Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Наследството на отец Александър Мен в контекста на християнството през 21 век

Сряда, 30 Декември 2015 Написана от Ив Аман

Fr Alexander_MenЗначението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Динамика на Благата вест и мисионерска религия – тези две понятия много точно отговарят на духа на служението на отец Александър.

Първият пункт – идеята за динамиката на Благата вест, заема централно място у отец Александър. Той настояваше, че идеята за динамиката в сътворяването на света е възникнала от Откровението. За античните мислители светът е бил статичен или цикличен. В Библията учението за възникващия свят е внушено от Бога чрез вдъхновение. Христос усилва идеята за динамизма, като поставя в центъра идеята за Царството Божие. Светът върви към своя край, светът върви към пълнота, светът върви към това, че всички хора ще станат синове Божии. Царството Божие в Христос бива символизирано от растежа. Притчите за семето, за кваса говорят за постепенното „поникване” на Царството Божие сред хората. Семето ще покълне, квасът ще бухне – всичко това се увеличава, насочва се нагоре, определя се от целта.

Отец Александър не си правеше илюзии, че човечеството някога е достигнало до християнския идеал – например, през Средновековието. Как ли щяха да реагират хората, които мислят така, ако бяха попаднали в Средните векове. И ако трябваше да се държим като хора от 19 век, Господ би сторил така, че да се родим в 19 век. Оттук и прочутите думи, които той произнся два дни преди гибелта си – че християнството тепърва започва. Да, казва отец Александър, ние сме неандерталци на духа. Християнският идеал е твърде висок, за да може за две хиляди години човечеството да го вмести. Това означава, че ни предстои още много дълго да растем духовно, пред нас има твърде дълъг път, но това е път напред, а не назад.

Той тълкуваше спасението като процес, който е започнал в този свят. Божият съд вече е започнал с идването на Христос в света. Това не е еднократен акт в края на историята. Той вече се извършва. Ние сме призвани да се трудим именно тук и сега. Тук и сега.

Вторият пункт – мисионерската религия. Отец Александър е именно пастир мисионер.

Той ясно определяше задачите пред мисионера – да помага на хората да дойдат при Христос, да привлича хората към Христос.

„Християнството не е нова докрина, не е нов морал, това е самият Христос. Преди Възнесение Той казал на учениците Си: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. И това продължава, и се случва и сега. Целият най-дълбок опит на християнството се крепи върху това”. Мисионерът трябва да помага на хората да се изпълнят с личността на Христос преди всичко чрез усвояване на Светото Писание и най-вече – на Евангелието.

Наистина, в миналото мисионерството твърде често е използвало насилие и днес понякога приема формата на агресивен прозелитизъм или духовен маркетинг. Разбира се, това не се харесваше на отец Александър. Той сравняваше себе си с акушер. Вярата не се натрапва. Тя се основава на срещата. Господ върви към човека, който му отговаря. Ролята на мисионера е да съдейства за тази среща.

Отец Александър казваше, че християните са длъжни да намерят общ език със своите съвременници – „без да се отъждествяват с тях напълно и без да се ограждат от тях със стена от архаизъм”. Това означава, че ние трябва да поставим наново, по един свеж начин, сякаш откривайки за първи път всички тези въпроси, които поставя пред нас Евангелието. Той самият притежаваше изключително умение да намира общ език с всеки човек. Казано с други думи, занимаваше се с инкултурацията на Евангелието в съвременната култура.

Той говореше просто за дълбоките неща. Той не се занимаваше с изтънчено богословие, въпреки че имаше всички дадености за това. Но изхождаше от това, че „в настоящия момент хората търсят най-вече хляб, обикновена храна. И аз работя в тази пекарна. След мен ще дойдат тези, които ще приготвят сладкиши, но моята задача е да правя хляб”.

Основната задача е да бъдат доведени хората до Христос. Нашето свидетелство не е свидетелство за идеология, а за живото присъствие на Бога в нас.

Във връзка с религиозните канони и ритуали той смяташе, че те изпълняват роля, подобна на тази, която играе наследствеността в живота на организмите, и нито едно новаторство не е плодотворно, ако то окончателно се откъсва от традицията. Но той също така предупреждаваше за опасността да изпаднем в законничество, щом превърнем Преданието във фетиш.

Впечатляващо е, че подобен модел предлага и папа Франциск, който има богат пастирски опит в Латинска Америка. Впрочем, както е бил критикуван и обвиняван отец Александър, така и папата е подложен на известна критика сред част от римокатолиците, дори и от кардинали. Макар и в доста по-завоалирана форма. Засега. Вероятно определен водораздел минава не толкова между конфесиите, колкото между различните разбирания на християнството във всяка една конфесия, между статичното и динамичното разбиране.

Ето например какво каза папа Франциск в интервю за списание Civilta Cattolica през лятото на 2013 г.: „Църквата трябва да се занимава с най-главното, с първата от всичките проповеди: Иисус Христос те е спасил! Проповядването в мисионерството се фокусира върху главното, необходимото, върху това, което в най-голяма степен увлича и притегля, кара сърцата да горят, както при учениците от Емаус, върху това, което предава свежестта и благоуханието на Евангелието.

Проповедта на Евангелието трябва да е проста, дълбока, излъчваща светлина. Именно от такава проповед по-късно възникват и всички нравствени наставления.

Съществува съблазън Бог да бъде търсен в миналото или в бъдещето. Бог, разбира се, е в миналото, тъй като ние можем да видим знаците, които Той ни е оставил. Бог също така е и в бъдещето – като обещание и очакване. Но „конкретният” Бог, ако можем така да се изразим, пребивава в днешния ден. Затова жалбите и оплакванията никога няма да ни помогнат да открием Бога. Днешните вопли, изобличаващи „варварския” свят, в крайна сметка понякога пораждат в Църквата желанието да съхраним себе си, да се защитим. Не, с Бога е необходимо да се срещнем не в миналото или в бъдещето, а именно днес.

Бог проявява Себе си в историческото Откровение, във времето – присъства в историческите процеси. Времето задвижва процесите. Бог пребивава във времето, в текущите процеси. Ние трябва да задействаме процесите. Това ни кара да отдаваме приоритет на действията, които пораждат нова историческа динамика и изискват търпение в очакването.

Ако християнинът е поддръжник на реставрацията, на законите, ако иска всичко да бъде ясно и сигурно, тогава той нищо няма да открие. Традицията и паметта за миналото трябва да ни помогнат да намерим в себе си мъжество, за да открием нови сфери за Бога.

Тук не може да става дума за взаимно влияние. Имаме просто едно неслучайно съвпадение между двама пастири, живели в различна среда, но по едно и също време и отговарящи на сходни предизвикателства на това време.

Това, за което говори папа Франциск, отец Александър много по-рано изпълняваше в живота. Ето защо, за християните от други конфесии е толкова важно да се запознават с подхода на отец Александър към пастирското служение и задълбочено да изучават неговия пастирски опит.

Отец Александър е образец на християнския пастир в нашето постхристиянско време.

Превод: Димитър Спасов


Доклад пред Международната конференция „Прот. Александър Мен: послания към 21 век”, състояла се на 8 септември 2015 г. в Москва и посветена на 80-годишнината от раждането и 25-годишнината от убийството на отец Александър Мен. За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (105), с. 101-104 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9f3xr 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме