Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Постът между вчера и днес

Понеделник, 25 Април 2016 Написана от Митрополит на Неа Смирни Симеон (Кутсас)

Metropolitan Symeon_of_Nea_SmyrniНикой не може да посочи сериозен аргумент против факта, че постът заема изключително място в църковното учение и благочестие. Но заедно с това не бива да си затваряме очите за положението, в което се намира днес тази църковна практика, за мястото, което постът заема в живота на съвременните вярващи, и за произтичащите оттук проблеми както за пастирите и богословите, така и за много от обикновените миряни.

Трудностите, които изпитват много вярващи, и богословските дискусии върху тези проблеми засягат целесъобразността и преди всичко възможността за спазването на поста в наши дни във вида и времевите рамки, които са се оформили през многовековното християнско предание. В този текст ще се опитаме да опишем и разгледаме колкото е възможно по-просто и разбираемо стоящите пред мнозина съвременни християни проблеми.

Ако днес постът е предмет на разногласия и многобройни дискусии, то това според нас произтича от незнанието и изкривеното възприемане за неговата същност.

Преди всичко като духовно явление и църковна практика постът не е нещо самодостатъчно. Можем да го разглеждаме само в контекста на целия църковен живот. И той има смисъл само тогава, когато е свързан с всички други прояви на християнския живот, към които християнинът се опитва да бъде причастен. Ако по някаква, каквато и да е причина постът загуби своята връзка с църковния живот и престане да разкрива дълбокия смисъл, който му е даден от Евангелието и Преданието на Църквата, то той се превръща във формалност – формалност, която днес много от християните не могат да разберат, ценност, която те не могат да проумеят, а поради това не се и опитват да изпълнят.

Откъсването на съвременните християни от техните църковни корени, секуларизацията в мисленето и живота, а поради това и егоистичният подход дори към вярата, представляват сами по себе си значителна пречка за правилното разбиране на духа на Църквата и значението на нейните различни постановления. Някога хората са живеели в Църквата, Църквата е вдъхновявала и формирала техния начин на живот. Днес мнозина живеят извън Църквата. Вдъхновява ги друг дух, който е чужд на Църквата, и техният начин на живот се формира извън нея, независимо от християнските им убеждения. Всичко това не позволява постът да заеме подобаващо място в нашия съвременен живот като християни.

Какво може да се направи? От само себе си се разбира, че въпросът за поста също може да се разглежда в общия контекст на съвременната пастирска проблематика, засягаща възраждането на живота в Христос и въцърковяването на съвременния човек. Що се отнася до поста обаче тук трябва особено усилие от страна на църковните пастири, – в областта на проповедта и на катихизацията – за да се помогне на църковния народ да разбере дълбокия смисъл, ценност и правилна форма на поста. Днес тези усилия могат да бъдат много облекчени поради подчертания интерес към здравословното хранене и личното здраве, но също така и от изводите на съвременната диетология.

В тази насока трябва да работят и онези живи членове на Църквата, които се стараят да спазват правилата на поста. И те също трябва да получават вдъхновение от правилното възприемане на поста. Не е добре да се лишава постът от неговото изключително дълбоко духовно съдържание. И не е достатъчно просто да бъдат спазвани тези или онези предписания на устава, засягащи въздържанието от храни. Ако Бог осъжда поста на израилтяните, превърнал се във форма без съдържание (виж Ис. 1:13-20), много повече е достоен за осъждане постът на християните, когато губи своя духовен смисъл и се превръща във въпрос на промяна на диетата и на кулинарно изкуство.

Постът е предмет на богословски интерес и на пастирите на Църквата. Най-ярка проява на тези обсъждания е предложението за привеждане на църковните правила за поста в съответствие с изискванията на съвременната епоха. Първоначално това предложение бе направено на Първото всеправославно съвещание (о-в Родос, 1961 г.) и беше включено в списъка на темите за подготовка на Великия събор на Православната църква. След това въпросът е обсъждан на Междуправославната комисия, занимаваща се с подготовка на темите за Великия събор. Членовете на комисията обясняват, че предложените нововъведения са били мотивирани от снизхождението към съвременните християни поради днешните условия на живот и са се изразявали основно в намаляване продължителността на постите и тяхната строгост, като се разрешава риба и растително масло през по-голямата част от постните дни.

Тук няма да се спираме подробно и да правим анализ на предложенията, разработени от Междуправославната комисия. Все пак обаче сме длъжни да споменем някои неща, които църковният народ трябва да знае.

Никой няма да започне да оспорва значимостта на установения от Църквата пост. Това е едно от най-древните неща, установени в Църквата. Постът е дълбоко вкоренен в Св. Писание и в Преданието на Църквата. Постът изразява дълбокия дух на Евангелието и е проява на подвижническия характер на християнския начин на живот. Без пост няма подвиг. А без подвиг не може да се достигне спасението. Следователно не може да има каквито и да било аргументи против необходимостта от пост в християнския живот. Това се подразбира от само себе си и не е нужно да го доказваме.

Въпросът, който и преди е тревожел Църквата и който предизвиква спорове и днес, засяга продължителността и начина на постене. От време на време Църквата е приемала определени решения и е нормирала едни или други страни на въпроса за поста. Нещо повече, истина е, че в църковната практика е възтържествувала свободата, а не еднообразието. А на такъв въпрос, който непосредствено е свързан с личните възможности, ревността, духовната зрялост и здравословното състояние на вярващите, много по-добре подхожда свободата, отколкото ултимативното еднообразие.

Именно това премъдро потвърждава и св. Касиан Римлянин: „Що се отнася до начина на въздържане от храна или постничеството, не може да бъде постановено еднакво за всички правило, защото не всички тела имат еднаква здравина, тази добродетел се придобива не само със силата на душата, но трябва да е съразмерна и със силата на тялото”.

И така, нека не ни плаши разнообразието в църковния живот. И нека не се опитваме да подчиним всички на безусловното правило за възможно най-пълно еднообразие.

С темата е свързан и въпросът за каноничността и древността на някои църковни пости. Какво имам предвид? Имам предвид факта, че почти всички пости, с изключение на поста в сряда, петък и Великата Четиридесетница, са били установени не в апостолския или след апостолския период, но в много по-късно време и са били приети постепенно и мълчаливо. Ще рече, че докато за поста в сряда и петък, както и за Великата Четиридесетница са се произнесли вселенски и поместни събори на Църквата, нито един събор не говори за останалите пости. Също така намиращите се в трудовете на Отците и учителите на Църквата сведения, данните от различните манастирски устави и църковната практика се отличават с голямо разнообразие по отношение на времетраенето и вида на тези пости. Ето защо и преди, и днес в недрата на Църквата възникват дискусии; дискусии и спорове, които понякога стигат дори до опит да се оспори църковната каноничност на тези пости.

Ние смятаме, че правилният подход по този въпрос се крие в отговора, даден от Патриаршеския събор в Константинопол в началото на втората половина на 12 век при имп. Мануил Комнин (1143-1180) и под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1156-1169). Това е единственото „официално” църковно решение, което отговаря на въпроса нужно ли е да се спазва постът за Успението на Пресвета Богородица, „който подобава да се върши в август” и в същото време засяга въпроса за каноничността на постите, за които изначалното Църковно предание мълчи.

В този „отговор” на патриарха и на участващите в Събора архиереи категорично се казва, че този пост трябва да се спазва. Тъй като обаче някои продължавали да се съмняват, „тъй като не се казва никъде за определен брой дни на този пост”, патриарх Лука решил, че ако писменото предание не определя продължителността на този пост (за Успение Богородично), както и на дните за пост преди Рождество Христово, то „тогава сме принудени да следваме неписаното църковно предание”, като постим от 1 август и от 14 ноември.

Този „отговор” на патриарх Лука задава основния критерий, с помощта на който можем вярно да разрешаваме различни въпроси от църковния живот и, разбира се, тези, които са свързани с поста: там, където писменото предание мълчи, ние следваме неписаното църковно предание, изразявано от многовековната църковна практика и от богатството на живота в Христовото църковно тяло, вдъхновявано и ръководено от Светия Дух.

Изразът, който използва Междуправославната комисия – „според изискванията на съвременната епоха”, говори за предлагани нововъведения, както вече беше отбелязано. Църквата, която е внесла ред в т. нар. „второстепенни” аспекти на поста, може и да ги измени. Но каквито и да бъдат тези промени, внасяни от Църквата, те трябва да бъдат насочени към духовната полза и възрастване на верните. И в същото време възниква въпросът обосновани ли са от църковна гледна точка аргументи, които се привеждат днес в полза на преработването на правилата за постите? Не създават ли впечатление за противоречие с Преданието и не спомагат ли за секуларизацията на Църквата?

Според нашето скромно мнение тук трябва да бъдем особено внимателни: допускането на каквато и да е преработка на установеното от Църквата за постите не бива да се прави просто заради това, че в съвременното общество вярващите не спазват всички правила за поста, тъй като по този начин ние оправдаваме и узаконяваме нарушението на църковните правила. И струва ни се, че предлаганите изменения съвсем не служат за духовно възрастване на верните; по-скоро те изразяват приспособяването на Църквата към духа на този свят.

Разбира се, фактът, че самите членове на Църквата масово потъпкват това, което тя е установила по отношение на постите, не е повод за радост. И трябва внимателно да се изследват причините, довели до това състояние – още от пръв поглед се вижда, че те са много дълбоки и съществени. Но нима може да се съгласим с тезата, че решението на проблема, – т. е. за недооценяването на поста и нарушаването на свързаните с него правила, – може да стане чрез преразглеждане на самите правила в посока те да станат по-снизходителни? Лично ние се съмняваме дълбоко в това.

Освен това ние вярваме, че свободата, която винаги е царувала в Църквата по отношение на въпросите за поста, позволява на поместните църкви да регулират решенията на своя епископат по възможно най-човеколюбив начин, като вземат под внимание новите условия на живота или различните климатични условия за тези места, където православието току-що е покълнало.

Необходимо е в същото време да пазим като зеницата на окото си и при никакви обстоятелства да не изменяме духа на живота в Христос и подвижническия характер на православния живот, чийто израз е постническият подвиг, като стремеж на християните да се очистят от страстите и да се освободят в Христос от игото на греха. Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17). А Църквата, като преобразява тези думи от Писанието в стихове в Петата неделя на Великия пост, пояснява своя свещен опит: „Царството Божие – това не е храна и питие, а праведност и въздържание със святост” (Несть Царство Божие пища и питие, но правда и воздержание со святостию).

Прилагането на икономѝя относно продължителността и начина на пост за онези християни, които имат особена причина преди всичко от здравословен характер, може да бъде решено от духовник. Богобоязливият, разсъдителен и човеколюбив духовник може и трябва да познава общото духовно състояние на своето духовно чедо и с човеколюбие да определи и срока, и начина на постене за този човек. По този начин не само се взема под внимание човешката немощ на конкретния християнин, но и начинът му на постене се поставя в контекста на целия му духовен живот. Ясно е, колко голямо значение има това както за запазването на духовния характер на поста, така и за израстването в Христос на вярващия.

Като разсъждаваме за мястото на поста в наши дни, не може да оставим без внимание още някои реалности на съвременния живот, които правят църковните определения за поста особено актуални.

Днес мнозина говорят за опасността от изчерпване на ресурсите на планетата поради неразумното изразходване на природните богатства и блага. Всички се притесняваме от замърсяването на околната среда и от заплахата от разрушаване на екосистемата, в която живеем. Основната причина за тези проблеми е завладялата ни потребителска мания, увлечението по безумното използване на ресурсите. Ние можем да предотвратим тази опасност само ако си спомним за духа на умереност и простота в ползването на материалните блага, заповядано ни в Евангелието на Иисус Христос, и ако го направим основа на нашия начин на живот.

Към това можем да прибавим и различните опасности, застрашаващи здравето на модерния човек – сърдечносъдови заболявания, инфаркти, инсулти, рак, захарен диабет, хипертония, атеросклероза и др., поради затлъстяването и прекалената употреба на месо, яйца, млечни продукти и сладкиши. Тези изпитания ни напомнят колко премъдро са разсъдили нашите Отци за храненето по време на поста, за скромността на трапезата в тези дни. Те ни убеждават, че постът е полезен и има благ плод не само за нашия християнски живот, но и за запазването на нашето здраве.

Превод: Златина Иванова

За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (109), с. 91-96 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wah96 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме