Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Свидетелите на правдата и проблемът за традицията

Сряда, 25 Май 2016 Написана от Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Вярно е обаче и обратното: нарушаването на приемствеността и предаването ни лишава от достъп до загубения бисер на свидетелите на Църквата Христова. Навсякъде се шири „шум в ефира”, който заглушава дълбоките и негръмки гласове. Не само във висшите и средните училища, но и в енориите се сблъскваме с равнодушието по тази тема, с гласно или негласно приеманата присъда: „Всичко това е в миналото”.

Съпротивата срещу тази тенденция е много трудна, но и неотложна, и може би е първа задача на поколението, встъпило в новата епоха. Нека се опитаме да се вслушаме в тревогата, звучаща в гласа на владика Антоний, приятеля и приемника на цял „облак свидетели(Евр. 12:1): „Колкото повече напредват годините, толкова по-малко остават връстниците около нас – тези, които са преживели едно или друго с нас, които всичко са споделили с нас, с които няма нужда дълго да се обясняваме…”.[5] Нека се вслушаме отново във въпроса, с който владика Антоний се обръща към представителите на „Руси уходящей”: „Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота, и то единствената правда? Доказателство ли е нашето присъствие сред хората, че всичко това е така? Или (понеже друг път няма, няма трети изход) с течението на годините ние се превръщаме в свидетели на това, че в живота няма смисъл…”.

Задълбоченият поглед върху този проблем разбива известния стереотип, според който някой може да бъде свидетел, докато друг има правото да не бъде. Но идеята за неутрална позиция е утопична. Изборът пред нас е друг: или свидетелстваме за безсмислието, или за смисъла. „Трети изход” нямаме. Живеем без „алиби” – изобщо не ни е дадено да не бъдем свидетели.

Тревогата от нарушаването на приемствеността не може да се потисне, но в нея може да се чуе призив и да се откликне на него: „Тези, които са млади, трябва да се замислят за съдбата на тези, които остаряват, и не само да им помогнат да остаряват достойно, но да не загубят последната възможност да станат приемници на това, което повече никога няма да бъде”.[6]

Конфликтът „бащи – деца” днес са задълбочава поради особения исторически контекст. Това често не се взема предвид и нещата се свеждат до личностни разногласия. Погледът на историка може да помогне да се поправи тази перспектива: „Нашето време, разбира се, не е първото, което от опит разбира за проблемите и трудностите в общуването между поколенията. Всяка епоха познава тези трудности и даже конвенционалното разкрасяване не успява да ги направи по-незабележими. Отказът от всяко разкрасяване сам по себе си е оправдан; но не може да не усетим, че в наши дни е твърде забележима активната заинтересованост, колкото може повече да се доближи разривът между поколенията до теоретична и фактическа абсолютизация”.[7]

Кризата в традицията на образованието, семейството, основните институции на гражданското общество днес се констатира повсеместно от клирици, лекари, психолози, социолози, военни, учители. Зад многообразието на симптомите на тази болест е важно да различим корена на кризата на традицията, а именно – кризата на свидетелството.

За коя правда се свидетелства?

Сложността на този проблем изисква нашето особено внимание при прехода ни към решаващия въпрос: Върху какво е съсредоточен самият свидетел? За каква правда свидетелства той? „По време на руската революция, посред непрестанни гонения – ту жестоки и явни, ту тайни и скрити – се разгърна ново световъзприемане”.[8]

Новото отношение към света, родило се в отговор на гоненията, не се вписва в разпространените възгледи за мартиролога на 20 век. Статистиката и безбройните описания на мъките и митарствата, снимките на жертвите на ГУЛаг и архивните документи са подобни на полето, осеяно с кости, във видението на Йезекиил (37:1-14).[9] Едни са способни да видят в тях почва за унинието и нихилизма, други – за отмъщение и реванш. Но такива повърхностни възгледи ни отдалечават подобно на слой лед от дълбоките мотиви на свидетелството. „Главното в мъченика не е кръвта, а неизменната и неизменяща любов. Работата не е в тигрите и лъвовете. Много хора са загивали, разкъсани от хищните зверове, но само тези, чиято смърт е била проява на милосърдна любов, т. е. любов към Бога и любов към хората, са загинали като мъченици в основния смисъл на думата μάρτυρας, т. е. като свидетели”.[10]

В словото на владика Антоний чуваме неповредения глас на изповедниците на 20 век. Тяхното осмисляне на собствения им път бе старателно изкоренявано в епохата на масово и безименно унищожаване не само на хората, но и на спомена за техния начин на мислене. Самосъзнанието на целия сонм неизвестни свидетели на истината предава много точно загиналия по време на разпит през 1937 г. последен ректор на Киевската духовна академия, свещ. Александър Глаголев: „Страданията на християнина ще бъдат подобни на страданията на Христос и спасителни за страдащия само тогава, когато в тях той съхрани и правилната вяра, и твърдата си любов към Небесния Отец, Който вразумява чрез бедствия, а също и братската любов към ближните, без да изключва и своите врагове”.[11] Нека да отбележим забележителното единство в определянията на спецификата на християнското мъченичество, дадени от отец Александър и от владика Антоний: в тях чуваме изразително съзвучие на две поколения и при цялото различие в житейския път – дълбокото единство на духа. В това единство се открива възможност за истинското свидетелство на свидетелите. Ще се ограничим с пример от приведените от владика Антоний: „През 1923 г. в Петроград е проповядвал един млад свещеник. За проповедта му на Евангелието го арестуват, хвърлят го в затвора, разпитват го, мъчат го, бият го, след няколко месеца го пускат. Влязъл там като млад човек, пълен със сили, живот и енергия, а излязъл от затвора сив, пречупен старец. Близките му го обикалят и питат: „Какво остана от теб след тези месеци?!”. А той отговаря: „Страданието изгори всичко. Остана само едно – любовта”.[12]

Върху този именно неунищожим остатък – любовта, се гради свидетелството на правдата, а без нея то изчезва. Критерият за истина е законът на любовта и митрополит Антоний разкрива значението на този библейски израз със своята формула: стриктно изискване за безгранична любов. Такова определение ни помага да разберем, че същността на свидетелството като деяние не присъства в следственото „дело”. Протоколите за разпитите говорят още по-малко от пръстовите отпечатъци за личността на този, в когото „страданието е изгорило всичко”.

Исторически контекст и „микроистория”

Днес историците на Църквата насочват вниманието към проблема с тълкуването на резултатите от преброяването на населението в СССР през 1937 г.[13] След 20 години атеизъм, насаждан от тоталитарната държава, над половината от многомилионното население на СССР, написало черно на бяло в анкетата положително изповедание на вярата. Как може да се обясни подобно голямо отклонение от „генералната линия”? В годините на Големия терор всички са знаели за риска и последствията от публичното изповядване на вярата (анкетите не са анонимни). За тълкуването на тази „аномалия” не е достатъчно да разполагаме с оскъдните социологически данни за съсловията, оцелели след „голямото пречупване” или с приблизителния брой на привържениците на новия и стария режим. По този въпрос историческото разбиране има нужда от „микроисторическия” подход, от усърдно и старателно осветляване на общия контекст на конкретните образци на свидетелства. Ще поясня тази мисъл с пример, помагащ да погледнем зад статистиката на преброяването и да видим смисъла и цената, с която тя е платена.

Всесъюзното преброяване през 1937 г. е регистрирало по-високо равнище на изповядване на вярата в селските райони, отколкото в градовете. Комунистите са възнамерявали да превърнат земята на Беларус в образец на атеизма. Тук, след първия арест през 1930 г., се връща прот. Йоан Воронец. Неговият храм в Смиловичи е затворен в 1935 г. Когато започва общосъюзното преброяване, отец Йоан настойчиво говори на хората да не се боят от властите и в официалната анкета да се записват като вярващи, за да изповядат по такъв начин Христос и Неговата Църква. Независимият характер на свещеника и уважението, с което той заслужено се е ползвал сред жителите на Смиловичи, озлобява още повече властта. „На 17 юли отец Йоан бил отново арестуван. По време на мъчителните разпити той никого не предал. Отец Йоан бил разстрелян в деня на Преображението Господне – 19.8.1937 г.”.[14]

Жертвеното, евхаристийно служение на изповедниците, съгласно с древното правило дай кръв, приеми Дух, се е извършвало и в онези страдални исторически дни, когато храмовете са отнети, а литургията – забранена. Свидетелският опит на 20 век е разкрил нови форми на „литургията след литургията”. Живият свидетелски акт е бил също толкова важен за извършването на литургия, колкото и частицата мощи в антиминса. Приемането на свещенически сан от сина на отец Александър Глаголев – Алексей Александрович Глаголев, след смъртта на баща му, е също свидетелски акт. В 1941 г. той спасява много хора в Киве от гибел в Бабин Яр. В годините на хрушчовските гонения отец Алексей Глаголев е лишен от храм, но чак до началото на 70-те години продължава съпротивата си срещу атеизма.[15] Аналогична е съдбата и на прот. Георги Едлински, син на новомъченика свещ. Михаил Едлински (1859-1937).[16] В тези свидетелски актове свети светлината на Преданието, която тъмнината не може да обземе (Иоан 1:5).

Срещата-свидетелство

Статистиката не отразява броя на срещите-свидетелства и описанието на техния тип. По разбираеми причини по правило те са били старателно прикривани. Но за реалността на тези срещи, останали безименни в пустинята на брежневското безвремие, говори например следното описание: „Той говореше, като ни гледаше право в очите, неговото слово излизаше право от сърцето, всяко слово беше живо и до край, до тежест, до изобилие пълно със смисъл”.[17]

В думите на С. С. Аверинцев хиляди хора разпознават своя опит от срещата си с митр. Антоний. Става дума за конкретен исторически опит, а не за „идеалния тип” на социолозите или за „архетипа” на психолозите. Пред нас е важен исторически документ – точно описание на „погребението” на епохата на разделение, подозрителност и страх: „Той стоеше с кръста и оглеждаше поотделно, съвсем отделно, всеки от нас, които се приближавахме към кръста: така, все едно всеки един от нас беше единственият, единствен в храма, единствен в целия свят”.

„Разрива на традицията” и „желязната завеса” видимо никой в този ден не бе отменял, но контрабандното предаване на живото Предание на вярата се извършваше пред очите на срещналите се в онова мигновение хора. Може би те не са си разменяли реплики, но неотменимият и пълноценен акт на свидетелството се е запечатал с печата на погледа: „Този съсредоточен поглед едновременно приемаше всеки от нас в много тясно, близко, много реално общение – и в същото време беше проницателно строг и изискващ”. В това пределно тясно общуване се запалваха не лесно угасимите свещи, а стаените дълбоко в човека, – където лъчът се губи в безграничния простор на любовта. Източника на тази светлина владика Антоний разкрива, когато тълкува Господнята молитва: „Отец е Този, Който възпитава, изисквайки безгранична любов, Който не е готов на никакви компромиси и иска от нас да бъдем такива, за каквито сме призвани, Който не се удовлетворява от нищо у нас, което е по-нисше от нашето достойнство”. Син от Отца, светлина от светлина, ближен от ближния – връзките на тази верига не се свеждат до метафора: „Който умее да вижда по този начин, а после и да води по този начин беседа за проблемите, които ние му поднасяме, като безжалостно му отнемаме всяка свободна минута, такъв човек има право да говори за стриктното изискване за неуморната любов: това не е красноречие; той знае какво говори. Любов, откритост, но без замазване на острите ъгли. Взискателност, но насочена от сърце към сърце”.[18]

Спряхме се толкова подробно на микрокосмоса на срещата на човешките лица, за да може мисленото оглеждане в такива примери да ни открие критерия и мярата за различаване. Вниманието към разказа на очевидеца, към най-близките исторически примери може да ни помогне да избегнем повърхностния подход към такива привични понятия като предание и свидетелство.

„Първите стъпки…”

Предстои ни да осмислим спецификата на опита на изповедниците от нашата епоха, която не само е дълбоко свързана с опита на мъчениците от първите векове на християнството, но и се отличава от него по много черти. Далеч сме от мисълта да изучим подробно този въпрос, но за преосмислянето на събраните сведения е важна самата негова постановка. След епохата на Просвещението и романтизма мощно влияние върху цялата система на европейското образование са оказали „учителите на подозрението” – така Пол Рикьор нарече Маркс, Ницше и Фройд. Атеизмът, в неговите различни версии, продължава по инерция да оказва значително влияние във висшето и в средното образование. Анализът и оценката на тоталитарното използване на атеистичната идеология не е някаква отживелица – те са настояща и бъдеща задача на гражданската мисъл.

Като изпращаме децата си в средните и висши училища, в много отношения ние продължаваме да ги оставяме за обучение в „школата на подозрението”. Затова и от обичайното мислене изчезва онова фундаментално свидетелско измерение, на което е посветена нашата тема… Новите поколения не познават такива черти на нашия опит като музея за антирелигиозна пропаганда на територията на закритата по време на хрушчовите гонения Киево-Печорска лавра, или безмълвното свидетелство на иконите в музеите на атеизма. Но в края на краищата сред нас все още са живи онези свидетели на гонената правда, с които започна постатеистичната епоха. Вниманието към техния опит и обикновената интелектуална честност към историческия опит на изселниците от СССР изисква от нас да осмислим нашата епоха не като постхристиянска (за което днес много се говори), но като постатеистична.

Развиването на тази мисъл ще обясни опита на Христовите изповедници през 20 век в категориите на философията на свидетелството.[19] Такъв е хоризонтът на херменевтиката на нашата епоха, тук се очаква да бъдат основните трудове и трудности. От съвременната практическа философия е изпаднало нещо средищно – свидетелско – звеното, което би могло да се превърне в свързващо. Този проблем засяга методологичния разрив между богословието и живота, между еклисиологията и църковната практика.[20]

В свидетелите на правдата ни се разкрива силата на онези връзки на преданието, които според думите на преп. Ефрем Сириец, „са по-силни от родилни мъки и от смъртни мъки”. Те връщат нашата мисъл към еклисиологичното определение на преп. Ефрем: „Църквата не е общество на тържествуващи светци – тя е тълпа от каещи се грешници”. Акцентът върху каещи се определя кенотичната насока в еклисиологията на митр. Антоний и подчертава актуалността на мисълта на преп. Ефрем: „Разликата между онези грешници, които образуват Църквата, и грешниците, които са чужди на Бога, се определя именно от тази дума: каещи се”.[21] Сред тях Духът издига свидетели.

В труда си „Семейството на Църквата: мъченичеството като всеобщо призвание” епископ Калистос цитира следната мисъл на св. Киприан Картагенски за червеното и бяло мъченичество: „Червено е мъченичеството на кръвта, пролята по време на гонения, а бяло е мъченичеството на жертвеното състрадание и милосърдните дела във времена на мир”.[22] Смисълът на бялото мъченичество се открива от различни и в твърде много отношения неприличащи си хора, които често са слабо известни на съвременниците им, а понякога са и съвсем неизвестни.

Голяма рядкост в съвременното общество е тихата свещ на мъченичеството на съвестта, която се оказва поставена на свещника на всеобщото внимание. На няколко поколения хора, които и днес са живи, беше даруван символът на бялото мъченичество. Подобен „символ на автентичното, чисто Христово Благовестие, което не е съвместимо нито с фарисейството, нито със съглашателството с духа на времето, стана, както никой друг, той: владика Антоний. Неговото духовно присъствие в сумрачната атмосфера на късносъветските десетилетия, имам предвид идванията му в Русия, проповедите, беседите, но и четенето на неговите проповеди в копия на самиздат или просто това да знаеш, че го има на тази земя – това не е могло да бъде заменено от нищо друго”.[23]

Днес простото знание, че го има на света се превърна в болка от раздялата и друг вид усещане за присъствието в нашия живот на този, който възвърна точния и дълбок смисъл на изхабената дума свидетел. Нейният смисъл е в способността да дадеш отговор за нашата вяра на всеки, който го поиска: на такъв човек не са му нужни зазубрени чужди схеми – нужен е свидетел, способен да каже: „Да! Не се бой! Това, което търсиш и за което мечтаеш, е действително; аз мога достоверно да ти кажа: Знам, че това е истина”.[24]

На един е дадено да срещне Свидетеля, отваряйки страниците на Евангелието, и да разбере: Да, не се страхувай, казаното тук е истина. Друг се уверява, когато види сиянието на вечния живот на лицето на поне един човек. Всекиму ежедневно е открит пътят, за който говори митрополит Антоний: „Ние сме пратени в света, за да бъдем свидетели пред този свят. Можем ли да бъдем свидетели, ако сами не съзнаваме своята вяра, ако не можем да кажем на човека: аз минах по същия път, сега ще ти покажа първите стъпки по пътя…”.[25]

Може някой да е минал целия път, но даже той не може да направи вместо нас първите стъпки; може обаче заедно с нас. „Първите стъпки са протегната ръка, живото слово и готовността макар и със страх в душата, да засвидетелстваш правдата Божия”.[26] По този път различаваме свежите следи на този, към когото смело можем да отнесем думите от пролога на Евангелието според св. Йоан (1:7): „Той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, та всички да повярват чрез него”.

Превод: Златина Иванова


 

Сигов, К. „Свидетелей правды и проблема традиции” – В: Пути просвещения и свидетели правды: Личность. Семья. Общество, сост. К. Б. Сигов, К.: „Дух i лiтера” 2004, с. 72-83 (бел. прев.).

[1] „Преп. Ефрем Сирин. Семь сынов Самоны” – В: Преп. Ефрем Сирин, свят. Григорий Богослов, Палладий Еленопольский, преп. Роман Сладкопевец, преп. Исаак Сирин, преп. Иоанн Дамаскин, преп. Феодор Студит. Многоценная жемчужина, пер. С. С. Аверинцева, К.: „Дух i лiтера” 2003, с. 12.
[2] Антоний (Блум), митр. Сурожский Пути христианской жизни, К.: „Дух i лiтера” 2000, с. 260.
[3] Каллист (Уэр), еп. Диоклийский Православная Церковь, М.: „ББИ” 2001, с. 207.
[4] Semenoff-Tian-Chansky, I. Témoins de la Lumière. Six prêtres de l’époque soviétique, Paris: “CERF” 1999.
[5] Антоний (Блум), митр. Сурожский Пути христианской жизни, с. 256.
[6] Пак там, с. 254.
[7] Аверинцев, C. С. „Солидарность поколений как фактор гражданской свободы” – В: Семья в постатеистических обществах, К.: „Дух i лiтера” 2003, с. 5-6.
[8] Антоний (Блум), митр. Сурожский Труды. М.: „Практика” 2002, с. 366.
[9] Виж събраните документи и библиография в двутомния труд: Русская Православна Церков в советское время (1917–1991): Материалы и документы по истории отношений между государством и Церковью — В 2-х кн., сост. Герд Штриккер, М: „Пропилеи” 1995.
[10] Антоний (Блум), митр. Сурожский Труды, с. 943-944.
[11] Глаголев, А. Купина Неопалимая, К.: „Дух i лiтера” 2002, с. 6.
[12] Антоний (Блум), митр. Сурожский Труды, с. 944.
[13] Виж: Жиронская, В. Б. Всесоюзная перепись населения 1937 года, М. 1990; Щипков, А. Во что верит Россия: Курс лекций, СПб.: „Издательство Русского Христианского гуманитарного института” 1996, с. 2.
[14] Жития священномучеников Минской епархии, Минск 2002.
[15] Глаголев, А. „За други своя” – В: Купина Неопалимая, К.: „Дух i лiтера” 2003, с. 202.
[16] Едлинский, М., Г. Едлинский Любящее Господа сердце, К.: „Дух i лiтера” 2004.
[17] Аверинцев, С. „Владыка Антоний” – В: Образование и семья в постатеистических обществах, К.: „Дух i лiтера” 2003, с. 265.
[18] Пак там, с. 265-266.
[19] Ricoeur, P. Lectures 3. Aux frontières de la philosophie, Paris: “Seuil” 1994, p. 83-141.
[20] По-подробно за това: Сигов, К. Б. „Проблема разрыва между онтологией и этикой в современных учениях о человеке” – В: Учение Церкви о человеке. Материалы, М. 2001, с. 380-396.
[21] Антоний (Блум), митр. Сурожский Пути христианской жизни, с. 21.
[22] Каллист (Уэр), Еп. Внутреннее царство, К. 2003, с. 156.
[23] Аверинцев, С. „Владыка Антоний” – В: Образование и семья в постатеистических обществах: [Материалы конференции. Киев, 2002], К.: „Дух i лiтера” 2003, с. 268.
[24] Антоний (Блум), митр. Сурожский Пути христианской жизни, с. 27.
[25] Пак там.
[26] Пак там.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w9fda 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме