Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

От православна Византия до римокатолическия Запад: четири различни пътя

Сряда, 06 Април 2016 Написана от Мартин Хинтербергер

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

С Четвъртия кръстоносен поход и превземането на Византийската империя от латините през 1204 г. богословската, но и политико-културната схизма, която дотогава се смята за нещо временно, се втвърдява. Разделението става окончателно с изгонването на византийския патриарх и поставянето на латински в Константинопол. Заедно с това се създават и латински хегемонии на старите византийски земи и най-вече латинската империя и латинското царство в Солун. След Четвъртия кръстоносен поход вече има фактически двама притежатели на титлата патриарх на Константинопол, както и двама притежатели на императорската титла. На институционално ниво новото състояние се проявява в това, че Западът престава да признава византийската духовна и културна идентичност. Гръцките държави – наследници на Византия, образувани в Мала Азия и в Епир – много бързо успяват да завземат обратно голяма част от временните латински територии и с влизането на Михаил Палеолог в Константинопол през 1261 г. се постига пълно институционално възстановяване както на гръцката Византийска империя, така и на православната патриаршия в Константинопол. При все това обаче продължава да има паралелно носител и на титлата латински патриарх, както и латински претенденти за императорския трон. Папата ръкополага латинските патриарси на Константинопол и титлите на латинските хегемони, принудени да напуснат Византия, заедно с техните съответни права да бъдат наследявани от децата си, което придава немалко очарование на фамилиите им. Тези кратки думи бяха необходими за описването на споменатите два важни фактора в късната византийска история.

Опитите на Михаил Палеолог да укрепи току-що възстановената държава, както и да възпрепятства чрез обединяване на църквите опасността от нов кръстоносен поход срещу „схизматиците” византийци, претърпяват провал. На Лионския събор от 1274 г. представителите на византийския император утвърждават обединяването на църквите, но това остава споразумение на хартия, което не е можело да бъде приложено поради категорична съпротива: особено на клира, но и на голяма част от населението. В общи линии моделът ще се повтаря през следващите двеста години – през определени периоди императорът ще се опитва да запазва безизходното си политически положение чрез постигането на уния, въпреки неотстъпчивата съпротива на църквата.

Синът и наследник на Михаил – Андроник II – от самото начало поема по друга линия. За да възстанови не само de facto, но и de iure византийското господство в старите земи на империята, а и за да неутрализира каквито и да било претенции от страна на западните, той предприема дипломатически опити да завърже семейни връзки с най-титулуваните западни претенденти. След смъртта на първата си съпруга, през 1284 г. самият Андроник се оженва за дъщерята на маркиза на Монферат, Йоланда. От 1204 г. маркизите на Монферат владеят титлата цар на Солун. Сега Йоланда занася като зестра монфератските права върху втория град в империята. От Йоланда или Ирина, както тя се преименува в Константинопол, Андроник има четири деца – трима сина и дъщеря. За нас е интересна съдбата на втория му син Теодор.

Теодор Палеолог „Дигенис” (Двоеродният)

Първоначално хармоничният брак е бил разстроен от политическите амбиции на Йоланда-Ирина. Въпреки че Ирина пристига в Константинопол като младо момиче и е изцяло византинизирана както по религия, така и по начин на живот, тя пожелава да въведе западните обичаи в наследяването на властта и наследниците между синовете на императора. Вероятна причина за тези ѝ опити може да е, че Андроник определя за наследник сина си Михаил – най-големия, от своя първи брак, а Ирина не иска децата ѝ да станат поданици на своя полубрат. След като императорът категорично отхвърля претенциите да раздели територията на империята между децата си, Ирина напуска Константинопол, за да се установи в Солун и да се опита оттам да осигури бъдещето на децата си по по-различен начин. Тя планува браковете на синовете си с дъщерите на аристократични домове, настанили се в бивши византийски земи. Повечето ѝ планове обаче търпят неуспех и така пратениците, пристигнали в 1205 г. от Монферат (област в западната част на италианските Алпи, северно от Генуа и близо до Торино), се оказват много желани. Братът на Ирина е маркизът на Монферат Йоан, който е починал без наследници и е определил сестра си или някое от нейните деца, което тя определи, за наследник на маркизството на Монферат. Първоначалният избор на Ирина е бил най-големия ѝ син Йоан, но след натиск от страна на Андроник, тя решава в родината на своята майка да отиде 14-годишният Теодор, за да наследи чичо си. В Константинопол той взема съпруга от фамилията Спинола – едно от двете големи семейства, които се съревновават за властта в Генуа, недалеч от маркизството на Монферат.

Андроник Палеолог е бил особено благочестив император, който се е грижел и за православието, и за държавата и семейството си. Той е знаел, че от тази гледна точка установяването на сина му в една римокатолическа страна представлява твърде дръзко действие. Преди Теодор да тръгне на дългото пътуване, баща му се съветва с патриарх Атанасий, който е имал голямо влияние върху решенията на императора. В едно свое писмо патриархът предупреждава Андроник за опасността, която преместването крие за душата на Теодор: „Защото кой би посмял да даде гаранции за казаното, дори и да запази вярата непорочна в такава младост и в чужда земя, населявана от варвари, сред народ – до крайност надменен и прекалено отчаян?”.

Опасностите, посочени от патриарха, се оказват основателни: когато след около десет години Теодор се завръща във Византия, той е вече в голяма степен латинизиран: присъединил се е към Римокатолическата църква и се е разграничил и по външен вид от своите бивши сънародници, както пише и Никифор Григора: „И мнение, и вяра, и образ и форма на брадата и всичко е като при латините” (Ιστορία Ρωμαική, εκδ. Bekker A’, σ. 396).

Теодор остава общо две години във Византия, преди да се завърне при жена си и при децата си, дарен с пари от баща си, за да изплати дълговете, които е направил за укрепването на своето маркизство. След десетина години, през 1325 г., се връща отново в Константинопол за още две години. Едва пристигнал във Византия, той съветва баща си и племенника си Андроник, които споделят императорската власт, последният да се ожени за жена от съседното му дукатство Савоя. Невестата, предложена от Теодор, е Йоана Савойска, или Анна, както ще я нарекат във Византия, дъщеря на дук Амадей V и братовчедка на тогавашния дук Едуард. Този брак има за цел да утвърди властта на Теодор в Северна Италия, но, – поради отличните връзки на дома на Савоите както с френския крал, така и с германския император, – представлява дипломатически успех и за Византия. Благородните савойци, които съпровождат Йоана-Анна, всяка година са безкрайна върволица посетители в империята на Андроник III. Тесните контакти със Савоя наследява и синът и приемник на Андроник – Йоан V Палеолог, а 60 години по-късно ще ги възроди Павел Тагарис.

Когато Йоана Савойска оставя Италия, за да се качи като Анна на византийския престол, редом със своя съпруг Андроник III, дукът на Савоя уведомява папа Йоан XXII за брака на сестра си с наследника на Византийската империя. В свое писмо папата предупреждава Едуард, че тази недопустима за него стъпка крие реални опасности за Йоана – по същия начин, както 20 години по-рано и патриарх Атанасий е предупредил византийския император за Теодор Палеолог.

Докато Теодор е във Византия разногласията между Андроник II и неговия внук водят двамата императори до нова открита междуособна война през 1327 г. Теодор се опитва да убеди баща си да го определи за наследник и когато не успява, се прехвърля в лагера на младия и нов имп. Андроник III. По това време Теодор пише малък трактат за военното изкуство, пълен със съвети към умелия владетел, и описва целия си живот, преминал между два свята. С утвърждаването на неговата власт в Италия се поставя и началото на палеологовата линия на маркизите на Монферат, които пренасят двуглавия орел на Палеолозите върху своите печати и запазват властта си чак до 1533 г.

Вече казахме, че по времето на имп. Андроник III латините са били добре дошли в императорския двор. Това се отнася не само за аристократичните придружители на съпругата му Анна Савойска, но и за други. Довереният му приятел Йоан Кантакузин също споделя това отворено отношение към латините. При него това се съчетава и със силно любопитство към духовните движения сред съвременния нему Запад. И двамата мъже посрещат топло и подкрепят един човек, идващ от Италия, който ще разбуни духовните води на Византия с крайно негативни последици и в политическата сфера – Варлаам Калабрийски.

Варлаам от Калабрия (Отчаяният)

Малко неща са известни за първите 35 години от живота на Варлаам – преди да пристигне във Византия. По негови сведения, той се ражда в Семинария – в Калаврита, ок. 1290 г. Калабрия е разположена в южния край на Италия, с предимно гръкоезично православно население. Следователно Варлаам израства в православна среда, макар че по-късно неговата православност е оспорена от противниците му. Най-вероятно става монах в православния манастир в Калабрия, където се отдава на богословието и на философията. Интересите му към текстовете на древните автори и особено Аристотел го отвеждат във Византия: първоначално в Солун, ок. 1326 г., а малко по-късно – и в Константинопол. Там той привлича вниманието на новия император и неговият велик доместик Кантакузин с голямото си образование, съчетаващо гръцкото и православно образование с дълбоко познаване на латинския език и образование. Императорът му възлага официално мястото на преводач на Дионисий Ареопагит: позиция, изискваща изключително задълбочени богословски познания. Не толкова приятелско е неговото посрещане от страна на затворените интелектуални кръгове като на Никифор Григора, с чиито предубеждения и опасения към всеки западен човек вече се запознахме, когато говорехме за Теодор Палеолог. В лицето на Варлаам Никифор Григора вижда и пряк съперник за мястото на висш учен, интелектуалец и богослов, към което се е стремял и самият той. В публичните дебати върху философски теми Варлаам е бил многократно побеждаван от Григора и затова преждевременно се оттегля в Солун. През 1334-1335 г. обаче, благодарение на високото мнение на императора за него, му е възложено официалното представителство на византийската страна в преговорите с посланиците на папата за обединението на църквите. Сетне Варлаам съставя общо 21 антилатински трактата. В тях се изказва категорично срещу първенството на папата. Занимава се и с въпроса за изхождането на Светия Дух и стига до извода, че всяко доказателство в този спор е невъзможно. Тази позиция предизвиква реакцията на св. Григорий Паламà – изключителен атонски монах-богослов, което поставя началото на един дълъг период на спорове между двамата по различни богословски въпроси. Много скоро в центъра на противоречията им се оказват възгледите на исихастите за прякото общение, което вярващият може да постигне с Бога, както и за свързаните с това молитвени практики. Варлаам оценява и двете като неправославни. Паламà се заема със защита на монасите, а Варлаам, подкрепян от мнозина византийски интелектуалци, смятащи твърденията на св. Григорий Паламà за преувеличени и не винаги православни, остава в историята като подбудител на реакцията на т. нар. паламитско крило. Когато в 1340 г. Варлаам отговаря на полемичните текстове на Паламà, той обвинява атонските монаси в ереста на месалианството – т. е. че, със своето поведение и мнение, те се присъединяват към едноименната ерес, осъдена през 5 в. След ескалирането на полемиката имп. Андроник III и патриарх Йоан XII Калека свикват събор, за да сложат край на взаимните обвинения, които вече започват да разстройват църковния мир. На събора в Константинопол през лятото на 1341 г. монасите-исихасти са оправдани и е забранено всяко продължение на полемиката в писмена форма.

Решението наистина е негативно за Варлаам, макар че не го осъжда пряко, и все пак той е изолиран от Православната църква – поне от официалните ѝ представители, което води до радикална промяна в живота му. Дни след края на събора той напуска Константинопол и, през Калабрия и Неапол, стига до Авиньон, където има познати от предишни пътувания. Там големият писател хуманист Франческо Петрарка, който учи гръцки език в обкръжението на Варлаам, убеждава през 1342 г. своя учител да приеме римокатолицизма. С посредничеството на Петрарка Варлаам е назначен за учител по чужди езици в папската курия. В същата година е хиротонисан за епископ на Йеракос в Калабрия. Както преди е писал антилатински трактати, сега пише антивизантийски, защитавайки на първо място папското първенство и отказвайки се така от предишните си възгледи. Ако сравним аргументацията в тези два случая, ще видим, че по време на провизантийската си фаза Варлаам се основава главно върху аргумента на отеческото предание, докато, – когато пише като римокатолик, – той вече подчертава добрия ред в Римокатолическата църква и нейната независимост от държавни намеси. Промяната в гледната точка към проблема вероятно се дължи на преживяното във Византия, където първо е бил възхваляван, а след това отхвърлен, без да разбере ясно причината за това – той го отдава на липсата на един единствен и независим център за църковни решения. Би могло, разбира се, да се каже и че Варлаам променя вярата си и от злопаметност към Православната църква, която е накърнила честолюбието му.

Според несигурни сведения, той посещава още един път Константинопол – през 1346-1347 г., за да преговаря за съединяването на църквите, този път като представител на Рим. След връщането си на Запад, живее за кратко в Авиньон. Там или пък в своята епископия в Йеракас в 1348 г. той умира. През 1347 г., на събора в Константинопол, той е вече окончателно анатемосан – заедно със сподвижника си Акиндин и с всички техни последователи.

Във византийската и по-късно елинофилска историография се налага мнението, че лъже-православният Варлаам, – който дълбоко в себе си винаги е бил римокатолик, – със западните си възгледи и погрешни методи на подход към богословието, и заради типичното западно лицемерие, започва борба с Православната църква, както и че след себе си увлича и някои византийци, заслепени в своята наивност. Анализът на неговите произведения показва обаче, че докато е във Византия, той е верен на православието. Колкото до паламисткото крило, Варлаам по-скоро следва да бъде смятан за изразител на възраженията на една част от византийското общество, което не е било в съгласие с исихасткото богословие, отколкото за пряк подбудител на спора. Идващият от Запада Варлаам изиграва ролята на жертвен козел, позволяващ причината за един вътрешно-църковен сблъсък да се прехвърли върху външен и, следователно, враждебен фактор, а това улеснява покриването на по-дълбоките причини.

Докато императорите – както вече казахме – са били принудени по политически причини да се стремят към единение на църквите и частично да осъществяват унията лично, както например Йоан V, по-голямата част от клира остава категорично против това начинание. Малко са били и богословите и интелектуалците, които са подкрепяли сближаването между църквите. На фона на все по-твърдата позиция на Православната църква, която от 1351 г. отъждествява т. нар. латинофили все повече с привържениците на Варлаам и Акиндин, хората, споделящи една по-отворена и по-диалогична позиция – разочаровани от отсъствието на религиозна толерантност сред своите съграждани – в крайна сметка често преминават към Римокатолическата църква. Един представителен или по-скоро най-известният пример за такъв човек е Димитриос Кидонис.

Димитриос Кидонис (Ученолюбивият)

Димитриос Кидонис се ражда през 1324 г. в Солун и е най-големият син в едно благородническо семейство. Получава изключително образование в родното си място, което му дава основата за последвалото му развитие като интелектуалец и политик. На 17-годишна възраст губи баща си и е принуден да поеме грижата за майка си и своите братя. В хода на гражданската война между Кантакузин и малолетния Йоан Палеолог (1341-1347), успява да избяга от клането на зилотите срещу архонтите в Солун от август 1345 г. и се обръща за помощ към Кантакузин – стар приятел на неговия баща.

След края на метежа Кантакузин, имащ харизмата да открива редките таланти, възлага на Кидонис, въпреки крехката му възраст, важния пост ὁ ἐπὶ τῶν δεήσεων.[1] На този пост Кидонис приема всички образовани хора, които искат услуга от императора. Между тях имало и много чужди посланици, търговци, но и просто любопитни хора, ученолюбиви и хуманисти – благородните туристи на онова време. Задължението му е да разбере какво те желаят и най-общо да опознае обръщащите се към императора. В случая с чужденците обаче той среща проблеми в общуването. Преводачите, които той има на разположение, често не са много способни и Кидонис е трябвало да използва знаци, за да се разберат. Така решава да научи латински.

Той открива един доминикански монах, който живее в Пера и е готов да му стане учител. Въпреки натоварената работа на поста libelorum magister, Кидонис бързо се научава да чете на латински, но и да разбира устната реч. Особено много се старае с произношението, което, според западните му събеседници, е било така добро все едно е говорел на матерния си език.

Поради липсата на учебни материали, по каквито днес изучаваме чужди езици, неговият учител дава на младежа една книга за всекидневна употреба, която по негово мнение е съчетавала полезното с приятното – образец за латински текст, според който ученикът да може да усвои приложението на граматичните правила и, едновременно с това интересно четиво, което да събуди още по-голяма ревност в ученика. Става дума за прочутата Summa contra gentiles на Тома Аквински – големия доминикански схоластик на 13 в. Кидонис е дотолкова впечатлен от мисълта на Тома, че решава да преведе тази книга, за да стане съдържанието ѝ достъпно и за неговите сънародници. Голям интерес проявява и самият император, който насърчава Кидонис в това начинание. Това е била първата от поредицата книги на Тома Аквински, но и на св. Августин, когото Кидонис по-късно също ще преведе на гръцки. Така той все повече се приобщава към схоластичното богословие.

Разказвам с толкова подробности този епизод от изучаването на латинския език, защото самият Кидонис по-късно му отдава такова значение и го определя като начало на своята латинофилия, отвела го до преминаване към Римокатолическата църква. Той прави тази крачка през 1357 г. Присъединяването към римокатолическата форма на християнството върви паралелно и с неговото отчуждаване от Православната църква, чийто ръководители, след победата на Кантакузин, са убедени привърженици на Паламà и мистическото монашество и едновременно с това – твърди противници на всяка форма на сближаване между двете църкви. Така например, за да удари водача на „латинофилите” Кидонис, който обаче се ползвал с императорска закрила, през 1368 г. патриарх Филотей (Кокинос) осъжда и анатемосва неговия брат – единомишленик на атонското монашество, като привърженик на варлаамитската ерес.

Религиозното или по-скоро духовно обръщане на Кидонис към Римската църква не е последвано от промяна в политическите му убеждения. След като през 1354 г. той временно се оттегля от политическата сцена, заедно с Кантакузин, скоро поема също толкова важни задължения в двора на Йоан V Палеолог. За следващите 30 години той с кратки прекъсвания е верен съветник на императора. И, независимо от враждебността на Църквата, но и на част от двора срещу него, повлиява решително на византийската външна политика благодарение на своето влияние върху Йоан V и върху неговия син и наследник Мануил. В центъра на тази политика е унията и съединението на църквите, което папата и западните владетели са смятали за необходимо условие за каквато и да било спасителна операция във Византия, която все повече е заплашвана от османците. Поради множеството си контакти с представители на Рим и високото си образование, но, разбира се, и понеже преминава в Римокатолическата църква, Кидонис се радва на голямо уважение в двора на папата. Затова е било естествено да поеме и водеща роля в преговорите между Византия и Рим, и Кидонис придружава Йоан V, когато в 1369 г. онзи пристига в Италия, за да подпише с Рим двуезично изповедание на вярата, чийто латински оригинал Кидонис превежда на гръцки. Личното подчинение на императора на папата обаче не довежда до активна военна подкрепа, на което и Кидонис силно се е надявал. Разочарован от безразличието на западните, той отказва да приеме почестите, които му предлага Римокатолическата църква и се връща в Константинопол. Въпреки враждебния климат продължава да подкрепя и императора, и сина му Мануил, чийто учител и съветник е от детските му години – в една епоха и на вътрешни, и на външни политически размирици, които накрая водят Византия до преддверието на крайната катастрофа. Когато по времето на патриарх Антоний IV (1391-1397) преследването на латинофилите в двора отново се засилва, Кидонис решава окончателно да напусне Константинопол и се установява близо до свои приятели в Италия. Все пак няколко години по-късно отново се връща в Константинопол, който остава културният център на живота му. Зимата на 1397-1398 г., на връщане от Венеция във Византия, Димитриос Кидонис умира – като почетен гражданин на Венеция, а от 1391 г. и на Крит. По-късни и несигурни сведения (и по-конкретно на патриарх Генадий Схоларий) съобщават, че преди смъртта си той се е покаял и се е върнал в лоното на Православната църква; това по-вероятно е един мит, разкриващ символното значение на положението на Кидонис за неговите съвременници и за следващото поколение византийци.

Такава стъпка, разбира се, би била желана от Констанитополския патриарх и не би била прецедент. В 1394 г. Павел Тагарис също се покайва пред Константинополския синод за преминаването си в Римокатолическата църква и прилага своето православно изповедание на вярата, което внася в патриаршеския архив. Официалната апология на Тагарис, в която разказва за грешния си и бурен живот, е записана и е забележително свидетелство за биографията на този съвременник на Кидонис.

Павел Тагарис (Безскрупулният)

Павел Тагарис е роден в 1325 г. в Константинопол, като син на военен, участвал в походите на Андроник II, женен за племенница на императора. Самият Павел се жени на крехката, но по онова време канонична възраст 15 години. Бракът не е бил успешен и скоро младежът оставя съпругата си, за да посети Светите земи. Няколко години по-късно – като монах – се завръща в родината си, където използва уж чудотворна икона, за да печели пари. Това е била първата му измама. В края на живота си той изповядва: „Страстната любов към парите овладя душата ми и желанието за богатство ми донесе голяма вреда”.[2]

В 1362 г. е обвинен пред патриарх Калист от самото си семейство за злоупотреба с тази икона. Когато поради тази причина му отнемат иконата и по този начин остава без доходи, решава отново да отиде в Палестина. В Йерусалим той успява да спечели благоразположението на патриарх Лазар, който го ръкополага за дякон. След смъртта на патриарха, ок. 1368 г., той напуска Йерусалим и се установява в Антиохия. Там пък печели доверието на тамошния патриарх Михаил, който го ръкополага за свещеник и му възлага службата на екзарх: надзираващ орган на патриарха, за цялата епархия. С толкова власт в ръце ненаситната му алчност го тласка отново към незаконни действия: Павел злоупотребява с дадената му власт и извършва всички канонични нарушения, от типа на хиротонии срещу заплащане, а върхът на тези злоупотреби е самообявяването му за Йерусалимски патриарх. За да спечели още повече пари, той отива в Грузия, за да посредничи в тамошната битка за наследяването на трона, и където признава за цар този, който му дава по-голяма сума. И докато е в зенита на силата си и наистина е щял да бъде ръкоположен за епископ на Тбилиси, зданието му от лъжи и измами рухва – той разбира, че Константинополският патриарх го издирва за извършени канонични нарушения на територията на патриаршията. В този критичен момент Павел решава да се обърне към папата в Рим – неговото семейство е било известно със симпатиите си към унията. Така преминава Черно море и земите на Златната орда, и, през Унгария, стига в Рим, където приема римокатолицизма. Тагарис сигурно е бил много убедителен в ролята си на Йерусалимски патриарх, която играе тогава, или пък римокатолическият клир е бил твърде наивен. Според самия Тагарис, но и по свидетелствата на жертвите му, важна роля за успеха на лъжите му играят луксозните му дрехи. Всеки случай папа Урбан VI толкова се впечатлява от Тагарис, че го ръкополага за латински патриарх на Константинопол и представител на папата за целия Изток. През Анкона стига в Евбея – тогава венецианско владение и катедра на латинския патриарх на Константинопол. В периода 1380-1384 г. продължава с незаконните си действия, изнудвайки гръцкия клир и нарушавайки правата му. Когато папата узнава истинския характер на Тагарис, онзи бяга в Кипър, където, през май 1385 г., лично коронясва – в качеството си на латински патриарх на Константинопол – Яков I Лузиян за цар на Кипър и получава за тази си услуга 30 000 дуката. Около 1388 г. се връща в Рим, където се изправя пред съдилищата за своите престъпления и е осъден на затвор и низвержение.

Тагарис обаче излиза голям късметлия. Малко по-късно, в октомври 1389 г., папа Урбан VI умира и Тагарис се възползва от общата амнистия, обявена от новия папа Бонифаций IX. Излизайки от затвора е трябвало да обещае, че няма да повтаря старите си грешки, но съвестта му не е била особено чувствителна. Както по-рано е използвал схизмата между Православната и Римокатолическата църква, така сега за собствените си цели използва и схизмата вътре в самата Римокатолическа църква и се насочва към антипапата, който е в Авиньон. Там се свързва с дука на Савоя Амадей, покровител на антипапата, и успява да го убеди, че е негов роднина – от дома на Савоите, които, както казахме, са били роднини на Палеолозите, и че майка му е Палеологина. Така печели подкрепата на Амадей за по-нататъшните си планове. Дукът изпраща своя „роднина” при антипапата в Авиньон – снабден с препоръчителни писма, със скъпи подаръци и с охрана. Антипапа Климент приема Павел Тагарис като мъченик и жертва на папата на Рим и му оказва гостоприемство в Авиньон. Климент сигурно е смятал, че такъв човек – бивш патриарх на Йерусалим и сегашен на Константинопол, трябва да се запознае и с краля на Франция, и го изпраща с препоръчителни писма при Шарл VI. В Париж Тагарис остава дълго. Французите, които никога не били виждали Константинополски патриарх, се грижели за него много и той се чувствал много добре: далеч и от Рим, и от Константинопол. Когато посещава абатството на св. Дионисий, в днешното предградие на Париж „St. Denis”, той обещава, че ще допълни намиралите се там тогава мощи на св. Дионисий Ареопагит с други, които уж били останали в Гърция. Така предлага на монасите да определят двама братя, които да го придружат до Гърция, като на единия от тях даже обещава, че ще го ръкоположи за архиепископ. Преди заминаването Павел подкупва моряците на кораба, с който е трябвало на пътуват, товари тайно багажа си и многобройните си подаръци от френския крал и напуска Франция, без благочестивите монаси от абатството на св. Дионисий.

В определен момент – ние не знаем по каква причина – Павел Тагарис се оказва в Константинопол. Дали към тази стъпка го тласка действително искрено покаяние? Ако имаме предвид биографията му, това изглежда невероятно. Всеки случай в 1394 г. той е съден от синода, от който моли за прошка на греховете си. Не знаем какъв е изходът на делото, но най-вероятно черната овца отново е приета в Църквата. Вероятно малко след това Тагарис умира.

Нека обобщим. Ако сравним четирите биографии, ще открием множество общи черти, но и разлики. Причината да ги обединя в общ цикъл, е че и четиримата мъже са започнали живота си като православни гърци, докато в определен момент са сменили религията си, а един или двама от тях дори по два пъти. Това е първата обща черта. Не може обаче да се извлече общ модел за мотивите, довели ги до промяна на вярата. При Теодор Палеолог те са политически. За да поеме властта в Монферат, той е трябвало да приеме религията на страната си. Същото преминаване към Православната църква се наблюдава в аналогичните случаи на жени, омъжили се за византийци, като Йоланда и Йоана Савойска. Варлаам обръща гръб на православието тогава, когато се разочарова от неговите представители и поради лична обида. При Кидонис е налице искрен ентусиазъм към схоластичното богословие, което, заедно с конфликта му с православния клир, го отвежда в Рим. Тагарис пък е безскрупулен измамник, който не уважава нищо и който нагажда възгледите си според нуждата на обкръжението. Всички тези случаи оставят в нас убеждението, че онова, което за тялото на Църквата изглежда невъзможен обрат, за отделния човек често представлява просто малка, макар и не незначителна, крачка.

Превод: Златина Иванова



Hinterberger, M. „Από το ορθόδοξο Βυζάντιο στην καθολική Δύση: Τέσσερις διαφορετικοί δρόμοι” – In: Το Βυζάντιο και οι απαρχές της Ευρώπης, Αθήνα: „Εθνικό Ιδρυμα Ερευνών” 2004, σ. 11-28 (бел. прев.).

[1] Магистър на прошенията, приемащ молбите до императора (бел. прев.).
[2] Цит. по: Hunger, H. “Die Generalberichte eines byzantinischen Monches im 14. Jahrhundert” – In: Studien zum Patriarchatsregister von Konstantinopel, ed. H. Hunger & O. Kresten, Bd. 2, Wien 1997 S. 193-218.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa6wk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме