Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Сенат и синод в късната Римска империя

Сряда, 30 Март 2016 Написана от Свещ. Димитрий Пашков

Fr D_PashkovХристиянската църква се заражда и получава началното си развитие в културно-политическите граници на езическата Римска империя. Още в ранната ѝ история ясно се забелязва, че и по време на гоненията християните активно участват в онези общо-имперски дела, които не влизат в конфликт с християнската им съвест и това участие обхваща цялата пълнота на държавната служба с изключение на езическия култ.

След края на гоненията – от момента на издаването на Медиоланския едикт в 313 г. – империята постепенно престава да бъде „външен” за Църквата обществен съюз. В буквален смисъл Църквата става вселенска – имперска, а християнизираната империя в границите си (не само териториални, но и обществени) започва да съвпада с Църквата. През 4 век пресечните точки са вече толкова много, че във византинистиката отдавна е възприет възглед за „тясната и вътрешна връзка между държавата и Църквата, дълбоко взаимно проникване на православната държава и Православната църква, включително до образуването на единен държавно-църковен организъм”.[1]

В 4 век, например, държавата официално утвърждава института на епископския съд по граждански дела – т. нар. episcopalis audientia. Според конституцията на имп. св. Константин Велики от 318 г. всяко гражданско дело, даже ако вече разглеждането му в граждански съд е започнало, по споразумение между страните може да се прехвърли в episcopalis audientia. При това епископът е упражнявал съд не само по силата на своите църковни пълномощия, но и като представител на императорската власт.[2] Освен това имал и правото на наблюдение и намеса в гражданското правосъдие. Той замества магистрата на тържествената манумисия[3] и има правото да засвидетелства брачния съюз.[4]

По принцип обаче именно Църквата проявява по-голяма активност в търсене на съгласие с държавата, приемайки някои форми на държавното устройство за развитие на собствената си организация. „Това е процес на постепенна еволюция и няма нищо лошо в приспособяването на вече съществуващи, във висша степен развити и изпитани форми. Епископите са били римски граждани, привикнали към римските форми на управление”.[5] Показателен пример тук е приравняването на териториалното деление на Църквата към провинциалната система на империята, формирана в управлението на Диоклетиан. Акомодацията от страна на Църквата на устройството на гражданската местна администрация, в резултат от което се появяват митрополитските провинции, се оказва изключително удачна и жизнеспособна мярка, закрепена в законодателството на Вселенските събори.[6] Твърде е вероятно, щото редовните (два пъти годишно) събори на епископите от всяка провинция да са устройвани по подобие на провинциалните събрания на късната Римска империя (concilium provinciale).[7] Не е случайно, че именно по време на управлението на Константин I местните граждански събрания губят някога присъщите им пълномощия в религиозната сфера – за тях остават само стопанските и съдебни въпроси, тъй като res divinae са в правомощията на епископския събор.[8]

Оскъдността на източниците обаче не ни позволява да говорим за връзка между гражданските и църковните провинциални събрания като за научно-установен факт, т. е. за заимстване от Църквата на граждански форми на властта на провинциално ниво – това е само хипотеза. В настоящата статия става дума за друго заимстване, което се установява с голяма степен на достоверност, поради което заслужи и специалния интерес както на светските, така и на църковните историци.

В предконстантиновата епоха сенатът в рамките на империята – както и conilium provinciale, в рамките на провинцията – са разглеждали както сакрални, така и светски въпроси.[9] След обаче победата на християнството за сената остават само вторите, а императорите прехвърлят богословската и канонична проблематика в компетенцията на свикваните от тях при необходимост вселенски събори, които de facto придобиват значението на „духовен сенат”. Редът на сенатските изслушвания в много отношения съвпада с характерните черти на епископските събори, като подобни заимствания се проявяват в църковния живот още в предконстантиновата епоха, от средата на 3 век – когато гоненията са били още в разгара си. Чертите на сходство между римския сенат и епископския синод се оказват толкова релефни, че са предизвиквали естествени опити за екстраполация на процедурите на сенатските заседания в работата на вселенските събори. Подобен метод ще помогне да се изяснят някои важни въпроси, които поставя пред нас църковната история – например, за мястото и ролята на главните действащи лица на съборите: императорът и предстоятелите на големите църковни катедри.

Пръв на тази тема още в началото на миналия век заговори немският филолог и византинист Х. Гелцер.[10] Той обърна внимание на общите черти в следните паралелизми в тези органи на гражданското и църковно управление: свикването, разположението в събранието, председателството, централното място на Евангелието (подобно на олтара на Победата [Нике] в залата на сената), редът на подаване на гласовете, пасивната роля на императорските представители при гласуването, princeps senatus (който съответства на папските легати), свободата на изказването, воденето на протоколите, акламациите (анонимните викове от място), императорската санкция на решенията. Малко по-късно П. Батифол, по модела на Гелцер, представя ярък пример на това явление в историята на Картагенския събор от 256 г.[11] Развивайки темата, Ф. Дворник анализира актовете на Никейския и на Халкидонския събор, разработвайки аналогията на Гелцер-Батифол с акцент върху ролята на императора в тези събори.[12] И накрая, съпоставените до негово време процесуални заимствания на синода от сената обобщава Х. И. Зибен.[13] Трябва да отбележим още, че историците на римското публично право се опитват да действат и в обратното направление, а именно: по добре запазените актове на вселенските събори се опитват да възстановят загубените детайли на сенатските изслушвания.[14]

Документите, представящи протичането на сенатските заседания (acta senatus, acta patrum) са много оскъдни.[15] В късноримската епоха протоколите на заседанията се водят задължително, преди всичко за да бъде запознат императорът с тях. След това те постъпват в сенатския архив. Цезар също въвежда ред в публикуването на сенатските протоколи в римския ежедневен информационен лист – т. нар. acta urbis diurna (градски всекидневни известия), но той скоро е отменен от Август. Воденето на протокола е било възложено на сенатски чиновник, утвърждаван от императора (curator actorum senatus).[16] За съжаление, до нас е достигнал само един пълен сенатски протокол от късно време, който формално също може да покаже хода на сенатските изслушвания и в по-ранната епоха, а именно – протокол на заседанията на римския сенат от 438 г., на който по инициатива на имп. Валентиниан III е разгледан и утвърден кодексът на Теодосий.[17] Но даже тези оскъдни свидетелства предоставят достатъчно материал за реконструкция на сенатската сесия и по-нататъшното ѝ сравняване с протичането на църковните събори.

Актовете на църковните събори са достигнали до нас в много по-добро качество, отколкото сенатските протоколи, и в сравнително по-голямо количество. Най-ранните актове принадлежат на Картагенския събор, състоял се на 1 септември 256 г.[18] В този събор участват 87 епископи от проконсулска Африка под председателството на свмчк Киприан Картагенски, който се грижи за стенографиране на заседанието. Епископите решават въпроса за необходимостта от прекръщаване на еретиците. Сравняването на актовете на Картагенския събор с процедурата на сенатските слушания показва, че още в средата на 3 век епископският синод може метафорично да бъде наречен епископски сенат.

Началото на Картагенските актове напомня преамбюла на сенатския протокол: „Когато в Картаген – в календа на септември – се събраха твърде много епископи от провинцията Африка, от Нумидия, от Мавритания, с презвитерите и дяконите, в присъствието на също така голямо събрание народ, … Киприан каза…”[19]. За сравнение ще приведем началото на протокола на сенатската сесия от 438 г: „В консулството на нашия господин Флавий Теодосий и на най-сияйния мъж Аниций Ахилий Глабрион Фауст, … най-знатният и височайши сенат, – когато се събра и разсъждаваше известно време, като влезе там … Аниций Ахилий Глабрион Фауст, … префект на претория и действителен консул, каза…”.[20]

В сената председателското бюро заема централно място срещу входа в центъра. Там има две специални места за сядане (sellae curules) за консулите, а в императорско време в средата между тях започват да поставят още едно седалище за императора. От двете му страни седят останалите възможни съпредседатели. Сенаторите се разполагат vis-à-vis на местата (subsellia senatorum), отделени с обширно пространство. В епохата на принципата всеки сенатор има свое място – по-близо до председателя е първият сенатор (princeps senatus), след това останалите по ранг: консули, претори, едили и т. н.[21] По подобен начин могли да се разполагат и епископите на съборите. Неизвестно е какво е било разположението на участниците в Картагенския събор, но някои по-късни съборни актове представят картина на разположението, подобна на сенатската.[22] Най-важното място в сената е поставеният в центъра олтар на Победата, както на съборите поставят в средата светото Евангелие.[23]

Сенатската сесия се разделя на няколко части. Отначало водещият заседанието магистрат (обикновено един от консулите, а по-късно – императорът или неговият представител) формално излага темата, по която сенатът трябва да изрази мнението си (тази реч на председателя се нарича „relatio”). Той може да предложи и полезни за по-нататъшното обсъждане сведения (verba facere). Тези разяснения имат информативен характер и не предопределят безусловно преценката на сената, макар че председателят е можел с по-голям или по-малък такт да изрази в този момент и своето мнение.[24] На организирания от него събор св. Киприан следва същия регламент. На присъстващите на Картагенския събор е прочетена неговата кореспонденция с епископ Юбаян, в която се е повдигал въпросът дали трябва да се прекръщават преминаващите в католичната Църква разколници и еретици.[25] Очевидно, самият Киприан е в позицията на водещия сенатската сесия магистрат.

След излагането на въпроса и разясненията председателят е преминавал към събиране на мнения (interrogatio). Първият сенатор подава своето обосновано мнение или предлага отсрочка на решението. Следващите сенатори са могли да направят свои собствени предложения (sententiae) или да се съгласят с предходните. Дебати в прекия смисъл на думата не е имало, защото всеки е могъл да се изказва само веднъж. Първият подаден глас е можел да окаже и естествено въздействие върху начина на мислене на останалите сенатори и да увлече колебаещите се. Сходна картина виждаме и в Картаген: след доклада на св. Киприан следва събиране на мненията на епископите („sententiae episcoporum”), изказващи се един след друг по повод единствеността на тайнството на Кръщението. В римския сенат редът на изказванията се определя от статута на сенаторите според тяхната бивша магистратура и цензорските списъци, а в Картаген – по старшинство на ръкоположенията. Както в сената, така и на съборите поредността е много строга и председателят трябва задължително да я гарантира. На Картагенския събор последен се изказва самият Киприан – очевидно вече не като председател, а като един от равноправните епископи, което не се е позволявало на сенатския председател (оглавяващият сенатската сесия магистрат е могъл само произволно да прекъсне събирането на мнения и да премине към гласуване).[26]

След това е можело да последва и гласуване, което през императорската епоха се е изразявало в промяна на мястото от едната страна на залата в другата. Впрочем, ако между сенаторите е имало съгласие, гласуване не се е и провеждало. В такива случаи изразяването на мненията и гласуването са съвпадали.[27] Така се случва и в Картаген, и на споменатата сесия на сената през 438 г. Забележително е, че на Картагенския събор много от епископите използват в своите сентенции обичайния за сената глагол „censeo (решавам, определям)”.[28]

Нужно е да отбележим, че по начало решенията на сената – в строгия смисъл на думата – не са задължителни за магистратите и затова се наричат „senatus consulta”: от формална гледна точка тези решения не са били нищо повече от обикновени мнения. В епохата на империята ситуацията се променя радикално: ролята на сената се свежда до просто ратифициране на предложенията на императора, при запазване на формалните елементи на сенатските изслушвания, така че понякога юристите се позовават като на правен източник вместо на senatus consultum непосредствено на oratio principis, т. е. на речта на императора в сената, съдържаща неговите инициативи, която в по-късен период получава силата на закон от момента на произнасянето си, а сенатът придобива значение на място за неговото официално публикуване.[29]

Св. Киприан организира събора по подобие на идеалния сенат – като смята, че решенията на събора могат да имат за всеки участник само препоръчителен характер. Очевидно, светецът се е вдъхновявал от най-възвишените представи за пълнотата на самовластието на епископа не само в своята община, но и на събора (а това много напомня консултативния характер на сенатските решения в републиканската епоха): „Нека никой не става обвинител срещу някого от епископите, да не принуждава чрез тираничен терор за задължително следване на себе си, защото всеки епископ е длъжен да има неограничена свободна преценка и власт, и както той не може да бъде съден от другите, така и сам не може да съди останалите”.[30] Съборите от следващата епоха – от „Константиновата” – възприемат авторитета си съвсем различно – техните догматични и канонични решения носят задължителен характер.

Същия регламент използва и Римският събор от 313 г., свикан по проблема за донатистите. И макар че няма други свидетелства за процедурата на местните събори, може да се предположи, че към такава организация на съборните заседания прибягват и епископите от останалите римски провинции. Това делопроизводство може да им е станало по-известно от момента, когато сесиите на местните муниципални събрания са започнали да следват процедурата на римския сенат.

Така, от началото на 4 век е създаден важен прецедент, който започват да следват и християнските императори. Тяхната позиция спрямо сената се прехвърля сега върху вселенските събори. Императорите се появяват като председатели на съборните сесии, поемайки – лично или чрез свои представители – традиционната си роля в сената.

Такова впечатление създава описанието на Никейския събор от 325 г., направено от Евсевий Кесарийски: Константин организира неговата работа по образец на сената.[31] Императорът свиква епископите, както свиква сенаторите на извънредни сесии; както и в сената, в императорския дворец епископите са разположени от двете страни на базиликата. Императорът лично председателства първата сесия и след обръщението си, произнесено на латински,[32] пита епископите за мнението им, което те вероятно вече са успели да оформят в предсъборните частни срещи. Както и в сената, изходът на тези разсъждения е предрешен (в конкретния случай чрез внасяне в Символа на вярата на необходимите уточнения и преди всичко на термина единосъщен).

В сената императорът няма задължително правото на глас. Това наследство от периода на републиката се запазва и в епохата на принципата даже при най-властните императори. Участниците в Първия вселенски събор също имат известна свобода: св. Константин само подписва решенията на епископите, придавайки им силата на закон. Такъв принцип в бъдеще дава възможност на йерарсите в случай на натиск от страна на увлеклите се в някоя ерес императори, да запазят независимост на преценките си по догматичните въпроси.

Особен интерес за темата ни имат актовете на Халкидонския събор от 451 г. Имп. Маркиан взема пример от Първия вселенски събор. Той и неговата съпруга – августа Пулхерия – са били приветствани от събора като „нов Константин и нова Елена”[33]. И не е случайно първоначално избраното място за провеждане на събора – гр. Никея. Само външнополитически усложнения принуждават Маркиан да премести епископите в Константинополското предградие Халкидон.

Процедурата на събора е внимателно обмислена. Председателите са назначени от императора негови висши чиновници (седмина), заедно с най-знатните сенатори в Константинопол (дванадесет),[34] които постоянно поддържат „обратна връзка” с двора. В съборните актове председателите се наричат „най-славни чиновници (ἄρχοντες) и височайши сенат (ὑπερφυὴς σύγκλητος)”. Тези висши магистрати с избрани сенатори, ловко и богословски грамотно ръководещи дискусиите, бързо постигат поставената им от Маркиан главна задача, а именно изработването на нова вероизповедна формула.

Разположението на участниците в Халкидонския събор възпроизвежда особено точно плана на сенатската сесия: председателите – пред олтарната решетка с лице към събора; епископите – на седалищата едни срещу други. В сядането на епископите се спазва точна йерархия: митрополитите, по аналогия с преторите, следват „принцепс-сенатус” на събора (Римския папа, представен от легатите си); след тях са епархиотите, съответстващи на ранга на едилите; след това архимандритите – по подобие на конниците (на сенатските събрания те е трябвало да стоят прави и не са имали право на глас); по средата е поставено св. Евангелие. Като цяло наблюдаваме всички познати детайли на сенатската процедура, както и на предишните събори. Легатите на Римския папа изпълняват функциите на „първи сенатори”[35] – седят и изказват първи мнението си, влияейки така и на сентенциите на останалите епископи. Виждаме и аналогичната форма на гласуване с промяна на местата, когато на първото заседание Ювеналий Йерусалимски заедно с палестинските епископи преминава в другата страна на залата.

Императорът присъства лично само на една (шеста) сесия. Както и Константин, той държи пред отците на събора поздравителна реч, след което му четат приетото вероопределение. Въпреки изказаната от епископите молба да ги освободи, Маркиан повелява да ги държат „още три или четири дни”, докато се регулират някои насъщни проблеми. В резултат съборът, който отначало не планира да се издават нови правни норми, приема 27 канона, сред които и предложените от Маркиан три постановления, редактирани от епископите (правила 3, 4 и 20).[36] В края на това заседание той чува за себе си обичайните за сената акламации. В сената тази форма на изразяване на мнение от неговите членове се развива през 2 век и представлява ритмични анонимни викове от място, обичайни за военните или народни събрания. Започвайки от Константин І, при когото сенатът получава скромните функции на „публикатор” на императорските постановления, акламациите се превръщат за неговите членове в основна възможност да се изкажат.[37] Като цяло Халкидонският събор успява да реши своите крайно трудни задачи – на първо място заради забележително разработената работна процедура.

*   *   *

Нека направим някои обобщения. В началото на 4 век се осъществява не само доброволна християнизация на Римската империя, но и, ще си позволим да го кажем, „бюрократизация” на Църквата – усвояване от Църквата на традиционните форми на римската политическа организация и в частност на сенатските заседания. По принцип това усвояване е непринудено-свободно, тъй като се е развило още в доконстантиновата епоха, както показва регламентът на Картагенския събор, 256 г. Сенатът, преобразуван следващите два века в синод, помага да се разберат функциите на основните участници в християнските епископски събори.

Както сенатът в късната Римска империя реално се превръща в императорско учреждение, така и вселенските събори се инициират, провеждат се и се разпускат от императора, а на всички решения се придава статут на държавни закони. Въпреки разпространените от римокатолически историци представи за доминиращата роля на римските легати на съборите, всъщност те изпълняват функциите на принцепс-сенатуси, имайки постоянно право на първо изказване при подаването на сентенциите.

Високопарните на пръв поглед акламации на съборните отци, адресирани към императорите, като на шестата сесия в Халкидон: „На царя-свещеник – многая лета!”,[38] носят формално-задължителен характер, както и в сената и не са резултат на моментни емоции. През следващия 6 век теорията на симфонията изглежда на светия император Юстиниан не абстрактна спекулация, а обективен израз на реално създали се в онази епоха отношения. При това, както е добре известно, при Юстиниан става дума не за съотношението между държавата и Църквата, а за взаимодопълване на два вида власт – „царството” и „свещенството” – вътре в Църквата.[39] Изложеният пример за заимстване от един институт (църковните събори) на външните форми на друг (сенат), запазвайки при това сенатската роля за императора, е сериозен аргумент в полза тъкмо на това разбиране на „симфонията”.

Превод: Златина Иванова



 

Пашков, Д. „Сенат и Синод в позднеримской империи” – В: Богословские труды, 43-44, 2012, с. 471-480 (бел. прев.).

[1] Ostrogorsky, G. Geschichte des byzantinischen Staates, München 1963, S. 25.
[2] Бондач, А. Г. „Episcopalis audientia” – В: ПЭ, 18, 2008, с. 522–524.
[3] От manumissio – юридически акт, с който се освобождава роб (бел. прев.).
[4] Herrmann, E. “Ecclesia in Republica. Die Entwicklung der Kirche von pseudostaatlicher zu staatlich inkorporierter Existenz” – In: Europäisches Forum, Bd. 2, Frankfurt a. M. – Bern – Cirencester 1980, S. 229-281. Други примери за системното привличане на клира за участие в гражданското управление в: Beck, H.-G. “Kirche und Klerus im staatlichen Leben von Byzanz” – In: REB, 24, 1966, S. 1-24. Ханс-Георг Бек изказва предположение, че императорското законодателство не възлага на епископа функции на пълновластен императорски чиновник, а му осигурява статут на най-виден и авторитетен гражданин в своя град, имащ правото на независим надзор над дейността на местните органи на държавната власт (с. 5-6, 17).
[5] Dvornik, F. “Emperors, Popes, and General Councils” – In: DOP, 6, 1951, p. 2-23.
[6] Виж: Правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор; Правила 2 и 6 на Втория вселенски събор; Правило 19 на Четвъртия вселенски събор; Правило 8 на Трулския събор; Правило 6 на Седмия вселенски събор и др.
[7] Пръв тази аналогия прави Любек: Lübeck, B. K. “Reichseinteilung und kirchliche Hierarchie des Orients” – In: Kirchengeschichtliche Studien, Bd. 5, Heft 4, Münster 1901, S. 32-52. За провинциалните събрания в късната Римска империя виж: Kornemann, E. “Concilia” – In: PWK, Bd. 7, col. 829-830.
[8] От трудовете на руски език по този въпрос виж статията: Афанасьев, Н. Н. „Провинциальные собрания Римской империи и Вселенские соборы. К вопросу об участии государственной власти на Вселенских Соборах” – В: Записки Русского Научного Института в Белграде, 5, 1931, с. 25-46. Не са ясни основанията на Афанасиев да направи извод за процесуална близост на провинциалните събрания тъкмо с вселенските „имперски” събори (с. 40), а не с по-скромните провинциални „митрополитски” събори, който се налага от разгледаните факти. По тази причина авторът не успява да оцени правилно мястото, което се отдава на императора на вселенските събори.
[9] O’Brien, M. “Senatus” – In: PWK, Bd. 6. Sp. 719 (религиозни въпроси в сената в епохата на републиката) Sp. 789 (епохата на принципата).
[10] Gelzer, H. “Die Konzilien als Reichsparlamente” – In: Ausgewählte kleine Schriften, Leipzig 1907, S. 142-155.
[11] Batiffol, P. “Le règlement des premiers conciles africains et le règlement du Sénat romain” – In: Bulletin d’ancienne littérature et d’archéologie chrétiennes, 3, 1913, p. 3-19.
[12] Dvornik, F. Emperors, Popes, and General Councils, p. 9, 18.
[13] Sieben, H. J. Die Konzilsidee der alten Kirche, Padeborn – München – Wien – Zürich 1979, S. 8-11, 476-482.
[14] „Актовете на църковните събори осигуряват прекрасен сравнителен материал за разкриване формите на делопроизводство в римския сенат в периода на абсолютната монархия, с възможност да се направят изводи и за по-ранни периоди” (Wenger, L. Die Quellen des römischen Rechts, Wien 1953, S. 393).
[15] Ibid., S. 388. Виж регламента на римския сенат в: Mommsen, T. Abriss des römischen Staatrechts, Darmstadt 1974, S. 247-250, и по-подробното: Idem, Römisches Staatrecht, Bd. 3, Abt. 2, Leipzig 1888, S. 905-1003.
[16] O’Brien, M. Op. cit., Sp. 771.
[17] Theodosiani libri XVI cum constitutionibus Sirmondianis, ed. Th. Mommsen, Vol. 1, Par. 2, Berolini 1905, p. 1-4.
[18] CSEL, Vol. 3, Par. 1, p. 433-461; най-новото критично издание (недостъпно за нас) е: Sententiae episcoporum, numero LXXXVII. De haereticis baptizandis, ed. G. F. Diercks, Turnhout 2004 (CSSL, 3). Подробен преглед на заседанията виж: Fischer, J. A., A. Lumpe Die Synoden von den Anfängen bis zum Vorabend des Nicaenums, Padeborn – München – Wien – Zürich 1997, S. 264-307.
[19] Cum in unum Cartaginem convenissent kalendis Septembribus episcopi plurimi ex provincia Africa Numidia Mauritania cum presbyteris et diaconibus, praesentibus etiam plebis maxima parte, … Cyprianus dixit (CSEL, Vol. 3, Pars 1, p. 435).
[20] Domino [nostro] Flavio Theodosio Aug(usto) [XVI] et Anicio Achillio Glabrione Fausto v. c. … proceres amplissimusque ordo senatus dum convenissent habuissentque inter se aliquamdiu tractatum, ibi ingressis … Anicius Achillius Glabrio Faustus … praefectus praetorio et consul ordinarius dixit (Theodosiani libri 16, p. 1).
[21] Mommsen, Th. Op. cit., S. 249; O’Brien, M. Op. cit., Sp. 768.
[22] Виж, например, разположението на епископите на Халкидонския събор (ACO, 1.1.1, p. 64-65).
[23] За произхода на традицията за поставянето на Евангелието виж също: Chrysos, E. “Konzils – Präsident und Konzilsvorstand” – In: Annuarium Historiae Conciliorum, 11 (1), 1979, S. 7-8.
[24] Mommsen, Th. Op. cit., S. 248.
[25] CSEL, Vol. 3, Par. 1, p. 435.
[26] „Meam sententiam plenissime exprimit epistula quae ad Iubaianum collegam nostram scripta est” (CSEL, Vol. 3, Par. 1, р. 461).
[27] Mommsen, Th. Op. cit., S. 249.
[28] Sententiae episcoporum, 2, 8, 11, 16, 31, 32, 33, 41, 43, 74, 83, 84, 85, 86 – In: CSEL, Vol. 3, Par. 1, p. 437-460.
[29] O’Brien, M. Op. cit., Sp. 774; Хвостов, В. М. История римского права, М. 1916, с. 177.
[30] CSEL, Vol. 3, Pars. 1, р. 436.
[31] Vita Constantini 3, 6-20.
[32] Vita Constantini 3, 12.
[33] АСО, 1. 1. 2, р. 15.
[34] Поименен списък на председателите на Халкидонския събор с основните сведения за всяко лице дава Хансен в своята статия: Hansen, G. H. “Ein kurzer Bericht über das Konzil von Chalkedon” – In: Forschungen zur byzantinischen Rechtsgeschichte, Bd. 22, Fontes Minores X, Frankfurt a. M. 1998, S. 101-139.
[35] Гелцер ги нарича “principes des geistlichen Senatus” (Die Konzilien, S. 147).
[36] ACO, 2. 1. 2, p. 130-158.
[37] Schmidt, J. “Acclamatio” – In: PWK, Bd. 1, Sp. 149-150. На сесията на сената от 438 г. след прочитането на императорското обръщение към сената (Codex Theodosianus, 1, 1, 5) прозвучават 43 поредни акламации.
[38] „Πολλὰ τὰ ἔτη… τῷ ἱερεῖ, τῷ βασιλεῖ… τὰς ἐκκλησίας σὺ ὄρθωσας, διδάσκαλε πίστεως [Многая лета на свещеника, цар… ти изправи Църквата, учителю на вярата]” (ДВС, т. 3, с. 70 = АСО, 2, 1, 2, p. 157, Vers. 29.
[39] Асмус, В. „Учение св. царя Юстиниана о священстве и царстве” – в: Материалы ежегодной богословской конференции ПСТБИ (1992-1996), М. 1996, с. 34-40.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wauaa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме