Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Моето пътуване с отец Александър (Църква и живот; Солженицин)

Понеделник, 11 Януари 2016 Написана от Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannКрестууд, Ню Йорк

След дълго търсене, множество приключения, надежди и разочарования, накрая за семинарията се намери място в Крестууд, предградие на Ню Йорк, на север от града. Много трудно и сложно беше да се планира всичко: да се намерят пари за покупката и, в крайна сметка, да се придобие домът за възрастни хора „Св. Елисавета”. Зданието на дома се намираше в живописна местност, където имаше дори малък водопад и поток, който се наричаше Безпокойният. Движещата сила по осъществяването на този проект бяха проф. Сергей Верховски и моят Александър. Двамата – богослови по образование, дошли неотдавна от Париж – трудно можеха да бъдат сметнати за опитни бизнесмени. Мен обаче и днес ме поразява проницателността и съобразителността в практическите въпроси, проявена от двамата в това важно за бъдещето на семинарията дело. Сделката беше подписана, актът за покупко-продажбата беше готов и земята отсега нататък принадлежеше на семинарията „Св. Владимир”. Проф. Верховски или просто „Проф”, както с обич го наричаха всички, се засели в един от домовете на територията на семинарията. Ние, заедно със семейство Майендорф, живеехме наблизо, в градчето, не на територията на семинарията. В дома, който семинарията закупи за нас, живеехме с о. Александър до неговата смърт, а аз останах там и след това – до моето преместване в Монреал, където отидох, за да съм по-близо до дъщеря ми Маша и любимото ми езеро Лабел. Ен Зинзел, преданата секретарка на семинарията, работила там в продължение дълги години, се присъедини към нас тъкмо преди преместването в Крестууд.

В първите години след преместването, всеки се занимаваше с всичко. Имаше столова и готвач. Студентите имаха общ живот, подчинен на вътрешен правилник. Те посещаваха богослуженията и, ръководени от новия декан, участваха в организацията на работата на семинарията, като изпълняваха различни задачи. От параклиса бяха изнесени пейките и беше издигнат иконостас. Към задълженията на Александър бяха прибавени нови. Особено внимание той отделяше на организацията на богослужебния живот. По време на първата Пасха в Крестууд, по време на всички богослужения през Страстната седмица ръководех хора, а там пееха о. Томас Хопко, моята майка, дъщеря ми Аня и проф. С. Верховски. За наша радост, скоро след това Дейвид Дрилок напусна своята работа като диригент в Парамаус, Ню Джърси и пристигна в семинарията, за да преподава църковна музика и да ръководи семинарския хор. От втората година след преместването ни студентите в Крестууд бяха задължени да остават в семинарията за Рождество Христово и за Пасха, за да получат цялостен опит от литургическата година.

За това време в нашето семейство се случиха множество интересни събития. Аня завърши училище и се сгоди с Томас Хопко. На Томас му оставаше още една година да завърши семинарията и Аня замина за Париж, където се настани при баба си (майката на Александър) и се потопи в изучаването на френския език и литература – в очакване Томас да завърши учебната година през май. Сватбата им бе планирана за месец юни. На 9 юни 1963 г. Аня и Томас се венчаха в параклиса на семинарията. Тържеството се проведе също в семинарията. В същото лято Томас беше ръкоположен за свещеник и младите Хопко заминаха за Уорън, щата Охайо, където на Хопко му бе дадена първата му енория.

Сергей го настанихме в училище-интернат в щата Кънектикът. Аз и Александър също бяхме учили в интернати. Искахме Сергей да е в такова обкръжение, в което да може свободно да се развива и да расте като личност, а не да живее постоянно сред семинаристи и църковни чиновници. Искахме да му дадем възможност да стане част от реалния свят, да намери своя път, без да къса връзката си със семейството и с Църквата. Веднъж на две или три седмици ние го посещавахме. Природата в щата Кънектикът е забележителна – особено красиво там е през есента. Училището се намираше на брега на чудесна река. Ние вземахме Сергей, обядвахме в селското ресторантче, където ни предлагаха чудесен ягодов пай, дълго се разхождахме и, разбира се, в качеството си на зрители участвахме в многобройните спортни събития в училището. Сергей успешно завърши училище, след това завърши университета Харвард и след Харвард постъпи в Колумбийския университет – за да прави магистратура в областта на изследването на Русия. Неговото обучение обаче беше прекъснато от войната във Виетнам и той бе взет в армията. Малко преди да замине за там, Сергей предложи брак на моята очарователна любимка Маня Шидловска и те се сгодиха. Венчаха се, след като Сергей се завърна от Виетнам – отново в параклиса на семинарията, на рождения ден на Александър – 13 септември 1970 г. Сергей и Маня имат три деца, двама внуци и много щастлив семеен живот. Сергей работи като кореспондент на Ню Йорк таймс и заедно със семейството си прекара повече от двадесет години в чужбина: в Южна Америка, Русия, Германия и Израел. Понастоящем живеят и работят в Париж. За своята журналистическа дейност стана лауреат на премията „Пулицър” и на наградата „Еми”. Както вече писах, Сергей е автор на книгата Ехо от родната земя – история за живота на неговите предци в Русия.

Моята най-малка дъщеря Маша се сгоди за Иван Ткачук, също семинарист. Ние обявихме техния годеж на тържеството по случай 25-годишнината от нашата сватба с Александър. Иван и Маша се венчаха също в параклиса на семинарията, на 8 юни 1969 г. През август Иван беше ръкоположен за свещеник и му бе дадена енория в Дарби, щата Кънектикът, където се роди дъщеря им Вера. Вече повече от тридесет години той служи в различни енории и днес е предстоятел на храма на иконата на Божията Майка „Знамение” в Монреал.

Отличителна черта на първите ни години в Крестууд беше разнообразието на ежедневните занимания. Връзките с обществеността и финансовото обезпечаване на семинарията изцяло легнаха върху плещите на Александър. Днес в администрацията на семинарията с това се занимават различни отдели, всеки от които има свои, точно определени цели и задачи. Първоначално обаче всички административни проблеми се решаваха от Александър и от проф. Верховски. Те неуморно се трудеха, непрестанно търсеха нови възможности и осигуряваха всичко необходимо за нормалната работа на семинарията. През това време студентите ставаха все повече и повече и се появи нужда от нови кадри. Семинарията постепенно придоби репутацията на сериозен център на православното богословие в Америка. Отец Павел Лазор стана заместник-декан по въпросите, отнасящи се до студентите. Михаил Рошак стана първи координатор по развитието на семинарията и събирането на средства за нормалното ѝ функциониране. Семинарията стремително се превръщаше в добре организиран институт със здрава администрация. Александър не пренебрегваше нито един аспект от организацията на живота ѝ. Той се стремеше да се запазва традицията и в центъра на цялостния живот на семинарията неизменно да се намира литургичният живот.

Когато стана ректор Александър започна да събира съвет от настоятели, които да помогнат в по-нататъшния растеж и развитие на семинарията. Беше заслужил доверието на множество чудесни хора, които с ентусиазъм се съгласиха да участват в това дело. Юристи, бизнесмени и представители на други уважавани професии се обединиха, за да помагат на семинарията както финансово, така и като консултанти.

Епископите на Православната църква в Америка [OCA] често се обръщаха към о. Александър за съвет и го канеха на съвещанията си по въпросите на управлението на Църквата. В качеството си на съветник Александър им помагаше да се справят с новите реалности: нарастването на православието през 20 в. и в Северна Америка, и в световен мащаб въобще. Винаги уважаваше църковната йерархия, но и неизменно защитаваше това, което смяташе за правилно и вярно. Йерархията трябваше да реагира на ситуацията със статута на енориите и трудностите, с които се сблъскваха непрекъснато енорийските свещеници и на Александър често му се случваше да се бори с всички сили, за да може епископатът действително да забележи реалните нужди на Църквата. Обвиняваха го в авторитаризъм и с това определение можем да се съгласим дотолкова, доколкото отстояваше нещо, което бе извънредно вярно за цялата Църква. С времето, епископите престанаха да го канят своите съвещания и събрания.

Автокефалията

В края на 60-те години на 20 век самото споменаване на автокефалия се разглеждаше като предзнаменование за буря. Покойният прот. Александър Шмеман, заедно със светила като покойния Филаделфийски архиеп. Киприан и др. се намираха в първите редици на движението за автокефалия. Те прекрасно разбираха, че ще има и такива, които ще се отнесат към това отрицателно, и такива хора действително се намериха. В същото време борците за автокефалия ясно разбираха необходимостта да бъде разрешен проблемът с липсата на административно единство на раздробения православен народ в Северна Америка и твърдо прокарваха своята линия, като прекрасно си даваха сметка, че дори ако даването и приемането на автокефалията да не е оптимално решение, то това е значителна крачка в правилната посока.

Цитатът е от статията „Знаменателна буря” на прот. Робърт Кондратик, която е публикувана през март 2005 г. в The Orthodox Church in America.

Този цитат описва дългата, трудна и упорита борба, която предшества дадената от Руската православна църква автокефалия на Православната църква в Америка. Отец Александър беше твърдо убеден, че за нормалното развитие на Православната църква в Америка трябва да се получи официално независимост от Руската църква. Основното препятствие беше нежеланието на мнозина да имат нещо общо с една комунистическа страна. Като си спомням за тези дни, седмици, месеци на раждането на автокефалията в Америка, си спомням и за пълната отдаденост на отец Александър на тази борба. Нужна беше голяма дипломатичност, защото съпротивата се подкрепяше от емоциите на хората, които бяха претърпели толкова много нещастия от комунистическата власт. Да работим с комунистите?! Да, именно да работим с тях, за да станем независими от тях! Ще загубим ли нашите корени, нашия език? Ще бъдат ли богослуженията след това само на английски език? Ще признае ли светът нашата църква? Разбира се, всички тези въпроси изискваха отговори, но не трябваше да се губи време, защото процесът беше започнал и набираше скорост и не трябваше да се спира. В това време на разведряване на отношенията между САЩ и СССР се появи някаква близост. Официално ни бе разрешено да се водят преговори между американската и руската църковни йерархии. Саrре diem: не трябва да се изпуска моментът! Като чудо се помни онзи ден, в който и двете страни постигнаха съгласие и в света се появи Православната църква в Америка! Настъпи и денят, в който Александър позвъня на Томас Хопко и му каза: „Да отидем в канцеларията да подписваме документите. Сам той не отиде в Русия на официалната церемония. Остана в сянка. Както обичаше да казва той, „работата е свършена, всичко останало е бумащина”.

Съвсем скоро след това основен език на Православната църква в Америка стана английският, църковният календар беше сменен на новоюлианския и ние вече можехме да празнуваме Рождество Христово на 25 декември с по-голямата част от християнския свят (вместо на 7 януари). Промените създаваха много емоционални ситуации, някои се опасяваха, че поради тях църквата ще изчезне, че сме компрометирали основите на нашата вяра. Някои хора останаха в опозиция на промените и до наши дни.

Следващата стъпка по пътя на създаването на една истинска поместна църква беше работата с Постоянната конференция на православните епископи в Америка (SCOBA – Standing Conference of Orthodox Bishops in America), която се стремеше към постигане на единство на всички православни в Америка. Етническите майки обаче не искаха и не желаят и днес да освободят своите църкви в Америка и да им предоставят автономия. До последния си дъх о. Александър се надяваше на създаването на единна Православна църква в Америка. Кой знае? Създаването на Православна църква в Америка постави началото на този процес и дори само нейното съществуване не позволява да се забрави необходимостта от пълнота на единството. Архиепископът от Гръцката архиепископия Яков и митрополитът от Антиохийската православна църква Филип също поддържаха тази визия за бъдещето на православието в Америка, за която мечтаеше и Александър. Те се уважаваха и обичаха.

В същото време о. Александър влагаше огромни усилия и за възраждане на литургичния живот, за създаването на такава атмосфера, в която Литургията се намира в центъра на нашата вяра, на нашия църковен и ежедневен живот. Никога не смяташе това за нововъведение и не го наричаше така. Напротив – той говореше за това като за завръщане към корените ни, защото светото Причастие е истинското сърце и душа на християнския живот. Той знаеше, че това е забравеното средоточие на нашата вяра, а не нещо ново, не беше нововъведение.

Православните евангелисти

Веднъж Александър беше поканен в Калифорния на среща с група епископи от Евангелистката църква. На срещата имало група баптисти, методисти, протестанти и римокатолици, които се били обединили за проповедническа дейност сред студентите в американските университети и колежи. Това движение скоро надхвърли студентската си среда и привлече към себе си всички търсещи и жадуващи да намерят истината във вярата. И те отбелязаха, че, независимо от факта, че с голяма ревност и болка се трудят на мисионерското поле, след първия изблик на ентусиазъм, извикан от проповедта им, хората ги напускат. Тогава те започнаха да изучават и останалите вероизповедания и богословски системи и разбраха, че не им достига нещо много важно – нещо основно, а именно вяра, в чийто център са намират Тайнствата и която води към живот, в центъра на който е Христос.

Ядрото на тази група бяха осем епископи от Бъркли, щата Калфорния. Това бяха необикновени хора – прекрасно образовани, благородни и искрени. Вече бяха прочели книгата на Александър За живота на света и искаха да се срещнат с него. Александър бе поканен на неделна служба, която се отслужваше в частен дом. Службата била много еклектична и се харесала на Александър! Когато се върна у дома, той ми каза: Днес се срещнах с група християни, които са истински православни, но все още не знаят това”! Тези християни пожелаха да се присъединят към Православната църква в Америка. О. Александър им обясни трудния път, който води към изпълнението на желанието им: препятствията, които трябва да преодолеят, изпитанията, които трябва да претърпят, трудностите по избрания път. Той се възхищаваше на техния дух, на доверието им и на тяхната наивност: „Ето ни! Приемете ни! Ние искаме само доброто!”. Но официалната позиция на нашата Православна църква в Америка бе такава: „Вие трябва да се учите, трябва да докажете защо ви е необходимо това, трябва да почакате…”. В същото време Антиохийската православна църква под управлението на митрополит Филип ги прие. Някои от тях бяха отново ръкоположени за свещеници, научи ги на Св. Предание. На Александър му беше много тежко, че нашата църква се отнесе толкова хладно към тях – може дори да се каже, че ги отхвърли.

Пътувания през годините

Александър много пътуваше и извърши няколко много интересни пътешествия. Понякога имах възможност да го съпровождам. Ще опиша няколко от тези пътувания, като няма да се придържам към някаква хронология.

Когато почина папа Йоан ХХІІІ, Александър придружаваше епископ Теодосий в Рим за среща с новия папа Йоан Павел І. Много се радваше на възможността отново да се разходи по римските улици – едно неочаквано взимане на въздух, отдих. Повече от всичко на света Александър обичаше да се разхожда, да броди по улиците. Където и да се оказвахме – в Париж, където често ходихме да посещаваме родителите си, в Гърция, в Италия или в Истанбул, където се провеждаше поредната богословска конференция, ние дълго се разхождахме пеша. Тръгвахме на разходка рано сутринта и се връщахме едва преди началото на конференцията или за обяд с роднините и т. н. Александър не знаеше умора. Спомням си как веднъж, след много дълга разходка в Париж, така се уморих, че не можех повече да продължа и седнах на тротоара. Александър изчезна някъде да търси такси и го нямаше доста време. Когато накрая се появи, едва намерих сили да се кача в таксито.

Където и да пътуваше, о. Александър винаги се стараеше да попадне на местното гробище. За него гробището беше истински урок по история. „Пер-Лашез” в Париж бе едно от любимите му места. Там бяха погребани много знаменитости на политиката и литературата. Спомням си живо гробището в Нови Орлеан – на няколко нива, навсякъде вуду знаци, такава смес от суеверия и благочестие.

Едно от най-интересните пътувания беше до Израел. Правителството на Израел ни бе поканило като представители на православието, да вземем участие в правителствена програма, изследваща отношението на правителството с християните. Директорката на училището ми даде платен отпуск, за да мога да придружа съпруга си в това историческо двумесечно пътуване. За Израел се отправихме веднага след Пасха. Посрещнаха ни с невероятно гостоприемство, предложиха ни богат избор от посещения на най-интересните места в страната. Прекарахме един месец в Йерусалим. Посетихме Назарет, Витлеем, Мъртво море, Планината на блаженствата. Срещнахме се с учени равини, с ционисти, с кмета на Йерусалим. Никога в нашия съвместен живот с отец Александър не бяхме участвали в такива живи и задълбочени дискусии, в такива емоционални разговори, както този месец в Йерусалим. Буквално преживявахме Евангелието, намирайки се на Светата Земя. Пътешествията на Христовите ученици се превръщаха в реалност и самият въздух беше напоен от присъствието на Христос.

От Израел се отправихме в Истанбул, където ни прие Вселенският патриарх. О. Александър го поканиха да обядва с него и с още няколко запазващи пълно мълчание митрополити. Мен ме настаниха в малка стая, където беше сервирана миниатюрна маса и ме оставиха в компанията на срамежлив дякон, който непрекъснато се изчервяваше, като не знаеше какво да прави в присъствието на жена, чиято глава не бе покрита със забрадка, а късите ръкави на блузата ѝ оставяха ръцете ѝ открити и при това чувстваща се напълно свободна и дори опитваща се да проведе с него непринуден разговор. От намиращата се в съседната стая кухня до мен достигаше смях и различни хора с любопитство надничаха в нашата стая. Храната беше ужасна.

И изведнъж ме извикаха при патриарха. Поклоних се, застанах на колене и му целунах ръка. Над главите ни изведнъж се спусна огромно разпятие, свързано с тежка верига, а патриархът ни благослови. Александър се отнесе към това съвсем спокойно, а аз се вцепених. За щастие един от присъстващите там митрополити вдигна разпятието и напуснахме патриаршеските покои. Като се запътихме към вратата видяхме, че през оградата лети всякакъв боклук. Казаха ни, че турците го изхвърляли там всеки ден, като протестирали по този начин срещу присъствието на гърци в Турция. Вселенската патриаршия в Истанбул – величие и упадък, отпаднала от времето и от реалността, според нашето разбиране – нелеп феномен, но в същото време потвърждение на това, което е било и е, и трябва да бъде, независимо от хода на историята и гръмогласните изявления на обкръжаващия ни свят.

В хотел „Хилтън”, където бяхме настанени, се запознахме с бизнесмен, който бе много любезен да предложи да ни запознае с града. Така, за един само ден ние видяхме танцуваща мечка, древните градски стени, „Св. Софѝя”, пихме чай от турски самовар, срещнахме човек, който носеше на гръб пиано и продаваше вода от огромна бутилка, като я наливаше в малка медна чаша. Екзотичната атмосфера на Турция ни порази.

От Турция се отправихме за Рим и с наслада обиколихме всички негови улици. На път за Америка решихме да спрем за малко в нашия мил Париж и да се видим с роднините си и, разбира се, да се поразходим из града, който така добре познавахме и обичахме. След два месеца ярки впечатления, силни емоции и нови срещи, най-накрая се прибрахме у дома.

Почти всяка година ходехме в Париж. На Рождество Христово, подир семейното тържество в Крестууд, ние оставяхме дома си в пълен безпорядък: подовете засипани с опаковъчни хартии, с парчета бисквити, с остатъци от храна и т. н. – всичко това вече го подреждахме без помощта на децата – и се отпускахме в самолета, настройвахме се на друга вълна. За нас самолетът беше тихо пристанище и покой, след суетата около края на семестъра, рождественските приготовления и празненства. Часовете във въздуха ни подготвяха за живота в Париж – за официалните обеди, за вечерите в ресторантите, срещите с родителите и със старите приятели. Причудливата канава на нашия живот ставаше в Париж още по-чудна. Нашето минало бе тясно свързано с Париж, но в настоящето си бяхме американци. Александър се нуждаеше от тези пътувания до Париж повече от мен. Тук той можеше да се отдалечи от многобройните си задачи и задължения, да се разхожда за удоволствие по любимите си улици, да посети любимите си книжарници, да чете френски вестници в кафенето. За него това беше истинска почивка.

Благодаря Ти, Господи, за тези пътувания и за нашия живот – живот, така богат, интересен и изпълнен с толкова любов! Видяхме такава красота, можахме с крайчеца на очите си да надникнем в Царството Божие! Казаното се отнася още повече до нашия домашен живот.

Домашният живот

За дома ни пазя сладки спомени, които са ми скъпи и до днес. Започвах своя ден по-рано от Александър. След като закусвахме му носех чаша кафе и ние половин час си говорехме, а по-точно спорехме. Разговорите, разбира се, не бяха планирани и засягаха много теми, а поради това често бяха и непринудени, и доста страстни и интересни. Александър, например, понякога ме наричаше „либерална феминистка”, а аз започвах да привеждам аргументи в полза на тази позиция, независимо от факта, че всъщност съм послушна жена и в душата си много консервативна. Разговаряхме за съвременни филми, които нямаше време да изгледаме заедно, за текущите събития, за поезия – френска, руска, английска, всичките еднакво любими на отец Александър, и въобще за всичко, което ни идваше на ум и за което стигаше нашият драгоценен половин час. След пътуване в чужбина безкрайно обсъждахме правилата и забраните на евреите, някои напълно варварски черти на турците, с които се бяхме срещали, необикновената атмосфера в „Св. Софѝя”. Отново и отново преживявахме впечатленията си от Светата земя, където видяхме Иисус Христос – идващ с учениците Си по пустинните хълмове и впечатленията ни от съвременния Израел – страна, намираща се в състояние на война, народ, който изпитва страх и ненавист.

Не искам да представям семейството ни като безнадеждни интелектуалци, които непрекъснато водят „умни” разговори. Ние просто се наслаждавахме на времето, което можехме да прекараме заедно, на възможността да се заредим с енергия за предстоящия ден, да почувстваме, че всичко е наред, че сме заедно. Домът ни даваше и на двамата чувството за стабилност, за нормалност на битието. Животът ни беше запълнен не само с работа, но и с най-разнообразни занимания и задължения. Особено това се отнася за живота на о. Александър. За това той подробно пише в своите Дневници.

Много години работих в училище и накрая станах ръководител на голямо частно училище. Както вече писах, за четири години на тази ръководна длъжност претърпях две операции на главния мозък и животът ни застана в следната перспектива – един от нас ще умре! Но Александър ми каза: „Не се безпокой, ти ще се оправиш. Толкова хора се молят за теб, защото не искат аз да ставам епископ”. В болницата Александър не се отдалечаваше от леглото ми. Постоянно играехме карти – обикновено играта „глупак”, в която аз винаги печелех. И се възстанових.

Александър обичаше да служи, да учи и да проповядва. Всички останали негови задължения изискваха постоянни усилия. Той винаги искаше да си стои у дома, ала неизменно приемаше поканите, отправяни към него и отиваше, а когато се връщаше, всеки път с въодушевление казваше: „Срещнах се с толкова много добри, чудесни и радостни хора!”. Винаги се връщаше у дома с огромна радост.

Времето минава

Децата ни пораснаха, напуснаха дома и водеха свой собствен живот. Аня със своя съпруг Томас откри за нас съвършено нова страница от битието – ние станахме баба и дядо. Първият ни внук Джон Хопко по-късно стана свещеник и дълги години служеше вярно на митр. Теодосий – като негов секретар. По-малката ни дъщеря Маша също се омъжи за семинарист и им се роди дъщеря – Вера. Сергей напусна дома, за да служи на своята родина във Виетнам, а когато се върна, се ожени за Маня Шидловска – отец Александър одобряваше решението на сина ни да замине за Виетнам. Той смяташе, че страната, която ни посрещна с такова гостоприемство и която ни дари пълна свобода, е нашата страна и сега, когато е във война, наш дълг и задължение е да ѝ служим. И ако това означава, че в тази война трябва да се включи и нашият единствен син, то така е необходимо да стане. Александър беше истински патриот и гражданин. Ние и двамата високо ценяхме нашето американско гражданство. През дългите години прекарани във Франция, в анкетите в графата „гражданство” записвахме – няма, „без гражданство”. В някаква степен ние се и гордеехме с това „без гражданство”, доколкото по този начин потвърждавахме своя руски произход и нашата вярност към миналото, което никой не можеше да ни отнеме. След пристигането ни в САЩ обаче всички ние приехме новата си страна в сърцата си и с чувство на гордост получихме американско гражданство при първата открила ни се възможност. Заедно с нас, американски граждани автоматично станаха и нашите деца. Гордея се, че сама избрах страната и станах нейна гражданка, защото вярвах в нейните ценности. На изпита, който предшестваше получаването на гражданство, ни попитаха кое е името на първия президент на САЩ, а и трябваше да напишем изречението „Аз отивам на училище”. Спомням си, как с интерес разглеждах седящите наоколо хора и мислех, че думата „училище” (school) не е никак лесно да се напише. И ето, получихме американски паспорти и, заедно с това, права и задължения за благополучието на избраната от нас нова родина. Патриотизмът ни съответстваше на мисионерския плам на о. Александър и на моята учителска дейност в Америка.

Внуците скоро станаха постоянен източник на радост за нас. Отец Александър се влюбваше във всяко ново дете. Помня как търпеливо приспиваше малкия Джони, като тихичко (и малко фалшиво) му пееше. В деня пък, когато се роди малкият Александър Шмеман, неговата радост стана съвършена. Спомням си как отидохме в болницата и се страхувахме да попитаме как са нарекли момчето. „Вие, какво, не знаете ли? Разбира се, Александър!”. Но за нас не съществуваше никакво „разбира се”! И в ума ни не беше идвала подобна мисъл, да се намесваме със своите съвети или молби при кръщаването на децата.

Във възпитанието на своите собствени деца той никога не се опитваше да взима сам решения. Въпросите за избора на училище, за допълнителните им уроци, дори за дисциплината решавах аз. Трябва да кажа, че ние имахме великолепни деца – весели, жизнерадостни, обичащи и по природа добри. За тях баща им беше истински баща – всички бяха близки с него и го обичаха. Той също много ги обичаше и се гордееше с всички. Главният възпитател обаче, „командирът” бях аз. Честно казано, не можеше да бъде и по-различно, защото по характер съм властна жена и ми харесва да командвам! Именно затова ми се удаваше да работя като директор на училище, в което имаше сто служители, шестстотин и четиридесет родителски двойки, съвет настоятели и т. н. Но аз никога не командвах Александър. Това просто нямаше да се получи. Той живееше в свой собствен ритъм, по свое собствено разписание, имаше собствените си пристрастия и идеи. Ние бяхме приятели, близки приятели. Когато се готвехме да излезем някъде заедно вечерта, той винаги питаше: „Къде искаш да отидем, Ляна?”. Възможно е и да е съзнавал, че ще настоявам на своето, но мисля, че той просто беше много добър човек. И това негово отношение способстваше за непрекъснатия мир в нашето семейство. Той щеше да предпочете да идем в ресторантчето „При Натан”, където сервираха неговите любими „хот дог”, или в друг обикновен ресторант. Обичаше да стои на дървен стол или на обикновена пейка и да поръча нещо скромно и да се отпусне. Аз предпочитах разнообразно меню, изискано блюдо, красива покривка, обстановка.

И до днес още съжалявам, че не споделях достатъчно желанието на Александър за обикновена храна в обикновени ресторантчета. В скъпите ресторанти той винаги си поръчваше стек, независимо от това, колко и какви съблазнителни блюда се предлагаха в менюто. Единственото разнообразие, което допускаше, бе в избора на сос, най-често с пипер. Любимият му десерт беше ябълков пай с топка сладолед. Самата аз никога не му приготвих ябълков пай, не се научих да го приготвям – нещо, за което сега дълбоко съжалявам.

На Александър му харесваше, че са ме избрали за директор на училището. Той винаги ме поддържаше и търпеливо изслушваше моите разкази за училището. Когато се налагаше всяка седмица от понеделник до петък да прекарвам в квартирата на Парк-авеню в Ню Йорк, която ми беше предоставена от училището, Александър с радост се възползваше от възможността да прекара по няколко дни в града. Той дори си устрои в квартирата уютен кабинет, а всяка свободна минута ние използвахме за разходка – разхождахме се из целия град, посещавахме различни магазини, подкрепяхме се с кроасани в кафенетата, въобще се наслаждавахме на градския живот, въпреки че и двамата предпочитахме живота сред природата. Тези „бягства” в града даваха на отец Александър възможност да работи, без да бъде смущаван и много от неговите статии и глави от книги бяха написани именно в този период, именно в тази квартира. Четири години аз ръководих училището, докато не се наложи да се откажа от поста поради здравословни проблеми. И ние се върнахме обратно в Крестууд. Сега разбирам, колко гъвкав беше Александър, колко добре умееше да се приспособява към всички условия. Животът му беше много напрегнат, труден, но той никога не изпитваше неудобство от това, че и аз отделях много време на своята работа. Всъщност, този кратък живот в града ни даде възможност да открием един съвършено друг образ на живота: нюйоркското висше общество, което съвсем не беше свързано с Църквата, американци, работещи в сферата на образованието. Ние никога не бяхме и не станахме част от този свят, но ни беше интересно да се срещнем с него.

Солженицин

След като Александър Солженицин беше екстрадиран на Запад след излизането на Архипелаг ГУЛАГ, Александър с удивление получи писмо от Цюрих – с покана да прекара с него няколко дни в планините. Оказа се, че Солженицин дълги години беше слушал предаванията на Александър по радио „Свобода” и го чувстваше много близък и родствен както в идеен, така и в личен план. За Александър тази среща означаваше много. Той чувстваше, че действително се намира в компанията на герой – на човек, посветил изцяло себе си на разкриването на истината за Русия и за руския народ. И о. Александър остана завинаги негов поклонник. Той знаеше, че това е велик писател. По отношение на западното общество възгледите на Солженицин не винаги бяха верни, но той никога не промени своето мнение. И по отношение на руската революция и на причините, довели до нея, мнението му беше твърдо и непоколебимо.

Александър замина за Швейцария, в планината, там където нямаше ни телефон, ни вестници, нито хора. И това беше толкова необикновено. Той се оказа очи в очи със Солженицин, който много трогателно се грижел за своя гост – да му бъде удобно – занимавал се с приготвянето на храната и същевременно не губел и минута от времето, за което били заедно. Безцелното прахосване на времето, безсмислените разговори за Солженицин бяха равносилни на грях. Той веднага започнал да задава въпроси на отец Александър за Църквата, за църковната история и т. н. Разхождали се заедно, а онзи берял цветя и ги поставял в обикновена чаша. След това предлагал на отец Александър ябълка, като казвал, че това е много полезно. „И никога не яжте сол, това е вредно!”. „Но в Евангелието е казано: „Вие сте солта на земята…”, репликирал своя нов приятел о. Александър, а Солженицин отговорил, че трябва да помисли върху това.

В много отношения Сорженицин приличаше на дете, откъснато от нормалния живот и дори презиращо този нормален живот като ненужен разкош. За него работата беше тъждествена с дълг. А да се работи пък е необходимо само заради Русия; всичко останало е губене на време. След завръщането си от Цюрих отец Александър отслужи божествена Литургия за цялото семейство на Солженицин – за съпругата му Наталия, за нейната майка Катя и за тримата им синове.

Когато Солженицин дойде в Америка – в търсенето на постоянен пристан – отец Александър го заведе да види Квебек. На Солженицин това много се хареса и той дори сподели, че би могъл да живее там, но политическият безпорядък в Квебек и в Канада го разколебали. По време на това пътуване отидоха и на нашето любимо езеро в Лабел. Солженицин настояваше за свое участие в домакинството и избра да изхвърля боклука. За спане си избра едно разтегателно легло.

Историята на нашата руска общност обаче съвсем не го интересуваше. На него му беше необходимо само това, което изискваше работата му за Русия – за разкриване на истината за историята на Русия и за нейното бъдеще.

В края на краищата Солженицин се засели във Върмонт. Притежаваше огромен двор, опасан с телена ограда, вратата му беше снабдена със система за безопасност. В двора имаше две къщи, съединени с подземен коридор, едната за жилище, а другата за работа. Кабинетът му беше разположен на горния етаж, много семпло обзаведен – без нищо излишно. На долните етажи бяха разположени библиотеката му, типографска техника (семейството му самò набираше неговите книги) и изследователски материали.

Когато отец Александър отиваше да го посети, той отслужваше св. Литургия в малък параклис, а Солженицин предварително се изповядваше. После заедно работеха над това, което Солженицин бе писал наскоро. На Солженицин му беше необходимо мнението на Александър по онези въпроси, които сам не познаваше в дълбочина, но в които Александър прекрасно се справяше. След работата семейството на Солженицин сядаше да вечеря – всички заедно, освен самият Солженицин, който продължаваше да работи до полунощ. След вечеря синовете на Солженицин – Ермолай, Игнат и Степан – свиреха на пиано и четяха стихове. Игнат свиреше превъзходно – сега той е известен пианист и диригент. Момчетата четяха стиховете с патос и много изразително. Отец Александър винаги е смятал Солженицин за велик писател, но не споделяше неговия сляп патриотизъм и силните му антизападни настроения.

Превод: Венцислав Каравълчев

Schmemann, J. My journey with father Alexander, Montreal 22007, p. 69-86 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9fckh 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме