Православието в публичното пространство: война и насилие, герои и светци

През 2015 г. Руската православна църква се оказа в ситуация на ново мълчание. В публичното пространство фактически звучи само един глас – гласът на патриарх Кирил. Всички други мълчат, не си позволяват разгърнати изказвания – само кратки коментари по отделни, винаги съвсем конкретни поводи. Това, без съмнение е нов стил. Той ярко илюстрира нарастващото значение на йерархичната доминанта в живота на Църквата. И, по-точно – разбирането на йерархията като единоначалие в лицето на патриарха.

Младият епископат, а това са почти двеста сравнително млади хора, които са ръкоположени при патриарх Кирил, е загадка. За пет-шест години от съществуването си все още не са казали нищо. Възниква въпросът: защо младият епископат не говори – не иска, не може или се страхува? Пауза в навечерието на големи промени ли е това или стремеж да напуснат публичното пространство? В края на 2015 г. тези въпроси остават отворени. Разбира се, съществуват и изключения. Ако говорим за църковния истаблишмънт, тук сякаш изключенията са само прот. Всеволод Чаплин и, във все по-малка степен, Дмитрий Смирнов. Но те се изказват постмодернистки фрагментарно и даже позицията им трябва да се реконструира. Най-силно в публичното пространство звучат не изказванията по същество, а отделни провокативни реплики.

И изглежда, че това устройва мнозина. Чаплин продължава да се изказва, а началството продължава да търпи. Недоумението сред православните, в това число и свещеници и епископи, продължава да расте. А в обществото нараства раздразнението към Православната църква: ама къде се бутат пак тези попове? Отношенията между Църквата и съвременната култура в частност придобиват все по-карикатурен характер.

От тези, които са извън патриаршеския истаблишмънт, звучат твърде различни гласове: протодякон Андрей (Кураев), прот. Алексий Умински, Андрей Десницки – библеист, който неочаквано се увлече по журналистиката.

На един различен език, насочен към твърде затворена аудитория говорят т. нар. „десни”: свещениците Александър Шумский и Сергей Карамышев, Анатолий Степанов и др. Техните логически схеми и риторични фигури илюстрират най-вече верноподанически чувства към президента:

Владимир Путин трябва да спре да угоява пираните, за да не обърнат те държавната лодка в най-съдбоносния и отговорен момент от нашата история. Но Владимир Владимирович е добър рибар и аз съм уверен, че ще намери начин да се справи и с тези страшни, многобройни либерални риби. Трябва да се въоръжим с търпение и да усилим молитвата си за нашия президент.

Шумский, А. „Путин, аллигаторы и пираньи”

Отделна група са атонските и други старци. Техният глас днес може да се чуе достатъчно редовно в средствата за масова информация, но не предизвикват сериозен резонанс. Наистина, през последните седмици на 2015 г., след като Турция свали руски бомбардировач, мнозина си припомниха думите на Паисий Светогорец: „Помисълът ми казва, че ще се случат много събития: руснаците ще превземат Турция, Турция ще изчезне от картата, защото една трета от турците ще станат християни, една трета ще загинат, а една трета ще отидат в Месопотамия… В Константинопол ще бъде голяма война между руснаците и европейците и ще се пролее много кръв. Гърция няма да играе главна роля в тази война, но ще ѝ дадат Константинопол – не защото руснаците благоговеят пред нас, но защото няма да се намери по-добро решение и ще се договорят заедно с Гърция, под натиска на трудни за тях обстоятелства”.

*   *   *

В условия, когато никой в Църквата няма нито програми за действие, нито цялостен възглед за нея, когато много от реакциите са ситуативни, а стратегиите не се дообмислят, на изследователя се налага да се обръща към отделните изказвания. И на тази основа да описва онази съвкупност от идеи, които днес представителите на Църквата и апелиращите непосредствено към православната традиция и към православните ценности, транслират в публичното пространство.

Ще отбележа, че официалните църковни документи работят лошо – с малки изключения те носят формален, бих казал даже технически характер. Но и от тези документи, като например решенията на Св. Синод и на някои архиерейски събори, могат да се реконструират, макар и фрагментарно, основни направления в развитието на Църквата, най-вече в църковно-практическата област.

Проповедта – като форма на актуално, съдържателно изказване – практически е изчезнала. Днес тя съдържа крайно малко богословие, аскетика и даже желание да се сподели духовен опит – в повечето случаи в нея има малко история плюс безкрайно морализаторство. Именно затова най-очевиден материал за анализ стават публичните изказвания и действия: както на църковни лидери на мнения – православни активисти, свещеници, епископи и старци, така и на държавните чиновници, чиито изказвания понякога пряко засягат църковната култура в най-широкия смисъл на тази дума.

Организаторите на семинара ме помолиха да формулирам своето отношение към проблема за идеологическото многообразие на Руската православна църква. Ако говорим теоретично, то наистина, можем да представим определен спектър от различни течения и групи, чиято позиция се определя от отговорите им на два въпроса – какъв трябва да бъде моделът на устройство на църковния живот и какъв трябва да е моделът за взаимодействие между Църквата, обществото и държавата? Не е достатъчно обаче да поставиш въпрос и да му отговориш. Необходимо е този отговор да бъде публичен и да действа по съответния начин. Затова, преминавайки от теорията към практиката, съм длъжен да призная: не, днес в Руската църква няма идеологическо многообразие. Или, по-точно: днес то е привидно, мнимо.

Въпреки това отговорите на въпросите, поставени по-горе, като цяло са известни и се определят от две основни, реално съществуващи в Църквата течения. И централен се оказва не въпросът за църковния живот, а за отношението към държавата. Всъщност, и на първия, и на втория въпрос съществуват само два отговора. Техният вариант по отношение на устройството на църковния живот изглежда така:

Първи отговор: в църковния живот всичко е хубаво, промените не трябва да засягат онези основи и принципи, които са наследени от синодалния период и от църковните практики от съветско време.

Втори отговор: животът на човека през 20 и 21 век се промени радикално и ако в църковния живот няма да има промени, които да отговарят на предизвикателствата на времето, маргинализирането на Църквата е неминуемо, нужни са сериозни реформи.

По отношение на държавата и обществото отговорите са различни:

Първи отговор: естественото състояние на Православната църква е да бъде в тесни отношения с държавата, да не се слива с нея, но винаги да е до нея. Руската православна църква винаги е била и ще бъде „Църквата на империята” (каква именно империя – православна, съветска или постсъветска, няма значение) и този статут ѝ вменява много задължения.

Втори отговор: Църквата е призвана преди всичко да развива отношения с гражданското общество, да го разбира, да се грижи за човека; самата Църква трябва да се превърне в авторитетен институт на гражданското общество, а в отношенията си с държавата поне да „спазва дистанция”, да не се отъждествява с нея, да не взема от нея твърде много пари, да не обслужва нейните идеологически нужди.

Форматът на това мое изказване не позволява да илюстрирам всички възможни варианти. Затова, като илюстрация предлагам обзор на някои събития и изказвания от страна на т. нар. „десни”, т. е. избралите първия вариант на отговора на двата въпроса, и кратък коментар на тази тема. За удобство избирам събития, случили се през 2015 г., които мнозина от нас все още помнят.

Прот. Всеволод Чаплин и „свещената война”

В дните на първите бомбардировките на Русия по позициите на ИДИЛ в Сирия световните медии съобщиха, че Руската православна църква е нарекла участието на Русия във военните действия в Сирия „свещена война”. Медиите неправилно цитираха думи на прот. Всеволод Чаплин, който каза буквално следното:

Борбата с тероризма, за справедлив свят, за достойнството на хората, които са подложени на терор – това е една много морална или, ако искате, свещена борба, и днес нашата страна навярно е най-активната в света сила, която се противопоставя на терора.

Акцентът на о. Всеволод бе малко по-различен, но трябва да признаем, че тази грешка на медиите не възникна безпричинно. Той обича да говори за свещената война. И през последните години, говорейки по най-различни въпроси, той използва термина свещена война. Например, на 2 юни, в изказване в Обществената палата, отец Всеволод призова да се обяви „свещена война” на всички медицински учреждения, където се правят аборти:

Много е важно, обществеността, която се занимава със запазването на живота, да обяви днес свещена война на учрежденията, които, бидейки частни, не изпълняват общодържавните и задължителни, включително за частните учреждения, правила по отношение на абортите.

С други думи, той признава, че е възможно не само морално, но и „божествено” оправдание на насилието в живота на съвременното общество. Няколко пък месеца по-късно, на 4 юли, участвайки в предаване по канал „Спас”, посветено на 70-годишнината от победата във Великата отечествена война, отец Всеволод я нарече свещена:

Бог беше с нашия народ, Той го водеше в тази свещена война. И не е нужно днес да се притесняваме и да се срамуваме да свидетелстваме отново и отново за това.

Може да кажем, че отец Всеволод развива нова за християнството концепция за „свещената война”, която носи тотален характер и се проектира както в личния, така и в обществения живот, в историята. Предмет на отделно изследване е какво отношение има тази концепция към православната традиция и в по-широк смисъл – въобще към християнството. След това, предлагам да се проследи, как неговата авторска концепция бива поета, разтълкувана и развивана в най-различни сфери – от църковно-държавните отношения и обществено-политическите акции до младежката дейност.

Александър Проханов. „Корпоративната икона” на Сталин

През 2015 г. Изборският клуб поръча голяма икона по случай 70-годишнината от победата. Александър Проханов – председател на клуба и „автор на идеята” за нея – твърди, че това е изцяло традиционна от православна гледна точка икона на Божията Майка „Державная”. Божията майка обаче заема не повече от една трета от тази икона, а две трети от композицията са заети от „събора на светците” – около 50 „маршали на победата”, начело с Жуков, и в центъра, в бял мундир, генералисимус Сталин. Всички са без нимбове, но това е засега, може би. Бих определил това като „плакат на религиозна тема”, но сам Проханов с гордост го нарича „корпоративна икона” на Изборския клуб. Нещо повече, той твърди, че иконата е осветена в Свенския манастир в Брянск.

Действително, подобна иконография може да се признае за коректна визуализация на думите на прот. Всеволод Чаплин, че Бог е водил народа във Великата отечествена война. Това водачество се е осъществило чрез военачалниците и върховния ръководител. Интересно е обаче, че – въпреки че композицията на иконата е напълно традиционна за събор на светците – при все това никога в историята на Църквата не е възникнал образ „събор на светите воини”. Самият Проханов хитрува, твърдейки, че на иконата Сталин е изобразен просто като исторически персонаж. Добре известни са неговите изказвания за „светостта” на Сталин:

Според мен, удържайки победата Сталин, е измил своя грях. Победата е изкупление на всички грехове. Ако пък, според теб, той е грешник и не е измил своите грехове, тогава той би трябвало да загуби тази война.

По-нататък е още по-откровен:

Героите на Великата отечествена война – Матросов, Таллалихин, Космодемянская, Карбышев, Чайкин, „Молодая гвардия” – всички те са светци. Светци не просто от червената ера, а в пълния смисъл на тази дума. Защото войната, в която те загинаха мъченически, е Христова война. Война за запазване на райските смисли, срещу ада, който излезе от дълбините. И победата във Великата отечествена война е не просто геополитическа военна победа, а християнска победа – победа на рая над ада.

Показателно е, че в състава на Изборския клуб влизат и деклариращи своята принадлежност към Руската православна църква. Никой от тях обаче – включително и еп. Тихон (Шевкунов) – не само не напусна клуба след тези най-малкото провокативни изявления на Проханов, но дори не излязоха с критика на тези възгледи. Въпреки това, две митрополии – Белгородската и Саратовската – все пак се решиха официално да излязат с достатъчно остри изявления, в които отказаха да признаят това изображение за икона и осъдиха свещениците, които извършиха молебен пред нея.

Медински – съветският „пантеон на светците”

Трябва да отбележим, че опити за пряко свързване на култа към героите на войната с традицията на православната святост се предприемат не само от екстравагантни публицисти, но и от един държавен чиновник от най-висок ранг – министъра на културата Владимир Медински. Пренебрегвайки православното разбиране на термините подвиг и подвижничество, той практически буквално повтаря думите на Проханов в интервю за Российская газета:

Към епичните съветски герои – младогвардейци, панфиловци и Зоя трябва да се отнасяме както Църквата се отнася към канонизираните светци. Това е моята човешка и гражданска позиция.

И отново официалните представители на Църквата замълчаха.

Предполагам, че приведените цитати на Чаплин, Проханов и Медински са очевидно потвърждение на две важни тенденции:

1) че в държавата и в обществото се запазват и даже нарастват симпатиите към съветското и носталгията по силната страна-империя; че Православната църква днес мисли за себе си именно като „Църква на империята” и затова не се въздържа да проявява своите симпатии към съветското и

2) че се формира нова хибридна религиозност – църковната реторика е толкова добра, съдържа толкова патос и романтика, че на всеки се иска да украси речта си с църковни думи; „свещено”, „свети” – тези думи могат да се използват чудесно и когато си забравил за Бога, като в тях се влага „земно”, идеологическо съдържание. Наричам това постсъветска гражданска религия, инкорпорирала и православните традиции, и носталгията по съветското минало, и мечтата за силна империя.

Ентео: ненавист и младежка работа (оскърбените чувства на вярващите)

Нека обаче се върнем към „божественото оправдание” на насилието и да видим, как готовността на о. Всеволод Чаплин не само да допуска, но и да оправдава насилието се ползва в младежката работа. Насилието – да скъсаш риза на минувач, да провалиш спектакъл, да организираш погром на изложба – се превърна във визитна картичка на движението „Божия воля” и неговия лидер Дмитрий Цорионов (Ентео). Хулиганските изстъпления на Ентео и неговите единомишленици разкриха сериозен проблем в самата Руска православна църква. Те проявиха, направиха явен и очевиден вътрешния проблем на Руската църква, който раздели църковните хора на два лагера – и това е отношението към силата и насилието. Оказа се, че има немалко православни, които симпатизират на насилствените действия не само в името на политически или на икономически цели, но и в това, което наричаме свидетелство за Христос – насилие в проповедта. За значителни групи както свещеници, така и миряни, насилието се оказа много привлекателно и квалифицирано като християнска постъпка.

Шумната хулиганска акция в централната изложбена зала на Москва – Манеж, доведе до това, че „православните активисти” вместо да бъдат осъдени от църковното обществено мнение, а може би даже от църковен съд, реално се превърнаха в герои. Сега те определят тренда в църковната среда. Цорионов успя да наложи риториката на „оскърбените чувства” в значителна част от Църквата. И, по-конкретно – оказа се законодател в модата за отношението към съвременното изкуство, демонизирайки го изцяло и напълно.

Ще успее ли Църквата да се освободи от тази подмяна и да види духа, който е дълбоко чужд на Евангелието? „Младежката дейност” на Цорионов е проповед на насилието, егоизма и самолюбуването, съвсем леко прикрити с красиви думи за мисията, християнските ценности и т. н. Връщайки се към началото на доклада, ще отбележа, че според мен основната характеристика на т. нар. „десни” е склонността им към насилие и към оправдаване на насилието. Ще стане ли то отличителна черта на съвременното православие – това остава отворен въпрос.

Съблазънта е голяма.

Превод: Златина Иванова

* Чапнин, С. „Православие в публичном пространстве: война и насилие, герои и святые” – В: Chapnin.ru. Доклад, изнесен на 9 декември 2015 г. в Московския център „Карнеги” (бел. прев.).