края на същата година посетих Света гора за трети път. На следващия ден след Рождество Христово отидох в „Григориат” за две седмици. Понеже на Света гора тези празници се празнуват по стария стил, отидох две седмици преди Рождество Христово и преживях празника на Рождеството още веднъж. Незабравими са тези благословени впечатления, които завинаги ще останат в моята памет. Игуменът архимандрит Георги прояви към мене голяма любов и осигури всички условия за моето безмълвие. За това способстваше и атмосферата в манастира, където имаше млади, ревностни монаси. Поклонниците бяха малко, защото бе зима. Освен дългите прекрасни служби в храма, които ни подготвяха за празника на Рождеството, и беседите по духовни въпроси с игумена и отците, с духа си живях и вдъхновение от Бога. Всичко ми говореше за Бога и ме вдъхновяваше за молитва. След служба веднага се прибирах в килията си.

Любовта Божия и молитвата се разгаряха от най-малките неща – спокойствието на килията, гледката към морето, посещението на катизмите (килии извън манастира), изучаването съчиненията на светите отци, дърветата, растенията, светлината на луната, дъжда, въздуха и дори разгорещената печка с дърва. Преживявах цялото творение като празник. Посетих килията-катизма на манастира, която се намираше високо на върха на планината, където живееше един монах, и усетих невъобразимо благоухание. Попитах го какъв тамян използва, но той се затрудни да ми отговори, защото в този ден не беше използвал тамян. Очевидно бе, че неговата молитва е източникът на тази радост-благоухание.

Царските часове, вечернята в навечерието на Рождество Христово, божествената св. Литургия на св. Василий Велики, утринната и божествената св. Литургия на св. Йоан Златоуст в самия ден на Рождеството, трапезата, на която отидохме в тишината на изгрева на слънцето, четенето на словата на св. Григорий Богослов – всичко това създаваше райска атмосфера, тържество, участие в брачния пир на Небесното царство. Искаше ми се това небесно великолепно празненство никога да не свършва.

След Рождественската божествена Литургия си тръгнах от Атон с мир, за да отпразнувам празника на Богоявлението. Сам вътрешно едновременно празнувах и Рождеството, и Богоявлението, и Пасха.

И така, в 1977 г. не можах да посетя манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс, но по молитвите на стареца Софроний посетих Света гора и познах дълбочината ѝ. Така у мен манастирът в Есекс и Света гора се съединиха. Всичко това ме подготви да позная по-добре Света гора и нейното най-съкровено сърце.

1978 г.

През 1978 г. на Пасха отново посетих Света гора. Още от студентските си години (1965 г.) ежегодно посещавах Атон като смирен посетител и поклонник, но от момента, в който станах клирик (1971 г.), ходех там минимум три пъти в годината. Посещавах манастири и скитове, катизми, килии и пустини, за да се напия духовно. Един от тези хора, който ми преподаде важна духовна храна за Пасха, бе старецът Теоклит Дионисиатски – остроумен събеседник, отличен познавач на светоотеческата мъдрост, важна фигура на Света гора. Търсех възможност да се срещна с него.

Той знаеше, че бях автор на книгата Една нощ на Света Гора. И, едва видял ме, каза: „Ти си „виновникът”!”. Направих се, че не разбирам, но беше невъзможно да му противореча. Той ме попита: „Кой е този пустинник, с когото си беседвал? Има много безмълвници на Света гора (и той изреди няколко имена), но те не знаят нищо за будизма, за който ти пишеш в книгата си и го противопоставяш на умната молитва, те не знаят и за стоическото безстрастие”. И без да дочака моя отговор, продължи: „Този пустинник, с който си беседвал, е старецът Софроний от Есекс, който знае за трансцеденталната медитация и заедно с това познава от личен опит умната молитва. Той има опит и образование и може да пише за безмълвието”. Мълчаливо слушах, без да отричам или потвърждавам.

Той ме попита дали съм се срещал със стареца. Отговорих утвърдително и му разказах всичко. Той започна да говори възторжено за отец Софроний и ме попита с простотата на малко дете: „А видял ли е старецът Софроний нетварната светлина?”. Отговорих му: „Отче, вие имате опит и разбирате това. Когато прочетете написаното от о. Софроний в книгата Стареца Силуан, вие непременно ще разберете видял ли е той нетварната светлина. Ако не беше я видял, не би могъл да пише така за личността на стареца Силуан, и не би разбрал толкова дълбоки въпроси, и то с такава увереност”. Старецът Теоклит изслуша думите ми и каза: „Ако днес съществува безмълвник, който да преживее в дълбочина православния исихазъм и, което е особено важно, да може да разкаже за него, като го сравнява с другите традиции, това е старецът Софроний”.

Старецът Теоклит намери подходящо време, за да говори подробно за това, че богопознанието според светите отци не е разсъдъчно знание: то е велико дело на целия живот и житейски опит. За да станат толкова велики отци, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Григорий Паламà и др., които са се борили с ересите на своето време, е трябвало да притежават широта на ума, опита на богосъзерцанието, а също и подходящото образование: да познават философията, която ползват еретиците. Философските познания и т. нар. „богатство на ума” трябва да бъде поставено в служба на светостта. Проблемът обаче е как да стане това. Необходимо е съвършена чистота на сърцето или, по-точно, преобразяване на страстите. Чистото сърце умее да различава какво трябва да приеме и какво да отхвърли.

След това, като отговори на моя въпрос за учението на св. Максим Изповедник, старецът Теоклит каза, че отношението на послушника към духовния му отец трябва да се отличава с благоговение, страх и любов. Страхът без любов ражда ненавист, а любовта без страх – дързост. Когато любовта не е свързана със страх и благоговение, тогава цари нездрава духовна атмосфера, болезнено-емоционална. Старецът Теоклит, смяташе, че съм щастливец, защото съм имал възможността да се срещна със стареца Софроний, който, според него, бил по-голям от св. Силуан. В своята рецензия на книгата на отец Софроний за стареца Силуан в сп. Атонски диалози, той си задава въпроса кого трябва да възхваляваме повече: този, за когото е написана книгата, или който я е написал. По-късно старецът Софроний ми каза: „Всичко това са глупости, духовното ниво на св. Силуан е много по-високо”.

След стареца Теоклит посетих приснопаметния о. Ефрем Катунакис. От Новия скит се изкачих по любимата ми пътечка, по която ежегодно ходя до скита „Св. Анна”, „Малката св. Анна” и до „Катунаки”.

Намерих стареца Ефрем в безмълвие. Сподели ми, че някои го съветвали повече да не ме приема, тъй като съм публикувал беседите си с него. Но той ми каза: „Ще добавя нещо, да включите нашите беседи във второто издание на книгата”. И тогава ми разказа за следните две опитни преживявания.

Първото беше за съотношението между сълзите и съзерцанието на нетварната светлина. Потокът сълзи предшества напрегнатата молитва и след нея главоболието – все едно главата се разцепва. Сълзите очистват всички помисли, подвижникът достига умното безмълвие, чистота на помислите и след това, в един момент, извън всички очаквания неговият ум бива пленен в съзерцаването на светлината.

Другият опит бе свързан със съзерцаването на нетварната светлина на Светата Троица. Вечерта, докато се молил в своята килия, гледаща към морето, той видял три Светлини. Първоначално помислил, че това са рибари, които ловили риба. В същото време видял, че тези три Светлини се приближават към неговата килия, влезли вътре и изпълнили цялото пространство, а той паднал на земята. Тогава почувствал, че го е обгърнал троичният Бог. Радостта била неописуема. С труд се съвзел след изстъплението и бил като на стъпкана трева, която постепенно се изправя отново.

Попитах отец Ефрем за стареца Йосиф Исихаст, който го наставлявал в умната молитва. Разказа ми много неща за този благословен исихаст. Впечатлиха ме следните думи: „Служейки божествената Литургия заедно с този благословен старец в неговата килия, се насищах с благодат”. Насищах се с благодат – какво потресаващо свидетелство!

Благодарен съм за всичко, което чух за стареца Софроний. О. Ефрем говореше за него с възторг и го носеше дълбоко в сърцето си. Навсякъде, където и да ходех на Света гора, слушах положителни думи за отец Софроний. Разбира се, имаше и някои, които говореха, че старецът бил „руски шпионин” и даваха свои собствени интерпретации на отношенията му с Балфур. Всички тези разсъждения обаче бяха много повърхностни. Нима е възможно такъв подвижник и боговидец да е шпионин? В предишната глава на тази книга могат да бъдат прочетени опроверженията на тези клевети.

Малко след Пасха, през юни същата година посетих за втори път манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс. Читателят ще се убеди, че с течение на времето нашите взаимоотношения се задълбочаваха и ставаха все по-съдържателни. Екземпляр от Една нощ в пустинята на Света гора, публикувана за първи път през пролетта на 1978 г., беше достигнала до стареца преди моето пристигане в манастира. В първия ден, в който го срещнах на пътеката, силно се вълнувах и стеснявах при мисълта, че такъв велик исихаст и богослов е прочел книга, написана от един „младенец” в духовния живот и в умната молитва. Разбрал вълнението ми, той ме окуражи и с вълнение нарече книгата бестселър. Беше му известно, че първото издание се изчерпа за няколко седмици. Също така смяташе, че книгата е написана в правилна перспектива, но има някои забележки.

Каза ми: „Страхувам се за Вас”. Попитах го: „Защо”? Той отговори: „Страхувам се духовно, защото дяволът от завист ще поведе силна борба срещу Вас”. И добави, че трябва да следя как използвам някои изрази: те не трябва да бъдат силни, но с мярка. В книгата бе поместена фотография на скита „Света Троица” – близо до манастира „Св. Павел”, където старецът Софроний бе живял известно време. Под фотографията беше написано: „Този скит стана новият Тавор. Тук живя боговидецът Моисей на нашето време”. На това старецът коментира: „Това са глупости”. Даже се ужаси и ме посъветва да я махна от второто издание на книгата, както и направих.

Мнозина се опитваха да разберат кой е бил този монах пустинник, с когото съм разговарял за молитвата и съм описал в тази книга. Бях изключително изненадан да разбера колко много бяха съвременните аскети, на които читателите приписваха тази беседа. Отец Ефрем Катунакиот сподели с мен, че някои смятали, че той е бил моят събеседник и приведената беседа съдържа разговора, който съм водил с него. Той им отговарял: „Не се опитвайте да узнаете кой е бил този пустинник, но се старайте да приложите това, което той учи и прочетете тази книга, чието съдържание е подобно на духовна бомба. Старецът Порфирий Кавсокаливит ми позвъня и каза: „Да побеседваме по тези теми, отец Йеротей. Всички, които четат книгата, ми казват, че написаното там прилича на онова, на което сам аз ги уча”. Отец Теоклит Дионисиатски отговарял на всички интересуващи се, че „събеседникът, монахът-пустинник, с който е беседвал отец Йеротий, е старецът Софроний: той познава и будизма, и стоическата философия, и затова говори по тези въпроси”.

Отец Теоклит Дионисиатски, в свое неотдавнашно писмо (за Пасха 1995 г.), ми писа: „Ще Ви дам един съвет. В новото издание на Една нощ в пустинята на Света гора добавете в увода следното: „Сега, когато вече се престави в Господа великият богослов, руският архим. Софроний, чувствам необходимост да разкрия, че тази книга описва всъщност не една нощ на Света гора, а две нощи. Втората бе в Есекс. Може да сложите и подзаглавие: Две нощи на Света Гора и Есекс със стареца Софроний”.

Прославях Бога, когато разбрах, че беседата в книгата ми е предизвикала толкова силен отзвук сред големите съвременни отшелници – беше очевидно, че написаното отразява опита и живота на Църквата.

По онова време бе преведена на новогръцки език книгата на стареца Софроний His Life is Mine [Неговият живот е моя]. Старецът Софроний намери подходящ момент и сподели с мен: „Европейците нищо не разбират от плача, смятат го за болезнено състояние. Поради това нищо не писах в книгата си за плача”. И продължи: „Тази книга написах за европейците. Главата „Трагедията на човека” не е предназначена за православни. За тях въпросът за трагедията на човека може да бъде изчерпан с няколко думи. Затова сега пиша друга книга, по-внимателна – адресирана към православните”. Говореше за книгата Да видиш Бога както Си е, която се появи по-късно.

Както е известно, ежедневният живот в една киновия се върти около два основни момента: храмът и трапезарията. Всяка неделя служихме във „Вси Светии”. Старецът извършваше божествената Литургия с пределна съсредоточеност. Голямото вътрешно напрежение на неговото сърце сякаш поглъщаше в себе си целия му ум, но това по никакъв начин не се отразяваше на лицето му – спокойно и ведро. Това показваше, че неговият ум, отделно от разума, служи в олтара на сърцето, а с разума си той следеше за извършването на божествената Литургия. Веднъж по време на службата, преди малкия вход, старецът седна на стола да си отдъхне и забелязах, че умът му е потопен в сърцето, като при това се намираше в пълно съзнание – главата му не се накланяше надолу, както при заспиване, и в нужния момент той се изправи за извършването на малкия вход. Неговият разсъдък следеше случващото се в храма, а умът му бе потопен в сърцето. Естествено, той не разказваше и не говореше нищо за опита си. Движенията му по време на Литургия бяха величествени, молитвени, съсредоточени върху сърцето. Когато благославяше народа, всеки можеше да усети приеманото благословение. Движението на благославящата му ръка, за която той внимателно следеше с очи, беше бавно. Дълбокият му глас създаваше особена атмосфера; не бързаше в произнасянето на възгласите на всяка молитва. Така че разбираемо е защо мнозина изпитваха дълбоко покайно умиление от службите на стареца. Някои ми казваха, че виждали и усещали Божията благодат, която ги подтиквала към покаяние, плач и молитва.

Важно място за срещите ни бе и манастирската трапезария. Старецът идваше от своя дом, съпроводен от монах, по циментираната пътечка, която не вървеше направо, а криволичеше. Беше направена по негов проект в този вид. Поразителен беше образът му, разхождащ се из манастира покрит със зеленина, сред високите дървета и храсти.

Старецът винаги беше изпълнен с мир и радост. На масата в трапезарията показваше аристократични маниери. Винаги се държеше благородно. Намираше начин да даде на хората разбираемо духовно наставление от своя богат опит. Помня как веднъж четяхме на трапезата от Геронтикон-а за един монах, който имал помисъл на богохулство. Авва Пимен го посъветвал да говори и да възразява на дявола, сякаш е пред него наяве. Старецът Софроний спря четенето и каза: „Това е един от способите за борба с дявола. За новоначалните обаче е по-добре да не говорят с врага, но да го игнорират, защото има опасност да не му устоят и да си навредят: душата губи мира от дяволските козни и изпада в смущение”.

В трапезарията се извършваха молитви за тези, които имаха рождени дни или отбелязваха някаква годишнина. Старецът казваше няколко думи за празника и сетне, по негов знак, присъстващите изпяваха три пъти Господи помилуй на Първи глас – така, както е прието на Атон, но много по-протяжно и бавно.

Споделих с о. Захария, че 11 юли е денят на моето кръщение. Той казал това на стареца, който с ентусиазъм го съобщи на братята по време на трапезата. Разказа им, че в Русия обикновено наричат детето на името на светеца, който се празнува в деня на неговото раждане, но за първи път чува да се отбелязва деня, в който някой е кръстен. И, разбира се, помоли монасите да изпеят Господи помилуй. След трапезата му благодарих, а той каза: „През всичките четиридесет години на твоето бъдещо служение поменавай моето име”. Отговорих му: „И вие, отче, поменавайте мен на небесата”. Той отвърна: „Ако попадна там”. Казах: „Уверен съм, че ще попаднете”. Отговорът бе: „Ако попадна на небесата, ще се моля за целия свят, както казваше старецът Силуан”.

Веднъж, подир четенето на трапезата, ме повика да ми покаже нарисуваната от него фреска на Светата Троица. Веднага ми направи впечатление, че на изобразените ликове умът пребиваваше в сърцето: всичко в тях бе устремено натам, отразявайки безмълвния живот и умното безмълвие. Старецът запечатваше в иконите духовното си състояние, самия себе си. Каза ми: „Постарах се да използвам ненатрапчиви цветове и изображения, които да са приятни за възприятията. Използвах меки тонове”. Когато му казах: „Имате предвид нежни цветове ли?”, той отговори: „Не нежни, меки. Защото сладостта не винаги е хубава”. Попитах го: „Защо?”, а той ми отговори: „Не е хубава и това е!”. Често беше лаконичен и не се впускаше в подробни обяснения.

Няколко дни след пристигането ми в манастира поисках лична среща с него. Той се съгласи и ние отидохме на свещеното място – в кабинета до храма на Пречестния Предтеча Господен. От всичко чуто от стареца по време на нашата беседа, веднага след нея записах следното:

Учението за Светата Троица е неразделно свързано с нашия живот, защото човекът е създаден по образ и подобие Божие. В какво се състои нашето подобие? И Той, и ние сме личност, ипостас. Отец живее в Сина и в Светия Дух. Синът живее в Отца и Светия Дух. И Светият Дух живее в Отца и Сина. Това единство не отменя особените ипостасни свойства на Всяко от Лицата.

И ние сме сътворени като личности за общение с троичния Бог. В нас има ипостасно начало. След греха сме станали индивиди, егоисти. Но когато се съединяваме с Христос, в нас се реализира ипостасното начало и ние ставаме истински личности. Бог живее в нас и ние в Него. Ние обичаме Бога и всички хора. Израз на Личността на Бога е Неговата любов, която е слязла до ада, а израз на нашата личност е нашата любов, която слиза до ада в смирение и в ненавист към себе си.

И ние, християните, ставаме личности, когато ставаме едно в Христос и когато една личност живее в друга чрез любовта. По такъв начин и ние живеем като Троицата.

Православен християнин е този, който притежава „правилна слава”, т. е. у когото има правилна вяра, който славослови и се моли правилно: вярата е свързана с молитвата-служение.

Като православни, ние вярваме и славим Бога троично и обичаме троичния Бог. Това е нашето различие от другите религии, в които Бог е едноипостастен.

Нашата любов към Бога и ближния е изповед на вярата. Така ние изповядваме Бога чрез нашата любов към Него.

Обикновено другите религии и философски системи извеждат понятието за Бога от човешки (размишления). В Православната църква ние възприемаме човека като изхождаме от Божието присъствие, защото човек е създаден по образа и подобието Божие. Следователно правилното познание за Бога е условие за познаването на човека, ключ към решаването на неговия проблем.

Всеки се спасява според индивидуалните обстоятелства. Проповедта в Църквата е обща, но всеки черпи от нея нужното за себе си и така напредва в подвига и послушанието, като изпълнява на дело Христовите заповеди.

Ние можем да обикнем другите чрез молитва за тях. За да разберем какво преживява другият човек, трябва да се молим за него от цялото си сърце. Тогава ще можем да видим и неговите нужди и да намерим начин да ги облекчим.

Ако сърцето нищо не чувства, тогава не си заслужава да се говори.

В беседа с монах винаги може да бъде засегнат въпросът за послушанието: няма да бъде грешка. Послушанието е основа на монашеския живот. Човек, който спазва послушание, има по-чувствително сърце и способно да приема проблемите на другите, да разбира как да им помогне. Послушанието към стареца променя живота на послушника. Послушанието може да се разглежда от различни страни: има послушание към църковната традиция, към епископа, към стареца и накрая към всичко и всеки, когато във второстепенните въпроси не нарушаващи заповедите на Бога и отстъпваш пред желанието на другите.

Някои смятат, че монасите не вършат нищо. Такова впечатление се създава, понеже монасите се занимават с друг вид неща. Но те имат тайна: центърът на техния живот е Бог. Те се съединяват с Бога, Който е център на света и така сами – в Христос – стават господари на целия свят.

Монахът е съвършеният християнин.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 264-291. Предните части от книгата виж тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wd4r3 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме