Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Учението за Църквата: лингвокултурологичен аспект

Понеделник, 29 Февруари 2016 Написана от Игумен Агатангел (Гагуа)

Igumen Agathangel_GaguaКато раздел от християнското богословие еклисиологията се занимава с догматическото учение за същността на Църквата и за нейното католично (съборно) устройство. Еклисиологичният дискурс е изключително наситен с огромно количество богословски трудове, посветени както на вътрешноцърковната догматическа проблематика, така и на външноцърковни теми, свързани преди всичко с взаимоотношенията с други конфесии и деноминации. Основният въпрос на еклисиологията обаче, както беше отбелязано, е въпросът за същността и начините на църковното устройство.

В християнската еклисиология е прието, че Църквата е съобщество от вярващите в Иисус Христос, съединени в Него, принадлежащи на всички времена и народи: „Църквата е установено от Бога общество от хора, обединени от православната вяра, закона Божи, свещеноначалието и Тайнствата” – пише за Църквата в своя известен Катихизис митрополит Филарет (Дроздов) (п. 250).[1]

Всяко концептуално определение в определен смисъл е непълно и не отразява в пълнота признаците на определяния обект или понятие. Както е известно, формулировката на митрополит Филарет има дълга и сложна история на богословски дискусии и спорове. Така например, прот. Ливерий (Воронов)[2] достатъчно подробно е описал сюжета, свързан с опитите за конструктивна догматическа критика на това определение, представени в трудовете на руския богослов Е. П. Аквилонов.[3] Аквилонов твърди, че за Църквата, мислена като „съобщество на вярващите” – най-главният и съществен признак, от който изцяло е обусловено битието ѝ, трябва да бъде нейният Основател и Глава – Иисус Христос, Чието мистично тяло тя е.

В конкретната формулировка на митрополит Филарет Църквата е определена като „от Бога установено общество от хора” и само в по-широк контекст се подразбира и учението за главенството на Христос в Църквата. Е. П. Аквилонов отбелязва, че в този смисъл определението е концептуално недостатъчно, макар че от негова гледна точка именно митрополит Филарет е „основният защитник и тълкувател на апостолското учение за Църквата като за Тяло Христово”.[4]

И наистина, още в апостолските послания Църквата се мисли като мистично Тяло Христово (σώμα του Χρίστου), „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:17-23).

Единствено в Църквата, като Тяло Христово, ние, вярващите християни, ставаме причастници на божествената природа на Спасителя: „Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване на Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които са ни дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Петр. 1:3-4).

В Новия Завет Вселенската църква, основана от Иисус Христос, е сравнена с Невеста и Христова съпруга: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:22-27).

Срещат се и други наименования за обществото на вярващите в Христос, като духовен Дом или храм Божи: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте на основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:19-22); „А Христос, като Син, е в Своя дом; Негов дом пък сме ние, стига само дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай” (Евр. 3:6).

Съгласно „Евангелие според Иоан” обществото на християните е в същото време и паство, или стадо Христово: „Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир” (10:16).

И така, според апостолското учение глава на християнското общество е Самият Христос: „И Той е Глава на тялото, сиреч на църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство” (Кол. 1:18).

И все пак, независимо от екзегетическата и херменевтичната богословска наситеност на образа на Църквата Христова, еклисиологическата проблематика рядко е била разглеждана в лигвокултурологическа перспектива, макар и да има достатъчно основания за това.

Лингвокултурологичният подход, разработен в съвременната филология в съчетание с другите науки от хуманитарния кръг, ни дава уникалната възможност да избегнем непродуктивните догматически спорове, често възникващи най-вече поради лингвистични причини: разминаванията между езиковите хоризонти и комуникативните проблеми, предизвикани от различните историко-културни контексти, не винаги са породени от собствено богословски конфликти.

Руската дума Церковь, както и в останалите славянски езици (Царква – белоруски; Църква – български; Црквата – македонски; Црква – сръбски; Cirkev – словашки; Cerkev – словенски; Церква – украински; Crkva – хърватски[5]), възхожда към гръцката Κυριακόν – прилагателното Господне, което може да бъде преведено също и като „принадлежащо на Господа”. Към тази гръцка дума се отнасят имената за църква и в немския език – Kirche, и в английския – Church. Ако вземем предвид гръцкото съществително, то това е – Κυριακή [οἰκία], т. е. „дом Господен”.

От друга страна, наименованието за църква в латинския (Ecclesia) и практически във всички, основани на латинския, езици от т. нар. романска група е непосредствено свързано с друга гръцка дума, Ἐκκλησία, означаваща „събрание”: L'église (френски); La chiesa (италиански); La iglesia (испански); A igreja (португалски); L'Església (каталунски).

При народи като валийците, арменците, грузинците, турците и арабите думата църква също възхожда към гръцката Ἐκκλησία: Yr Eglwys (валлийски); Եկեղեցի (арменски); ეკლესია (грузински); Kilise (турски); الكنيسة (арабски).

В новозаветната гръцка и ранновизантийска традиция именно с Ἐκκλησία се е обозначавало религиозното християнско съобщество, обединено от вярата в Иисус Христос като въплътения Бог-Спасител, основал и възглавил Църквата. От Ἐκκλησία произлиза и собствено богословският термин еклисиология, с който и започнахме.

Така, от лингвокултурологична гледна точка, руското церковь не предава съвсем точно гръцкото понятие Ἐκκλησία (събрание на вярващите), тъй като е етимологически свързано с друг гръцки корен – Κυριακόν принадлежащо на Господа), Κυριακή [οἰκία] (дом Господен). Точно затова в славянските езици думата църква може да има различни значения – не само според контекста, но и поради семантични причини.

1) Под „Църква” се разбира вселенското съобщество от християни (Вселенската църква), състоящо се от много поколения, преминали в другия свят и пребиваващи в небесните обители в очакване на Страшния съд, както и в момента живите християни. Тъкмо тази семантика има предвид митрополит Филарет, когато тълкува деветия член от Символа на вярата (свойства на Църквата): „Църквата е видима, доколкото пребивава на земята и към нея принадлежат всички православни християни, живеещи на земята, но в същото време тя е и невидима, защото е и на Небесата и към нея спадат всички починали в истинна вяра и святост” (п. 252)… Също така между небесната и земната Църква съществува единство както поради Единия им Глава, нашия Господ Иисус Христос, така и според взаимното им общение (п. 260). Начинът на общение между пребиваващата на земята и небесната Църква е „молитвата с вяра и любов” (п. 261).[6]

2) Следващото значение е местната териториална община на вярващи от дадена енория. Тази семантика е близка до първоначалното разбиране на гръцкото Ἐκκλησία, която още в Античността е обозначавала най-вече „община”, „общество”, „обществено обединение”, „събрание”. В процеса на лингвистичната метонимия това значение се е смесило със схващането за мястото и помещението, в което съответната община се събира за съвместно богослужение, и е започнало да означава самото храмово здание, култовия дом или постройка.

3) Накрая, с думата църква в нашия език може да се разбират християните в едно семейство, включително роднини, съседи (т. нар. домашна или малка църква).

Разбираемо е, че при всекидневната употреба тази лингвистична полисемия се изяснява според ситуативния контекст. По този начин думата църква е етимологически свързана с гръцката Κυριακή [οἰκία] (дом Господен), а семантично съответства на друга гръцка дума – Ἐκκλησία. При това, в лингвокултурологична перспектива този синтез изцяло описва основанието и концепцията за Църквата като мистично Тяло Христово. Домът и крепостта (καστέλλιον) на Господа се обединяват в понятието Храм, Община, общество, обществено обединение, събрание (ἐκκλησία) и раждат руското Собор.

Храмът и Съборът са двете неразделни съставляващи понятието Църква, устроена като Храм на Тялото Христово и като Събор на Светия Дух, обитаващия я Бог – Творец на небето и на земята – прославян Господ Вседържител, Единосъщен и Неразделен в Светата Троица: „Църквата – подчертаваше митр. Антоний (Сурожки) – е тайнствено тяло, защото Църквата – това е присъстващата в падналия свят пълнота на Божеството. Първият член на Църквата е този, Когото ап. Павел нарича човека Христос Иисус. Той е един от нас. Той не само, ако може така да се каже, е Един от Троицата – Той е и един от човечеството. И като Го виждаме, можем да разберем какво значи да бъдеш едновременно съвършен човек и съвършен Бог. Но след Възнесението и след Петдесетница Светият Дух е пронизал Църквата, изпълнил я е със Своето присъствие и така в Духа и в Христос вече цялата Света Троица присъства в Църквата”.[7]

Да разгледаме двете лингвистични съставки и съответствията им в Св. Писание.

Храмът като такъв е Дом Божи (Κυριακή [οἰκία]) – онова свещено пространство, в което се осъществява молитвената връзка между Бога и човека. Архитектурата на храма въплъщава образа на молитвата, т. е. е символично въплъщение на Бога Слово – Логоса, а значи и на Божието име. Така в недрата на Храма-Крепост, в Дома Господен звучи божественото Слово и се ражда божественото Име: „Синергийната връзка на божественото и човешкото в обреда на освещаването на православния храм – отбелязва съвременният културолог Ш. М. Шукуров – се осъществява в молитвеното прославяне на божественото име в обителта на Троицата… Именно в Храма трябва окончателно да бъде преодоляно формалното противоречие между Едното и Троичното, а също и между името и броят на имената”.[8]

Храмът обединява общността на вярващите чрез молитвеното възношение към Божието име и превръща всеки от тях – в тайнството на Евхаристията – в причастник на Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос. Храмът преобразява индивидуалното съзнание в съборно. Приобщава вярващия към едното мистично Тяло на Църквата. Църквата – това сме ние, християните, събрани в Господа. Такъв е пътят през асоциативните смисли на думата Κυριακή [οἰκία]. Различен е асоциативният път, водещ към Църквата като мистично Тяло Христово, при гръцката дума Ἐκκλησία.

Архимандрит Януарий (Ивлиев), в интересната си работа, посветена на темата за есхатологичното битие на Църквата в посланията на св. ап. Павел, подробно описва употребата на думата Ἐκκλησία в Новия завет.[9] Чрез нея в новозаветните текстове се е означавало непосредственото събрание на вярващите: „всички църкви” (Рим. 16:4), „галатийските църкви” (1 Кор. 16:1), „асийските църкви” (1 Кор. 16:19) – тук се използва множествено число, посочващо конкретните ранннохристиянски общини. Независимо от това обаче при св. ап. Павел Ἐκκλησία може да означава и цялата пълнота на Христовата Църква, нейното универсално значение, проектирано в семантиката на отделната община.

Като пример за подобно разбиране архим. Януарий сочи приветственото слово на св. ап. Павел към конкретна община, мистичното битие на която е универсално: „Павел, призван апостол Иисус Христов по воля Божия… на църквата Божия в Коринт, на осветените в Христа Иисуса, на призваните светии, заедно с всички онези, които призовават името на Господа нашего Иисуса Христа на всяко място у тях, и у нас” (1 Кор. 1:1-2). „В това, че думата църква ту обозначава отделната църква, ту цялата „вселенска” Църква – пише о. Януарий – се отразява своеобразният двойствен характер на есхатологичния Божи народ. От една страна, Църквата не е феномен от този греховен свят: тя принадлежи на другия, на новия век. Като такава тя е невидима. От друга страна, тази есхатологична невидима Църква се въплъщава видимо в отделните църкви-общини в този свят. Така Църквата представлява двойствена реалност: видима като факт в света, но невидима – макар и видима за очите на вярата – като есхатологична реалност, като реалността на бъдещия век”.[10]

Синтезът на двете разгледани лингвистични съставки на понятието за Църквата: 1) като Храм – Дом Господен (Κυριακή [οἰκία]), и 2) като община или събрание на вярващите – Събор на светците (Ἐκκλησία), се съотнася с концепцията за Църквата като Тяло Христово (σώμα του Χρίστου) – нещо повече, именно тук тя има и своето богословско оправдание.

Църквата, разбирана като Събор на светците в Господния храм, е приемницата на божествената благодат, дарена на земните хора. Богочовешката природа на Христос е основата на неразделността и единството на Църквата като „богочовешкия организъм на истинния живот”.[11]

В коцепцията за Църквата като Тяло Христово се съдържа и принципът на нейното единство, както и свръхестествената история на нейното основаване и значението на нейната мисия: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега – много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1 Кор. 12:14-27).

В контекста на т. нар. органична теория, развита в античната философия и добре позната на адресатите на посланието – християните от римската община, ап. Павел разгръща метафора, чиято същност се състои в това, че всички без изключение членове на човешкото тяло, имайки различни предназначения, са равни в модуса им на общото цяло: телеологията на организма, и добавя към това важната мисъл за свръхсветовното есхатологично единство на християните в мистичния план на Тялото Христово, където разликите вече нямат никакво значение: „Защото както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:4-5).

Мистичното тяло на Църквата не се формира от съставящите я отделни нейни членове, а от Самия Христос: „И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:12-13). Така понятието Църква придобива мистичен смисъл (макар че помним, че в апостолските послания Църквата се именува като Ἐκκλησία, т. е. изхождайки от конкретната семантика – „събрание на хора”). От общината или събранието тя възраства до своята съборна (католична) същност на Κυριακή [οἰκία] (Дом на Господа) и според мярата на това разбиране се превръща във възкръсналото σώμα του Χρίστου – Тяло Христово, предвечно съществуващо в божествената реалност.

Включвайки се в малкия кръг на общината на вярващите (Ἐκκλησία), всеки християнин е въвлечен и в спасителната реалност на Църквата като съборно Тяло Христово: „Чрез Църквата (като Свое тяло) Христос продължава делото по спасението на света и завършва тази цел, поради която е възприел човешка природа. В този смисъл Църквата е сферата на продължаващата спасителна Божия работа на земята. Като използва израза Тяло Христово, апостолът подчертава тази непрекъснатост между месианската задача на Иисус Христос и мисията на Църквата в историята на спасението”.[12]

Разбира се, мистичното измерение на Църквата като Тяло Христово има своя ясен сакраментален смисъл, въплътен в евхаристийното богослужение и по-широко – в евхаристийното богословие, формирано в историческия контекст на литургийната традиция на Църквата. Църквата като Тяло Христово безусловно е евхаристийно тяло: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:16-17). „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде и пие недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:23-29).

Събранието на вярващите (ἐκκλησία) не е обикновено събрание на служещи, пък били те и ръкоположени [в руския текст „обрядовых служащих” (бел. прев.)]. Не. Това е събрание на душите пред тайнството на Тялото и Кръвта Христови за благодарение Богу (евхаристия – благодарност) според установения от Самия Господ Иисус Христос чин на преломяването на евхаристийния хляб и на благославянето на евхаристийната чаша за свидетелство за спасението и възкресението: „Приимите, ядите: сие есть Тело Мое, еже за вы ломимое, во оставление грехов. Пийте от Нея вси: сия есть Кровь Моя Нового Завета, яже за вы и за многия изливаемая, во оставление грехов”. Това е т. нар. анамнисис (ἀνάμνησις – възпоменание, основната част на евхаристийната молитва, виж Лука 22:19; 1 Кор. 11:24).

Евхаристийното общение в литургията обединява и съединява вярващите в Христос и с Христос и им напомня, че техният дом Господен, тяхната Църква, тяхното събрание е Тяло Христово: „Иисус им отговори и рече: разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна. А иудеите рекоха: тоя храм е граден четиридесет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш? Той обаче говореше за храма на тялото Си. А когато възкръсна от мъртвите, учениците Му си спомниха, че Той бе говорил това, и повярваха на Писанието и на думата, що бе казал Иисус” (Иоан 2:19-22).

Превод: Марио Коев



 

Агафангел (Гагуа), иг. „Учение о Церкви: лингвокультурологический аспект” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Пространный христианский катихизис Православной Кафолической Восточной Церкви [Сост.: свт. Филарет (Дроздов); Предисл., подг. текста, примеч. и указ.: А. Г. Дунаев], М.: „Издательский Совет Русской Православной Церкви” 2006.
[2] Воронов, Л. Догматическое богословие, Клин: Фонд „Христианская жизнь” 2002.
[3] Евгений Петрович Аквилонов (1861-1911) е професор в Санктпетербургската духовна академия, протопрезвитер от военноморското духовенство. Автор на редица интересни трудове по еклисиология. Неговите книги Церковь. Научные определения Церкви и апостольское учение о ней, как о теле Христовом (1894) и Новозаветное учение о Церкви. Опыт догматико-экзегетического исследования (1896) му послужват за придобиването на магистърска степен по богословие и предизвикват оживени богословски дискусии.
[4] Аквилонов, Е. П. Магистерский коллоквиум в Санкт-Петербургской духовной академии и доклад доцента Е. Аквилонова, СПб. 1894. Цит. по: Воронов, Л. Пос. съч., с. 113.
[5] Kostel (чешки) и Kościół (полски) – „храм, костел, църква”. Чешкият и полският израз за църква са образувани под латинското влияние на римокатолическата традиция и възхождат към лат. castellum, „укрепление” (средновековните църкви са били укрепявани като замъци).
[6] Пространный христианский катихизис…
[7] Антоний, митр. Сурожский „Утешитель. Доклад на епархиальной конференции, посвящённой теме Дары Святого Духа – Церковь как продолжение Пятидесятницы” – В: Русская мысль, 4279, 1999, с. 21.
[8] Шукуров, Ш. М. „Имя и число. О божественном и личностном началах в теологии и иконографии Храма” – В: Синергия. Проблемы аскетики и мистики Православия. Научный сборник под общей редакцией С. С. Хоружего, М. „Ди-Дик” 1995, с. 275.
[9] Ианнуарий (Ивлиев), архим. „Церковь Божия как эсхатологическая реальность в мире” – В: Азбука веры. Православное общество: http://azbyka.ru/ivliev/tserkov_kak_eshatologicheskaya_realnost-all.shtml.
[10] Пак там.
[11] Аквилонов, Е. П. Пос. съч. – цит. по: Воронов, Л. Цит. съч., с. 115.
[12] Ианнуарий (Ивлиев), архим. Цит. съч.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkf4f 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме