Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Светият огън. Чудото на Велика Събота над Гроба Христов. Четиридесет и пет исторически свидетелства (9-16 в.)

Неделя, 01 Май 2016 Написана от Хараламбос Скарлакидис

Ch SkarladakisОсноваването на Йерусалимската църква и многовековният спор за владеенето на Гроба Господен

Свещенодействието на Благодатния огън е било, и до ден днешен остава, едно от най-величествените религиозни събития в Източната православна църква, заради което хиляди вярващи от всички православни страни ежегодно се стичат в Йерусалим.

До първата половина на 13 в. целият християнски свят празнува това чудо, като признава неговата истинност. Независимо от разделението на Християнската църква на Източна и Западна през 1054 г., Римокатолическата църква продължава да признава истинността на чудото и нейни представители участват и свещенодействат напълно официално. Това продължава до 1238 г., когато папа Григорий ІХ внезапно и без всяка обосновка със специален указ обявява чудото за фалшификация и забранява на латинския клир да участва в свещенодействието. От този момент то е изключително в лоното на Източната православна църква.

Всъщност Римската църква се отказва от едно свещенодействие, в което тя самата никога не е играла първостепенна роля. От най-древни времена свещенодействието се оглавява от източния епископ (а по-късно патриарх) на Йерусалим, а богослужебният език е изключително гръцки.

Френският изследовател Мариус Канар отбелязва: „Храмът на Възкресението и чудото на явяването на Благодатния огън на Велика Събота е тясно свързано с гръцкия дух”.[1] Връзката, за която говори Канар, действително съществува и може да се види от краткия преглед на периода на основаването на първата Йерусалимска Църква, чиято история започва с 33 г. сл. Хр. – веднага след Възкресението и Възнесението на Иисус Христос.

Основатели на Църквата стават учениците Господни, а за пръв епископ на града е избран Яков, брат Господен. И дванадесетте Христови ученици са били от Галилея, с изключение на Юда, който е от Юдея. Архангел Гавриил благовести на Пресвата Дева Мария в Назарет Галилейски. Там тя зачева Иисус в своята утроба от Дух Свети. В този град Господ живее почти целия свой земен живот, работейки като дърводелец близо 30 години. Затова го наричали Иисус Назарянина или Иисус от Галилия, но никога Иисус от Юдея. По времето на Христос Галилея не е имала административна връзка с Юдея и до голяма степен е космополитна област с процъфтяващи занаяти и търговия. Голяма част от населението ѝ са сирийци, гърци и палестинци и затова често я наричат Галилея на езичниците или Галилея на чужденците.

Двата основни езика, на които са разговаряли там, а и въобще в цяла Палестина по времето на Христос, са гръцки и арамейски (древносирийски), а много по-рядко се употребяват еврейски или латински. След похода на Александър Македонски гръцкият (κοινὴ) става общоупотребяван в целия Древен свят: от средиземноморското крайбрежие на Испания и Гърция, до дълбините на Индия. Същото е било и в Галилея и в цяла Палестина. Това отбелязва и проф. Mетер ван Хорст в научното си изследване за надгробните паметници и надписи от 1 в. на юдейските погребения.[2]

В своята статия „Гръцкият език: дом на ранното християнство” немският проф. Хайнц Гуендер твърди, че гръцкият е първият дом на християнството, в еднаква степен разпространен в Галилия, Египет и Мала Азия.[3] Реално, Галилея е изцяло елинизирана провинция на Палестина, която три столетия е под властта на Птолемеите, а по-късно на Селевкидите, които завладяват тази територия веднага след смъртта на Александър Македонски. Жителите на Галилея са приятелски настроени към Христос, за разлика от тези на Юдея, които по думите на св. ап. Йоан, са враждебни и искат смъртта Му.[4]

Галилея и Юдея са били два противостоящи си и различни свята. През 66 г. сл. Хр. юдеите въстават против Рим. Четири години по-късно, през април 70 г., римският пълководец Тит пристига в Йерусалим с 36 000 души армия. Юдея им оказва сериозна съпротива и юдеите показват рядко мъжество и саможертва, но след няколкодневна обсада Тит превзема града и напълно го разрушава. По негово указание са изравнени със земята всички постройки, в това число и Храмът. В буквалния смисъл Йерусалим е бил изтрит от лицето на земята. Според римския историк Тацит, юдеите губят около 600 000 човека.[5]

Около три години преди катастрофата, ок. 67 г. сл. Хр. Йерусалимската църква и учениците Христови напускат Йерусалим и така избягват кръвопролитието. Тези първи християни са преследвани както от римляните, така и от юдеите. Те намират прибежище в съседни градове – Декаполис и Задйордания, на изток от р. Йордан.

Декаполис (Десетоградието) е голяма провинция в състава на която влизат десет големи града, основани по времето на Птолемеите и Селевкидите. Шотландският богослов Джордж Смит нарича провинция Декаполис „Гърция на р. Йордан”.[6] Както пише св. ап. Матей, тълпи жители на тази провинция следват Христос.[7] Сред градовете на Декаполис гр. Пела приема най-много християни. Този град е основан от Селевк І Никатор, основател на династията Селевкиди и пълководец на Александър. Градът е наречен Пела в чест на едноименния град в Македония, родно място на Александър Велики. Според св. Епифаний (4 в.), в този град са живеели най-много от тези, които са вярвали в Христос: „Всички, които вярвали в Христос, в по-голямата си част живеели в Пере и Пела, градове от Десетоградието, което се упоменава в Евангелието”.[8]

Пела става новата резиденция на Йерусалимската църква, отхвърляща крайните юдейски елементи и постепенно започваща да придобива гръцки характер.[9] Членове на тази църква са елинизираните жители на Сирия и Палестина, които по произход са основно сирийци, гърци, палестинци, а също и евреи.

Пела наистина е била убежище за Йерусалимската църква, докато първият град, в който християнството набира сили, а учениците Христови започват да се наричат християни, е Антиохия – прочутата столица на Селевкидите, разположена на 400 км северно от Пела. Както пише св. апостол Лука, „първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни” (Деян. 11:26). Сам Лука, който е лекар, е роден там; там получава и образованието си. Английският историк Робърт Беван, като описва обръщането на Антиохия към християнството, пише: „Страните, в които са управлявали Селевкидите, стават проводници на гръцкия език и култура, и първите, където ферментира вярата в Христос (1 Кор. 5:6). В този царски град за първи път е произнесено словото християни. Антиохия става люлката на първата Църква от езичниците”.[10] Голяма част от древния свят приема Христос тук и оттук християнската вяра се разпространява към всичките големи градове на Средиземноморието. Това разпространение отбелязва и немският църковен историк, професор от Берлинския университет Ханс Лицман, който в доклад, изнесен в залата на Атинската академия, заявява, че „… чрез елинизма християнството става световна религия”.

Наистина елинизмът има движеща роля за разпространение на християнството. В течение на първите четири столетия Евангелието се пише изключително на гръцки, многократно се преписва и се разпространява по целия древен свят на този език. Тази неделима и хармонична връзка между елинизма и християнството предвижда и Сам Христос: узнавайки от своите ученици Андрей и Филип, че някакви елини искат да се срещнат с него, Той им отговаря, че е дошло времето на Неговата прослава: „Иисус им отговори и рече: дошъл е часът да се прослави Син Човечески” (Йоан 12:23). Тези думи св. Нектарий Егински интерпретира така: „Божествените думи на Спасителя „дошъл е часът да се прослави Син Човечески”, когато му известили, че гърци искат да Го видят, са имали дълбок смисъл. Те са пророчество, предвиждане на бъдещето. Тези гърци са представлявали целия гръцки народ. В тяхно лице Богочовекът Христос вижда народа, на който Той е предвиждал да предаде свещения залог и да го съхрани за благото на човечеството. В желанието на гърците да се видят с Него Той вижда тяхната готовност да приемат учението Му и предвижда, че ще бъде прославен с вяра от езичниците”.[11]

Разбира се, тези думи на Христос имат продължение, което пояснява, че славата Му най-напред ще дойде от самата Негова жертва на Кръста и Възкресението, но това не изключва и прославата, която ще Му отдадат искащите среща с Него.

Да се върнем обаче към Йерусалим. През 132-135 г. сл. Хр. юдеите за втори път въстават против римската власт и, начело с Бар Кохба, превземат града. Римският император Адриан, който е особено решителен в случаите на метеж, изпраща срещу тях своя пълководец Севир. С голяма жестокост Севир потушава въстанието и предава на смърт хиляди юдеи. След като възстановява своята власт над града, Адриан разрушава и след това наново построява Йерусалим – по подобие на римските градове. В 136 г. градът получил името Елия Капитолина – в чест на самия император. Гробът Господен е бил засипан със земен насип, над него е построен храм на Афродита, а на Сионския хълм е издигнат храм на Зевс. В опита си да заличи дори най-малкия спомен за Юдея, Адриан променя дори името на картите, като го заменя със „Сирия-Палестина”. Императорът се опитва да изкорени завинаги юдаизма, смятайки го за постоянен източник и вдъхновител на метежите. Със специален указ Адриан забранява на юдеите да влизат в Йерусалим под страх от смъртно наказание и дори прогонва евреите-християни. Това решение способства за отделянето на християнството от юдаизма.

През 125 г. Адриан посещава Атина, където среща двама философи – Аристид и Кодрат. Те му връчват Апология, с която защитават правото на свободно изповядване на християнството. Императорът приема съчинението и издава указ, с който забранява преследването на християните при липса на доказано престъпление или обвинение.[12] Този указ, както и новото изграждане на Йерусалим – макар и под друго име – стават главната причина Йерусалимската църква да се върне в 136 г. от Пела в Йерусалим. Сирийските, палестинските и гръцки християни са първите, вкусили – макар и съвсем несъвършена – свободата на вероизповеданията под покровителството на новия режим на Адриан.

При връщането на Йерусалимската църква в Йерусалим обаче на малкото евреи, останали в града, е забранено да се присъединят към нея. От този момент тази църква придобива чисто гръцки характер като църква на християни из средите на езичниците. Това се потвърждава и от Евсевий Кесарийски, който разказва, че първият епископ на Йерусалим след завръщането от Пела е грък на име Марк.[13] Тъкмо със съхранилата се в течение на векове елинизираност на Йерусалимската църква може да се обясни фактът, че Светият огън от най-ранно време до днес се е изнасял и се е раздавал от ръцете на православния патриарх на Йерусалим.

Да се обърнем сега към храма на Възкресението и първото свещенодействие на Светия огън. Два века след имп. Адриан, през 313 г. св. Константин Велики подписва Медиоланския едикт. За първи път християнството се легализира и самият император става негов защитник. През 326 г. майката на Константин, св. Елена, приблизително 78-годишна, пристига в Йерусалим и провежда широкомащабни разкопки, при които са разкрити хълмът Голгота, Гробът Господен и Честният Кръст на нашия Господ. По указание на своя син, св. Елена издига първата църква на Възкресението, която обхваща и покрива Голгота и Гроба Господен. Според църковния историк Евсевий Кесарийски, освещаването на храма става на 13 септември 336 г. – точно 200 години след връщането на Йерусалимската църква от Пела. В този период, в средата на 4 в. е създадена особена монашеска общност, изключителните задължения на която са били богослуженията и охраната на Гроба Господен. Тази монашеска общност, наричана групата на усърдните, е включвала местни сирийци, палестинци и гърци. За първи път за нея се споменава в 385 г. от поклонничката Егерия (Етерия).[14] Монасите са се наричали „усърдни” заради добродетелния и подвижнически начин на живот и са били единствените пазители на Гроба Господен от 336 до 1101 г., т. е. след завладяването на града от кръстоносците.

След изграждането на храма на Възкресението в 336 г., в продължение на почти три века жителите на Йерусалим живеят спокойно. От 7 век започва продължителен период, белязан с различни грабежи, причинявани от редица завоеватели. Не са много градовете в света, които са преживяли толкова кръвопролития, колкото Йерусалим.

В 614 г. градът е завладян от армията на персийския цар Хозрой ІІ. Около 65 000 християни са изколени, а храмът на Възкресението е опожарен, заедно с всички църкви и манастири в града. Честният Кръст е пренесен в столицата на персийското царство, заедно с хиляди пленници, сред които е и патриарх Захария.

През 622 г. имп. Ираклий предприема поход против персите и ги побеждава в поредица боеве и сражения, бидейки в първите редици и често рискувайки живота си. Решителната битка се състои при Ниневия (дн. Мосул) през декември 627 г., където сам Ираклий влиза в сражение с водача на персите Раджат и го убива пред очите на двете армии – двубой в духа на омировските битки в Илиада. Битката се е състояла недалеч от Гавгамел (Тел Хомел) – на мястото, където 958 години по-рано Александър Македонски е сломил мощта на персийската държава. Сега бил редът на Ираклий да подчини тази империя и да сключи мирен договор със Сирой, син на цар Хозрой ІІ, като поставил само едно условие: връщането на Честния Кръст Господен. Сирой приема условието на Ираклий и предава Честния Кръст – в цялост, поставен в специален кивот. Три години по-късно Ираклий тържествено влиза в Йерусалим през т. нар. Златни врата. През тях, в Неделя Вая в града някога влиза Сам Господ, седейки на гърба на своя осел. Щом се приближава до вратата, императорът сваля от главата си короната и императорската дреха и, носейки на раменете си Честния Кръст, изминава пътя на Христос до Голгота. Кръстът е издигнат от Ираклий на Голгота на 14.9.630 г. – празникът Въздвижение.

Седем години по-късно, в 637 г. Йерусалим ще бъде завладян от арабите, чиито предводител халиф Омар Хатаб издава указ (ахтинаме) за предаване юрисдикцията по отношение на Светия Гроб и на всички свети места на св. патриарх Софроний, наричан патриарх на царския род на ромеите.

През 1099 г. арабите са заменени от кръстоносците. Те завладяват Йерусалим и задържат града в своя власт в продължение на 88 години. Православният патриарх е сменен от латинеца Арнулфо, а всички права, заедно с ключовете от Гроба Господен, преминават в ръцете на франките. Две неочаквани събития обаче възпрепятстват църковното господство на латинските клирици в Йерусалим. Дългото забавяне на слизането на Благодатния огън през 1100 г. и пълният неуспех на свещенодействията на латините да измолят слизането на огъня стават причина в 1101 г. да бъде възстановено първенството на православното духовенство в свещенодействието. Случилото се е нещо много интересно и показателно, и затова ще се спрем на него по-подробно.

След превземането на Йерусалим от кръстоносците през 1099 г., управителят на града Готфрид ІV Булонски отказва да се коронова в града, където Иисус Христос е бил коронован с трънен венец. Той се ограничава със скромната титла „Защитник на гроба Господен”. Православният патриарх Симеон, който е бил заточен от мюсюлманите на Кипър, се връща в Йерусалим, но латините му забраняват да извършва богослужение в храма на Възкресението и той е принуден отново да напусне града. На 1 август 1099 г. Арнулф де Шок става пръв латински патриарх на Йерусалим. Раймонд д’Ажил пише, че неговото ръкоположение не е било канонично, защото е станал патриарх, без преди това да бъде дори дякон. Освен това новият патриарх е обвиняван в развратен живот, за което са съставени даже сатирични куплети. През декември 1099 г. Арнулф е сменен от Даймберт – архиепископ на Пиза, който е дошъл в Светите земи през лятото на 1099 г., начело на флот от 120 кораба. Крал Готфрид има необходимост да подчини флота под свой контрол и затова на Даймберт са дадени големи пълномощия.

Така, на Велика събота 1100 г. Даймберт е първият латински патриарх, оглавил богослужението по слизане на Светия огън. Независимо обаче от извършването на това свещенодействие съгласно всички правила, както дотогава, Благодатният огън не слиза. Церемонията е удължена с часове, молитвите се повтарят, само че остават без отговор. Латинските свещенослужители разбират, че действията им не са били угодни на Бога и призоват кръстоносците да се покаят за своите грехове и на първо място – за масовите убийства, включително на невръстни деца при превземането на Йерусалим. Така, след дълги и продължителни молитви – по думите на френския историк и летописец Гибер – с настъпването на нощта, Благодатният огън най-сетне слиза в храма. На следващата година обаче, на Велика събота, която тогава е на 20.4.1001 г., за първи път в историята на града, Благодатният огън не слиза в храма. За втора поредна година латините имат възможност да се убедят, че Бог не е на тяхна страна и жителите на града са обхванати от страх.

На следващото утро, в деня на Пасхалното възкресение, молитвите продължават, но Светият огън отново не слиза. Латините решават да се отстранят от храма и тогава православните свещеници се възползват от тази възможност и отново сами извършват свещенодействието. И се случва неочакваното – Благодатният огън слиза в храма. Нека обаче видим, какво пишат за това събитие самите летописци. Сведения за случилото се дават осем летописци, нито един от които православен, което е още по-показателно за достоверността на станалото. От тях трима са французи – Фулхерий, Бартолф и Гибер, един е немец – Екергард, един англичанин – Вилхелм, един италианец – Кафаро, един арменец – Матей Едески и още един неизвестен французин.

Фулхерий (1058-1127) е бил капелан на Йерусалимския крал Балдуин І. В своята хроника, която става изключително популярна, той е включил най-важните събития от Първия кръстоносен поход. Ето какво пише той за случилото се през 1101 г.:

В пасхалната Събота всички били много обезпокоени, защото Светата Светлина не слязла на гроба Господен.[15]

На свой ред неизвестният френски автор на Кодекс L – също Хроника на Първия кръстоносен поход пише:

Всяка година в навечерието на Пасха, когато Светата божествена светлина слиза от небето на гроба Господен, запалвайки висящите там кандила, намиращите се в храма хора обикновено провеждат този ден в моление и молитви към Бога, за да изпрати Той милостиво Светлината. В този ден храмът се изпълва с неизброимо множество народ. Тогава, след настъпването на деветия час, нашият патриарх [латинския], след пеенето на „Господи помилуй”, за трети път взе ключовете от Светия гроб и отвори вратите, като влезе вътре. Но като видя, че очакваната Светлина не се появи, той падна на колене пред гроба със сълзи на очи и моли Всемогъщия Бог да се вслуша в молитвата на хората и да им изпрати както преди Светлината. Ние, от своя страна, пеехме „Господи помилуй” и повтаряхме нашите молитви към Всевишния, като се надявахме, че патриархът ще излезе от Всесветия гроб и ще изнесе от там изпратения от Господа огън. Когато обаче, независимо от продължаващите горещи призиви и молитви, той с преголяма скръб излезе от гроба и показа, че не е взел огъня, ние бяхме силно изплашени и опечалени.[16]

На следващата сутрин Даймберт отново влиза в гроба Господен, за да провери дали огънят не е слязъл, но отново безуспешно. Тогава латините излизат от храма и решават да направят лития около него и джамията на скалата, която били превърнали също в църква и която е била построена от мюсюлманите върху мястото, където преди е бил Йерусалимският храм. Тогава идва моментът за православните в града:

И докато латините се молили [отвън], в храма на Господа, гърците и сирийците, които останали в манастира на Светия гроб, започнали да извършват лития около гроба Господен, възнасяли молитви към Бога, в скърби раздирали своите лица и с гръмки възгласи скубели косите си. Когато латините се връщали назад, след като завършили своята молитва, патриархът и останалите узнали, че така въжделеният Благодатен огън e слязъл от небето над кандилото на гроба Господен и тези, които били наблизо, могли през някакви прозорци да видят червеникавия му цвят. Като чул това, патриархът [латинският], колкото се може по-бързо се устремил натам и като отворил вратата на гроба Господен с ключовете, които държал в ръка, веднага видял желаната Светлина, сияеща в едно от кандилата.[17]

Появата на Светия огън след свещенодействието, извършено от православните, е била възприето като знак на божественото одобрение по отношение на Православната църква и, съответно, като осъждане на новия режим, установен от кръстоносците. През следващите столетия се редуват нови и нови завоеватели на града. Започва период на остро противопоставяне между православното и латинското духовенство за правата за притежание на Светия Гроб Господен и Голгота. Последният спор е от 1851 г. и острото политическо и дипломатическо стълкновение между Франция и Русия – защитаващи, съответно, римокатолическите и православни интереси в града. Тези борба завършва с победа на руснаците (струвала на Русия загубата в Кримската война) и през 1852-1853 г. турският султан издава два указа, според които окончателно Светият гроб Господен и Голгота преминават в ръцете на православните, без обаче да изключват участието и на други конфесии. Този ред се ратифицира с Парижкия мирен договор от 1856 г., а също и от ООН, през 1950 г. Той остава в сила и до днес.

И така, от момента на освещаването на храма на Възкресението през 336 г. и до днес – дори по времето, когато правата на Светите места принадлежат на латинското духовенство – свещенодействието за слизането на Благодатния огън се е извършвало от православни клирици. Нека сега видим, какво се случва на Велика събота по време на това свещенодействие.

Свещенодействието и чудото на Светия огън

За целия дълъг период, в течение на който исторически се е описвало чудото с Благодатния огън, свещенодействието е подложено на много важна промяна, свързана с присъствието или отсъствието на патриарха в Кувуклията на гроба Господен. От края на 15 век и до днес свещенодействието става само по следния начин: Православният патриарх влиза сам в гроба Господен и коленопреклонно се моли на Христос с особена молитва за слизането на Светия огън.

Хиляда години по-рано тази процедура е много по-различна. Според писмените източници, описващи чудото, които се отнасят към първите столетия, т. е. от 9-15 в., по времето, когато Светият огън слиза от небето, гробът е бил празен. Тогава входът към гробницата е бил запечатван с восък, по подобие на това, което направили и римските стражи, а православният патриарх се намира извън гроба Господен, недалеч от входа и се моли на Господа за слизането на огъня. Най-старото писмено свидетелство за този начин на свещенодействие се среща в 920 г. (в свидетелството на Арета) и във всички последващи свидетелства, до 1480 г., се описва този ред и този начин на изпълнение. С други думи, в продължение на шест века по време на извършване на чудото, в момента на запалването на лампадите вътре в гроба Господен, в самата гробница, няма никой. Патриархът е извършвал установените молитви, намирайки се извън гроба Господен, пред погледите на хората. Когато Светият огън слизал от небето, се появявали синьо-бели мълнии, които изпълвали помещението. Освен това, в този час се е запалвала и неизгасващата лампада, която осветява Господния гроб отвътре. Тази светлина, както се вижда от свидетелствата, ясно се е виждала през решетките и парапетите на входа на Кувуклията. Така вътрешното помещение на напълно тъмната и опразнена Кувуклия внезапно се осветявало не само от пламъците на лампадата, но и от Светлината, която излизала от самия камък на Гроба. Тогава мюсюлманският управител на града, който е държал ключовете от Кувуклията, е отварял гроба Господен за патриарха, който палел от там своите свещи и лампади и, излизайки навън, е раздавал от Благодатния огън на вярващите. Често в Кувуклията е влизал не патриархът, а самият емир, управителят на Йерусалим, който е мюсюлманин. Свещенодействието е изпълнявано в продължение на шест века, без да е оставяло място за съмнение в истинността на чудото. Поради това мюсюлманите в Йерусалим не само са участвали в обреда, но и те също са носили по домовете си и в джамиите Благодатния огън. Много свидетелства и разкази преди 1480 г. свидетелстват и описват чудото, което се случва в празния и запечатан отвън Гроб.

Този обред се променя през втората половина на 15 в., ок. 1480 г., когато е взето решение да се призовава слизането на Светия огън не вън от Кувуклията на гроба, но в нея и то да става от самия патриарх, а в преддверието на Кувуклията, в качеството си на единствен свидетел, да се намира арменският патриарх. Най-ранното свидетелство за тази промяна имаме от 1481 г. и то принадлежи на францисканския монах Пол Валтер. Две години по-късно, в 1483 г., чудото е потвърдено и от историка Феликс Фабри. Няма съмнение, че присъствието или отсътвието на патриарха вътре в Светия гроб не влияе на извършването на чудото, защото то не се свежда само до запалването на лампадата (кандилото) над гроба Господен. Личният опит на автора и свидетелствата на хиляди хора потвърждават, че Благодатният огън се разпространява вътре в храма, във вид на синьо-бели мълнии. Той освещава отделните помещения, умива лицата на хората и иконите на светците, запалва някои кандила и свещите в ръцете на вярващите. Огънят може да се появи в различни варианти. Обикновено се появява около гроба Господен във вид на пламъци или слънчеви лъчи. Понякога се появява във вид на огнени кълба, които излизат от гроба и постепенно се разтварят във въздуха. В 1996 г., например, 25 свидетели – мои приятели от Гърция – ми разказаха как именно такива огнени кълбета са минали над главите им без да ги обгорят, но те инстинктивно се навели надолу.

Тук трябва да уточним, че присъствието на Светия огън очевидно не е за всички. Много от присъстващите не го чувстват и не го виждат. Колкото до съвременните очевидци на чудото, техните свидетелства говорят, че всеки го вижда и чувства по свой особен начин. Преживяването и виждането на Благодатния огън, за когото и да било от присъстващите зависи не само от степента на неговата вяра, но също така е резултат и от въздействието на Божия промисъл, който поради някаква причина дава на всеки да преживее събитието по своему. По причини, известни само на Него, Христос може да яви Своята слава и независимо от степента на духовно съвършенство на човека, дори и на невярващия.

За съжаление, в днешните дни осветлението в храма на Възкресението е толкова ярко, а светкавиците на фотоапаратите толкова чести, че става все по-трудно да се види моментът на слизането на Светия огън. И въпреки това някои от присъстващите на свещенодействието виждат тези особени проблясъци, други, чиито брой е по-малък, дори различават сините оттенъци на огъня, излизащ от гроба Господен, като получават много по-ярки впечатления от присъствието на Божествения огън. В същото това време чинът на свещенодействие, който се оформя от втората половина на 15 в. до наши дни, в същността си остава неизменен. Днес свещенодействието започва в утрото на Велика събота и преминава през няколко определени етапа.

1. Сутринта на Велика събота се загасят всички кандила, а Гробът се запечатва с пчелен восък.

2. В 12:00 в храма влиза православният патриарх и започва традиционната лития с трикратно обхождане на Светия гроб.

3. След Кръстния ход Гробът Господен се разпечатва и свещеникът внася вътре загасеното неизгасящо кандило, което ще бъде запалено от Божествения огън.

4. Патриархът сваля архиерейските одежди – в знак на смирение и благоговение пред Христос – и остава само по бял хитон (стихар). В ръце взима четири връзки с по 33 свещи всяка и влиза в гроба Господен. С него влиза и представителят на арменците, който има право да се намира в пределите на Ангела, откъдето наблюдава патриарха.

Като се намира вътре в Светия гроб, православният патриарх на Йерусалим чете коленопреклонно особена молитва, в която призовава Господ Иисус Христос да даде на хората Благодатния огън като благословение и освещение. Почти в същия този момент Божественият огън се появява и разпространява в храма, при което запалва кандилото вътре в гроба Господен. Свещенодействието завършва с раздаване на Благодатния огън от патриарха, който излиза от Светия гроб.

„Неугасимото” кандило или лампада

Неизгасващият светилник или неугасимата лампада над Светия гроб за първи път е запалена през 326 г., когато е открит гробът Христов и оттогава до днес не е угасвала в продължение на седемнадесет столетия. Най-древното свидетелство за неизгасващото кандило е историческото повествование на родената в Испания поклонницата Егерия, която посещава Светия гроб през 381-384 г. Ето как Егерия описва Вечернята на гроба Господен:

В десетият час (който тук се нарича „Лихникон”, а ние наричаме Вечерня), голямо множество народ се събира в храма на Възкресението, всички факли и свещи са запалени, което дава необичайна светлина. Но огънят за тази светлина не се носи отвън, а се взема отвътре, от пещерата зад завесата, където денонощно гори „неизгасващият” светилник.[18]

Първото слизане на Светия огън

Чудото със Светия огън за пръв път се случва в Светия гроб в часа на Христовото Възкресение, когато несравнимо ярка светлина изпълва пространството. Евангелието според Лука ни казва, че Мария Магдалина, ап. Йоан, другата Мария и още галилейски жени отиват на гроба Христов при зазоряване. Те виждат запечатващия Гроба камък отместен, а самият Гроб – пуст. Когато още недоумяват какво точно се е случило, пред тях застават двама мъже в бели блестящи одежди и им казват: „Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6).

В Евангелието според Йоан (20:1-6) се дава много по-подробно описание на това събитие:

В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано, докле беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба. Затичва се тогава и дохожда при Симона Петра и при другия ученик, когото Иисус обичаше, и казва им: дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили. Тогава излезе Петър и другият ученик, и тръгнаха за гроба. И двамата тичаха наедно; но другият ученик се затече по-бързо от Петра и пръв дойде на гроба. И като надникна, видя, че повивките стоят; ала не влезе в гроба. След него дохожда Симон Петър, влиза в гроба и вижда, че само повивките стоят

Как под покрова на тъмнината ап. Петър и Йоан са могли да видят вътре в гроба Господен пелената, с която е било обвито тялото на Христос? Още повече, как е видял това ап. Йоан, който въобще не влиза в гроба? Отговор на въпроса ни дава св. Григорий Ниски в своето слово За Възкресението на Иисус Христос, когато пише, че този, който е последвал ап. Петър в тази нощ, е повярвал във възкресението, защото гробът Господен е бил облян от Светлина, която се е усещала както духовно, така и физически: „И като видели, тези които били с Петър повярвали, … защото гробът е бил изпълнен със Светлина, така че, независимо, че е било нощ, и двамата са видели това, което е вътре – сетивно и духовно”.[19] И св. Йоан Дамаскин, в своето Слово на Велика събота, подчертава, че ап. Петър се е изумил, като е видял Светлината в гроба Господен: „Бързият Петър, – предстоейки пред гроба и виждайки светлината в него, – се изуми”.[20] И той пише, че Светлината, която е възсияла в Светия гроб в онази нощ, е била Нетварната светлина на божествения Създател – същата, която и учениците са видели на планината Тавор, при Христовото Преображение: „Този сияещ светоносен ден на светото Възкресение, когато Нетварната светлина зримо за зрението ни излиза от гроба Господен – като прекрасен Жених от красотата на Възкресението”.[21] Светлината, изпълвала гробницата на Христос в часа на Неговото Възкресение, е Нетварната светлина на Нетварния Бог-Троица. Ала каква е връзката на Нетварната Светлина с неугасимата лампада и със сноповете свещи, които патриархът държи по време на свещенодействието на Велика събота?

В частна беседа, прот. проф. Георгиос Металинос – от Богословския факултет на Атинския университет – ми съобщи следното свое мнение:

Нетварната светлина е сиянието, което излиза от гроба Господен. Тази Светлина е невидима и нетварна. По-късно, когато свещите в ръката на патриарха са запалени от нея, светлината вече става тварна, т. е. причината за запалването на свещите е Нетварната светлина. В същото време пламъкът, до който можем да се докоснем, е тварна светлина. Тъй като обаче този пламък притежава изначално благодатта на Нетварната светлина, той не причинява изгаряне.

Остава само въпросът, възможно ли е в наши дни тази светлина да бъде видяна от всички присъстващи и дори от невярващите?

Преподавателят в Богословския факултет на Солунския университет прот. проф. Теодорос Зисис отговаря на този въпрос така:

И днес Нетварната светлина виждат не всички, но много от тези, които присъстват на свещенодействието. Разбира се, всички виждат тварните плодове на изначално нетварната енергия на божествената Светлина, а именно – предаването от ръка на ръка от вярващите на божествения Огън, който в продължение на няколко минути от Нетварен се превръща в тварен. Нетварната светлина преимуществено я виждат съвършените, но Бог позволява да я видят и несъвършени и дори невярващи, за да достигнат и те до спасението.

Първото явяване на чудото на светата Нетварна светлина става в онзи момент, в който Христос се връща от света на мъртвите, за да Се прослави чрез Възкресението Си в непостижима и непристъпна Светлина. Същата Светлина залива Светия гроб всяка година по време на свещенодействието на Велика събота. Свидетелства или разкази за случващото се в раннохристиянския период не са достигнали до нас. Но са се запазили няколко древни кандила от района на Светия гроб, чиито надписи хвърлят определена светлина по въпроса за древността на това свещенодействие. На много от тях е запазен надписът Светлината Христова просвещава всички, което според техните изследователи е свързано с богослужението на гроба Господен, извършващо се на Велика събота.

Превод: Венцислав Каравълчев


 

Текстът представлява първа част от книгата на Χαράλαμπος Κ. Σκαρλακίδης Άγιον Φως. Το θαύμα του Μεγάλου Σαββάτου στον Τάφο του Χριστού. Σαράντα πέντε ιστορικές μαρτυρίες (9ος-16ος αι.), Αθήνα: „Ελαία” 2011, σ. 11-40. Това е самостоятелен текст, въвеждащ в историята на чудото с Благодатния огън. Втората част от книгата съдържа самите 45 документални исторически свидетелства от периода 9-16 век. Книгата на Х. Скарладакис е преведена на почти всички основни езици в Европа, а тук за първи път се превежда на български (бел. прев.).

[1] Canard, M. “Destruction de l’Eglise de la Resurection par le Calife Hakim et l’histoire de la descente du Feu Sacre” – In: Byzantion, 35, 1965, p. 34.
[2] Horst, P. “Jewish Funerary Inscriptions” – In: Biblical Archeological Review, Sep. – Oct., 1992, p. 48-54.
[3] Guenther, H. “Greek: The home of Primitive Christianity” – In: Journal of Theology, Toronto, 1998, p. 250-251.
[4] Иоан 7:1.
[5] Tacitus, History, 5:13, London 1981.
[6] Smith, G. The Historical Geography of the Holy Land, London 1984, p. 593.
[7] Мат. 4:25.
[8] Πανάριον (Panarion), t. I, Leipzig 1915, S. 335.
[9] За превеса на гръцкия над юдейския елемент, църковният историк Атински архиепископ Хризостомос (Пападопулос) пише: „Непреклонните юдеи бунтували Църквата… Настойчивостта им довела до силно противопоставяне с християните от неюдейски произход. Още в Пела Йерусалимската църква, водена от св. Симеон се отделила от тях. Предводителят на юдействащите, Теуд, дори претендирал за епископство поради, което бил изгонен от Църквата” (Ιστορία της Εκκλησίας Ιεροσολύμων, Ιεροσολύμη, 1910, σ. 42).
[10] Bevan, R. The House of Seleucos, London 1902, p. 20.
[11] Περί της Ελληνικης Φιλοσοφίας ως προπαιδείας εις τον Χριστιανισμόν, Αθηνα, σ. 15.
[12] Ренан, който коментира Апологията, казва, че текстът ѝ е толкова силен, че не е можел да остане без последствия. Renan, E. History of the Origins of Christianity, Vol. 6: The reigns of Hadrian and Antoninus Pius, Cornell 1890, p. 22.
[13] Животът на Константин, 4, 6.
[14] The pilgrimage of Etheria, London 1919, p. 24.
[15] Йерусалимска история, 2, 8. – In: A history of the expedition to Jerusalem, Knoxville 1969, p. 151.
[16] Wilson, C. The pilgrimage of the Russian abbot Daniel [Appendix V], London 1888, p. 106.
[17] Ibid.
[18] Egeria: diary of pilgrimage, NY 1970, p. 90.
[19] PG, 46, 636D.
[20] Ibid., 96, 628.
[21] Ibid.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wafh3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме