Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Божествената Евхаристия като основа на духовния живот и залог за спасението

Петък, 18 Март 2016 Написана от Прот. Борис Пивоваров

Fr Boris_PivovarovВместо предговор

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мен, и Аз в него” (Иоан 6:56).

„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:54).

Божествената Евхаристия е средоточие на целия църковен живот и основа на духовния живот на всеки православен човек. Целта на тази статия е да покаже, колко голямо е значението на св. Причастие за духовния живот на всеки член на Христовата православна църква. Основната ми задача е да разкрия най-актуалните въпроси на съвременната евхаристийна практика в Руската православна църква и – с помощта на свидетелства, заимствани от изворите на църковното богословие – да посоча възможни пътища за решението на тези въпроси.

Първият дял от статията сочи централното място на евхаристийното богословие в църковното богословие. Вторият е посветен на евхаристийната практика. В третия се съдържат свидетелства относно благодатните действия на Евхаристията, а в четвъртия – практически препоръки и пожелания. Приложен е и кратък списък на богословска литература по темата за Евхаристията.

Евхаристийното богословие

Евхаристията не е „проблем” (в съвременната, светска употреба на тази дума), а тайнство или, според светоотеческото наименование – Тайнство на Тайнствата. Затова и богословското изследване на Евхаристията трябва да съответства на литургическото и светоотеческо предание на Христовата православна църква.

Като говори за Преданието на Църквата като за нейно учение, свмчк Ириней, еп. Лионски казва: „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията, на свой ред, потвърждава нашето учение”.[1]

Най-важните писмени източници за евхаристийното богословие са текстовете на Св. Писание и текстовете на литургиите. Евхаристийните молитви на литургията от св. Василий Велики са висша степен на църковното богословие. Те съдържат изумително изобразяване на божественото домостроителство и едно най-изразително литургично молитвено свидетелство за спасителните плодове на Евхаристията.

Евхаристията по най-добър начин ни открива вярата на Христовата православна църква. „Тя съдържа в себе си спасителното действие на Кръста за всички времена” (св. Йоан Златоуст). Тя винаги ни напомня, че в тайнството Кръщение сме се посветили на Бога. „Затова и свещеникът – пише св. Йоан Златоуст – ни призовава към това (към св. Тайни), като ни зове светци: Светинята е за светите!”. Както е известно, в Св. Писание на Новия Завет светци се наричат всички приели св. Кръщение, т. е. всички християни.

„Всички църковни тайнства се съединяват в Евхаристията. Именно Евхаристията ги прави действителни” – пише Пергамският митр. Йоан (Зизиулас). „Тайнствата ние сме отделили от Евхаристията и в литургичен смисъл това е голяма трагедия”.[2]

Евхаристията ни прави съучастници в Христовото Възкресение и наследници на вечния живот. Преосвещеният Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин; † 1985 г.) казва, че „Тайнството Евхаристия (както и Кръщението) е тайнство на смъртта и живота Христови, и, едновременно с това, възвестяване на Неговото спасително дело, и очакване на Второто пришествие: „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:26). Причастяването със св. Христови Тайни е източник и залог за нашето спасение, за което свидетелства и Сам Господ: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден… който яде тоя хляб, ще живее вовеки” (Иоан 6:53-54, 58). Ето защо св. Игнатий Антиохийски нарича Тялото и Кръвта Христови лекарство за безсмъртие, противоотрова за да не умрем” (Еф. 20:2).[3]

Като новозаветна Пасхална трапеза божествената литургия всеки път явява пред верните Христовата Пасха и напомня за Второто славно Христово пришествие. „Твоята смърт, Господи, възвестяваме и Твоето Възкресение изповядваме!” – така възкликвали подир дяконите всички участници в божествената Литургия в древната Църква (думите са запазени в чинопоследованието на Литургията на св. ап. Яков).

Агнецът Божий, Който доброволно отива на заколение, стои в центъра на целия чин на Литургията. И, заедно с това, Този Страдащ Господ е преди всичко и жив, и прославен, и възкръснал; цялото Тайнство на Евхаристията е озарено с лъчите на Неговата слава, с лъчите на Възкресението.[4]

С божествената Евхаристия се ознаменуват всички църковни празници. Може да се каже, че божествената Литургия прави църковните празници. По устав, в дните на св. Четиридесетница не се извършва Литургия (освен преждеосвещена, извършвана в края на подвига на дневния пост, за укрепване на постещите със св. Причастие).

Христовата Пасха е празник на всички църковни празници. Много е важно да се разбере, че „Похвално слово за Пасха” на св. Йоан Златоуст съдържа призив не към не-постене, а към св. Причастие: „Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се от нея всички! Заклан е угоен Телец – никой да не излезе гладен, насладете се от този пир на вярата!”. Така на Пасха св. Йоан Златоуст ни призовава към новозаветната Пасхална трапеза, т. е. към св. Евхаристия.

Невъзможно е да се изчерпи цялото богословско съдържание на Евхаристията, защото с нея е свързан целият църковен живот и духовния живот на всеки православен. Най-важна в евхаристийното богословие обаче е евхаристийната практика.

Евхаристийната практика

Няма Евхаристия без причастяване със св. Христови Тайни. Затова и се извършва св. Литургия, щото верните на Христос да приемат Неговия превелик и спасителен дар – св. Евхаристия.

Заедно с това църковните правила (канони), творенията на Отците и църковно-историческите извори ни разказват, че в различни периоди от историята на Църквата е съществувала и различна евхаристийна практика – от всекидневното до много рядко причастяване. И ако в някои случаи рядкото причастяване съответства на изключителните условия на живот на християнина (например, преп. Мария Египетска), в други случаи рядкото причастяване свидетелства най-вече за отслабване на евхаристийното съзнание на вярващите. Още св. Василий и св. Йоан Златоуст, например, в творенията си изразяват безпокойство, че сред християните се губи ревността към Евхаристията.

Св. Василий Велики пише до Кесария:

Добро и преполезно е във всеки ден да се приобщаваме и да приемаме светото Тяло и Кръв Христови, защото Сам Христос ясно казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Иоан 6:54). Защото кой се съмнява, че да бъдеш постоянно причастник на живота не означава нищо друго, освен да живееш многообразно [много]? Причастяваме се четири пъти всяка седмица: в деня Господен, в сряда, в петък и в събота, а също и в други дни – ако се чества паметта на някой светец.[5]

Това е свидетелство на евхаристийната практика на подвижниците, на монасите. Неделната Евхаристия обаче – както се казва в църковните канони – е предназначена за всички.

Трудно е основателно да се отсъди колко често са се причастявали православните в Русия в първите векове след Покръстването, но е добре известна практиката на много рядкото причастяване на повечето православни в Синодалния период, за което много е съжалявал великият проповедник на Евхаристията св. и праведен Йоан Кронщадтски. В една своя проповед той казва:

Има такива, които, само по нужда и по необходимост, пристъпват към приемане на св. Тайни – веднъж в годината. Това също не е добро, тъй като изпълняват своя християнски дълг вече по принуда, по необходимост… Ако обаче Господ е истинският Хляб, длъжни сме да желаем този Хляб не само веднъж годишно, а по възможност, всеки месец, всяка седмица, даже всеки ден. Защо ли? Защото за нас това е насъщният хляб, за нашите души, а както насъщният хляб ни е нужен всеки ден, то всеки ден ние се нуждаем и от небесната храна, от Тялото и Кръвта Христови. Затова и в Господнята молитва се молим: „Насъщния ни хляб дай ни днес”.[6]

Началото на евхаристийното възраждане в Руската православна църква може да се забележи в учението и примера на преп. Серафим Саровски, който е казвал на своите духовни чеда, че не е възможно християнинът да почита повече църковните празници, отколкото искреното участие в божествената Евхаристия. И затова е съветвал на големите църковни празници да се стараят непременно да пристъпват към св. Чаша. А на този, който се смущава от своето недостойнство или недостатъчна подготовка, казва:

И цял океан да напълним с нашите сълзи, то и тогава не можем да удовлетворим Господа за това, което Той излива върху нас даром, хранейки ни с пречистите Свои Кръв и Тяло, които ни умиват, очистват ни, оживотворяват ни и ни възкресяват. И така, пристъпи без съмнение и не се смущавай, но само вярвай, че това са наистина Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, които ни се дават за изцеление на всички наши грехове.[7]

За да оценим тези наставления на преп. Серафим за Евхаристията, трябва да си припомним общия обичай по онова време. Тогава хората са се причастявали веднъж или два пъти годишно, а на всички останали литургии слушали литургията или се молили за литургията, както е било прието да се говори тогава. А. С. Пушкин, съвременник на св. Серафим, е запечатал в своя Евгений Онегин, че обичайно тогава са постели (съответно и са се причастявали) два пъти в годината:

… Те пазиха в живота мирен
законите на древността –
и цялата неделя сирна,
бе седмица на празността.
Закон бе дважди да говеят,
обичаха да се люлеят,
с трапезни песни всеки път…[8]

Благодарение примера на преп. Серафим и възроденото в Русия чрез учениците на преп. Паисий Величковски старчество, отношението към Евхаристията постепенно започва да се подобрява. Не само населените манастири, но след тях и благочестиви миряни започват по-често да пристъпват към св. Причастие. Най-ревностни призиви към това намираме в творенията на преп. Йоан Кронщадски, който най-често е изобразяван на иконите с Евхаристийната чаша. В условията на страшните гонения от 20 век евхаристийно възраждане става залог за спасението и на самото православие в Русия. Като тайнство на страданията и Възкресението Христови, за православния човек по време на гоненията точно Евхаристията се превръща както никога в желана свещена трапеза. Кой не знае колко високо се е ценило причастяването със св. Христови Тайни в затворите, лагерите и заточенията.

В периода на празненствата по случай хиляда години от покръстването на Русия, по Божия милост църковният живот в страната започна да се възражда. Най-радостен признак за това възраждане пък стана стремежът на все повече православни хора към пълноценно участие в божествената Литургия, т. е. към св. Причастие.

Много са важните аспекти на евхаристийната практика в съвременния църковен живот, които изискват богословско разглеждане. Следва да назовем поне най-важните от тях: Изповед и Причастие, Децата в енорията и Причастието, Мисионерската дейност на Руската църква и Литургията, Църковния поглед към брака и Евхаристията, Връзката на църковните тайнства с Евхаристията. И особено важната тема Евхаристия и църковно единство – Евхаристията е била и остава най-важният израз и свидетелство за църковно единство. Църквата – по думите на св. ап. Павел – е Тяло Христово (1 Кор. 10:17), а св. Евхаристия – като причастяване с Тялото и Кръвта Христови – благодатно изгражда от верните това Тяло Христово. Христос веднъж принесе Себе си в жертва за греховете на света (Евр. 10:12, 14), но винаги освещава причастяващите се (виж тропара на Песен 9 от канона преди св. Причастие). В това е същността на божествената Евхаристия.

Във Василиевата литургия се възнася удивителна по съдържанието си молитва за единството на християните: „Всички нас, които се причастяваме от Единия Хляб и от Едната Чаша, съедини един с друг, в общение със самия Свети Дух…”. Такова единство на народа тук на земята е възможно само в св. Евхаристия.

По литургичната си природа (общо свещено дело на християните) Евхаристията свидетелства за общото, а не само личното спасение, и за любовта на християните един към друг. Призивът към Причастие е едновременно с това и призив за взаимна любов. „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете!” – така гласи древната църковна формула. Поради някаква причина с любов е изпаднало от нашия литургичен възглас. Слава Богу, е съхранено в литургичното последование у гърците, а, значи, и на нас ще ни е лесно да възстановим пропуснатото. Но не е ли този пропуск още един признак за обедняване на нашето евхаристийно самосъзнание? Нима в древната Църква е било случайно това, че не само свещенослужителите, но и всички участници в евхаристийното събрание са давали един-другиму свидетелство за християнска любов с думите: Христос е сред нас! – Е и ще бъде!

И така, сравнявайки съвременната евхаристийна практика с древно-църковната, може да се каже, че винаги е стоял един и същ въпрос: как задължителното за спасение Причастие да не бъде принудително? Защото в този случай е невъзможно да се избегне профанация на Тайнство на Тайнствата, когато самото Причастие е не за изцеление на душата и тялото, не залог за живот вечен, а по-скоро за осъждане.

И още един важен момент. Всички молитви в божествената Литургия се възнасят от всички и за всички причастяващи се, в тази конкретна литургия (освен молитвите за оглашените, които имат свое определено място в литургийното чинопоследование). И това е нещо, което не може да бъде опровергано с никакви „хитроумни слова”.

Апостолски правила 8 и 9, а също и съответстващите им в учението на Църквата за Евхаристията други църковни постановления (правила 66 и 80 на Трулския събор, 2 на Антиохийския и 11 на Сердикийския), ясно сочат, че Христова православна църква призовава винаги всички свои чада към постоянно участие в спасителната Евхаристия – новозаветната Пасхална трапеза (макар да не въвежда задължителни правила, подобно на гражданския задължителен закон).

Тези правила гласят, че непричастяващите се на Литургията свещенослужители „причиняват вреда на народа” Божи (Апостолско 8); че непричастяващите се по време на Литургията верни „произвеждат безчиние” (Апостолско 9); че такива се „отклоняват от реда” и трябва да се изповядат (Правило 2 на Антиохийския събор); че неучастието на три литургии – „в три неделни дни в течение на три седмици” – грози с отлъчване от църковно общение (Правило 80 на Трулския събор). За нас всичко това не би трябвало да е непознато. И ако, поради ниското ниво на духовен живот, ние все още не дръзваме да сметнем тези канони като задължителни за нас (макар никой да не ги е отменял), то нужно е поне да се стараем да се доближаваме до тях, а не да защитаваме евхаристийна практика, свидетелстваща само за упадъка на нашето евхаристийно самосъзнание.

Известният византийски канонист Теодор Валсамон (12 в.), като забелязал колко далеч е отишла съвременната му евхаристийна практика от прекия смисъл на Правило 8 на св. апостоли (което не предвижда простото присъствие на свещенослужителя при Евхаристията, а свързва участието му в литургията единствено с Причастието), сметнал буквалния смисъл на правилото за тежък. Преосвещеният Никодим, еп. Далматинско-Истрийски обаче правилно отбелязва, че тълкуванието на Валсамон на това правило е „от нищо необосновано”.[9]

Тази дилема – задължаващия, но не принудителен характер на причастяването в Литургията – обикновено вярващите решават сами или с помощта на духовник, като слушат и постоянния призив към Причастие (Вземете, яжте… и Със страх Божий и вяра пристъпете!), помнейки и предупреждението на св. ап. Павел относно безразсъдното отношение към св. Евхаристия (1 Кор. 11:27-30). Задачата на православното богословие обаче е в това да подпомогне правилното отношение към Евхаристията. Именно затова и Отците са приемали църковни правила, отнасящи се до Евхаристията.

Благодатните действия на Евхаристията

За благодатното действие на Евхаристията прекрасно е говорил в едно от своите поучения богомъдрият Московски митрополит св. Филарет († 1867 г.):

Поради многоразличната сила на тази божествена храна и питие, както и поради многоразличната премъдрост и благост на божествения Подател [на тази храна и това питие], за вярващите осезаемият плод от вкусването от Господнята трапеза ще е ту неизразима радост в сърцето, ту сладка тишина в душата, ту светлина в ума, ту дълбок мир в съвестта, ту утихване на обхванатите от изкушения, ту прекратяване на душевните и телесните страдания, а понякога и пълно изцеление, ту най-живо усещане на любов към Господа или повишаване на ревността и силата към духовни подвизи и добродетели. Какъвто и да е обаче нашият собствен опит с тази Тайна, ще кажа обаче, заедно със светия Златоуст: „Да бъде словото на нашия Господ по-истинно и от помисъла ни, и от нашето зрение”. След като Той е казал: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мен, и Аз в него; Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Иоан 6:56, 54), как ще дръзнем ние, – макар и недостойни причастници с Неговите Плът и Кръв – как ще дръзнем да отречем, че Той е в нас и ние сме в Него, и че в Него ние имаме живот вечен, стига само сами да не се отдалечим от Него, сами да не се обърнем отново към греховната смърт?[10]

За благодатните действия на Евхаристията ясно свидетелстват молитвите преди и след св. Причастие: „Да ми бъде това благодарение (тази Евхаристия, това Причастие и тази Литургия) за радост, здраве и веселие. И при страшното Твое второ пришествие сподоби мене грешния да седна от дясната Ти страна”.

Още по-дълбоко спасителното значение на това велико тайнство ни се разкрива в светоотеческите творения и в отделни изречения относно Причастието.[11]

Практически препоръки

1. Изразявайки надеждата, че тази конференция ще има своето продължение и в последващата богословска работа на своите участници, искам да се надявам, че Руската православна църква ще проведе и специално посветени на Евхаристията богословски събрания. Те, вероятно, не си заслужва да бъдат наричани с гръмки имена от типа на „Евхаристийни конгреси” или „Евхаристийни конференции”, тъй като самата думата Евхаристия е светотайнствена и следва да се използва предпазливо. С благословението на свещеноначалниците обаче би било добре да се организира, например един братски богословски семинар по литургическо богословие. На него, – всекидневно отслужвайки божествената Литургия, – могат да бъдат разгледани най-актуалните въпроси в нашата съвременна литургична практика, отнасящи се до Причастието и поста, до изповедта въобще, до изповедта преди св. Причастие и до връзката на Евхаристията с останалите църковни тайнства. С времето такива литургически семинари биха могли да помогнат за положителна промяна в съвременната енорийска практика на изповед и Причастие.

Тъй като в момента са се натрупали множество въпроси, свързани със сегашната евхаристийна практика, вероятно ще е необходима и цяла поредица от стъпки в тази посока. Невъзможно е да се изброят всички недоумения, свързани с неразбирането на значението на Евхаристията в духовния живот на православния човек. Те се срещат и у свещениците, и у много от нашите боголюбиви енориаши.

2. С времето тези, посветени на Евхаристията, братски богословски събрания или конгреси ще се отразят и върху преподаването на дисциплината Литургика в духовните училища, а може да допринесат за създаването в Духовните академии и семинарии на важно богословско направление като „Литургическо богословие”. При изучаването на литургическото богословие темата Евхаристия задължително трябва да бъде първата и основополагащата. Изучаването на църковния устав, може би е удобно да започва със службата на Деветия час, която полага началото на денонощния кръг на службите, ала литургиката и литургическото богословие, вероятно, следва да започват с напомнянето за заповедта на Спасителя: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19).

3. В енориите с повече от един свещеник е добре всички свещенослужители – не само в големите празнични дни, но и всяка неделя, като в Ден Господен – да се стремят да участват в Господнята трапеза, подавайки с това добър пример на всички верни чеда на Христовата православна църква.

И всички други пастирски грижи и задължения (а те в неделния ден са повече от всякога) задължително трябва да бъдат подчинени на Евхаристията и максимално да са съгласувани с нея. За жалост, в днешно време т. нар. треби безусловно изискват своето, а за Евхаристията е оставен минимумът пастирско време и участие. Свещеникът ще се помоли на Проскомидията и ще каже, че участието му в литургията е било достатъчно. В предишните времена това до някаква степен е било оправдано: тогава за целия град е имало един храм, или, както в Сибир – един за няколко града. Сега обаче ситуацията се е изменила, но обичаят един свещеник да служи Литургия (докато останалите по това време се занимават с треби) – е останал.

Евхаристийното обновление в църковния ни живот ще е затруднено, ако самите свещеници, въпреки апостолския пример и правилото (Осмо) сами не са в неделния ден, като Ден на Господа, причастяващи се със св. Христови тайни. Но ако те всяка неделя и всеки празничен църковен ден се стремят да пристъпват към св. Причастие, това ще е реална стъпка към укрепването на православието в Русия.

Възражения от рода, че по време на Литургията отива да кръщава, да венчава, да причастява у дома, на погребение и на други треби, имат прост отговор: при желание, за да няма съвпадения, времето за кръщаване може постепенно да се съобрази с това за Евхаристия. На Литургията могат да се подчинят и останалите треби. За причастяване у дома на тежко болни съществува църковно постановление: „Ако (болният) гледа към смъртта”, свещеникът е длъжен да отложи Литургията (ако не е стигнал до определен момент, а ако го е достигнал – да побърза към умиращия след края на службата). Ако пък има няколко свещеника, то един от тях може в произволен момент да побърза към тежко болния. Така, при добро желание, всички пастирски грижи е възможно да бъдат съобразени с Литургията. Всичко е въпрос на приоритет.

Безспорно е, че причастяването на болни и престарели по домовете, на болни – в болницата, на страдащи в затвора – всичко това е свято задължение на свещеника, тъй като и тук той отслужва божествената Евхаристия.

4. Много е тъжно когато свещеници се придържат към забранителния обичай – в търсене на причина да не допуснат енориаша към Причастие. Стремежът на вярващия към Причастието не бива да се използва като повод за властване над него. Несъмнено трябва да се обръща вниманието на енориашите към вечернята преди причастяването, към четенето на молитвите преди Причастие, важността на изповедта и помирението с ближните, към задължителното провеждане на съботното (или друго предпразнично) богослужение. Отново тук, в истинския си вид се открива и проблемът с катехизацията в енорията. Без катехизация, каквито и да било запрещения свидетелстват само за това, че ние, свещениците, се уподобяваме на онези законници, които са взели ключовете на познанието, които сами не влизат, а и другите не пускат при благодатния източник на божествения живот.

Не е имало и няма църковни правила (канони), предписващи снизходителност към свещенослужителите в подготовката към Причастие, в сравнение изискванията към енориашите. Ако смятате, че в сравнение с енориаша свещенослужителят стои някъде „по-горе” в църковната стълбица, то евхаристийните изисквания към него също трябва да бъдат по-големи (по-строг пост в навечерието и по-прецизна изповед). Обратното е лицемерие. Та нали не напразно св. Отци отбелязват следната закономерност: колкото по-строго е отношението към себе си, толкова по-снизходително е към другите и обратно – колкото по-строго е към другите, толкова по-малко строго е към себе си…

Аргументът „свещеникът служи често и значи не може или не е длъжен да пости преди Причастие – за разлика от миряните, които по-рядко се причастяват”, от гледна точка на църковното богословие е съвършено погрешен. Дори обаче и да разсъдим по този начин, то отговорът пак няма да е в полза на свещенослужителя. Ако миряните, – ценейки и обичайки Евхаристията, – ще се причастяват също толкова често, колкото и свещенослужителите, то и те могат да не спазват пост преди Причастие. Това се отнася и за изповедта. В противен случай за всеки свещенослужител се налага правилото: пост и изповед преди всяко Причастие. Целият живот на православния християнин трябва да бъде подготвяне към св. Евхаристия или, по-правилно казано – да ѝ съответства.

5. С Евхаристията са свързани и ред богословски въпроси от уставен характер – например, трикратното четене на тропара на Третия час тъкмо преди молитвата „Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба…”, а не след това. Тъй като обаче в Служебника е показана по-скоро обратната практика, за разрешаването на този въпрос е нужно определение от висшата инстанция на Руската православна църква, а към него и богословско разяснение за всички свещенослужители на Църквата, за да не възникнат разколи поради промяната. И друг въпрос: четенето на тайните или по-точно свещено-тайните молитви (на глас, тихичко или на ум).

Има и още един важен въпрос от евхаристийната практика, който може би още е рано да се засяга, но който може да се изправи пред нас. Ако днес си затворим очите за него, това едва ли ще е правилно. Става дума за въпроса за само-причастяването. Обширни свидетелства за това, как в древната Църква – по време на гоненията или пък при други обстоятелства – християните сами по своите домове са се причастявали със св. Христови тайни, намираме във вече споменатото писмо на св. Василий до Кесария.[12]

В богословските списания вече има публикации на тази тема. Подобни въпроси обаче не могат да се решават кабинетно – вън от конкретната литургична практика. Да даде Бог, започналото евхаристийно възраждане самò да доведе до практическото им разрешаване – сетне ще дойде и тяхното теоретично осмисляне. И това ще стане много по-лесно, отколкото ни изглежда сега. Тогава подобни промени ще се приемат не като обновленчество, а като насъщна църковна потребност, като възстановяване и усвояване на литургическото и светоотеческо Предание за Евхаристията. Щателното изучаване на евхаристийната практика от предходните столетия обаче трябва да започнем сега, а не да чакаме кога тези въпроси ще се изправят пред нас още по-остро. Гоненията от 20 век вече показаха тяхната актуалност.

Заключение

Укрепването на православието не само в Русия, но и в целия християнски свят, е неотделимо от евхаристийното възраждане. В Руската православна църква, слава Богу, евхаристийното възраждане започна, но то изисква съдействие и от свещеноначалието, и от богословите.

Както винаги, църковният живот преварва школското богословие, а литургичната практика преварва литургиката. Много наши добри и усърдни енориаши, вярващи в силата на Евхаристията, я обичат и са устремени към евхаристийната Чаша, докато в същото време на семинарския чин, за съжаление, продължават да „разработват” онези конспекти по литургика, отразяващи синодалната практика на рядкото причастяване. А тогава богословите са били принудени да оправдават тази практика, разсъждавайки над различните форми на участие в литургията, над заменящата Причастието нафора, над „слушането на Литургията” и т. н.

Божествената Евхаристия е основата и на литургичния живот на Църквата, и на духовния живот на всеки православен човек. Тази основа е положил сам Спасителят, казвайки: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19; 1 Кор. 24-25).

Нашият духовен живот е неотделим от Евхаристията, защото тя е най-сигурният път към спасението. Слава Богу, на границата на хилядолетията Руската православна църква отново (както и при праведния Йоан Кронщадски, на границата на последните две столетия) преживява евхаристийно възраждане. И общата ни загриженост е в това, като се опрем на литургичното и на светоотеческото предание, доколкото е по силите ни да съдействаме на това евхаристийно възраждане. Та нали не без причина в Руската православна църква е бил утвърден обичаят не само на Пасха и в Пасхалната седмица, както се полага според древния богослужебен устав, а и почти след всяка литургия, в течение на цялата църковна година, по време на причастяването да се пее пасхалният причастен киноникон (стих): „Тялото Христово приемете, източника на безсмъртието вкусете!”.

Отговаряйки на въпроса за основите на духовния живот в православието, следва да споменем и заповедта на Спасителя за Евхаристията (Лука 22:19), и Неговите големи обещания, свързани с причастяването (Иоан 6:54-56). Употребявайки израза на свщмчк Ириней Лионски, „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията потвърждава нашето учение”, ние можем да направим и главния си извод относно основите на духовния живот в православието, че духовният живот на православния – нашият духовен живот – трябва да бъде съгласуван с Евхаристията, а нашето дължимо отношение към Евхаристията, на свой ред ще потвърждава и правотата на духовния ни живот. Следователно, божествената Евхаристия е не просто основа, а крайъгълен камък на духовния живот и залог за спасението за всички, търсещи спасение в Христос (Иоан 6:56, 54).

Приложение

Кратък списък на литература по темата „Евхаристия”:

1. Собрание древних литургий, восточных и западных, в переводе на русский язык, Вып. 1-5, М.: „Изд. Свято-Владимирского братства”: Вып. 1-й – 1997; Вып. 2-й – 1998; Вып. 3-й – 1998; Вып. 4-й и 5-й (в една книга) – 1999 (Препечатано от изданието, което е съставено от редакцията на сп. Христианское чтение, СПб. 1875-1877).

2. Правила Святых Апостол, Святых Соборов, Вселенских и Поместных, и Святых Отец с толкованиями, М.: „Изд. Московского Общества любителей духовного просвещения” 1876, с. 13-17: тълкувания на Апостолски правила 8 и 9.

3. Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истрийского (Репринт), т. 1, М.: „Международный издательский центр православной литературы” 1994, с. 66-68 (тълкувания на Апостолски правила 8 и 9).

4. Сказания о подвигах и событиях жизни старца Серафима, иеромонаха, пустынника и затворника Саровской пустыни, СПб. 31877, с. 151-154 (виж по-специално главата „О приобщении Святых Таин”).

5. Св. Иоанн Кронштадтский Моя жизнь во Христе, в 2-х тт. М.: „Благовест” 1998.

6. Арсений, архим. Древнехристианская практика причащения Святых Таин в связи с современной в Православной Церкви, М. 1914; Серпуховский еп. Арсений Как причащались древние христиане, СПб.: „Библиополис” 1998, с. 30. Със съкращения: „Как часто древние христиане причащались?” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 118-119.

7. Сове, Б. „Евхаристия в древней Церкви и современная практика” – в: Живое Предание: Православие и современность, М.: „Свято-Филаретовская Московская высшая православная школа” 1997, с. 194-222.

8. Афанасьев, Н. Трапеза Господня, Рига: „Балто-славянское общество культурного развития и сотрудничества” 1991, с. 94.

9. Киприан (Керн), архим. Евхаристия – Из чтений в Православном Богословском институте в Париже, Париж: „ИМКА-Пресс” 1947, с. 351.

10. Шмеман, А. Евхаристия – Таинство Царства, Париж: „ИМКА-Пресс” 1984, с. 314.

11. Шмеман, А. За жизнь мира, Вильнюс: „Весть” б. г., с. 107.

12. Вольгин, А. О. „О Таинстве Евхаристии” – В: Журнал Московской Патриархии, 3, 1972, с. 64-73.

13. Григорий, иером. Литургия Божественной Евхаристии, Афины 1971. Съкратен вариант – в превод на руски език от Б. А. Неболюбова – е публикуван в Богословские труды, 21, 1980, с. 120-151. В същия сборник има и приложение към този превод, под заглавие О Евхаристии: из отеческого предания (съставено от студенти от Московската духовна академия и монаси от Троице-Сергиевата лавра).

14. Иоанн (Маслов), архим. „Проскомидия” – В: Журнал Московской Патриархии, 9, 1976, с. 76-77.

15. Михаил, архиеп. „Евхаристия как новозаветное жертвоприношение” – В: Богословские труды, 11, 1973, с. 164-173.

16. Сарычев, В. Д. „О Евхаристии” – В: Богословские труды, 11, 1973, с. 173-181.

17. Успенский, Н. Д. „Византийская Литургия (Историко-Литургическое исследование)” – В: Богословские труды, 21, 1980; 22, 1981; 23, 1982; 24, 1983 и 26, 1985.

18. Воронов, Л. „Евхаристия” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 60-70.

19. Михаил, архиеп. „Евхаристия по учению Православной Церкви” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 71-89.

20. Михаил, архиеп. „Благодатное преобразование-преображение мира и Святая Евхаристия” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 90-102.

21. Михаил, архиеп. „Евхаристия и священство” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 103-117.

22. Михаил, архиеп. „Церковь и Евхаристия в православном сопоставлении” – В: Богословские труды, 25, 1984, с. 154-160.

23. Илия (Мастрояннопулос), архим. Чаша Бессмертия. Божественная Евхаристия, Свято-Троицкая Сергиева Лавра 1997.

24. Чаша Жизни – Святые Отцы о Таинстве Причащения, М. 1999.

В църковно-педагогическия вестник Воскресная школа [Неделно училище], сред лекциите за Богословския екстернат,[13] от автора на настоящия доклад са публикувани четири лекции по Литургика, посветени на Евхаристията:

1. Лекция 7: „Божественная Литургия как пасхальная церковная служба” (бр. 21, 1997, с. 8);

2. Лекция 8: „Божественная Литургия как новозаветная пасхальная трапеза” (бр. 22, 1997, с. 8-9);

3. Лекция 9: „Божественная Литургия как новозаветная пасхальная трапеза по древнелитургическим текстам” (бр. 23, 1997, с. 9) и

4. Лекция 10: „Божественная Литургия как новозаветная пасхальная жертва по святоотеческим творениям” (бр. 1, 1998, с. 7).

Превод: Яни Янев



 

Пивоваров, Б. „Божественная Евхаристия как основа духовной жизни и залог спасения” – В: Церковь и время, 2 (11), 2000, с. 169-185 (бел. прев.).

[1] Св. Ириней Лионский, Творения, М. 1996. Препечатано от изданието: Сочинения Святого Иринея, епископа Лионского, СПб. 1900.
[2] Иоанн (Зизиулас), митр. Пергамский „Богословие – это служение Церкви” – В: Церковь и время, 3, 1998, с. 92-93.
[3] Брюссельский и Бельгийский архиеп. Василий (Кривошеин) „Спасительное дело Христа на Кресте и в Воскресении” – В: Журнал Московской Патриархии, 2, 1973, с. 69.
[4] Арсеньев, Н. „Душа Православия” – В: Из жизни духа, б. м., б. г., с. 63 (статия, написана в Париж през 1928 г.).
[5] „Письмо к Кесарии, жене патриция, о Приобщении” – В: Творения иже во Святых Отца нашего Василия, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, ч. 6, Сергиев Посад 31892, с. 201.
[6] Новые грозные слова отца Иоанна (Кронштадтского), произнесенные в 1906 и 1907 годах, СПб.: „Синодальная типография” 1908, с. 28 и 27 (Слово 10).
[7] Сказания о подвигах и событиях жизни Старца Серафима, иеромонаха, пустынника и затворника Саровской Пустыни, СПб. 31877, с. 153.
[8] Цит. според превода на Н. Хрелков, достъпен във Виртуална библиотека – тук (бел. прев.).
[9] Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истрийского (Репринт), т. 1, М. 1994, с. 67-68.
[10] Чаша жизни – Святые Отцы о таинстве Причащения, М. 1999, с. 58-59.
[11] Виж: „О Евхаристии. Из Отеческого предания” – В: Богословские труды, 21, 1980, с. 151-156.
[12] Письмо к Кесарии, жене патриция, о Приобщении… с. 201-202.
[13] От фр. externat (лат. externus – „външен”) – система за получаване на образователна степен по пътя на самостоятелната подготовка и полагане на изпити в съответното учебно заведение (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/waadr 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме