Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика

Събота, 06 Февруари 2016 Написана от Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchБългарската академия на науките оказва голяма чест на наше смирение с удостояването ни с титлата доктор хонорис кауза, която приемаме с благодарност и най-добри чувства. Приемаме тази награда като жест на признание за редицата инициативи, организирани от Вселенската патриаршия, Великата Христова църква, в продължение на повече от четвърт век за опазването на околната среда. Особено сме щастливи от възможността да вземем участие в академичното честване на 1200-та годишнина от рождението на св. Методий като част от нашето мирно посещение на Българската патриаршия, която отбелязва 70-ата годишнина от вдигането на схизмата.

Въведение: Как стигнахме дотук

Днешната ни тема е „Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика”. През февруари тази година официално бяхме поканени от президента на Франция Франсоа Оланд да го придружим по време на неговото посещение във Филипините. Без съмнение помните, че хиляди хора – мъже и жени, майки и деца, възрастни и инвалиди – загинаха, след като тайфунът Йоланда връхлетя над остров Гиуан в 4:40 ч. на 8 ноември 2013 г. Броят на жертвите ни ужасява, но най-голямо и болезнено въздействие върху света имаха човешките лица, издаващи ужас и чувство на загуба. Според учените, в резултат на климатичните промени този вид тайфуни стават все по-често срещани и интензивни, а пораженията от тях се усещат най-силно от най-бедните хора и региони по света.

В дискусията за климатичните промени има хора, склонни да възприемат нещата фаталистично и да настояват, че не трябва да се опитваме да предотвратим бъдещи промени, а да се приспособим към неизбежното. Ала отговорът на хората, изложени най-силно на последиците от климатичните промени, е категоричен: приспособяването със сигурност не е достатъчно. Необходими са фундаментални промени на равнището на глобалната политика и тези промени трябва да бъдат извършени спешно.

Богатите индустриализирани държави несъмнено имат най-голям принос за замърсяването на атмосферата. Затова в стремежа си да сдържим и преобърнем глобалното затопляне трябва преди това да си отговорим честно на въпроса: готови ли сме ние, хората от Запада, от по-богатите страни, да пожертваме нашето самодоволство и консуматорски навици? Способни ли сме да насочим интересите си от това, което искаме, към онова, от което се нуждае останалата част от света? Засипани от сложни факти и статистики, натоварващи срещи и дебати, по-важно е да не изгубим от погледа си лицата на тези, които страдат най-силно от нестабилността на климата. А дали след това ще успеем да поемем нашата отговорност и да оставим по-светла диря на нашата планета в името на тези хора и на бъдещите поколения? Изборът ни трябва да бъде в полза на грижата, в противен случай ще трябва да признаем, че не се интересуваме нито от Твореца, нито от творението.

Загрижеността на Вселенската патриаршия за екологичната криза се основава на разбирането, че не могат да съществуват два начина за възприемане на света: религиозен и светски. Не можем да отделим нашата грижа за човешкото достойнство, човешките права и социалната справедливост от опазването и устойчивостта на околната среда. Тези тревоги са тясно и взаимно свързани. Ако ценим човека, създаден по образ Божи, ако ценим всяка частица от Божието творение, тогава ще бъдем загрижени и един за друг, и за нашия свят. Казано на религиозен език, отношението ни към природата е пряко отражение на отношението ни към Бога и към ближните ни човешки същества, както и на отношението ни към цялото творение в неговото биологично разнообразие и красота.

Всичко това беше причината блаженопочившият наш предшественик патриарх Димитриос на 1 септември 1989 г. да изпрати първото Послание по този въпрос до всички православни църкви по света и да предложи първия ден от църковната година да бъде честван като Ден на молитва за защита на творението. Тази инициатива беше възприета от Конференцията на европейските църкви, Световния съвет на църквите, а наскоро – и от Римокатолическата църква и от нашия брат, папа Франциск.

Следвайки пионерските стъпки на нашия предшественик, ние също се опитахме да пробудим съвестта на света за необходимостта от непосредствен отговор на проблемите на околната среда. В тази връзка през 1995 г. Вселенска патриаршия създаде специален комитет, в който обедини религиозни лидери, учени, политици и активисти, които се посветиха на обсъждане на предизвикателствата пред реките и моретата – на Средиземно море (1995 г.), Черно море (1997 г.), басейна на река Дунав (1999 г.), Адриатическо море (2002 г.), Балтийско море (2003 г.), басейна на Амазонка (2006 г.), както и Арктическо море (2007 г.) и последно – басейна на река Мисисипи (2009 г.). Наред с тези инициативи организирахме пет образователни семинара, които се проведоха в Богословското училище на о-в Халки, за съжаление затворено през 70-те години от турските власти. Понастоящем Вселенска патриаршия организира поредица от международни срещи на Халки. Последната се проведе през юни тази година на тема: „Теологията, екологията и светът”.

Многоуважаеми приятели,

Като дете в Турция, винаги когато съпровождахме свещеника от нашето село по пътя към някой отдалечен параклис на родния ни остров Имврос, ясно чувствахме близката връзка между красотата на планината и величието на литургията. Това е възможно, защото природната околна среда дава възможност за по-широк, панорамен изглед към света. Въобще красотата на природата ни предразполага към по-открит поглед към живота и света, подобно на широкоъгълния обектив на фотоапарата, който ни предпазва от злоупотребата или насилието над природните ресурси по себичен и тесногръд начин.

Но за да достигнем до тази точка на зрялост и уважение към естествената среда, е необходимо да отделим време, за да се вслушаме в гласа на творението. А за да направим това, се нуждаем от тишина. Добродетелта на тишината е едно от най-ценните духовни качества. Тишината е основополагащ елемент, необходим за развитието на балансиран екологичен етос като алтернатива на пътя, който днес ни води към безжалостното изчерпване на земните ресурси. Когато Бог се обръща към Моисей от неизгарящата къпина, това става чрез един беззвучен глас, както отбелязва св. Григорий Нисийски (340-394) в своята мистична класическа творба Животът на Моисей. Св. Григорий вярва, че можем да различим присъствието на Бога просто като се взираме и вслушваме в творението. Природата е книга, широко отворена за всички, за да я четат и да се учат от нея. Всяко растение, всяко животно, всеки микроорганизъм ни разказва уникална история, разкрива ни удивителна мистерия, излъчва изумителна хармония и равновесие, които взаимно се свързват и допълват.

Същият диалог и мистерия на общението може да бъде видян и в галактиките, където безбройните звезди излъчват същата тайнствена красота и математическа взаимозависимост. Не се нуждаем от тази перспектива, за да вярваме в Бога или за да докажем Неговото съществуване. Имаме нужда от нея, за да дишаме, за да бъдем.

1. Православното богословие и природната околна среда

В основната изповед и декларация на вярата, известна като Никео-Константинополски символ на вярата, Православната църква изповядва вярата в „един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. А това означава, че гледната точка на православното християнство към природната околна среда се основава върху фундаменталния принцип, че светът е сътворен от Бога. Юдео-християнските свещени книги утвърждават, че „видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).

Въз основа на тази централна вяра в свещенството и красотата на творението Православната църква развива своята ключова концепция за космичното преображение. Акцентът на православното богословие върху личното и космично преображение е особено ясен в литургичното служение. Празникът Преображение Господне, отбелязван на 6 август, подчертава свещения характер на цялото творение, което възприема и предвкусва възкресението и възстановяването на всички неща в бъдния век. Както е казано в проповедите на Макарий от 5 век (Проповед 15),

както Тялото Божие беше в слава, когато Той се изкачи [на планината Тавор], преобрази се в слава и засия в светлина, … така и нашата човешка природа се преобразява по силата Божия, облята в огън и светлина.

Празникът Кръщение Господне, честван на 6 януари, известен като Богоявление (или Епифания), отбелязва съвършеното приемане от Христос на заповедите на Битието, което Го извежда до възстановяването на целта на света, какъвто той е бил сътворен и замислен от Бога. Химните, които се пеят на този ден, възвестяват:

Естеството на водата е осветено, земята е благословена, небесата са озарени, … за да могат всички твари, ангели и човеци, всичко видимо и невидимо да прославя пресвятото Божие име.

Несъмнено човекът играе уникална роля и носи изключителна отговорност за този шедьовър на творението; и въпреки това той е само част от тази вселена и никога не може да бъде мислен отделен от нея. По думите на св. Максим Изповедник, „човешките същества не са изолирани от останалото творение. Те са свързани по самата си природа с цялото творение”. Тогава природната околна среда престава да бъде просто предмет на обективно наблюдение или егоистична експлоатация; тя се превръща в част от „космическата литургия”, от честването на същностната взаимна връзка и зависимост между всички същества. В тази светлина следва да четем и думите от класическата книга на 19 век Братя Карамазови, където Фьодор Достоевски (1821-1881) пише:

Обичайте всякое създание Божие – и цялото, и всяка песъчинка. Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте. Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяко нещо. Ако обичаш всяко нещо, тайната Божия ще постигнеш в нещата.[1]

Според Божието откровение материалното и природно творение е било дадено от Бога на човечеството като дар със заповедта „да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). Ала човекът злоупотребява с този дар на свободата и предпочита да се отчужди от Всеподателя Бога, за да остане привързан само към Божия дар. Това нарушава двойната връзка на човечеството с Бога и с творението, а хората остават впримчени единствено в експлоатацията и консумацията на земните ресурси. Така от щедър ползвател човекът се превръща в алчен насилник. За да бъде изцелено това състояние, хората са призвани да се върнат към онова, което Православната църква нарича евхаристиен и аскетичен начин на живот – това означава, че хората са задължени да отдават благодарност на Бога за дара на творението и в същото време да се отнасят с уважение и да практикуват отговорно отношение към другите твари.

2. Евхаристийни и аскетични човешки същества

Нека накратко се спрем на значението на тези два жизненоважни термина евхаристиен и аскетичен. И двата са богословски по своята природа, поради което Църквата е призвана да ги известява и изяснява. Значимостта на първата дума лесно може да бъде разбрана. Този термин произхожда от гръцката дума ἐυχαριστία, която означава „благодарност”. В Православната църква Божествената литургия е наричана и света Евхаристия. Следователно, като ни призовава към евхаристиен дух, Православната църква ни припомня, че сътвореният свят е не просто наша собственост или владение, а е съкровище или дар – дар от Бога Творец, дар на чудото и красотата. Правилното отношение към този дар е той да бъде приет с благодарност и признателност.

Сетне, благодарността подчертава литургичния светоглед на Православната църква. От момента на своето сътворение този свят е предаден от Бога като дар, който да бъде преобразен и върнат с благодарност. По този начин духовният път на православието избягва проблема за господството на човечеството над света. Защото, ако този свят е свещена тайна, само по себе си това изключва всеки стремеж за господство от страна на хората. И в действителност господството и експлоатацията на световните ресурси са свързани много повече с първородния Адамов грях, отколкото с прекрасния Божи дар. Те са последица от егоизма и алчността, които се проявяват вследствие на отчуждението от Бога и от отхвърлянето на сакраменталния начин на мислене. Грехът разделя свещеното от светското, свеждайки последното до сферата на злото и отдавайки го на експлоатация. Без да въздаваме благодарност, ние преставаме да сме напълно човеци.

Вторият термин, използван, за да опише правилния отговор на човека за Божия дар на творението, е аскетичен, който произхожда от гръцкия глагол ἀσκέω и насочва към умела обработка на суровия материал. С този термин се обозначава аскетичният етос на православието, което насърчава поста и други духовни упражнения. Тези практики ни помагат да осъзнаем, че неща, които приемаме за даденост, всъщност са божествени дарове, дарени ни за задоволяването на нашите нужди, но само при условие че са споделяни от всички хора. Те не са оставени на наше разположение, за да можем да злоупотребяваме с тях или да ги прахосваме само защото искаме да ги консумираме и можем да платим за тях.

Аскетичният етос е стремежът за самоограничаване и самоконтрол, благодарение на който не консумираме произволно всеки плод, а подхождаме към определени плодове пестеливо и с въздържание, в израз на високата ни оценка на всички плодове. И опазването, и самоограничението са израз на любовта към цялото човечество и цялото природно творение. Само тази любов е способна да предпази света от излишното прахосване и неизбежното разрушение.

Целта ни всъщност е отразена и в молитвата на свещеника, отправяна по време на Божествената литургия: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко. Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи”. По този начин ние успяваме да прегърнем всички хора и всички предмети – не от страх или по необходимост, а от любов и радост. Така се учим да се грижим за растенията и животните, за дърветата и реките, за планините и моретата, за хората и цялата природна околна среда. Тогава всичко се превръща в един вид обмен, в изобилие на плодовете, в осъществяването на любовта. Всичко придобива своя оригинален вид и цел, възжелан от Бога в момента на Сътворението.

3. Социални, политически и икономически последици

След като се спряхме на богословския и духовен контекст, можем да допълним, че православното богословие прави още една стъпка напред и признава природното творение като неделимо от идентичността и съдбата на човечеството. Отношението и поведението на човека към творението оказват пряко въздействие върху отношението и поведението към другите хора. Екологията по своята етимология и значение е неизбежно свързана с икономиката; а нашата глобална икономика просто надхвърля възможностите на планетата да я поддържа. Под въпрос е поставена не само способността ни да живеем устойчиво, а самото ни оцеляване. Това означава, че екологичният проблем със замърсяването е неделимо свързан със социалния проблем на бедността; така, в крайна сметка, цялата екологична активност е оценявана и съдена според нейното влияние и въздействие върху другите хора, и особено върху бедните. За да си дадем сметка за това, е достатъчно да си спомним могъщата притча за Страшния съд от Мат. 25:35, където чуваме острите думи на Господ: „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте”.

Загрижеността за екологичните проблеми, следователно, е пряко свързана със загрижеността за проблемите на социалната справедливост и особено със световния глад. Църква, която пропуска да се помоли за природната околна среда, е Църква, която отказва да предложи храна и вода на страдащото човечество. В същото време общество, което пренебрегва задължението си да полага грижи за всички човешки същества, е общество, което се отнася зле със самото Божие творение, включително и с природната околна среда. Това е равносилно на богохулство.

Тясно свързан с въпроса за бедността е проблемът с миграцията, надвиснал над обществата по целия свят и особено в Европа. Напълно очевидно е, че нито моралните съвети на религиозните лидери, нито частичните мерки на социално-икономическите стратези и политици са достатъчни, за да възпрат тази задълбочаваща се трагедия. Проблемът за миграцията, особено в лицето на бежанската криза, ни задължава да преосмислим приоритетите на нашите богати западни общества и особено неограничавания от нищо напредък, приеман за единствено позитивен от икономическата мисъл. Необходима е радикална промяна в политиката и икономиката, основана на уникалната и първостепенна важност на човешката личност, която да придаде човешко лице на концепциите за производителност и миграция.

4. Местни, регионални и глобални политики

Както знаем, човечеството възприема географското пространство в различни мащаби. Глобалният мащаб, върху който процесът на глобализацията привлече нашето внимание, не е нищо по-различно от вселенското измерение, което традиционно надделява в религиозната традиция. Днешното екологично мислене поставя акцент върху глобалния мащаб, защото най-тежките екологични проблеми не се вместват и не се ограничават до националните рамки. Но ние не можем и не трябва да ограничаваме нашия поглед само до два мащаба, местния и глобалния, колкото и важни да са те. В православната традиция локалният, регионалният и глобалният мащаб са в постоянна връзка, взаимодействие и сътрудничество, за разлика от господстващия модел, който противопоставя националния и глобалния мащаб и който може да се приеме за източник на много от днешните екологични проблеми.

Тъй като основата на църковната организация е поместна, вярващите са органично свързани, материално и духовно, с местната почва; те са обвързани със своя регион географски и исторически. Там са погребани техните предци; там ще живеят и техните наследници. Общността на хората и природната околна среда формира едно цяло; не съществува дихотомия между човека и околната среда. По този начин локалните религиозни общности създават сложни регионални мрежи. Диоцезите или църквите имат решителна роля за живота на тези динамични мрежи. А координацията между регионалните мрежи на вселенско равнище води до появата на голямото религиозно семейство, споделящо православните ценности; това семейство не признава държавни граници или расови различия.

Но преди няколко века вследствие на религиозните войни и Договора от Вестфалия възниква напълно различен модел, който постепенно се разпростира по света. Последицата е, че държавната територия започва да определя религиозното съзнание. По същество държава, територия и нация започват да съвпадат, като формират монолитна агломерация, която надделява над всички останали исторически или географски реалности. Локалният и регионален светоглед губи голяма част от своето значение вследствие от държавната централизация. Акцентът върху териториалната държава разкъсва религиозните мрежи, които вече са пресечени от държавните граници и дефинират отделни държави и национални църкви. А сетне, когато държавата доминира над живота и съвестта на хората, тя не допуска физическата и метафизична интеграция на хората в природната околна среда. Връзките с местната почва са разкъсани, а единството на поколенията с тяхната околна природа се разпада. Човекът влиза в пряко и агресивно противоречие с природата. Национализмът потиска религиозните ценности в името на господството на една нация над друга.

Антагонизмът между различните национализми става причина връзката с локалната среда да бъде ограничена само до нейното икономическо измерение. Околната среда е сведена до сбора от природните ресурси. Териториалната експанзия – източник и причина за много от безкрайните войни – е оправдавана с необходимостта от осигуряване на достъп до все повече и повече природни ресурси, които подлежат на експлоатация. Следователно околната среда се превръща просто в средство за налагане на икономическо и военно господство над други нации. Националистическият фанатизъм не оставя място за каквото и да било уважение към околната среда.

Наистина, днес светът отново се променя. Глобализацията и бързото технологично развитие в телекомуникациите отслабва вестфалските принципи. Нашата информационна епоха отправя предизвикателство към материалистическите възгледи и подходи, а религиозните идентичности се завръщат. Разбира се, неизбежна е появата на нови проблеми, докато човечеството търси да установи ново равновесие. Но все пак има надежда, че след като хората поставят под въпрос концепцията за всемогъществото на националната държава, ще станем свидетели на възстановяването на локалните, регионални и вселенски принципи, което от своя страна ще даде отражение и върху нашето отношение към природната околна среда. За постигането на тази цел Православната църква предлага своя исторически опит, изразен в нейния богословски и духовен светоглед.

Заключение: Нов светоглед

Многократно сме отбелязвали, че кризата, пред която сме изправени днес, не е основно екологична. Това е криза, която се отнася до начина, по който ние схващаме и разбираме света. Отнасяме се към нашата планета богохулно тъкмо защото не виждаме в нея дар, донесен отгоре, защото отказваме да признаем дълга си да приемем, уважаваме и предадем този дар на бъдещите поколения. Затова преди да успеем да се справим с проблемите на нашата околна среда, трябва да променим начина, по който гледаме на света. В противен случай ще продължим да лекуваме симптомите, а не причините. Нуждаем се от нов светоглед, ако искаме да постигнем това, което в Книга Откровение е наречено „нова земя” (Откр. 21:1).

В третата година от служението на нашия брат Франциск приехме като истинско благословение възможността да споделим съвместната ни загриженост и общата ни визия за Божието творение. Както посочихме в нашата съвместна декларация, приета по време на поклонението ни в Йерусалим през май 2014 г.,

наше дълбоко убеждение е, че бъдещето на човешкото семейство зависи и от това как успяваме да опазим – с трезвост и съчувствие, със справедливост и честност – дара на творението, който ни е поверен от нашия Създател.

Този призив беше повторен категорично и задълбочено в наскоро издадената от папата енциклика Laudato Si, която отново утвърди вселенското посвещение на всички християни към творението. Истината е, че над всяко доктринално различие между отделните християнски изповедания, отвъд всяко религиозно несъгласие между верските общности, земята ни обединява по специален и значим начин. Да действаме не е твърде късно, със сигурност повече не можем да чакаме. Всички ние сме обединени от нашата отговорност и от нашия отговор на климатичните промени, които са общ за всички факт и споделена съдба. Нека се обърнем към предизвикателството, което е пред нас.

Благодаря за вниманието.

Превод: Момчил Методиев



 

* Слово, произнесено пред Българска академия на науките, София, 9 ноември 2015 г. За първи път този превод е публикувано в сп. Християнство и култура, бр. 9 (106), 2015, с. 33-42 (бел. ред.).

[1] Цит. по: Достоевски, Ф. Братя Карамазови, прев. Д. Подвързачов, С. Андреев С.: „Народна култура” 1975 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9c8yx 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме