Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вселенската патриаршия

Понеделник, 04 Юли 2016 Написана от Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Императорът – сам по себе си мирянин – е защитник на Църквата и има някои свещенически функции. Този втори специален елемент от неговото служение е явен и това се вижда в ритуала, следващ избора и коронацията му. Отговорен е за единството на Църквата и се грижи за чистотата на православната вяра със свикване на вселенски събори и придаване на решенията им на статут на държавни закони. Той играе дейна роля в областта на църковното право – или чрез превръщането на църковните канони в държавни закони, или чрез приемането на закони, засягащи живота на Църквата. Има и специални права в църковната организация – по време и след избора на вселенски патриарх. Активно е ангажиран и с образуването и учредяването на нови диоцези и на манастири, а също се занимава и с въпроси, свързани с църковния клир. По време на богослужение може да влезе в св. олтар, да остане там и да приеме в него св. причастие, подобно на свещенослужител. Може да прекади с тамян и да благослови вярващите с трикирите.

Принципът, че той може да се занимава само с външните дела на Църквата, не е винаги спазван от управниците на Византия, които в някои случаи пряко се намесват във вътрешните дела на Църквата и принуждават клирици към определени решения по въпроси, свързани с единството във вярата или засягащи избора или оттеглянето на патриарха или други клирици. В случай на подобен открит сблъсък между църква и държава във Византия виждаме, че Църквата – независимо, че първоначално може и да търпи загуби – почти винаги в дългосрочна перспектива е победител.

Идеалът на тези църковно-държавни отношения е предаден впоследствие и на държави и нации, приели християнската вяра благодарение на мисионерските усилия на византийците. Като такива можем да посочим България, Сърбия, Русия и Румъния.

Автори като Харнак, Вейл, Жанин, Дворник и др. с увереност говорят за съществуване на Християнска църква във Византион през 2 в. От писмените извори не е възможно да се посочи точно годината, когато християнството е проповядвано за пръв път в града. Преданието свързва първата християнската проповед във Византион със св. ап. Андрей Първозвани, брата на св. ап. Петър, който идва във Византион и организира първата църква по време на пътуването си до Скития. Двама от споменатите учени са отделили специално внимание на въпроса. Дворник дори допуска, че това предание се е появило по времето Константин Велики, но отхвърля неговата историчност. Генадий Хелиополски обаче е склонен да приеме тази традиция като съдържаща историческа истина, която за него може да бъде проследена и преди времето на Константин. Така че тази традиция не може да бъде лесно пренебрегната от историците.

Исторически Църквата във Византион се явява първо като епископия, подчинена на диоцеза на Хераклея (Ираклия) в Тракия, като това се запазва и по време, а и след образуването на Новия Рим (330 г.). В периода 330-351 г. поради специалната си позиция, която заема – столица на Източната Римска империя – градът прераства в голям църковен център. В нарастването на църковната важност на Константинопол е приложен принципът на адаптиране към политическото деление и административна организация в империята, а по-късно е взет предвид и апостолският произход на Църквата в Константинопол. Трето правило (канон) на Втория вселенски събор, състоял се в Константинопол в 381 г., предоставя на епископа на града, който е Нов Рим, второ място по ранг подир този на Стария. С това линията на предимство или достойнство по чест на първите епископи става: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия. Канон 28 на Халкидонския събор (451 г.) окончателно определя организацията на Църквата в Константинопол. С него тя запазва ранга, определен от Втория вселенски събор, и поема църковната юрисдикция над Понт, Асия и Тракия (Кесария, Ефес, Хераклея), и над митрополитите в земите на варварите.

След Великата схизма на Изтока със Запада (1054 г.) първенството в Православната църква, което е първенство по чест, преминава върху Вселенския патриарх.

Предстоятелят на Църквата във Византия и Константинопол първоначално се е наричал епископ, а сетне архиепископ. По-късно, в годините на управление на Акакий (471-489 г.), възприема титлата патриарх. От времето на Йоан ІІ (518-520 г.) титлата вече е известна като Вселенски патриарх. След 13 в. пълната му титла е „По Божията милост Архиепископ на Константинопол, Новия Рим и Вселенски патриарх”. Неговият избор първоначално е ставал от смесена група, в която се влизали клирици и миряни, но по-късно преминава в ръцете на Синода на епископите, имащи отговорността да изготвят списък от три имена, от които финалният избор се е правел от императора. Основното правило е било да се избира патриарх, който е от клира или от монасите. Има няколко случая на избор на патриарси от миряните, както и избиране за вселенски патриарси на епископи или патриарси, идващи от другите патриаршии на Изтока. Резиденцията на патриарха е била в зоната на храмовете „Св. Ирина”, „Св. Апостоли” и „Св. Софѝя”. С образуването на Латинската империя в Константинопол (1204-1261 г.) тя се премества в Никея.

За да може да се справя с различните въпроси и проблеми, засягащи живота на Църквата, епископът на Константинопол свиква събори, съставени главно от епископи. Първият известен ни събор на Константинополския епископ е свикан в 335-336 г. срещу Маркел. В началото свикването на редовни годишни диоцезни и патриаршески събори е нещо обичайно. Особен вид съборна практика е т. нар. Ендимуса – събор, свикван от патриарха и съставен от епископите и митрополитите, които са в града или са с диоцез в околностите на Константинопол. Третият вид е Извънредният патриаршески събор, на който участват всички или повечето митрополити от Патриаршията. Диоцезните събори спират да функционират в 12 в., а годишните патриаршески събори престават своята функция в следващия, 13 в. По такъв начин в Патриаршията основно започва да функционира Ендимуса, който след прекратяването на дейността на останалите събори започва да се свиква по-често и по-редовно. Ендимуса и Извънредният патриаршески събор продължават да функционират до и след падането на Константинопол в ръцете на османските турци (1453 г.).

Известните като офикарии (архонти) на Патриаршията изпълняват ежедневната рутинна работа, формирайки така постоянна група около патриарха, която понякога успява да упражнява сериозно влияние върху него и работата му. След него следват по ранг митрополитите, архиепископите и епископите, като всички те спадат към третата степен на висшия клир. Митрополитът, който е епископ на голям град или на голяма област, е по-високопоставен от останалите епископи в същия диоцез. Автокефалните архиепископи нямат в подчинението си епископи и са пряко подчинени на Вселенския патриарх. Епископите са диоцезни, подчинени на митрополита, но в първите векове се срещат и такива, които са управляващи.

Юрисдикцията на Вселенския патриарх се разпростира върху голяма географска област. През 5 в. цяла Мала Азия, Тракия и диоцезите около Черно море са в подчинение на патриарха. Увеличаването броя на епископите се дължи на географската експанзия на империята, но и на мисионерската работа на Вселенската патриаршия. От 4 до 9 в. общият брой на митрополити, архиепископи и епископи е между 500 и 600. През 8 в. Източен Илирик, включващ земите на южните Балкани с гръцките острови, Сицилия и част от Италия, също е предаден на Вселенската патриаршия. С разпространението на християнството от Византия сред славяните – Бохемия, Моравия, България, Сърбия и Русия – тя учредява още много диоцези. Българската църква в различни исторически периоди е била или независима, или в юрисдикция на Вселенския патриарх. По-късно Църквата в Сърбия също става независима от патриаршията. Църквата в Русия почти до края на 16 в. е подчинена на Вселенската патриаршия, а митрополитите на Киев и цяла Русия се ръкополагат в Константинопол до самото падане на града в 1453 г. През годините на Латинската империя и особено след идването на селджуките и османските турци броят на епископските центрове чувствително намалява. В 14 в. имаме и два митрополитски центъра на територията на днешна Румъния: Влахия и Молдова. През 15 в. общият брой епископи от всички рангове е 150, като тази цифра в по-голяма или по-малка степен се е запазила и до днес.

Византийската църква винаги е била мисионерска. Подобно на Рим на Запад, на Изток Константинопол става големият център за разпространение на християнството сред различните народи. Специална стратегия и метод на работа се прилага в мисията на Изток. Стремежът е да бъдат обърнати лидерите на варварските държави, за което се използват добре подготвени за целта мисионери, а Библията, светата Литургия и други. църковни книги за целта се превеждат на местните езици. Редовното отслужване на св. Литургия и постоянната проповед водят до формиране на местна църковна йерархия. Още в началото на 4 в. Патриаршията започва мисионерска работа, а обект на мисията са готите, арменците, Индия, Испания, Лазика – работи се и сред останалите народи в Азия, сред славяни, власи и т. н. С падането на Византийската империя мисионерските усилия на Вселенската патриаршия са прекратени.

Константинополската църква играе огромна роля за установяване и изясняване на догматите на Църквата, от една страна, и за популяризирането на каноните – от друга. Осъждането на големите ереси и разделенията, както и богословските дискусии, които засягат догматите, реда и единството на Църквата, стават с активното и често водещото участие на Патриаршията. Всичките седем вселенски събора на неразделената Църква, които са и с най-високия авторитет в православието, са свикани или в Константинопол, или в пределите на неговата църковна юрисдикция. Първият, в Никея (325 г.), осъжда Арий и утвърждава учението за единосъщието. На втория, в Константинопол (381 г.), окончателно е осъдено арианството, както и духоборството. С тези два събора е свързан нашият Символ на вярата, който затова носи името Никео-Константинополски. Третият вселенски събор, в Ефес (431 г.), осъжда Несторий и потвърждава употребата на името Богородица за св. Дева Мария. Четвъртият, в Халкидон (451 г.), се занимава с догмата за двете природи на Христос и осъждане на монофизитството. От 5 в. насам с отпадането от православието на част от вярващите, които не се отказват от еретичните си учения, започват да съществуват т. нар. древни източни църкви – тези на несторианите и онези с монофизитско изповедание. Монофизитски са Асирийската, Сирийската (Яковитска) църква с дъщерно образувание в Южна Индия, Коптската, Етиопската и Арменската. Петият вселенски събор в Константинопол (553 г.) осъжда „Трите глави” и оригенизма. Шестият, в Константинопол (680-681 г.), осъжда монотелитството – логична еманация на монофизитството. Седмият, в Никея (787 г.), се занимава с учението за и почитанието на иконите.

В отношенията на Константинопол с другите Църкви понякога се наблюдава напрежение. В 4 и 5 в. такова възниква между Константинопол и Александрия. От времето на арабското завоевание на Изтока, патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим в по-голямата си част се избират и живеят в Константинопол. Вселенската патриаршия показва към тези сестри-църкви истинско приятелство и им помага да продължат своето съществуване. Църковното общение между църквите на Първия и на Втория Рим на няколко пъти е прекратявано в годините преди 9 в. Тези два големи църковни центъра са символи на двете части на едната Църква Христова и на света. За съжаление, няколко негативни фактора са работели против единството на Църквата, като такива можем да посочим разделението на империята, продължението на същата на Изток и катастрофалните събития на Запад, появата на нови народи, основаването на империята на франките и на германите, различието в езика, говорен в двете части на империята, начинът на живот и на мислене. Освен това, две различни тенденции си проправят път и набират сили в Църквата, които са придружени от различия в начина на достигане на Църквата до онези, които са извън нея, в богословските спекулации и език, в Преданието на Църквата, в богослужението, в църковната организация и в доматите. Двете големи разлики се съсредоточават в следното – едната засяга църковния ред и се състои в претенциите на папата да бъде de jure първенствуващ в целия свят, което е в опозиция срещу теорията за пентархията, т. е. че петте патриаршии са равни и папата има първенство по чест над останалите, а втората засяга различията по въпроса за filioque. Но най-същественото от всичко е охладняването на духа на любовта в Христос. Първите сериозни признаци на разделението на двете църкви до Великата схизма се появяват в 9 в. – по времето на конфронтацията на папа Николай І с патриарх Фотий І. 1054 г. се приема за година на Великата схизма между Църквите на Рим и Константинопол, но истинското разделение става реалност чак в периода на Кръстоносните походи. Тогава Западът основава Латинска патриаршия в Константинопол, както и латинска йерархия в другите патриаршии на Изток, с което оформя първата униатска църква на Изток. В периода 11-15 в. има няколко опита за обединение на двете църкви, но нито един от тях не носи реален плод – поради възгледите на папството и възприемането им на Изток само от императорите на Византия.

Друг род разделителни движения са павликяните и богомилите на Балканите. Трябва да посочим и появата на паламизма или исихазма, който най-правилно може да бъде разбран в широкия контекст на отношенията между Изтока и Запада.

Монашеството се приема като една от значителните духовни сили в Източната църква. Започнало в Египет, то се премества в Палестина и Сирия и след това покрива цялата църковна област на Патриаршията: Мала Азия, Константинопол, Гърция, островите, Сицилия, южна Италия, Балканите и Русия. В тази обширна област могат да бъдат открити и двата начина на монашески живот, отшелнически и киновиен, като вторият е по-разпространен. След 14 в. се появява и идиоритмичният начин на живот. Първият манастир във Византион е Далматският (382 г.). Други известни манастири там са Акимитският (420 г.) и Студийският (463 г.). Видният френски изследовател Жанин изброява 325 мъжки и женски манастира в пределите и близките околностите на града по времето на Византийската империя. Други известни манастирски центрове са на св. Василий Велики в Кападокия; на св. Авксентий на планината Олимп, Витиния; Латрос – близо до Милет; в Солун, Атон и Метеора в Гърция, на о-в Патмос и т. н.

В зависимост от основателите си, манастирите се подреждат в разни категории: императорски, патриаршески, ставропигиални, епархийски и независими. За тяхното управление се ползват Правилата на св. Василий Велики, които сетне св. Теодор Студит адаптира за нуждите на своето време и които после лягат в основата на управлението на манастирите на Света гора. Монасите прекарват времето си в съзерцание, молитва и ръчен труд. Манастирите стават центрове за църковно и гражданско образование на децата, пишат се и се копират ръкописи, музика (химнография), рисуване, възпитание в благочестие, филантропия и защита на православието. В конкуренцията между двете църковни „партии” – на либералите и на традиционалистите – монасите винаги стоят на страната на последните.

Периодът от 4 до 6 в. се определя като златен в развитието на богослужението на Източната църква, като Константинопол е негов център. Константинополската църква изначално няма своя литургична традиция и използва компоненти от тези на други области като Мала Азия, Антиохия, вероятно Йерусалим, които съчетава и обогатява в органично единство, за да добият те окончателен вид. Литургиите, свързани с имената на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, са най-добрите примери за литургичния гений на Византия. Така малко по малко те изместват всички останали литургии на Изтока (това се случва през 12 в.). Литургичният живот е почти напълно довършен в 8 в., но периодът на иконоборчеството (8-9 в.) чувствително го разстройва. С Македонската династия (9 в.) този живот започва да се нормализира. Църковният календар на Изтока като цяло и на Константинопол в частност съдържа празниците на Христос и на Светата Троица, на Богородица и светците на Църквата. В последната категория са включени мъчениците, изповедниците, монасите, патриарсите, епископите и другите клирици, императорите и членовете на царската фамилия, както и миряни. Съществуват също празнични дни за отбелязване на събития, свързани със св. Кръст, храмове, манастири, политическия живот и природните феномени. Византийският литургичен живот е обогатен от византийските химнографи, много от тях живеещи или работещи в Константинопол, като най-забележителният е св. Роман Сладкопевец (6 в.). Техните химни се изпълняват със специална музика, която остава в историята като византийска.

Проповедта е неразделна част от литургичния живот. Може да се направи дълъг списък с добре познати проповедници, начело на които винаги ще е св. Йоан Златоуст. Византийската архитектура и изобразителното изкуство обслужват и богослужението. Византийската архитектура – с най-великолепния си пример, храма „Св. Софѝя”, комбинация от древен базиликален квадрат с купол – е формирана в смесването на сирийския и на гръцкия стил с християнския дух. Същото може да се каже и за изографисването на иконите и на стените на храмовете, мозайките и ръкописите. Византийското изкуство се опитва да направи небето реалност в очите на вярващите и да ги пренесе в мистерията и в символизма на великия акт на предлагането на цялото творение на Бога.

Византийската църква ръководи и различните етапи на благотворителността. Благотворителни институции са прикрепени към манастирите, като техни основатели са императорът, царското семейство или други заможни в империята. Има домове за възрастни, страноприемници, болници, хосписи, домове за сираци, за бежанци и за бедни, които се обслужват от манастирските братства.

В империята има няколко църковни и богословски образователни центъра като Рим, Александрия, Антиохия и Кападокия. Поради различни причини, с времето те започват да западат и тяхната академична традиция бавно започва да се измества към Константинопол, който запазва своята доминация и важност до самия си край.

Богословието, което е свързано с Църквата, може да се раздели в два открояващи се периода: първият, известен като патристичен, обхваща 4 до 8 в. Втория можем да наречем византийски и обхваща 9-15 в. Характеристики на първия са тенденцията към синтез на гръцкия дух с християнството, определяне и обясняване на християнската вяра, съпроводено с оригиналност във всички сфери на богословието; белези на втория са традиционализмът, с оригинално пространство относно ипостасите и аспектите от богословието, които не са изследвани в първия период, т. е. аскетичното богословие, символизмът, мистицизмът, полемичното богословие и др. под. Цялото византийско общество е пропито от въздуха на Църквата и живее в атмосферата ѝ. Богословието не е занимание за неколцина, а за всички – изучават го патриархът, йерарсите, клирът и монасите от една страна, както и императорът и хора с различен обществен статус – от друга.

Освен светските училища и университета, във Византия съществуват специални институции за църковно и богословско образование. Работи патриаршеско училище по богословие, училища за всеки диоцез и манастирски училища. За автономията на патриаршеското училище от университета в Константинопол се води продължителна дискусия. Настоящето изследване защитава тезата за автономността на това училище от университета, въпреки че съществуват очевидни доказателства за пресечни точки и зависимости между двете образователни институции. Съществуването на библиотеки в тези институти е важен фактор за процеса на изучаването на богословието. Работата по копирането на ръкописи и тяхната декорация се извършва в специални скриптории.

2. Османската империя (1453-1923 г.) и Турската република (1923-1964 г.)

След завоюването на Константинопол от османските турци през 1453 г. Вселенската патриаршия се изправя пред нови отношения с нова държава, в която официалната религия е ислямът. Според някои източници, Мохамед ІІ Завоевателят нормализира тези отношения в империята си чрез взимането под внимание учението на Корана по този проблем, съчетано със отчитане интересите на новата империя. Той възприема православието като отделна автономна религия и етническа идентичност (гръцки народ, рум миллиет), а патриарха като духовен и етнически лидер (етнарх, милет баши). Така патриархът е натоварен с права не само в духовната и църковна сфера, както е било във Византия, но и с такива, засягащи семейството, социалните практики и образованието на членовете на Църквата. Мехмед ІІ издава писмена заповед, т. нар. берат (наредба) на първия патриарх след завоеванието, Генадий Схоларий, в който тези специални права и задължения са официално посочени и признати. Берати са издадени и на патриарха, и на митрополитите. Патриарх Герман V (1913-1918) е последният, получил този берат. Макар и да не е християнин, султанът в много аспекти действа подобно на византийските императори. Така например, след избора на всеки патриарх той лично го възвежда на престола. Единствено в периода 1657-1834 г. това въдворяване извършва великият везир, а не султанът.

Всички немюсюлмани са длъжни да плащат особен поголовен данък (джизие). Всеки патриарх, от 1467 г., плаща при своя избор специална такса, наречена пешкеш и всяка година (след 1474 г.) по време на служението си плаща и друг данък – харадж. След 18 в. нямаме изворово споменаване на тези данъци и такси.

Еничарите се набират от мъжките рожби сред християнското население, като се взимат от техните семейства и се ислямизират. Едно от последните споменавания за набор на деца за еничарския корпус е от 1637 г. Ислямът е приеман от християните индивидуално или групово, основно в някои от страните на Балканите като Албания, Сърбия и Босна. Известен брой храмове във Византия са превърнати в джамии, а много от тях съществуват и днес в Истанбул: „Св. Софѝя” (Айя София мюзеси), „Св. апостоли” (Фатих джами), Памакаристос (Фетие джами), манастирът „Хора” (Кахрие мюзеси) и др.

В Османската империя има религиозна свобода и политика на веротърпимост към християните и към юдеите. Религиозната политика на Османската империя, която е една нехристиянска империя, може да бъде по-добре разбрана чрез сравняването на положението на еретиците, схизматиците, евреите и мюсюлманите в същия период в Християнския запад. Разбира се, прилагането и зачитането на тези специални права, дадени на християните в Османската империя, зависи до голяма степен от личните качества и воля на султана, неговите управители и определени исторически събития.

С договора от Кючук Кайнарджа (1774 г.) Русия получава правото да защитава православното население в Османската империята, както Франция има отговорност за правата на римокатолиците там.

Специално внимание трябва да бъде отделено на т. нар. фанариоти, които имат сериозно влияние над Вселенската патриаршия. Те са свързани с истанбулския квартал Фенер и започват своята дейност първоначално като търговци, адвокати и преводачи. Много от тях стават част от административния апарат на Османската империя. Най-високата позиция, заемана от тях в империята, е на Велик драгоман (главен преводач) на Високата порта, което е приблизително равно на заместник-министър на външните работи. Първият фанариот, заел длъжността, е Панайотаки Никусиос, наследен от Александрос Маврокордатос – главният делегат на османците при преговорите и подписването на Карловацкия мирен договор в 1699 г. На фанариотите е дадена и престижната длъжност драгоман на флота, а също и на управители на Влахия и на Молдавия. Тези длъжности са им отнети през 18 и 19 в.

Опитите да бъде реформирана Османската империя според идеалите на Запада започват в 18 в. Реформите засягат също и религията. Със серия държавни решения и документи е въведена политиката за изравняване на немюсюлмани и мюсюлмани пред закона. Хатишерифът от Гюлхане (1839 г.) и най-вече Хатихумаюнът (1856 г.) са най-добрите примери за това. Тази политика продължава и в 19 и началото на 20 в. (до 1923 г.). Трябва да отбележим, че с тези документи става и отмяната на специалните права, признати на Православната църква от завоевателите.

Същевременно Вселенската патриаршия има много членове, живеещи в други православни държави, както и в римокатолически държави. Православните, живеещи в православни държави, de facto са под егидата на византийския идеал за отношенията църква-държава, за разлика от тези в римокатолически страни като Унгария, Австрия, Венеция и Полша, където са под непрестанен натиск от Римокатолическата църква в посока на асимилация или на униатство.

След Лозанския мирен договор (1923 г.) Вселенската патриаршия продължава да съществува само като религиозна и духовна институция. Външните права, признати от османските турци, вече не съществуват. След размяната на население между Турция и Гърция, православни остават само в Истанбул и на о-в Имброс и Бозджа ада (Тенедос), като им се дават специални права – на религиозни, образователни и благотворителни институции, аналогични с тези на мюсюлманите в Западна Тракия в Гърция.

В съвременната Република Турция (1923 г.) Вселенската патриаршия има статут на свободна църква в светска държава, в която мюсюлманите са абсолютно мнозинство. Нейните диоцези в страните от Европа, Азия, Австралия и Америка имат обикновено статут на свободни църкви в светски държави, където мнозинството (с малки изключения) са християни. В някои от тези страни официалното изповедание е римокатолицизмът, англиканизмът, лутеранството и др. Съществуват и такива страни като Гърция и Финландия, където Православната църква има статут на държавна.

Един от прерогативите на почетното първенство на Вселенския патриарх в православието е правото му да излиза с инициативи, да общува пряко и понякога да представлява православните в техните разговори с неправославните. Инициативите на Вселенския патриарх в тази област са многообразни.

Вселенска патриаршия поддържа добри взаимоотношения с древните източни църкви. Образуването на Арменска патриаршия в Истанбул през 1461 г. под егидата на Мехмед ІІ спомага за нормализиране на отношенията между арменци и православни. В 1756 г. Вселенската патриаршия взима решение да прекръщава арменците, които се обръщат към православието. Тази практика се прилага до края на 19 в., след което е възстановена древната практика за приемането им чрез миропомазване. През 20 в. започва сериозен диалог между двете Църкви с размяна на визити между двамата патриарси. Първо Патриарх-католикосът на арменците Ечмиадзин Вазкен І посещава Вселенската патриаршия в 1961 г., а митрополитът на Милет Емануил започва да преподава в Арменското богословско училище в Юшкюдар, Истанбул. Започва и размяна на писма между Вселенската патриаршия и Сирийската църква в Малабар. Няколко членове на тази църква посещават Фенер. През 1956 г. тогавашният епископ (сетне архиепископ на Северна и Южна Америка) Яковос посещава тази общност от името на Вселенската патриаршия, а в 1961 г. след асамблеята в Ню Делхи, делегация на Патриаршията е официален гост на Малабарската църква в Южна Индия.

Патриарх Атинагорас, по време на своето посещение в Близкия изток през 1959 г. се среща лично с патриарха на сирояковитите в Дамаск, който, от своя страна, в 1963 г. посещава Вселенския патриарх във Фенер. При същото пътуване, през 1959 г. патриарх Атинагорас посещава Коптския патриарх в Египет. През 1956 г., след Малабар, епископът на Мелита Яковос посещава официално и Етиопската църква. След това посещение Богословската семинария на о-в Халки приема редица студенти от Етиопската църква.

Знак за добронамереността и приятелството между Вселенската патриаршия и древните източни църкви е включването на темата за отношенията на православието с тези църкви в дневния ред на Всеправославната конференция на Света гора (1930 г.) и Родос (1961 г.), издаването от Патриаршията на енцикликата от 1951 г., по повод 1500 годишнината от Халкидонския събор и присъствието на представители на тези църкви на Всеправославната конференция в Родос (1961 г.), както и на празненствата по случай милениума на Света гора (963-1963). Времето изглежда подходящо за началото на добре подготвени и дългосрочни разговори между православието и тези църкви с надежда за бъдещото им присъединяване към Православната църква.

Във Вселенската патриаршия дълго съществуват две партии, едната от които е за възсъединяване с Рим, а другата – против. Те се появяват още във византийския период и функционират поне до 17 в. В резултат от това римокатолическото влияние върху православното богословие започва да се усеща по-осезаемо. Главната цел на Рим е да привлече към себе си Вселенската патриаршия и всички православни църкви – чрез проповед, духовен живот, образование, благотворителност и намеса в политиката. За тази цел са използват основно Орденът на йезуитите, Гръцкият колеж „Св. Атанасий” (1581 г.), Конгрегацията за пропаганда (1962 г.) със своя специален Отдел за ориента (1917 г.) и схемата с Униатската църква, която продължава да функционира и до днес. В повечето латински държави, появили се след кръстоносците на Изток, православната йерархия е заменена с латинска или униатска, а православното паство е насилвано да приеме римокатолицизма или униатството. В няколко случая Османската империя издава специални фермани, за да осъди прозелитизма срещу нейните православни поданици и обръщането им в римокатолицизма. Съборът от 1756 г., Истанбул, решава да приема римокатолици в православието чрез повторно кръщение – практика, която се прилага до началото на 20 в. Също така Патриаршията е принудена да посрещне и предизвикателствата на римокатолиците, и да помага и на останалите православни църкви в борбата им срещу прозелитизма. През 19 в. започва размяна на енциклики между предстоятелите на двата Рима, която продължава и до днес.

Папа Пий ІХ кани Вселенския патриарх на Първия Ватикански събор (1870 г.), но патриарх Григорий VІ отказва. Патриаршията не изпраща наблюдатели и на първите две сесии (1962-1963) на започналия в 1962 г. Втори Ватикански събор, което става след консултации с останалите православни църкви. Отношенията между православни и римокатолици са включени в дневния ред на двете всеправославни конференции (1930 и 1961). На конференцията в Родос, 1963 г., е взето решение да се започне диалог с Рим. Диалогът е наречен „Диалог при равни условия” и става със съгласието на поместните православни църкви (Родос, 1963 г.), като е посочено, че Вселенската патриаршия ще има инициативата от православна страна. Конференцията в Родос, изначално бе планирана за 1964 г. и трябваше да реши как точно да се води този диалог. През 1963 г. официални представители на римокатолическото монашество бяха на конференцията на Света гора.

Отношенията между православни и римокатолици започнаха да се подобряват с размяната на позитивни послания между папа Йоан ХІІІ (Рождество Христово, 1958 г.) и Вселенския патриарх Атинагорас (Нова година, 1959 г.). Много дискутираната среща на римокатолици с православни в Родос (1959 г.), въпреки неофициалния си характер може да се приеме като положителна стъпка в отношенията между двете църкви. С избора на новия папа Павел VІ (1963 г.) започна редовна кореспонденция между Рим и Истанбул и отношенията чувствително се подобряват. Общите усилия кулминират в историческата среща на папа Павел с патриарх Атинагорас в Йерусалим, в първата седмица на 1964 г. На академичното поле, богослови от двете изповедания си партнират на богословски и други конференции, както и в някои съвместни издания. Студенти от Вселенска патриаршия се обучават в богословски училища в Рим. През 1964 г., за пръв път в историята, двойка гръцки православни бяха венчани от православен свещеник на православна венчална церемония в римокатолическия храм „Св. Ангели” във Финикс, Аризона, САЩ.

Веднага след отделянето си от Рим (1870 г.) старокатолиците започват приятелски и официален контакт с православните църкви, в това число и Вселенската патриаршия, като се стремят към обединение с православието. Двете обединителни конференции в Бон (1874 и 1875 г.) показват възможностите за едно подобно обединение. Вселенската патриаршия изпраща свои делегати на втората от тези конференции, 1875 г. Тази обща кауза ще продължи да се поддържа чрез официални посещения, кореспонденции, богословски конференции, стипендии за студенти, специални изследвания и текстове. Съществуващите отношения добронамерено са коментирани в кореспонденцията на патриарх Йоаким ІІІ (1902-1904) и на всеправославните конференции на Света гора (1930) и Родос (1961). Делегати от двете деноминации, включително Вселенският патриарх се срещат и обсъждат редица въпроси в Женева (1920 г.), Лозана (1927 г.) и Бон (1931 г.), като е постигната сериозна степен на съгласие. Това става най-вече по време на Смесената комисия на православни и старокатолици в Бон (1931 г.), свикана от Вселенския патриарх и председателствана от страна на Православната църква от митрополита на Тиатира Герман, който взема участие и на предходните две срещи. По време на посещението на делегация на старокатолиците във Фенер, водена от архиепископа на Утрехт Андреас Ринкел (1962 г.) е взето решение отново да бъде формирана Смесена комисия на двете изповедания и да бъде продължен богословският диалог. Старокатолиците имаха свои представители на всеправославните конференции в Родос (1961) и на Атон (1963 г.).

Контактите между Вселенската патриаршия и Англиканската църква започват малко след Реформацията. С течение на времето те преминават в различни форми и се задълбочават в положителна посока.

През 17 в. започва кореспонденция между Патриаршията и Кентърбърийския архиепископ. Англиканските капелани в дипломатическите и търговски делегации на Англия, както и англичаните, посещаващи Османската империя, помагат на Запада да започне да разбира Изтока. Връзките на англиканите с православните църкви са най-важното църковно събитие на 18 в. След близо век и половина затишие, причинено от прозелитизма на англиканите, във втората половина на 19 в. връзките с Англиканската общност са подновени, благодарение на Оксфордското движение, на конференциите в Бон и Ламбет и на основаването на англикански общности на православни територии и обратно: появата на Англиканското общество за присъединяване към православните църкви, размяната на визити и започналата официална кореспонденция между двете деноминации (1899 г.).

Контактите през 20 в. показват значително подобрение, въпреки стагнацията, породена от причини извън духовната сфера. Вселенската патриаршия и Кентърбъри са първопричина за много инициативи, довели до подобряването на тези отношения. В началото (1901-1914 г.) контактите са предимно академични и теоретични по характер, с известна степен на незаинтересованост, характерна и за двете страни. Англиканите усилено се стремят към евхаристийно общение. Христос Андруцос – професор в семинарията в Халки – пише в 1903 г. своето класическо изследване за валидността на англиканското ръкоположение. В междуправославната кореспонденция на патриарх Йоаким ІІІ има доброжелателни коментари към англиканската общност. В 1907 г. пак той назначава за свой апокрисиарий в Кентърбъри един архимандрит – бъдещ митрополит на Тиатира, който остава там до 1922 г. Приет е и първият студент англиканин в школата в Халки.

Първата световна война (1914-1918) отваря нова ера в тези отношения (до 1930 г.), благодарение на помощта, оказана от англиканите на Патриаршията, на наличието на силни личности начело на двете деноминации, на чисто еклисиологичния характер на контактите и на взаимноизгодния интерес. В тази връзка, от Вселенската патриаршия заслужават да бъдат споменати имената на патриарх Мелетий ІV (1921-1923) и на митр. Герман Тиатирски (1922-1951). На Шестата Ламбет конференция (1920 г.) Патриаршията изпраща за първи път в своята история официална своя делегация и води богословски разговори. В 1922 г. тя решава да признае валидността на англиканските ръкоположения, а в 1925 г. има представители на честванията на 1600-годишнината от Първия вселенски събор, състояли се в Лондон (325-1925). Финалната фаза на тези отношения започва в 1930 г. и е под знаменателя на две православно-англикански конференции, състояли се в Ламбет през 1930 г., на които патриархът и Кентърбърийският архиепископът са инициатори и организатори. Степента на съгласие достигната там е забележителна. На всеправославните конференции на Атон (1930 г.) и Родос (1961 г.) е отбелязано доброто сътрудничество с англиканите. Делегати на Вселенската патриаршия взимат участие на двете последни Ламбет конференции през 1948, съответно 1958 г. От голяма важност са визитите във Фенер на двама Кентърбърийски архиепископи – Г. Фишер (1960 г.) и М. Рамзи (1962 г.). На тези посещения, както и в официалната кореспонденция на двете деноминации е постигнато споразумение да бъде отново назначена Смесена комисия между двете църкви. Делегати на англиканската и епископалната църква присъстват на всеправославните конференции в Родос (1961 г.) и Атон (1963 г.).

Протестантизмът, който е започнал своя път чрез отделянето си от римокатолицизма, отначало не представлява интерес за православието и за Вселенската патриаршия. В борбата си срещу Рим и папата протестантите обаче се опитват да спечелят на своя страна Патриаршията. За осъществяване на своите планове те използват дипломатически мисии на Изток, свои капелани, служещи на Изток, благотворителността, кореспонденцията, различни публикации и връзки с отделни личности – светски и църковни. Въпреки тези активни техни действия, Патриаршията запазва резервираност и успява да изгради приятелски отношения, като разяснява православното учение и го сравнява с това на протестантизма, но и осъжда протестантската неортодоксалност.

Първият официален контакт на Вселенската патриаршия с лутеранството става между Меланхтон и дякон Димитриос Мисос, който от името на патриарх Йоасаф ІІ отива във Витенберг през 1559 г., за да получи от първа ръка сведения и информация за вярата и обичаите на протестантите. При своето завръщане в Истанбул, Мисос, който изглежда е попаднал под силното влияние на лутеранството, донася гръцки превод на Аугсбургското изповедание и писмо на Мелахтон до Йоасаф ІІ. Патриархът, по всичко изглежда, не изпраща отговор.

Вторият пример са писмата между патр. Йеремия ІІ и теолозите от Тюбинген (1573-1581), с обсъждане на най-важните християнски учения. За първи път в историята православни и протестанти се срещат на официално богословско ниво и това става отправна точка за всички последващи конфронтации между двете деноминации.

Една от трагичните фигури в тези отношения е патр. Кирил Лукарис (1572-1638), който може най-добре да бъде разбран в широкия контекст на борбата за надмощие между римокатолическите и протестантски сили на Изток. През 17 в. двете църковни партии в Патриаршията се превръщат съответно в пропротестанска и прокатолическа. Лукарис смята, че спасението на неговата църква ще зависи от протестантския свят и така става лидер на пропротестантската партия. В отношението си с православните той действа като един от тях, а в отношенията си с протестантите е крайно снизходителен. Неговото протестантско Изповедание на вярата изглежда е написано от самия него като личен документ в желанието да спечели протестантските симпатии. Протестантското влияние може да се усети и в редица други богослови от това време. Няколко събора на Патриаршията от това време в Истанбул се занимават с протестантизма.

От 18 в. добрите отношения с протестантите са помрачени поради мисонерските действия, предприети от някои протестантски общности сред православните църкви и Вселенската патриаршия. Патриарси като Григорий VІ и Йоаким ІІ полагат огромни усилия да спрат тези деструктивни действия на протестантизма. Всеправославните конференции на Света гора 1930 г.) и Родос (1961 г.) включват в дневния си ред тези въпроси. От началото на 20 в. – благодарение на икуменическото движение – започва да си пробива път нова атмосфера на приятелство, доверие, разбирателство и сътрудничество. Ролята на Вселенската патриаршия в икуменическото движение е значителна и може да бъде видяна от различни аспекти. Определено могат да бъдат подчертани две важни точки: първо, че Патриаршията е една от малкото църкви, която излиза с предложение и работи за формирането на това движение и второ, че и досега е един от най-дейните негови членове и поддръжници.

В специални енциклики от 1902-1904 г. отношенията между Православната църква и другите християнски конфесии са засегнати и се говори положително за тяхното задълбочаване. Във втора енциклика от 1920 г. „Към всички Христови църкви, които и да са те” се предлага формирането на лига или съвет на църквите и определен план, с който да може това да се осъществи. От подготвителната конференция на „Вяра и ред”, състояла се в Женева в 1920 г., Вселенската патриаршия и другите православни църкви започват своето участие в икуменическото движение. Православни делегати взимат участие на световните конференции „Живот и труд” (Първа – Стокхолм 1925 г., Втора – Оксфорд 1937 г.) и „Вяра и ред” (Първа – Лозана 1927 г., Втора – Единбург 1937, Трета – Лунд 1952 г., Четвърта – Монреал 1963 г.). Всички православни делегати, които вземат участие там, формират единна група под лидерството на Тиатирския митр. Герман († 1951 г.). Освен работата на Патриаршията на тези форуми, трябва да споменем и тази на руските богослови от Руския екзархат в Париж. Материалите, свързани с това движение, са предоставени и разгледани от съборните комитети на всеправславните и всехристиянските конференции. Не трябва да се остави без внимание и периодиката, публикувана в този период от Вселенска патриаршия.

Същото може да се каже и за участието на Патриаршията в Световния съвет на църквите. Нейни делегати участват активно във всички разисквания на съвета още от неговото основаване (1938 г.). Енцикликата от 1952 г. се занимава с отношенията на православието и икуменическото движение. Патриаршията изпраща свои делегати на Генералната асамблея (Първа – Амстердам 1948 г., Втора – Еванстън 1954 г., Трета – Ню Делхи 1961 г.). Православни президенти на съвета са последователно: Тиатирски митр. Герман, Тиатирски митр. Атинагорас (1951-1954), на Северна и Южна Америка митр. Михаил (1954-1958), на Северна и Южна Америка митр. Яковос (1959-). По отношение на останалите православни църкви, Вселенската патриаршия успява да убеди всички да се включат в това движение.

Външната обстановка, сред която Патриаршията живее, оказва сериозен натиск върху нея, но формиралото се още в първото хилядолетие на Църквата православно догматическо богословие не позволи на външните влияния да родят голяма ерес или богословски диспут в онзи смисъл, в който ги виждаме на вселенските събори. Въпреки това, се срещаме с няколко еретически тенденции, богословски и църковни дискусии и схизми, които са породени или от влиянието на Запада, или от съществуването на еретични и схизматични тенденции, наследени от миналото, както и от ниското ниво на образованието и от пробуждането на национализма. Йоаникий Картанос (16 в.) в книгата си, наречена Антос, излага някои пантеистични и антитроични свои виждания и разбирания. Монах Матей от Мелник (16 в.) отхвърля Христовата смърт на Кръста. Теофил Коридалевс (1563-1645), един от големите учени на времето си, принадлежащ на кръга на Лукарис, е обвинен в придържане към Калвинистки мнения и разбирания по важни богословски въпроси. Същото може да се каже за Йоан Кариофилис, който в допълнение на казаното за Коридалевс, се противопоставя и на ползването на термина пресъществяване. Методий Антракит (18 в.), учител, е обвинен в пантеизъм и екстремен мистицизъм. Христодул Акарнан (18 в.), следвайки пантеизма и учението на френските енциклопедисти, започва да отрича основни християнски догмати. След разгорещени дискусии и събития в диоцеза на Измит (Никомидия) и Истанбул, причинени от монах на име Авксентий (по въпроса за прекръщаването на римокатолици и арменци), по въпроса е взето специално решение на нарочно свикан събор в Истанбул в 1756 г. (вече споменахме за това). На Атон, от друга страна, сме свидетели на няколко диспута, засягащи богослужението. Такива имаме през 18 в. – относно заупокойната литургия и честото причастяване. През 20 в. имаме дебати върху имеславието и стария календар. Вселенската патриаршия внимателно и отговорно се занимава с тези спорове и взема навременни мерки, за да бъдат те прекратени. Учението на Теофил Керес (1784-1853) от Гръцката църква предизвиква вниманието на Патриаршията, която взема мерки срещу неговите ученици.

От 1872 до 1945 г. Българската православна църква е в състояние на схизма с Патриаршията и някои от другите православни църкви. Тя се дължи на появата сред православните на духа на етнофилетизма и на желанието на българите да създадат автокефална Българска църква не само в границите на своята държава, но и да включат към нея всички българи, които са в юрисдикцията на Вселенската патриаршия и така да създадат една православна църква в границите на друга. Схизмата е официално обявена от Великия събор във Фенер в 1872 г. и продължава до 1945 г. В периода 1953-1961 г. съществува и друга аномалия в отношенията между двете църкви, завършила с признаването на патриаршеския статут на Българската църква от Патриаршията.

Църковната управа на Патриаршията не прави никакви съществени промени в управлението на Църквата, но са направени някои важни настройки, предизвикани от новите реалности. Като предстоятел на Църквата начело е патриархът. Неговият избор до 1923 г. се извършва от специално изборно събрание, което се състои от митрополитите, от служители на Патриаршията и от миряни. Изборът се извършва върху предварително посочени три имена чрез гласуване, като побеждава този с най-голям вот или чрез възгласа „достоен”. От 1860 до 1923 г. митрополитският синод има правото да избере един от тримата кандидати, посочени предварително от специален събор. От 1923 г. цялата изборна процедура се върши от събора Ендимуса, където няма нито един мирянин. В основно правило се превръща за патриарх да бъде избиран един от митрополитите. Има и примери за избор на вселенски патриарх, избран от клира на друга патриаршия или автокефалия. С появата на Република Турция е наложено за патриарх да се избирано лице, което е турски гражданин. Има едно изключение – изборът на патриарх Атинагорас в 1948 г., който първоначално е гражданин на САЩ. От 1923 г. спира официалната интронизация на патриарха от държавата. Независимо от това църковната интронизация и днес се извършва както по времето на империята.

Патриаршеската резиденция следва „странстванията” на патриаршеската катедрална църква. През 1453-1455 г. това е храмът „Св. апостоли”; в периода 1455-1586 е Паммакаристос; през 1586-1597 г. храмът „Панагия Парамития” Влашки сарай; 1597-1599 храмът „Св. Димитър” на Ксилопорта и последно от 1600 г. е храмът „Св. Георги” във Фенер. Друга резиденция на патриарха има в Куру Чешме на Босфора. В момента като лятна резиденция на патриарха се ползва Богословското училище на о-в Халки.

Приходите на Патриаршията след падането на Византийската империя са два вида: редовни и нередовни – приходи на патриарха и на Патриаршията. Тези приходи обаче са недостатъчни да покрият големите ѝ задължения. Една положителна стъпка в тази насока е създаването на финансова служба (комитет) през 1564 г., който започва да съществува редовно едва в средата на 18 в.

До средата на 18 в. патриархът има абсолютната власт да се разпорежда с делата в Църквата поради липсата на редовно синодно присъствие. Единственото църковно тяло в този период, съществуващо освен патриарха, е на църковните офикарии, които успяват да акумулират по-голяма реална власт и от тази на Ендимуса. От 19 в. нататък и до днес тези офикарии почти са загубили не само властта си, но и реално присъствие и днес повечето от тези служби са почетни. За сметка на това днес списъкът с почетните офикарии е доста увеличен.

Синодният начин на управление се осъществява главно под форма на заседания на синода, срещи във Вселенската патриаршия в присъствието на делегати от другите православни църкви, монаси и миряни и обсъждането на важни въпроси, както и чрез свикване на извънредни Ендимуса, както е било и в миналото. От средата на 18 в. и след това Ендимуса се превръща в постоянно и регулярно събиране. Някои от причините за промяната са присъствието на митрополити във финансовия отдел, усилията да се ограничат абсолютизмът на патриарха и силното влияние на офикариите. Основната причина обаче си остава появата на т. нар. система на геронтизма (средата на 18 – средата на 19 в.). Тази система взима името си от герондите (старци), високопоставени митрополити от близки епархии, които могат да са непрестанни участници в Патриаршеския синод, да избират свои кандидати за патриарх и за митрополит на овдовяла епархия, да бъдат представители на другите митрополити в столицата и така да концентрират в ръцете си огромна власт. Геронди са били митрополитите на Кесария, Ефес, Хераклея, Кизик, Никея, Никомидия, Халкидон и Деркос. Геронтизмът съвпада хронологично с периода на фанариотите, които поради позицията си имат пряк достъп до и интерес от делата в Църквата.

Общият правилник (1858-1862 г.), подготвен от специална асамблея във Вселенска патриаршия и потвърден от Османската държава, слага край на геронтизма. С него се определя и регулира живота във Вселенската патриаршия до 1923 г. Някои от статиите от Общия правилник остават незасегнати от политическите промени и остават в сила и днес. Правилникът засяга въпросите, свързани с патриарха, митрополитите, Свещения Синод, смесените събори, финансите, персонала на Патриаршията и манастирите. Свещеният Синод, който се състои от дванадесет члена и се председателства от патриарха, се занимава с духовните въпроси, докато постоянните смесени събори, състоящи се от 4 члена на Синода и 7 миряни, се занимават с въпроси от външния живот и политика на Църквата. Последните спират да функционират в 1923 г. и така участието на миряни в делата на Църквата се прекратява. След тази дата единственото постоянно заседателно тяло на Патриаршията остава Синодът, който има няколко комисии, състоящи се основно от клирици, но присъстват и някои миряни.

След падането на Константинопол юрисдикцията на Вселенската патриаршия се разпростира върху голяма област. Всички православни в пределите на Османската империя, както и много други извън тях са в юрисдикцията на Патриаршията, като в нея, разбира се, не влизат онези, които принадлежат към древните патриаршии и към Кипърската църква. Тази юрисдикция обхваща областите на Балканите, Йонийските и Егейски острови, Мала Азия, части от Русия. Независимата Търновска архиепископия изглежда влиза в диоцеза на Патриаршията след Събора във Флоренция (1439 г.).

Започвайки от 1448 г. митрополитът на Москва се поставя от държавата в Русия. Издигането на Руската църква в ранг на патриаршия става с решение на Велик събор, състоял се в Истанбул в 1593 г. Този събор се председателства от патр. Йеремия ІІ. След тази дата Вселенската патриаршия продължава да изпраща митрополити в Украйна. Финансовите причини трябва да бъдат посочени като основни за закриването на независимите диоцези на Ипекската (1766 г.) и на Охридската архиепископия (1767 г.) и подчиняването им на Патриаршията. През 19 в., епохата на национализма на Балканите, православните църкви там следват примера на новите държави, възникващи в региона, и търсят автономност и автокефалност от Вселенската патриаршия. Тези процеси продължават и през 20 в. С патриаршески и синодни томоси Вселенската патриаршия дарява автономии и автокефалии на тези църкви, а в някои случаи и патриаршески статут. Размяната на население между Турция и Гърция през 1922 г. я оставя почти без паство в Мала Азия. От своя страна обаче постоянната миграция на гръко-православни в Америка, Австралия и Европа довежда до образуването на нови диоцези, екзархати и общности, които са под нейна юрисдикция, като така днес Патриаршията има диоцез из целия свят. По този начин и географски тя придобива истински вселенски статут. За кратък период от време (1908-1922 г.) управлението на гръцката православна диаспора е предадено на Гръцката църква. Архидиоцезът на Северна и Южна Америка и на Митрополията на Тиатира (от 1964 г. и на Великобритания) се основават през 1922 г. В периода 1924-1936 г. Централна Европа е митрополия. Част от диоцеза на Тиатира е отнет в 1963 г., за да бъдат създадени три нови митрополии: на Франция, на Германия и на Австрия. Митрополията (от 1959 г. архидиоцез) на Австралия и Нова Зеландия e основана в 1924 г. Днес, освен споменатите, Патриаршията има четири митрополии и няколко епархии в пределите на Турция, които нямат паство. Броят на вярващите в Турция, които са към нея драстично е намалял и е не повече от 50 000 души, но общият брой вярващи на Вселенска патриаршия по света е около 2 500 000.

Митрополитите, архиепископите, епископите са най-високопоставени църковни управители в диоцеза. Различни епископски центрове, зависещи от митрополитските центрове, с времето еволюират и стават архиепископии или пряко са издигнати в ранг на митрополии. Последните остатъци от древния каноничен статут на митрополия с диоцезни епископи, Крит, от 1962 г. вече не съществува. В началото на 17 в. още веднъж срещаме титуларни епископи, подчинени пряко на Вселенския патриарх или на някои митрополити. В момента предстоятелите на някои от автономните църкви и някои от митрополитите са издигнати в архиепископи.

Вселенската патриаршия пази своето първенство по чест сред сестрите-църкви в православието. Реално това означава и някакви права за Вселенския патриарх, които са му дарувани от вселенските събори в дългия път на Църквата и Преданието. Като цяло тези права са признати от всички православни църкви. Такова е, например, правото на апелация, правото да започне консултации по един или по няколко важни за Църквата въпроси, да свиква всеправославни събори и да ги председателства, да дава автономия, автокефалия и патриаршески статут на църквите, които са в негово подчинение, да благославя св. Миро и да го изпраща на сестрите-църкви, да е първи в съслужението, когато служи с предстоятели на други православни църкви. Трите древни патриаршии – Александрия, Антиохия и Йерусалим – след началото на арабското завоевание и през османския период чувствително западат и губят влияние. До средата на 19 в. техните патриарси в повечето случаи са избирани от канонични представители на диоцезите си, но изборът е ставал от синода във Фенер, а самите те са резидирали в Истанбул. Поради своето резидиране в столицата на империята Вселенският патриарх в много от случаите пряко се занимава с въпросите, засягащи вярващите и клира в други църкви. Но това не бива да се смята за опит на патриарха да получи de facto първенство, а по-скоро като задължение и отговорност да подпомага другите при трудности.

Може да се направи дълъг списък на всеправославните и други събори, станали в Истанбул в този период. В 1593 г. Вселенската патриаршия признава и Руската църква като патриаршия. В 1850 тя дава автокефалия на Гръцката православна църква; в 1831 г. дава автономия, в 1879 г. автокефалия, а в 1922 г. и патриаршески статут на Сръбската; Румънската църква получава автокефалия в 1885 г., а в 1925 г. ѝ е даден и патриаршески статут; в 1937 г. дава автокефалия на Албания, а в 1945 г. – и на Българската църква, на която в 1961 г. дава и патриаршески статут.

Известната кореспонденция, започната от патр. Йоаким ІІІ (1902-1904), е добро начало на междуправославните отношения през 20 в. Срещи от между- или всеправославен характер, свикани от Патриаршията в 20 в. са: 1) Всеправославният конгрес в Истанбул, 1923 г., на който е взето решение за промяната на Юлианския календар и са обсъдени ред други практически и канонични въпроси; 2) Всеправославните конференции на Атон в 1930 г. и Родос, 1961 г., които подготвят дневния ред на бъдещия Всеправославен събор; 3) Втората всеправославна конференция на Родос, 1963 г., засягаща въпроса за православните делегати – наблюдатели на Втория Ватикански събор и където е решено да започне равноправен диалог с Рим; 4) Третата всеправославна конференция на Родос, 1964 г., на която се обсъждат пътищата за диалога с Рим. Патриаршията организира и фестивал в 1963 г. на Атон, който да чества милениума от основаването на Света гора и праща делегати на две тържества в Москва: честването на 500 години автокефалност на Руската църква в 1948 г. и 40-годишнина от възстановяването на патриаршията в 1958 г. Делегации на Патриаршията участват и в честването в Гърция на 1900-годишнината от идването на св. ап. Павел (1950-1951 г.) и в Солун – на 600 години от смъртта на св. Григорий Паламà (1959 г.). В същата 1959 г. патриарх Атинагорас посещава трите древни патриаршии на Изтока и благославя работата на Православната международна младежка организация „Синдесмос”.

Манастирите и монасите се ползват с уважението на новите управници. Те имат ред духовни и практически задачи – центрове за благочестие, за молитва и усамотение, центрове за образование, библиотеки с несравними съкровища от книги и места, от които излизат велики хора – патриарси, митрополити, епископи, изповедници, учители и т. н. Най-важният монашески център е Света гора, който, както споменахме, в 1963 г. чества 1000 години от основаването си. Специална Синодна комисия, която се занимава с въпросите и проблемите на Света гора, функционира в Истанбул. Почти до средата на 20 в., функционират редица манастири към Патриаршията, които обаче са впоследствие закрити. Такива са няколкото в пределите на Истанбул и на островите в Мраморно море, от които най-важен е „Св. Троица” на о-в Халки. Към Патриаршията принадлежат и манастирът на о-в Патмос, някои от манастирите на Крит, два в северна Гърция – в Солун и на Халкидики. Броят монаси там варира. В Патриаршията има и специална Синодна комисия, която се занимава с манастирите.

След падането на Константинопол богослужението губи много от вътрешното си великолепие. Само няколко храма остават във владение на християните, а тези, които са издигнати върху основите на стари, са дървени, без куполи. От средата на 18 в. и най-вече през 19 в., благодарение на финансовите възможности на гръцките християни и на разрешението на властите са построени много нови храмове, а стари са реновирани. Отново започват да се чуват църковните камбани. Новопостроените храмове са от базиликален или кръстокуполен вид. Специално в САЩ днес са изградени и храмове с модерна архитектура. Св. тайнства и богослужения се изпълняват редовно. В първите векове след падането на Константинопол богослуженията са били през нощта. Това е прекратено едва в 19 в. Проповедта се извършва само където и доколкото е възможно. Известни са имената на блестящи проповедници от този период. Проповедничеството отново започва да набира сили след отварянето на богословски и църковни училища. Византийската църковна музика е повлияна от турската, а по-късно и от европейската. Няколко патриарси се опитват да отворят училища по църковна музика във Фенер. Известни са имената и на няколко изключителни псалти на Вселенската патриаршия. Същевременно църковният календар се обогатява с имената на много нови мъченици и изповедници на вярата, а в употреба са въведени отново празници от миналото. На Всеправославния конгрес в Истанбул от 1923 г. Вселенският патриарх въвежда в живота на Църквата новия календар, без обаче да променя празнуването на Пасха.

През годините, когато в нужда са почти всички членове на Църквата, Вселенската патриаршия става водеща в полето на благотворителността с организирането на разни домове, помагащи на бедни и болни; помага и за освобождаване на пленени. За поява на първата болница в Истанбул се споменава годината 1520, но болници в модерния смисъл на думата започват да се появяват едва в 18 в. в различни части на столицата и др. градове. В 1836 г., с построяването на новата болница в Балъклъ, извън крепостните стени, всички по-стари болници се преместват в нея; тази болница все още съществува и успешно оказва помощ на всички нуждаещи се. През 20 в. в приземията на някои енорийски храмове разни клиники предлагат безплатно медицинска грижа. Първото сиропиталище в Истанбул е основано от Вселенския патр. Герман ІV в 1835 г. Днес то е преместено на о-в Буюк ада. Най-накрая, но не на последно място трябва да отбележим и работата по създаването на благотворителни общества. Стореното в Истанбул се отнася в по-малка или по-голяма степен и за всички останали части в диоцеза на Патриаршията – както в пределите на Турция, така и по целия свят.

След падането на Константинопол образованието като цяло продължава да има църковен характер. До средата на 19 в. то има теократичен характер, докато след това, с образуването на университетите, възприема секуларна форма.

Клирици и богослови като цяло се образоват в училища, където образованието е базирано върху църковните книги, а техните учители са или свещеници, или монаси. В гимназиите богословието е част от цялостната програма за обучение. Най-известна от всички гимназии е патриаршеското училище или академия, основана от св. Генадий Схоларий. Манастирите продължават да бъдат центрове за обучение и за образование. Можем да посочим академията Атониада, основана в 1753 г., Патмоската академия – 1713 г. и др. Като цяло образованието е под надзора на Патриаршията и тя се опитва да го реорганизира през 19 в. По време на Първата световна война гръцките училища в империята минават изцяло под надзора на Министерството на образованието.

През 15 и 16 в. богословието в пределите на Вселенската патриаршия все още носи своите византийски черти. Основна характеристика на периода е придържането към Преданието и достиженията на Отците на Църквата. Поради споровете с латините на първа линия излиза полемичното богословие. В 17 в. – с идването на протестантите на Изток – и това ново религиозно движение е включено в полемичното богословие. Тази пряка конфронтация с другите конфесии води до положително излагане и изясняване на православното учение. Същевременно от тогава и до края на 19 в. православното богословие е изложено на римокатолическо и на протестантско влияние и придобива научна окраска. Желанието да се запази споменът за различни събития и личности от тези времена води до написването на различни хроники и църковни истории. В чисто практически план проповедта и житията на светците имат особено голямо значение в живота на вярващите.

Фактори като прозелитизма, новите идеи, идващи от Запад, научните трудове в служба на богословието, основаването на богословски училища и др. стават причина за възраждане на православното богословие през втората половина на 10 в. Понастоящем трябва да се вземат предвид и предизвикателствата на икуменическото движение. Днес голямата задача пред богословите на Патриаршията, а и на цялото православие, е да се елиминират всички външни наслоения на миналото и да се възкреси по динамичен начин патристичната традиция, да се изправи пред предизвикателствата на западното богословие и да насърчава единството на православието във всички сфери на живота. Клирици, монаси и миряни – всички са членове на Църквата и трябва да служат на православното богословие и да свидетелстват за православието.

От 1844 г. Богословската семинария на Халки започва да служи на Вселенската патриаршия, като посреща нуждите ѝ от образовани клирици и задава богословските тенденции, които тя развива. Пряко прикрепени към диоцеза ѝ в диаспора са още два богословски института: „Св. Сергий” в Париж (основан в 1925 г.) и „Светият кръст” в Бруклин, Масачузетс, САЩ (от 1937 г.). Трябва да споменем и различните библиотеки, съдържащи ръкописи и различни публикации от отделни исторически периоди като: патриаршеската библиотека, тази в богословското училище в Халки, библиотеките в различните манастири на Атон и Патмос и т. н. Патриарх Кирил Лукарис е първият, организирал издаването на патриаршеска литература във Фенер (1627 г.). Начинанието е съпътствано от проблеми и прекъсвания за различни периоди. Някои от последните периодични издания на Патриаршията са: Църковна истина, излизало в периода 1880-1923 г.; Нов пастир – 1919-1923 г.; Православие – 1926-1963 г. и Апостол Андрей – 1951-1964 г. Тези издания са важни пособия за изучаване на богословието.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Istavridis, V. “The Ecumenical patriarchate” – In: The Greek Orthodox Theological Review, 14, 1969, p. 198-225. Сведенията за най-новия период от историята на Вселенската патриаршия обхващат времето до 1969 г. (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8dp4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме