Официалната и неофициалната страна във визитата на митрополит Николай (Ярушевич) в България (1952 г.)

В резултат от студената война от началото на петдесетте години на миналия век международната обстановка в Европа рязко се влошава. Усилва се и конфронтацията между световните сили – СССР и САЩ. Според мнението на историка О. Ю. Василева, един от главните фактори за противопоставянето е „ядреният монопол на САЩ”.[1] Тъй като СССР значително е пострадал от Втората световна война, подобна международна ситуация за него е несвоевременна и опасна. В така създалата се напрегната атмосфера съветската държава активизира усилията си за създаване и развитие на международно движение за мир. Както отбелязва изследователят С. В. Болотов, „… то [движението] е могло да спомогне да се спечели време за това, да се компенсира изоставането на СССР от западните страни във военен и икономически потенциал”.[2]

Идеята на движението за мир става приоритетно идеологическо направление на външната политика на СССР, поради което за пропагандата му в чужбина държавната власт започва активно да привлича Руската православна църква (РПЦ). Т. Волокитина – историк – отбелязва, че обръщането към авторитетния глас на Църквата е обосновано с това, че „миролюбието, и съответстващата на него политика, са изначално заложени в самата същност на Църквата, докато в държавата те могат да бъдат и преходен етап”.[3]

Официален представител и участник от РПЦ в главните форуми и конференции в защита на мира е Крутицки и Коломенски митр. Николай (Ярушевич) – един от най-влиятелните архиереи както в Руската църква, така и в чужбина. От 1946 г. той е пръв председател на Отдел за външни църковни връзки. Дипломатическите му способности, известни на православния свят, са се разкривали и в диалога с инославните конфесии, с които е изграждал приятелски отношения в условията на антирелигиозна политика на съветската власт.

Когато в 1949 г., в състава на съветската делегация, митрополит Николай участва в работата на Първия световен конгрес на привържениците на мира в Париж, а в 1950 г. влиза в състава на Световния съвет на мира (ССМ), той вече е утвърден като един от инициаторите на международното движение за мир. Той многократно се е изказвал от името на РПЦ на конгресите и сесиите на ССМ.

На 9.9.1944 г. на власт в България идва антифашистката партия на Отечествения фронт (ОФ), сключила примирие с СССР и включила се във войната срещу Германия. В резултат от тези събития отношенията между църквата и държавата започват да се изграждат по-новому.

На този етап върху развитието на църковно-държавните отношения повлиява от една страна стремежът на ОФ-правителството да се укрепи в обществото с подкрепата на БПЦ, а от друга – желанието на църквата да реши въпроса с избора на екзарх и да преодолее запрещението, наложено в 1872 г. от Константинополския патриарх. Затова „и БПЦ, и правителството на ОФ са били заинтересовани от сътрудничеството, което е трябвало да бъде продуктивно и за двете страни”.[4] За съжаление църковно-държавните отношения в България не са били устойчиви и са зависели от това, доколко държавата се е нуждаела от поддръжка от страна на Църквата.

В началото на 1950-те българските власти за пореден път засилват натиска над църквата, който се изразява както в секуларизация на църковното имущество, така и в нарушаване на нейната социална, мисионерска и просветителска дейност. Властите се стараят да изградят държавно-църковните отношения с БПЦ по образеца на същите на съветската власт с РПЦ.

Позицията на РПЦ в движението за мир по целия свят е подържана и от някои православни църкви в страните от Източна Европа. В частност, БПЦ също започва да участва активно във всички международни събрания и конгреси. Така например, през юли 1950 г. делегации на РПЦ и БПЦ участват в конференцията на християнските църкви от страните с народна демокрация за защита на мира, която е проведена в Чехословакия – в курортното градче Лугачовице. Трябва да отбележим, че участието в движението за мир е давало възможност на Руската и на други православни църкви да укрепят своето положение в комунистическата държава и да консолидират външните си връзки: както помежду си, така и с другите конфесии.

В началото на петдесетте години във вътрешния живот на БПЦ възникват някои проблеми, произтичащи от сериозни разногласия сред постоянните членове на синода и усилване влиянието на опозиционно настроения към синода Свещенически съюз.

Свещеническият съюз е бил създаден в 1903 г., „като професионална, културно-просветна и благотворителна организация на духовенството”.[5] По-късно дейността му е прекъсната, но благодарение правителството на ОФ, е възобновена през октомври 1944 г.

Българският Свещенически съюз е имал сходство с движението на обновленците през 1920-1930-те години в Русия. За позицията на съюза по някои въпроси историкът Ф. В. Суханов, например, пише следното: „По въпроса за второбрачието на овдовелите свещеници съюзът заявявал, че, ако Св. Синод не даде своето съгласие, то този брак ще се регистрира не от църквата, а от държавата”.[6]

В разглеждания период – в ръцете на правителството – тази организация става инструмент за въздействие върху БПЦ. Като своя крайна цел Свещеническият съюз е виждал нейното реформиране и обновление. Съюзът обединява ок. 2500 свещеника. Архивните документи свидетелстват, че сътрудниците на Съвета по делата на РПЦ отбелязват, че членовете на съюза са готови „да защитават професионалните си интереси пред гражданските и църковните власти”.[7]

Следва кратка историческа справка за причините за създалото се положение в БПЦ към края на четиридесетте. В 1393 г., след падането на Второто българско царство, последният Български патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Вследствие от това БПЦ за втори път е лишена от автокефалия и подчинена на Константинополския патриарх – със статут на митрополия. В това положение тя просъществува до 1871 г., когато на Първия български църковно-народен събор ѝ е присвоен статут на екзархия. В 1872 г. обаче Константинополският патриарх Антим VІ ѝ налага схизма, прекъсвайки евхаристийното си общение с нея – поради самоволното ѝ излизане от юрисдикцията на Вселенска патриаршия.

Вътрешноцърковната ситуация се усложнява още повече в 1915 г. – след смъртта на екзарх Йосиф. В продължение на 30 години българското правителство препятства избора на нов екзарх, а църквата се управлява от митрополит с длъжност „Наместник-председател” на Св. Синод.

На 21.1.1945 г. е избран нов български екзарх – Софийският митрополит Стефан (Шоков), а на 22.2.1945 г. е издаден томос, свидетелстващ за ликвидацията на схизмата между Константинополската и Българската църкви.

През есента на 1948 г., в резултат от конфликта между председателя на синода митр. Стефан (Шоков) и някои постоянни членове на синода, главата на Българската църква е уволнен от длъжност и отправен на покой. Януари 1949 г. за нов Наместник-председател на синода е избран Врачанският митрополит Паисий (Анков). Встъпвайки в длъжност, той започва да отстоява суверенитета във вътрешния живот на църквата и да подлага на рязка критика държавните структури. В резултат църковно-държавните отношения се изострят и, под натиска на ръководителя на Дирекция вероизповедания Павел Тагаров, митрополит Паисий е уволнен.

На 3.1.1951 г. за нов Наместник-председател е избран Пловдивският митр. Кирил (Костов). Убеден привърженик на възстановяването на патриаршията, след избирането му митр. Кирил започва да полага усилия за достигане на тази цел, както и да стане Български патриарх. За това обаче е трябвало да преодолее съпротивата на българските власти, Свещеническия съюз и отсъствието на единомислие в синода.

Преди всичко той решава да се обърне за помощ към РПЦ, която, по неговото мнение, би могла да подпомогне урегулирането както на вътрешноцърковния живот, така и църковно-държавните отношения в България. И започва преписка с патриарха на Москва и цяла Русия Алексий І и с Крутицкия и Коломенски митр. Николай – по повод поканата последният да посети България. Митр. Кирил уверява патриарха, че визитата на председателя на Отдела за външни църковни отношения ще помогне за увеличаването на приноса на Българската църква в делото на мира. Поканата е приета.

В процеса на подготовката на визитата на митр. Николай в България Съветът по делата на РПЦ проучва вътрешно-църковната обстановка в БПЦ, на основата на което са изработени ясни цели и задачи за това пътуване. Т. В. Волокитина отбелязва, че „… официалната страна на визитата му се състои в изнасянето на доклади за положението на РПЦ в СССР и в защита на мира”.[8] Историкът М. В. Шкаровски пък посочва, че митрополитът е поканен в България „във връзка с присъждането му на научна степен доктор на богословските науки на софийската Духовна академия”.[9]

Материалите от българските и руски архиви свидетелстват, че визитата на митр. Николай в България е подтикната от няколко причини, които можем да разделим на „официални” и „неофициални”. Официалната ѝ страна бе подробно описана от Т. В. Волокитина и М. В. Шкаровски. Ето защо ние ще съсредоточим вниманието си върху неофициалната страна.

Изхождайки от политически съображения, сътрудниците на Съвета по делата на РПЦ разбират, че поканата на председателя на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия да посети България е била необходима на митр. Кирил. Преди всичко, той се е нуждаел от подкрепата на РПЦ в сферата на регулирането на църковно-държавните отношения, но, в същото време, много по-важна за него е била и необходимостта от подкрепа за повишаване на авторитета му сред неговите, български архиереи – във връзка с предстоящите патриаршески избори. Поради това заместник-председателят на Съвета по делата на РПЦ В. С. Карпович изразява опасенията си пред председателя на съвета Г. Г. Карпов, че по време на визитата митр. Николай може да помогне за влошаване на отношенията между синода и Свещеническия съюз със своето отрицателно отношение към последния.

Карпович се е опасявал, че пристигането на митрополита „ще усили позицията на епископата в борбата му против съюза на свещениците, който бил не лошо средство за въздействие върху епископата на Българската църква”.[10] Информирайки Карпов за това, той отбеляза и че „понастоящем взаимоотношенията на синода и Свещеническия съюз се нормализират”.[11] Тази предпазливост на съвета се е основавала на това, че, по мнението на неговите сътрудници, в епископата и църковните кръгове на Българската църква „все още има много врагове на днешното правителство в България и Съветския Съюз”.[12]

Властите са се стараели да използват авторитета на митрополит Николай като инструмент за внедряване на съветската политика в страните от Източна Европа. Ето защо текстовете на предстоящите му изказвания в България са се подготвяли от преди и са се проверявали в Съвета по делата на РПЦ. Според мнението на В. С. Карпович, главната задача на визитата на митрополита трябва да бъде насочена „към народите на Балканите, в това число и Гърция и Югославия – с призив към борба за мир и дружба между народите, за предотвратяване междуособното кръвопролитие и превръщането на Балканския полуостров в плацдарм на войната”.[13] Така че предстоящата визита на митр. Николай е имала важно значение не само за РПЦ, но и за държавата.

Пребиваването на митр. Николай в България е предвидено да бъде седем дни. На 30.5.1952 г. високият гост, заедно с предстоятеля на Българското подворие в Москва архим. Максим (Минков) [сетне Български патриарх], пристигат в София. На 31 май се състои среща на митр. Николай със заместник-председателя на Министерския съвет на България Карло Луканов и председателя на Националния комитет за защита на мира Георги Наджаков. На срещата присъстват също митр. Кирил, в качеството си на заместник-председател на Националния комитет за защита на мира, и Павел Тагаров. Георги Наджаков приветства госта с топла реч. В същият ден в Духовната академия в София се състои тържествено събрание, на което митр. Николай е удостоен със степента Почетен доктор на богословието. Той произнася приветствие и чете доклад на тема „Руската православна църква в Съветския Съюз”[14]. Вечерта на същия ден пък в кино Република е организирано от Националния комитет за защита на мира тържествено мероприятие, на което той чете доклад по темата: „Защитата на мира и нейните задачи”. Приети се и редица резолюции, „адресирани до ООН, до Съвета за безопасност и до френското правителство”.[15]

На 3.6.1952 г. митр. Николай пристига в Пловдив – за участие в конференция за защита на мира, където участва с доклад на тема: „Борбата за мир и участието в нея на вярващите от всички религии”. На конференцията е приета резолюция, адресирана до ООН, до Съвета за безопасност и Световния съвет на мира. На 4.6.1952 г. делегацията посещава храм-паметника „Рождество Христово” на връх Шипка, който е една от най-известните забележителности в България. Храмът е бил въздигнат за ознаменуване на победата в Руско-турската война и в памет на воините, загинали в тези, съдбоносни за България сражения. На 5 юни, в чест на митр. Николай, е даден тържествен прием от правителството на България. На него присъстват всички архиереи на БПЦ, двамата предстоятели на подворията в Москва и в София, представители на поместните църкви и на инославните конфесии. От страна на светските власти присъстват заместникът на министър-председателя на Министерски съвет Карло Луканов, ръководители на различни министерства и ведомства, както и посланикът на СССР в България Михаил Бодров. На масата са произнесени приветствени речи в чест на митр. Николай, като представител на Московския патриарх, на Й. В. Сталин, на В. Червенков и на българското правителство.

По време на посещението на митр. Николай в Духовната академия и Софийска митрополия го приветстват всички викарни архиереи и членовете на Свещеническия съюз начело с новия му председател свещ. Иван (Юлиев). Последният произнася реч, която показва позицията на съюза по отношение на РПЦ. Той отбелязва, че „нашето свещенство гледа на Руската православна църква като на църква, в която са се запазили в най-голяма чистота църковните предания, догматите и каноните на православието. Това е достатъчно, за да обясни интереса у нас към нея”.[16]

За Свещеническия съюз е било важно да получи поддръжка от страна на Руската църква – първо, за да укрепи своите позиции във взаимодействието си с държавата и, второ, за да има възможност да води диалог с митрополитите на едно ниво. Важно е да отбележим, че в разговор с Павел Тагаров за положението в БПЦ митр. Николай засяга и въпроса за Свещеническия съюз. Той изразява мнение, че при правилно ръководство съюзът може да бъде полезен на църквата в борбата за мир. Също така митрополитът съветва да се проведат реформи в редакцията на вестника на съюза Народен пастир. Той предлага материалите за публикация да се подбират колегиално, в съгласуваност и с ръководството на БПЦ, за да не се публикуват „нападки против генералната линия на синода (за прехода към новия стил и др. под.).”[17] По време на беседата Павел Тагаров заявява, че „заедно с избирането на патриарх ще постави и въпроса за ликвидацията на съюза”.[18] Така митр. Николай съдейства за отслабването на влиянието на този орган върху Българската църква.

Следва да отбележим, че малко по-късно, на 25.7.1952 г., с решение на политбюро на ЦК на БКП, на свещениците е било забранено да членуват в партията. „Първичните партийни организации им отнемат партийните билети и ги зачеркват в партийните списъци” – пише Т. В. Волокитина.[19] На 8.7.1955 г. пък синодът на БПЦ взема решение да разпусне Свещеническия съюз. Вместо него е създаден отдел за социално-културно попечение, който на практика е лишен от всякакви политически функции. Този отдел приема в своето ведомство грижата за енорийското духовенство.

На 6.7.1952 г. митрополит Николай отлита за Москва.

За пребиваването му в България и за резултатите от тази визита Павел Тагаров изпраща отчет до министър-председателя Вълко Червенков. Той подробно информира за срещите на митрополита и за конфиденциалния си разговор с него: „По време на пътуването ни имах възможност да поговоря с митрополит Николай относно нашите митрополити, а също така говорихме и за някои църковни проблеми”.[20]

В своя отчет Павел Тагаров съобщава, че е разказал на митрополит Николай за опозиционните настроения на Врачанския митр. Паисий (Анков), който, по думите му, се позиционирал като русофил и славянофил и заявявал, че не следва да се бърза със свикването на църковен събор и избор на патриарх, докато не бъде постигнато пълно единомислие в синода (по думите на самия митр. Николай, митр. Паисий е бил срещу избирането за патриарх на митр. Кирил поради това, че „изборите не са свободни”[21]).

Тагаров съобщава, че митр. Николай бил беседвал и с митрополитите Ловчански Филарет (Атанасов), Сливенски Никодим (Пиперов) и Старозагорски Климент (Кинов). Първите двама одобрявали избирането на патриарх, макар че Филарет „по-рано се колебаел по отношение кандидатурата на Кирил за поста патриарх”.[22] Но сега те заявили, че е дошло време да се възстанови патриаршеството в Българската църква и подчертали, че синодът вижда в качеството на кандидат за патриаршество само митр. Кирил. Митр. Климент се бил изказал неопределено по този въпрос, но също смятал, че подходяща кандидатура за този пост, освен тази на митрополит Кирил, няма.

В един от архивните документи се е съхранило сведение за разговора на митр. Николай с митр. Климент, в който последният отбелязвал, че „някои митрополити, в това число и той самият, се отнасяли с предубеждение към този контакт, който се е установявал между митрополит Кирил и правителството, чрез П. Тагаров. Те смятали, че той може да доведе до вмешателство на държавата в работите на църквата, поради което се отнасяли толкова отрицателно към кандидатурата на митрополит Кирил”.[23] Срещите и беседите с митрополит Николай обаче кардинално променили възгледите на архиереите, така че, в разговор с него, митр. Кирил отбелязал, че руският йерарх е „спомогнал за движението за мир и изгладил опозицията към него”.[24]

Павел Тагаров също така съобщавал, че след разговора с българските архиереи митрополит Николай бил казал, че „Руската православна църква ще има голяма полза, ако Вашата църква бъде възглавена от патриарх. Това ще подпомогне нашата между-църковна дейност”. Също така, той бил отбелязал и положителните качества на митр. Кирил, като съобщил и за голямото доверие, което патриарх Алексий І бил имал към него.[25]

В своя доклад до Съвета по делата на РПЦ за пътуването си в България обаче митрополит Николай дава следната оценка за кандидатурата на митрополит Кирил: „Тази кандидатура не е съвсем съвършена, но към днешен ден е най-подходяща и ще бъде подържана и от правителството, и от църковниците”.[26]

Така, – върху основата на архивните документи, – можем да направим извода, че основната (неофициална) причина за визитата на митр. Николай в България е била подкрепата за кандидатурата на Кирил в предстоящите избори за патриарх.

Също така Тагаров съобщавал, че митр. Николай е засегнал и темата за избор на архиерей на Неврокопската катедра. Преосвещеният Неврокопски митрополит е заемал мястото на постоянен член на синода, поради което, според мнението на митр. Николай, „работата във връзка с изборите и бъдещата дейност на църквата ще бъде значително облекчена, ако бързо изберат за Неврокопски митрополит лице, което ясно ще бъде ориентирано към Кирил”.[27]

В отчета на Тагаров се съобщава, че в лична беседа митр. Николай е засегнал и въпроса за външноцърковните и междуконфесионални дейности в Българската църква, подчертавайки, че към дадения момент най-важната задача е борбата за запазване на мира и че от Дирекцията по вероизповеданията се изисква активно участие в нея. Според мнението на митрополита, е необходимо да се проведе междуконфесионална конференция с участието на няколко конфесии – по подобие на проведената през май 1952 г. в СССР. Той отбелязвал, че свикването на такава конференция ще бъде много своевременно, тъй като това ще съдейства за организирането на подобни конференции в другите градове и в бъдеще – световна конференция. Включването в борбата за мир на Римокатолическата църква, по мнението на митр. Николай, ще има голям резонанс на Запад и, в частност, в тези страни с народна демокрация, където римокатолицизмът е особено силен.

Трябва да подчертаем още и че до визитата на митр. Николай в България взаимоотношенията между държавата и някои религиозни изповедания в страната са били напрегнати. Например, българските римокатолици са се намирали в опозиция спрямо движението за мир. След изказването на митрополит Николай на конференцията за защита на мира обаче, по думите на П. Тагаров, „ледът се разтопил”.[28] Нещо повече: на прощалния прием в чест отпътуването на руския гост присъства и римокатолическият епископ Евгений Босилков, който произнася реч в защита на мира.

Т. В. Волокитина посочва, че за Съветската държава е имало по-голямо значение участието в движението за мир на представители на останалите религии и конфесии. Според нейното мнение, участието в конференциите за мир на римокатолическото и на протестантското духовенство е давало възможност да им се влияе в антиватикански дух. „Поставяйки акцент върху контактите с „прогресивните кръгове” сред протестанти и римокатолици, Москва фактически разчита да съдейства за разкола в тези конфесии, използвайки благородните лозунги в борбата за мир” – отбелязва изследователката.[29]

На основата на отчета на Тагаров, Дирекцията по вероизповеданията изработва програма за развитие на църковно-държавните отношения в България. Формулирани са задачи, които църквата и Дирекция вероизповедания е трябвало да осъществят в кратки срокове.

Първо, било е необходимо да изберат Неврокопски митрополит. Още през 1949 г. синодът на БПЦ взема решение за провеждане на избори, но, поради противодействие от властта, те не се състоят. В резултат от беседата на Тагаров с митрополит Николай, Дирекция вероизповедания дава съгласие за провеждане на избор за нов митрополит. За митр. Кирил това е напълно своевременно, тъй като въвеждането на Неврокопския митрополит в синода би съдействало за укрепване на неговата позиция сред членовете на синода, влизащи в опозиционната група на Врачански Паисий. Най-подходящата кандидатура за Неврокопски митрополит е била на епископ Пимен (Енев), намиращ се в добри отношения с властта, а бил и „приятел на митрополит Кирил”.[30]

Второ, било е необходимо да се свика събор и да се проведе избор за патриарх.

Още до визитата на митр. Николай в България, на 30.3.1952 г., е проведен избор за членове на църковно-народния събор, който е трябвало да избере предстоятеля на Българската църква. След визитата на митр. Николай в Дирекция вероизповедания е било взето решение да се ускори процесът по организацията на изборите за патриарх. Както се каза по-горе, най-подходяща кандидатура за този пост – според мнението на Дирекцията – е била на Наместник-председателя на синода Пловдивски Кирил.

Трето, било е взето решение да се проведе междуконфесионална конференция в защита на мира. По-рано такова мероприятие е било невъзможно поради негативното отношение на римокатолиците към организирането на национална конференция. Но сега, след визитата и изказванията на митр. Николай и преговорите с представители на разни конфесии, ситуацията се е променила и е планирано конференция да се проведе след месец.

Трябва да отбележим, че след заминаването на митр. Николай, Тагаров изпраща в СССР документален филм, заснет по време на пребиваването на руския митрополит в България. От българското ръководство той иска разрешение филмът да се покаже в киносалоните: „Целесъобразно е този филм да бъде – напълно или на няколко пъти – прожектиран като кинохроника в нашите киносалони”.[31]

В края на 1952 в големите български градове са проведени междуконфесионални конференции за защита на мира, имащи своето както вътрешнополитическо, така и външнополитическо значение. Както е отбелязано в доклада на П. Тагаров, „особено важно е това, че влиянието на междуконфесионалните конференции ни позволява да говорим в чужбина, в частност, в капиталистическите страни”.[32]

Според Дирекцията по вероизповеданията тези конференции трябва да докажат на западния свят, че в комунистическите страни няма ограничения на съвестта и на религиозните убеждения. Затова представителите на основните конфесии в страната, участващи в конференциите, в изказванията си са заявявали, че в България съществува пълна религиозна свобода. На базата на материалите от тези конференции Дирекция вероизповедания публикува доклад, разпратен в българските посолства и българските дипломатически мисии.

В заключение трябва да отбележим, че, след визитата на митрополит Николай в България, в развитието на църковно-държавните отношения и вътрешноцърковния живот на Българската църква се забелязва положителна динамика.

Първо, взаимоотношенията на църквата и държавата започват да се изграждат в друга плоскост. Държавата смекчава натиска върху църквата и започва по-често да прибягва до компромиси. По свидетелството на Г. Г. Карпов, в разговор с митр. Николай Павел Тагаров казва, че „след изслушването на неговия доклад за взаимоотношенията между църквата и държавата в СССР добре разбрал този въпрос”.[33] Заинтересувана от устройството на църковно-държавните отношения по образеца на СССР, Дирекция вероизповедания моли митрополит Николай да съдейства за организирането в Москва на среща на „министрите или директорите на департаменти по вероизповеданията в страните с народна демокрация за взаимна информация и съгласуване по въпросите за взаимоотношенията между държавата и църквата”.[34]

Второ, получавайки подкрепа от страна на РПЦ по въпроса за възстановяване на патриаршеския статут, БПЦ усилва подготовката за свикване на църковно-народен събор и избор на патриарх.

Това обстоятелство е значителен резултат от визитата на митрополит Николай. За Московска патриаршия не е било маловажно, че БПЦ ще се възглавява от патриарх, тъй като това е издигало статута на църквата в диалога с държавата. Един патриарх би могъл да отстоява позицията на църквата по важни въпроси много по-ефективно, като се опира на подкрепата на своите събратя-патриарси. Поради това една от задачите на визитата на митр. Николай в България е подготовката за избор на достоен кандидат.

Както вече беше отбелязано, най-предпочитана е била кандидатурата на Пловдивския митрополит Кирил. Авторитетното мнение на митр. Николай за кандидатурата за патриарх повлиява на решението на някои архиереи. Ако преди неговата визита съотношението на гласовете на митрополитите в синода е било 5 срещу 4 – във вреда на митрополит Кирил, то след заминаването му то става 5 срещу 4, но вече в полза на Пловдивския митрополит.[35]

Трето, митр. Николай съумява да окаже влияние върху взаимоотношенията на синода на БПЦ и Свещеническия съюз. За митрополита е важно или да примири това движение със синода, или да отслаби влиянието му в обществото. Един от членовете на съюза, след визитата на митр. Николай в България, му пише в благодарствено писмо: „До Вашето пристигане при нас отношенията между Свещеническия съюз и Св. Синод не бяха нормални. Съюзът се придържаше към неподобаващ тон в своето поведение”.[36] От писмото е видно, че много от членовете на съюза осъзнават антицърковния характер на дейността си. Нещо повече – ръководството на съвета на съюза заявява, че „занапред отношенията [със синода] ще бъдат само синовни и че членовете на съюза ще бъдат постоянно послушни и дисциплинирани клирици”.[37]

Трябва да отбележим, че визитата на митрополит Николай само е набелязала и определила сетнешното конструктивно развитие на църковно-държавните отношения в България. Много от това, което е заложено по време на визитата, е принесло плодове много по-късно.

Като говори за резултатите от визитата на митрополит Николай в България, Т. В. Волокитина привежда критични отзиви от сътрудници на съвета по делата на РПЦ. Те са упреквали митр. Николай, че „не съумял да разкрие действителното положение и съотношението на силите сред епископата на Българската църква, и по въпроса за укрепването на позицията на митр. Кирил се е отнесъл повърхностно, несериозно”.[38] Развивайки тази мисъл, Волокитина посочва, че по време на пребиваването на митр. Николай в България митр. Кирил предлага изборите за патриарх да се проведат през септември на текущата година, за което Николай дал съгласие.[39] След отпътуването му обаче предвиденият събор е отложен за неопределено време. В резултат от детайлното проучване на материалите от родните и от българските архиви обаче тази ситуация се вижда в друга светлина. Изследователите Т. В. Волокитина и Ф. Суханов потвърждават, че предвиденият за есента на 1952 г. Трети църковно-народен събор не се е състоял „… поради противодействието на групата митрополити начело с Врачански Паисий”.[40]

Необходимо е да разгледаме причините за промяна на отношението към митр. Кирил от страна на българските митрополити. Преди всичко, след визитата на митр. Николай в България главата на Дирекция вероизповедания Павел Тагаров получава от министър-председателя Червенков „съгласие за избор на Неврокопски митрополит, за провеждане на църковен събор за избор на патриарх и конференция на представители на всички изповедания на България в защита на мира”.[41] За да ускори осъществяването на набелязаните мероприятия, П. Тагаров използва твърди методи за „натиск” върху опозиционно настроените архиереи, които по рано благодарение на митр. Николай са били благосклонно настроени към митр. Кирил.

Поради тактиката на Тагаров, на заседанието на синода от юли 1952 г. Паисий и Йосиф „се държали предизвикателно и озлобено към митрополит Кирил”.[42] Паисий представил редица аргументи, компрометиращи митр. Кирил както пред архиереите, така и пред правителството. Така, много от това, което е било постигнато от митрополит Николай, е било разрушено от действията на П. Тагаров. „Задачата, която си поставял Тагаров през май с. г., – чрез преустройство да постигне отстраняването от синода на митрополитите Паисий, Михаил, Софроний, Климент и Неофит, – се оказала не само непостижима, но довела до отслабване позицията на митрополит Кирил” – отбелязва М. В. Шкаровски.[43]

През октомври 1952 г., вместо Тагаров, за глава на Дирекция вероизповедания е назначен „випускникът на софийската Духовна семинария, бивш началник на отдела по печата в Министерството на външните работи Михаил Кючуков”.[44] Януари 1953 г., по покана на Съвета на министрите на СССР, той посещава Съветския съюз с работна виза. Целта на визитата е била „запознаване с организационната структура и работата на Съвета по делата на РПЦ и Съвета по делата на религиозните култове при Съвета на министрите на СССР”.[45] След завръщането му в България през февруари, на 8.5.1953 г. в София е свикан църковно-народен събор, на който за Български патриарх е избран митрополит Кирил.

След смяната на ръководството в Дирекция вероизповедания в БПЦ за кратко време са решени много въпроси. За четири месеца Михаил Кючуков успява да поправи всички грешки, допуснати от Тагаров и конструктивно да уреди взаимоотношенията между църквата и държавата.

В тази връзка е очевидно, че мненията на някои изследователи за отсъствието на резултати от визитата на митр. Николай в България са неправомерни. Заложеното в процеса на тази визита – изказвания, срещи и беседи на митр. Николай – несъмнено е принесло своите плодове, само че малко по-късно.

Превод: свещ. Петър Петров

---

* Меняйлов, И. И. „Официальная и неофициальная стороны визита митрополита Николая (Ярушевича) в Болгарию (1952 г.)” – В: Богослов.ру (бел. прев.).