Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 1

Петък, 15 Юли 2016 Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПолитическото положение във Византия в епохата, непосредствено предшестваща свикването на събора за уния със Запада. В същата глава и житие на св. Марк Ефески от рождението му до неговата дейност на Флорентийския събор

Последните петдесет години от съществуването на Византийската империя рисуват трагичната картина на края на някога великата и процъфтяваща държава. Без съмнение, падането на Константинопол е било много по-трагично по значението си за историята на човешката култура, отколкото падането на Рим. Рим дълго и упорито се е спускал надолу и краят му е дошъл във време, когато той отдавна е престанал не само да е столица на света, но и изобщо културен център. Не така обаче е било с Византия. Тя е била в разцвета си – на своята култура и духовна мощ, и в културно отношение е надминавала многократно Запада. Наистина, късно-византийският период се характеризира не толкова с творчеството на гръцкия дух, колкото с преживяването, с осъзнаването и усвояването на историческото минало и културно наследство не само на Византия, но и на древна Гърция, с оценяването на духовните ѝ съкровища в ренесанса, който Византия преживява по-рано от Запада. Философските школи са пълни с млади хора, търсещи знания при прочутите философи на Константинопол от това време. Над ума на образованата класа господстват Платон и (особено) Аристотел. Преживява се и красотата на Царстващия град, създават се съчинения, специално посветени на неговото значение и красота. Императорите се обгръщат с блясъка на строго разработения церемониал на византийския двор. Политически партии играят важна роля в живота на държавата. Многовековното църковно наследство поставя неизгладим печат върху целия живот на страната – от Императорския двор до последната колиба. Духовният живот е на висота. Процъфтяват подвижничество и духовна просвета. Православието – неразделна, сякаш вродена част от живота, от духа и мирогледа на византиеца – в тази епоха се радва на вътрешен мир, а Църквата е спокойна от ереси и разколи. Църква, държава и народ представляват неразделното цяло на Византийската империя.

И ето че всичко това, така безкрайно скъпо на сърцето на византиеца, е трябвало да загине, ако не се е намерела възможност за възпиране нашествието на турците и за прогонването им от Византия. Положението на Византия тогава е наистина трагично. От някога мощната и обширна Империя е останал само Константинопол с тясна ивица земя около него, няколко острова между Гърция и Мала Азия и късче земя в Южна Гърция. Всичко останало е превзето от турците, а което не е превзето от тях, е в ръцете на италианците. Византийският император е поданик на султана и без негово знание не може да предприема важни политически стъпки. Полусвободното съществуване на Византийската империя е настабилно, а дните на Константинопол преброени. Турците вече са опустошили Сърбия и България, разбили са кръстоносците при Никопол, и – нещо особено болезнено за съзнанието на византийците – в 1430 г. са превзели втория по значимост град империята – Солун.

И управляващите във Византия мъчително търсят изход. В задача и цел на дипломацията се превръща търсенето на съюз и обединение със Запада, срещу общия враг на християнството – турците. Имп. Мануил ΙΙ обаче не успява да постигне никакви успехи, макар да обикаля цяла Европа в търсене на съюз със Запада и в края на живота си е скептичен към унията между Православната и Латинската църкви – като първа и предварителна стъпка за възможен политически съюз на Византия със западните християнски държави. Разказват, че на смъртния си одър той предупреждава своя син, бъдещия имп. Йоан VIII, да не възлага каквито и да било надежди на унията, защото помиряването между гърци и латини е невъзможно и всеки опит в тази насока само ще влоши съществуващия разкол.[1]

Православните йерарси отдавна предвиждат опасността от уния с Рим, тъй като знаят, че отзад се крият планове за подчиняване на Православната църква на Ватикана и отричане от себе си в полза на Рим. И така, по времето на Мануил ΙΙ, когато императорът убеждава Константинополския патриарх да се подчини на Рим заради държавните интереси, той отговаря, че предпочита – ако е нужно – да бъде под властта на сарацините, отколкото да се подчини на Рим, защото подчинението на сарацините ще бъде само външно, докато подчинението на Рим, както се изразява той, „означава загуба на Бога”.

Йоан Палеолог обаче, който като млад е живял на Запад, който е бил запознат с настроенията сред политическите кръгове в западните държави и в чийто двор е имало силно италианско влияние поради брака му със София Монфератска, не само е смятал за възможно, но и за необходимо да се договори със Запада. Спасението на империята от турците той вижда в сключването на църковната уния. В онази епоха по този въпрос съществуват две течения, две партии: едната на горещи поддръжници на унията – това е партията, оглавявана от самия император и поддържана от няколко видни църковни дейци, и другата – състояща се от зилоти, които не желаят никаква уния с Рим не само от страх за чистотата на православието, но и поради опасения, че съединяване със Запада ще доведе до загуба на самото гръцко наследство и ще остави Византия на заден план. В началото на 15 в. византийският полемист Йосиф Вриений пише: „Нека никой не се мами с измамни надежди, че италианските съюзнически войски рано или късно ще дойдат при нас. Макар да се преструват, че ще се вдигнат в наша защита, но ще вземат оръжие само за да разрушат нашия град, народ и име”. През 15 век тези опасения се оправдават в политическите планове на Алфонс Великодушния срещу Изтока.[2]

Както и да са били нещата обаче, имп. Йоан взема решение за уния със Запада и предприема конкретни стъпки в тази посока. Редица сведения показват, че той възприема унията на Православната църква с Латинската само като политически акт. Великият ритор Мануил не скрива това (и даже оправдава императора): „Йоан, нашият приснопаметен господар, – шестият от Палеолозите – като видя, че племето на Агар от ден на ден се множи, а нашето отвсякъде се стеснява и може да се каже, че ще стигне до повсеместно изчезване, и страхувайки се, да не би те да завладеят и самият царстващ град, както бързо опустошиха земята на Римската държава, както после, уви, наистина се случи, сметна за необходимо да спечели италианците за свои съюзници. А това не можеше да се постигне сигурно без да се свика събор, който усилено да се погрижи или да проведе и потвърди, или някак да остави настрана предметите на неизменното ни богословие, повредени от тях, обратно на православните догмати. А това са, че Дух Свети изхожда и от Сина и че в Бога същността и енергията са тъждествени. И разсъждавайки, че докато тези пунктове не бъдат съборно и догматически изследвани, двата народа няма да се съберат в един възглед за православието, и няма да си помагат, христолюбивият и благочестив Господар си постави тази цел и изпрати пратеници при предстоятеля на Рим. Онзи пък, като прие благосклонно пратениците и твърде съчувствайки на това намерение, веднага предложи чрез посланиците си да се проведе по този въпрос събор във Флоренция, което и стана”.[3] Историкът на Флорентийската уния Сиропул, който посвещава почти третина от книгата си на разказа за подготовката на събора в Италия, разказва, че по време на едно предварително събиране при императора по въпроса за унията, императорският секретар – прочутият Георги Схолар – открито заявил на императора, че ако унията остане само политически акт, то тя няма да има и никаква здравина и постоянство.[4] Подобни опасения вероятно са изразявали и мнозина други, включително престарелият Константинополски патриарх Йосиф, защото виждаме как императорът решително му заявява, че всичко е обмислил и поема цялата отговорност за унията. Накрая, горното се потвърждава и от самите действия на императора на събора в Италия.

И така, ако от страна на Византия управляващите кръгове възприемат унията със Западната църква като чисто политически акт, не по-различно е било отношението по този въпрос и „на Запад, макар и в малко по-друг смисъл. А именно, че по това време Римокатолическата църква преминава през криза: Базелският събор, обединил прогресивните умове на Запада и придобиващ все по-голямо значение, не признава за папа избрания в Рим Евгений IV. Сам Евгений е не само човек с изключително силна воля, но и голям политик и умело се опитва да преодолее упоритостта на непокорния събор, не без да пести средства за това. Обръщането на гърците към него за свикване на събор с цел сключване на уния не е могло да остане без значение и да не допринесе за укрепване на престижа му. Прочутият Босюе пише следното: „Четейки внимателно историята на Базелсикя събор, не можем да не останем поразени от гнусните методи и криви пътища, предприети от папата за отстраняването на владетелите от събора. За постигането на своите цели той потъпква всичко свещено в религията и, когато всички негови усилия се изтощават, прибягва до друга уловка – като проявява ревност към присъединяването на гърците”.[5] Следващата дейност на папа Евгений ΙV се свежда до подчиняване на Православната църква. И така, ако във Византия гледат на унията като на чисто политически акт, изгоден за държавата чрез сключването на военен съюз със западните владетели, то и във Ватикана също я разглеждат като политически акт – отначало за укрепване авторитета на Ватикана, разколебан от Базелския събор, а сетне и за подчиняване от папата на бедстващата по политически причини Православна църква. Това бе справедливо отбелязано от един историк, който казва: „Главният мотив на почти всички гърци във Ферара е политическият, докато папата мисли най-вече как да издигне авторитета на Светия престол и да спечели няколко „точки” пред враговете си в Базел. Няма да е несправедливо да кажем, че малцина са мислели преди всичко за доброто на християнството”.[6]

Замисляйки уния, гърците недоумяват към кого да се обърнат. Кой представлява Западната църква: Базелският събор или папа Евгений IV? И съборът, и папата са били готови да обединят християнския свят. Съвременен латински историк справедливо и с горчивина отбелязва: „Надсмя се Изтокът на безумието на латините – сами разделени, искаха да обединят другите”.[7] Византийската дипломация решава въпроса, обръщайки се и към едните, и към другите. Сред гръцките представители, участвали в разговорите с представители на Базелския събор, е игуменът на един Константинополски манастир – Исидор. Този Исидор – скоро станал Киевски митрополит и първойерарх на Руската църква, сетне ревностен униат и, накрая, изгонен от Русия, станал латински кардинал – още тогава проявява нездрав ентусиазъм към уния. Своето възторжено отношение към нея той изразява по следния начин: „Унията ще създаде велик паметник, на който ще завиди Родоският колос, чийто връх достига небето и чийто блясък се вижда на Изток и на Запад”.[8] Представителите на Базелския събор обаче извършват голяма тактическа грешка, предизвикала негодувание в Константинопол и предрешила въпроса така, че гърците да приемат предложението на Евгений IV и впоследствие да го подкрепят в спора му с отците от Базелския събор. Грешката се състои в това, да заявят на гърците, че са съгласни да разглеждат въпроса за уния с тях на същото ниво, както и с хуситите. Поставянето на едно ниво на православието и хуситската ерес не могло да не оскърби гърците.

Докато папата не прави подобна грешка, а благосклонно приема гръцките представители, като одобрява намерението им да започнат преговори за сключване на уния и предлага съборът да се проведе във Ферара. Обещава им да ги докара в Италия и след това да ги върне в Константинопол за своя сметка, да плаща разходите им по време на събора, давайки им и определена сума за лични нужди. Както вече казахме, гърците приемат предложението и започват да се подготвят за заминаване в Италия, на събора, поставил черно петно в историята на залеза на Византийската империя. На 24.11.1437 г. гръцка делегация, състояща се от 600 души и оглавявана от Йоан Палеолог, съпроводен от своя брат Димитър и 22 епископи, начело с Константинополския патриарх Йосиф, и множество клирици, някои от които упълномощени от останалите източни патриарси да ги представляват на събора, тъй като – както вече сами били уведомили императора – не могат да присъстват, намирайки се във вече завладени от неверниците територии (св. Марк Ефески, например, е носел пълномощия от Александрийския и от Антиохийския патриарх),[9] а също и множество миряни с разни служби в църквата и в двора, пристига в Италия: първо във Венеция, а оттам – във Ферара.

С унията императорът мислел да спаси държавата, а още до заминаването му за събора в Италия тази уния едва не погубва империята. Причината за това е била, че – като поданик на султана – имп. Йоан не е можел да отиде в Италия, без да извести за това османската власт. Императорът уведомява султана, че целта на пътуването му има чисто църковен характер, но Мурад II не е бил толкова наивен да не разбере, че зад това стоят политически цели, и отговаря на Йоан, че той следва да търси помощ не от Запада, а от него, докато от латините трябва да стои по-далеч. Той дори възнамерява да обсади Константинопол, но Йоан успява да смекчи недоволството му, благодарение на големия подкуп на един влиятелен сановник при двора му, който го убеждава да не прави това.[10]

Преди да замине за Италия, императорът организира в Константинопол малък събор, с участието на клирици и миряни. На този събор присъства и известният със своята ученост, свят живот и красноречие Ефески митр. Марк Евгеник: св. Марк Ефески – този избран съсъд на Светия Дух, проявил се като велик борец за православието и на когото ние, чедата на Православната църква, сме вечно задължени и пред чиято памет се прекланяме.

Сега, когато в нашия разказ за историята на Флорентийската уния за първи път се срещаме с това благословено име, е уместно да изложим и житието на този велик светец, на чиято борба за православието всъщност е посветена тази книга. Редно е да разкажем неговото житие до момента, когато той застава на попрището на пламенната борба за православието и пътя на изповедничеството.

Източниците, по които да можем да възстановим живота на св. Марк, са твърде оскъдни.

На първо място, това е синаксарът за св. Марк, написан от брата на светеца – номофилакс Йоан Евгеник. Този синаксар съществува в разширена и в кратка форма. И в двете форми е бил издаден в гръцкия си оригинал, без превод. Неговата разширена форма е издадена от S. Pétridès – в Revue de lOrient chrétien, t. 15, Paris 1910, p. 97-107, а кратката – заедно със службата на светеца от Mgr Луи Петит в Studi Bizantini, t. 2, Roma 1927, p. 212-217.

В службата на св. Марк, написан от великия ритор Мануил, също има синаксар, публикуван от проф. Α. Пападопулос-Керамевс – в: Φιλολογικὸς Σύλλογος Παρνασσὸς Ἐπετηρίς, Ἔτος. ς’, Ἀθῆναι 1902. Този синаксар обаче не дава почти никакви сведения за св. Марк, а е само похвално слово за него. Той се съдържа изцяло в съчинението на великия ритор Мануил, който, въпреки многообещаващото за историк наименование Книга за Марк, – светейшия Ефески митрополит, – и за Флорентийския събор, и за Гемист и Висарион, с опровержение на нечестивите им съчинения, всъщност се свежда до едната полемика срещу философските, а донякъде и до богословските възгледи на Гемист Плитон и Висарион Никейски, докато за св. Марк и Флорентийския събор почти не се говори. Това съчинение на Мануил е издадено, с руски превод от архим. Арсений – сетне Новгородски епископ, – в Христианское Чтение, 1886. Гръцкият оригинал, заедно с превод на латински, е поместен също от Петит, в т. 17 на Източна патрология.[11]

Много по-ценен източник е надгробното слово за св. Марк, произнесено от Георги Схолар, макар то да не съдържа сведения с исторически характер, но пък разказва за самата личност на светеца. Словото, както и епитафът на св. Марк, в гръцкия оригинал са издадени с превод на руски от Авраам Норов.[12]

Кратко слово със същия характер като надгробното слово на Георги Схолар, но съставено от Йоан Евгеник, е издадено в гръцкия оригинал, без превод, и не съдържа сведения за живота на св. Марк. То е публикувано от Петит в споменатия вече том на Studi Bizantini.

Сред източниците за св. Марк е редно да споменем и Моята апология от Теодор Агалист – още едно неиздадено съчинение. Сведения от този извор включва Петит – в статията си за св. Марк в Речник на римокатолическото богословие. Тези сведения обаче имат второстепенно значение.[13]

Извор за живота на св. Марк е и неговото автобиографично съчинение Изложение на Светейшия митрополит на Ефес за това, как прие архиерейско достойнство, и разяснение относно провелия се във Флоренция събор, което присъства в много ръкописи и е издадено от Ж.-П. Мин, т. 159 от гръцките,[14] а също и в по-ново издание на Петит – на гръцки и в превод на латински – в т. 17 на Източна патрология.[15]

Някакъв автобиографичен материал може да извлечем и от писмата на св. Марк. Споменатото му съчинение и посланието му читателят ще може да прочете по-долу.

И накрая, разполагаме с две служби на св. Марк – и двете публикувани в гръцкия оригинал според атонски ръкописи (без съпровождащ превод). Едната е по-пълна и е дело на Йоан Евгеник, издадена от Петит в споменатия том на Studi Bizantini, а другата принадлежи на перото на великия ритор Мануил, издадена от Пападопулос-Керамевс – в посоченото му съчинение. Тези служби не съдържат данни за живота на св. Марк, но ярко представят образа на светеца като подвижник и изповедник на Църквата.

Косвено за св. Марк разказват и изворите за историята на Флорентийската уния, но за тях ще говорим нататък в изследването.

И така, споменатите източници дават следните сведения за живота на св. Марк.

Св. Марк – митрополит на Ефес и велик изповедник на православието – е роден в 1391 или 1392 г.[16] в Константинопол. Тук получава образование и прекарва по-голямата част от живота си; тук и умира. За това пише Йоан Евгеник в началото на своя синаксар за св. Марк: „Този велик светилник на живота в света, светлина и добра сол, явил се на Христовата Църква като смел борец за Истината, общо слънце за цялата вселена, възсияло от великия и царствен град – прочутия Константинопол. Тук той се роди и бе закърмен, възпитан и накрая при преставянето си в Бога му отдаде свещеното си тяло”. В своя синаксар за св. Марк Мануил казва така: „Този най-свещен Марк се родил и бил възпитан в най-царствения град”. Баща му има висшия църковен чин сакеларий в храма „Св. Софѝя” в Константинопол и е професор, при когото идват много младежи. Майка му е дъщеря на лекар. И двамата са от известни, заможни родове. За родителите на св. Марк разказва Йоан Евгеник в продължението на своя синаксар: „Неговите родители бил Георги, дякон и сакеларий на Великата църква – по онова време великият град бил двойно богат, като го имал за наставник в Църквата Христова, при когото се стичаха множество млади – и Мария, дъщеря на някой си почтен и боголюбив лекар. Родът и на двамата е украсен с благородство, съчетано с благочестие в Бога и с добродетел”. От такива почтени и боголюбиви родители се ражда бъдещият велик изповедник на Църквата! При кръщението си получил името Мануил (от Емануил, което значи с нас е Бог). Йоан Евгеник вижда в това име пророческо предзнаменование за бъдещата роля в Църквата на кръщавания младенец: „При своето вторично раждане в Божествения Дух детето приема името Мануил (а и как би могло да бъде иначе!): защото той бе достоен за първото и господско име и благодарение на него с нас е Бог, с нас е и благочестието, и предадената ни от Отците вяра”.

Учител на малкия Мануил в науките и благочестието става баща му. А момчето така напредва в учението, че още съвсем младо, заедно с баща си – както разказва Йоан Евгеник в своя синаксар – изучава риторическите и математически науки. По-подробно за това говори в своя синаксар Мануил: „В най-крехка младост беше предаден от своите родители да изучава кръга на свободните науки, който за кратко време премина, сякаш на криле, и надмина всичките свои съученици и връстници”. На тринадесет момчето губи баща си. Сърцето на юношата обаче не се разколебава в търсенето на знания. Той става ученик на двама прочути тогава учени в Константинопол – изучавайки риторика при Йоан Хортасмен, а философия при Георги Гемист Плитон. За това разказва Йоан Евгеник: „И така, като загуби такъв баща на 13-годишна възраст, то не допусна това да го доведе до разтление, но предпочете незабавно да отиде при най-добрите и най-известни наставници, а отначало това бяха Хортасмен Йоан, който след това украсил престола на Силиврийската митрополия, и Игнатий Метаклитис; сред по-късните пък философи и математици бяха Гемист Георги, от когото за кратко време той придоби велики знания, благодарение изключителната си старателност и взискателност, и чуден ум; след това със самия си нрав – свят, ласкав, умерен и съответстващ на добър старец, включително и до вида на одеждите и обувките, и погледа, и наклона на главата и със самото негово слово – превъзходно и твърде украсено, то бе истинско чудо не само за учениците, но и за самите наставници, и въобще за всички. По този начин прекрасно и боголюбиво премина детската възраст, като се извисяваше с всички прекрасни дела…”. Сега вече бъдещият изповедник на Църквата става от ученик преподавател и наставник на катедрата на баща си и при него започват да се стичат цветът на младежта. Сред неговите ученици в историята влизат Георги Схолар и Теодор Агалист. Според още неиздаденото съчинение на последния, за което вече казахме, св. Марк има прозвището ритор, а тогава тази функция е означавала тълкувател на Писанието в патриаршеската църква. На 24-годишна възраст той получава високото звание вотарий на риторите.

Както преминаво детството на св. Марк, така – и още по-доблестно – преминават годините на младостта му. Живеейки в света, той е водел строг подвижнически живот. По всяко време на годината, ежедневно е на божествена Литургия, изтощава плътта си с подвизи, обогатява ума си с изучаването на Св. Писание и другите науки през целите нощи и въобще още в света достига високо духовно съвършенство. Това разказват Йоан Евгеник, Георги Схолар и великият ритор Мануил. Последният се ограничава само със следните думи: „Причислен към свещения клир на Великата църква по заповед и благословение на светейшия и най-мъдър патриарх Евтимий, той се посвети изцяло на изучаването на боговдъхновеното Писание”. По-подробен е Йоан Евгеник: „Вече станал наследник на бащината катедра и на грижите за младежта, създавайки вече сам много ученици и учители, и в същото време нито за ден не оставяше свещената Вечеря във Великата църква, така щото и зиме, и лете можеше да бъде видян да се подвизава в монашеско житие още в светския живот – той бе всецяло богоносец и просветен и в крехката си младост, както вътрешно, така и по външен вид беше наистина философ. След това, във всенощните борби със самия себе си, изучавайки творбите на древните мъдри хора и пазейки ги като съкровища (в сърцето), като не оставяше нищо от божественото Писание и от свещените учители, той не остави нищо, което да не бъде съвършено и изцяло изучено”. За нравствения облик на неговия наставник разказва Георги Схолар в надгробното слово за св. Марк: „Мога да кажа за праведността на упокоилия се наш отец, че още като юноша и преди да умъртви своята плът в Христос, той вече бе по-праведен от пустиножителите-отшелници, и че, отхвърляйки от себе си всичко светско заради Христос и приемайки игото на послушанието Богу, той никога не се отклони от него, не се увлече в суетата на този свят, не се прелъсти от временната му слава, а до смъртта запази пламенна любов към Христос. Живеейки в столицата, бе чужд на живота ѝ, защото нищо не го свързваше с него. Дълбоко уважаван от всички, не само не търсеше почести, но не ги и желаеше”.[17] И добавя: „Не бихме се приобщили достатъчно до познанието на истината, ако той не пося в нас първите нейни семена със своето учение и молитви, в които често измолваше от Бога нашето оплодотворяване – и той, повече от всеки друг, събуждаше в нас ревност към истината”.

Тези свети качества на велика душа не могат да останат незабелязани и наистина ние виждаме, че св. Марк става любим духовен син на Константинополския патриарх Евтимий, на когото, след неговата смърт, съставя канон и стихири, свидетелстващи за близост и любов към починалия патриарх. Имп. Мануил II също го привлича към себе си и той става доверен негов човек и съветник. По този повод в синаксара Йоан Евгеник пише: „Поради това той бе поканен и при приснопаметния имп. Мануил – мъдрия и благочестивия – и му стана не само познат и близък, но и негов приятел и наставник в много неща, и бе назначен редактор на неговите писания (τῶν ἐκείνου ουγγραμμάτων διορθωτὴς καταστάς), тъй като превъзхождаше всички честни наши учени мъже чрез съвършенството (на знанията); след това пък бе удостоен със званието председател на съда по изследване на делата – и се отказа (от това звание)”.

И следващият имп. Йоан VIII уважава дълбоко св. Марк; за това съдим по редица негови трудове, писани по-късно по молба на този владетел, който го моли да отговори на трудни богословски въпроси – от най-широк богословско-философски характер. По-късно – несъмнено по волята на Йоан VIII – св. Марк ще бъде назначен на катедрата на Ефеския митрополит и така ще заеме особено високо положение в гръцката делегация на събора в Италия. Накрая, като говори за изгнанието и гоненията, на които в края на живота си е подложен светецът, Георги Схолар, добавя: „Той би претърпял повече страдания, ако не му протегна ръка за човеколюбива помощ монархът, който повече от другите се дивеше на добродетелта и на мъдростта на този свят мъж”.[18] За дълбокото уважение и любов към св. Марк свидетелства и това, че императорът го назначава да ръководи богословските разсъждения от страна на гърците по време на преговорите с латините на събора във Ферара и Флоренция, а и не позволява латините да го обиждат, вече след сключването на унията, когато св. Марк открито се обявява против нея.

И така, като се върнем към последователното излагане на житието на св. Марк, виждаме, че пред младия учен се е откривало поле за забогатяване и придобиване на всевъзможни милости от страна на императора. Пред него стои блестяща кариера, но душата му търси друго, изпълнен е с истинско любомъдрие. Впоследствие той пише на един свой бивш ученик така: „Докога, о нещастни, благородството и честта на душата си ще подчиняваш на неща, лишени от всяка ценност! Не те ли завладяха тщеславието и лъжливото богатство, изящните и украсени тоги и всичко останало, на което се гради благополучието в този свят? Уви, философ, а с такъв чужд на философа мироглед!”.[19]

Св. Марк е истински философ и затова неговото любомъдрие го призовава към висш подвиг, към пълно отричане на света и пристана на мълчанието. И той отхвърля всичко, и приема монашеството. В службата му четем така: „Като позна благоразумно непостоянството на светските радости, тленността и суетата, ти възненавидя света и всичко, радващо го и веселящо го, и прибягна към божествената схима, превръщайки болестта в услаждане, бдението в радост и успокоение, лежането на земята и стоенето всенощно в радостна наслада, поста – в сладост, въздържанието – във веселие”.[20]

Св. Марк изоставя столицата и се отправя на един остров – все още владение на Византия – Антигон, на входа на Никомидийския залив. Това става в 1418 г., когато е 26-годишен. Неговият духовен отец и наставник, който го постригва и сменя светското му име с монашеското, е игуменът Симеон – велик духовен наставник, за когото няма, уви, повече сведения, освен споменатото в синаксара на Йоан Евгеник. Той го нарича „онзи чуден Симеон”, а за целия този период от живота на говори: „Като се уподобяваше на Учителите на Църквата, той (св. Марк) се отрече от всички прелести на живота, които даже не позна. И се предаде на Бога и за Бога; и предаде себе си в послушание спрямо най-великия от тогавашните наши наставници в добродетелта”.[21]

По-подробни за това време са Йоан Евгеник и ритор Мануил. Първият разказва: „Когато достигна 26-годишна възраст, той раздаде великодушно и свободно всичко, подчини се на игото, за което жадуваше от детство, т. е. благото и леко иго Господне, и прегърна пустинята, любима на Илия и Йоан и на тези, които им подражават, имайки мълчанието за майка на тишината в самия себе си и на мира и покоя, и възхождането към Бога, и предпочитайки повече от родината онези острови, които от старо време бяха украсени с богоносни мъже, и именно сред тях си избра духовен отец – онзи чуден Симеон, от когото веднага бе постриган в монашество и помазан за духовен подвиг и трудове, и остави зад себе си в неутешима печал роднини, домашни, приятели и царя, който нежно го обичаше и се нуждаеше от неговата мъдрост и ученост, и височайшите членове на клира, и тълпите младежи, на които бе възпитател и наставник, а най-добре да кажем – всички свои съотечественици, за които неговото оттегляне от този живот бе някакво общо сиротство и лишаване от добрите дела на този велик (мъж)”.

Ето как Мануил описва монашеския живот на св. Марк: „След това той се облече в монашеска одежда – в свещената и велика Манганска обител – и изцяло се отдаде на мълчание. Дотолкова не обичаше да излиза от манастира и своята килия в нарушение на мълчанието и вниманието към себе си, че не се е показвал пред очите на познати и дори на роднини. Само от едно дело не се уморяваше нито денем, нито нощем – от упражняване в божествените писания, откъдето се обогатяваше с изобилно разбиране, както показват и писмените му трудове”.

Мануил обединява в едно подвижническия живот на св. Марк и макар да пише и за по-късния период от монашеския му живот, вече като монах в Манганската обител, всъщност това се отнася до периода, когато св. Марк е преминал със своя наставник на Антигонския остров: същият стремеж към монашество и съсредоточеност в духовните подвизи.

Заедно със св. Марк под духовното ръководство на този наставник се подвизава и неговият връстник – синът на църковния велможа Валсамон, Доротей. По-нататък Йоан Евгеник пише, че „не било съдено това свещено съдружие в отшелничеството и мълчанието да продължи”, тъй като турците застрашавали много населението и затова множество хора напускали острова и се насочили към Константинопол. В условията на постоянен страх в очакване на турското нападение, в условията на тревога и суетене, за подвижниците е крайно трудно да запазят спокойствие, съсредоточеност, мълчание. И затова св. Марк заедно с духовния си отец се връща в Константинопол, и тук, по думите на Евгеник, „в свещената и прочута Манганска обител, която повече от останалите била смесена (по начин на живот на монасите), той решил да се установи с няколко близки отшелници”. Тук починал духовният му старец, а сетне и сам той бил погребан тук – след края на своя доблестен живот. В Манганската обител св. Марк се предава на най-строго подвижничество. За това вече четохме в откъса от синаксара на великия ритор Мануил. Да чуем какво казва Йоан Евгеник за този период от живота на своя свят брат: „И така, той предаде себе си на пределен труд и пост, и спане на земята, и всенощно стоене, и особено когато оставаше сам често прибавяше: „С нищо така не се благоугажда на Бога, както с претърпяването на злините”, и (издържà) борбата срещу духовните врагове и удържà победа, и прекрасно се възвиси към съзерцание и към свещено просветено и божествено осияване. Когато придоби онова, което е най-великото и служещо за полза на всички, и стана целия свят и боговидец, тогава вече прие свещен сан, с труд и против волята си, по настояване на много молби…”.

За свещеническото служение на св. Марк Йоан Евгеник ни предава, че когато той служел Литургията, цял се изпълвал с божествено вдъхновение. И свидетелства, че за зрящите, „когато той принасял Безкръвната служба Богу, изглеждал целия извън себе си, целия изпълнен със светлина, целия посветен на Бога, извън земята, като че някакъв ангел в плът”.

Така, след смъртта на престарелия митрополит на Ефес Йоасаф в 1437 г., против волята си св. Марк е поставен за митрополит на този град. Сам той свидетелства, че е приел архиерейско достойнство само от послушание към Църквата: „По повеление и нужда за Христовата Църква, като приех архиерейско служение, надвишаващо моето достойнство и сили, последвах Вселенския патриарх и богодарувания цар… на събора в Италия”.[22] Георги Схолар описва възкачването му на архиерейската катедра така: „Той прие високия духовен сан, единствено за да защити Църквата със своето слово; тя се нуждаеше от цялата сила на неговото слово, за да я удържи от уклона, към който вече я въвличаха нейните нови водачи. Не по светски съображения той прие този сан; доказаха го последствията”.[23] А Мануил добавя: „След това прие и божественото иго на свещенството, а не след дълго бе поставен от великата и свята Църква за архиерей на Ефес: не по свое желание, а по избора на мнозина, и така умножи своите добродетели, и според силите си се упражняваше в тях”.

Още по-подробно е казаното от Йоан Евгеник, който разказва за свещеническото служение на св. Марк, а после пише: „Когато бе съдено на нашия толкова нещастен род между останалите беди да понесе и опасност за Църквата, като бе измислена и приета онази уния, за която тèче голяма подготовка, след много молби и многобройни доводи, и всякакви указания за ползата за Църквата (καὶ οἰκονομίας ἀπάσης), по онова време на възвишената катедра в Ефес се възкачи – наистина достоен за големи и първи почести – великият архиерей, подражател на Великия и Първи Архиерей и Пастир, както пише великият Павел, когото всички смятаха за нов Василий и така го наричаха. Когато вече императорът се отправи и пристигна в Италия, заедно с патриарха и с целия клир, той един само се яви и в началото, и в средата и даже до края двуостър меч за беззаконните и разбойнически плевели в благородния посев на свещените догмати на Църквата – боговдъхновена тръба на богословието и непресушима река на благочестивите писания и определения на Светите отци и учители, със силен и сладък, и нектароподобен глас и неустрашимо и доблестно безстрашие на душата”.

Така, въздигнат на Ефеската катедра, св. Марк не остава дълго със своето паство, защото виждаме, че заедно с императора той заминава за Италия още на 24.11.1437 г. Възниква въпросът: бил ли е изобщо в Ефес светителят преди връщането си от Италия? Знаем за подобен случай с друг митрополит – избран и издигнат на митрополитска катедра, единствено за да заеме важно място сред гръцките представители на събора в Италия. Този митрополит е известен с образоваността си – имаме предвид Висарион Никейски, който, макар и да носел титлата митрополит на Никея, не бил дори виждал своето паство. Сиропул поставя архиерейското ръкоположение на св. Марк редом с това на Висарион, казвайки: „Тогава хиротоносили за архиереи кир Марк Ефески, кир Дионисий Сардикийски и кир Висарион Никейски”.[24]

Наистина, за трудовете на св. Марк в Ефеската митрополия започва да се говори едва след връщането му от Италия. Всички приведени по-горе източници, разказващи за възкачването му на катедрата на Ефеския митрополит, са свързани непосредствено със заминаването на светителя за събора в Италия. А Георги Схолар, както видяхме, казва, че той „прие високия духовен сан, единствено за да защити Църквата със своето слово”. Тези свидетелства: възвеждането на Висарион за Никейски митрополит, само за да може да представлява Гръцката църква в богословските диспути между православни и латини на събора в Италия, т. е. съвсем номинално; след това краткото време между въздигането на св. Марк в архиерейски сан и събора в Константинопол, организиран от императора преди отплаването на гърците за Италия, и на който присъства и св. Марк; продължителното пътуване по онова време – всичко това говори, че св. Марк е възведен на Ефеската катедра номинално със същата цел, както и Висарион на Никейската.

Разбира се, това са само наши предположения, но не са лишени от вероятност.

Така, в състава на многобройната гръцка делегация св. Марк напуска столицата и се отправя към събора в Италия. Вярвал ли е в успеха на унията? За това говори самият той: „По повеление и нужда за Христовата Църква, като приех архиерейско служение, надвишаващо моето достойнство и сили, последвах Вселенския патриарх и богодарувания цар и самодържец на събора в Италия, и, без да обръщам внимание нито на моята немощ, нито на трудността и големината на делото, но надявайки се на Бога и на онези представители, вярвах, че с нас всичко ще бъде добре и ще извършим нещо велико и достойно за нашия труд и надежди”.[25] Тази своя гореща вяра св. Марк изразява и пред папа Евгений IV в адресираната до него реч.[26]

И изобщо, не един факт свидетелства с какъв душевен възторг заминават гърците за събора в Италия. Сиропул, например, пише, че преди заминаването патриархът се е обърнал към своите събратя с трогателна реч, в която е говорил за великото дело, което предприемат: отиват на събор за сключването на уния, но с нищо няма да отстъпят от традициите на светата Църква, които са приели, и са готови, ако е нужно, и да умрат за тях, защото какво може да бъде по-славно от мъченическия венец?! Но – продължил патриархът – трябва да дадем всичките си сили за това „небесно дело”, заради което се и отправяли към Италия. И завършва речта си с думите: „Ще отидем и ще се върнем. Тръгваме с опасност; ще се върнем с победа и трофеи!”.[27]

Още един пример. Сиропул разказва, че легатът на папата, епископ Христофор, приветствал гърците от името на папата в началото на тяхното пътешествие в Италия. Отговорил му великият сакеларий, който от името на гърците изразил възторжената вяра в успеха на унията, казвайки, че това е вярата на всички, защото тук е представена „цялата Източна църква” и завършил речта си към папския легат с думите: „Ако бъде сключен мир и уния между църквите, о, какви дарове, какви награди (ще има) от Бога! А от хората – какви похвали и благодарност за трудовете ти!”. На това еп. Христофор, изпълнен с радост, отговорил: „Не се безпокойте – ще има, по волята Божия ще има уния”.[28]

Уви, нещата станали съвсем различно. Както е известно, патриархът изобщо не се върнал в Константинопол, а умрял във Флоренция, православието било предадено и продадено, а гърците със скръб и срам се върнали в родината, но не като победители с духовни трофеи. Много бързо и на св. Марк се наложило да се разочарова дълбоко и горчиво, както сам той ще разкаже по-късно. Велика и пламенна борба за православие, в която той ще бъде сам, и пътят на изповедничеството го очаквали от момента, в който напуснал Константинопол, за да отплува с кораба на папата за Италия.

За тези събития обаче ще разкажем по-нататък.

Св. Марк жадувал за подвижнически живот в отшелничество и мълчание, както това желаел някога и св. Григорий Богослов, но вместо това Божият Промисъл му бил подготвил, както и някога на св. Григорий, мъчителна борба в самия център на църковните и политическите интриги. От пристана на мълчанието на св. Марк е било съдено с пламенни речи, със задълбочени и дълги богословски силогизми да отстоява истината на православните догмати и да изобличава заблудите. От пристанището на отшелничеството светителят е захвърлен в самата буря – във водовъртежа на страстите, интригите, заплахите и преследването – в извършващото се около него отстъпление от православието и предателство на истината. Името на тази буря и на този водовъртеж бе Флорентийска уния! Едно е желаел св. Марк, друго е искала от него Църквата, друго му е подготвял божественият промисъл. В епитафията на св. Марк Ефески Георги Схолар казва: „Прояви себе си като нов Максим Изповедник, яви себе си като друг Григорий (Богослов)”.[29]

Превод: Златина Иванова


 

Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 13-31 (бел. прев.).

[1] Ostrogorsky, G. History of the Byzantine State, Oxford 1956, p. 499.
[2] Vasiliev, A. A. History of the Byzantine Empire, Madison 1952, p. 627.
[3] Виж: От господин Мануил, великия ритор, за Марк, – светейшия Ефески митрополит, – и за Флорентийския събор, и за Гемист и Висарион, с опровержение на нечестивите им съчинения, 3. За св. Марк виж и в неговия Синаксар – в превод на руски, в: Христианское чтение, 2, 1886.
[4] Syropoulos, S. Vera historia unionis non veræ inter Græcos et Latinos: sive Concilii florentini exactissima narratio græcè scripta per Sylvestrum Sguropulum magnum ecclesiarcham , atque unum è quinque crucigeris & intimis consiliariis patriarchæ constantinopolitani, qui concilio interfuit, Hagæ 1660, sect. 3, cap. 6.
[5] Цит. по: Норов, А. Марка Ефесского и Георгия Схолария неизданные сочинения, Париж 1859, с. 8-10.
[6] Cambridge Medieval History, 8, ed. J. B. Bury, Cambridge 1936, p. 38.
[7] Става дума за Enea Silvio Piccolomini – бъдещия папа Пий ІІ, цит. по: Petit, L. Patrologia Orientalis, 15, p. 6.
[8] Vasiliev, A. A. Op. cit., p. 627.
[9] Източните патриарси обаче, намиращи се на вече завладени от неверниците територии, не дали така леко пълномощията си да бъдат представяни на събор с латини. Отначало, в 1437 г., на молбата на имп. Йоан Палеолог, те отговарят, че ще са съгласни да дадат пълномощия и да бъдат представлявани, само в случай че съборът ще се придържа към постановленията на вселенските събори и Св. Писание и нищо няма да добавя, нито да отнема. На това, по настояване на латините, императорът им отговорил, че такива пълномощия не са достатъчни, така че на повторната молба на императора, на йерарсите и свещениците, които щели да ги представляват, те предоставили вече неограничени пълномощия.
[10] Виж: Успенский, Ф. И. История Византийской Империи, 3, Ленинград 1948, с. 770.
[11] Patrologia orientalis, 17, p. 491-552.
[12] Норов, А. Цит. съч., с. 68-90.
[13] Dictionnaire de Théologie Catholique, 9, p. 1968 sq.
[14] PG 159, 1025-1093, в състава на полемичния труд на Йосиф Метонит против това съчинение на св. Марк.
[15] Patrologia orientalis, 17, p. 443-449.
[16] Годината на раждане посочваме съгласно изчислението на Л. Петит, когото следваме и в последващата хронология на живота на св. Марк Ефески – виж: Dictionnaire de Théologie Catholique, 9, p. 1968 sq.
[17] § 4.
[18] § 10.
[19] Послание до Георги Схолар, 3.
[20] Стихира 1 на Господи, воззвах от Службата на св. Марк, написана от Йоан Евгеник.
[21] § 10.
[22] Виж: Изложение на Светейшия митрополит на Ефес…, 1.
[23] § 4.
[24] Syropoulos, S. Op. cit., sect. 3, cap. 15, p. 61.
[25] Виж: Изложение на Светейшия митрополит на Ефес…, 1.
[26] Цялото това слово е приведено от нас, в превод на руски език, в настоящия труд.
[27] Syropoulos, S. Op. cit., sect. 3, cap. 17, p. 61.
[28] Ibid., sect. 4, cap. 1, p. 68.
[29] Норов, А. Цит. съч., с. 90.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8fwr 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме