Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Защо Бог се въчовечи? (според учението на източните отци на Православната църква)

Понеделник, 21 Декември 2015 Написана от Свещ. Роман Романов

Nativity IconОт божественото откровение ние знаем, че Бог е извършил нашето спасение чрез въчовечаването на Божия Син – чрез Неговата кръстна смърт и възкресение. При което кръстната смърт на Христос е наречена умилостивителна жертва, която Той е принесъл пред Бога с цел да изглади греховете на цялото човечество и да го спаси от Божия гняв.[1] От древност пред християнските богослови е стоял въпросът: защо Богу е било угодно именно по този начин на осъществи нашето спасение?[2] Та нали Бог е всемогъщ и Той, следователно, може да спаси човека с едно само заповядване, без да прибягва до това – Божият Син да понася, чак до кръстната смърт, наказанието на нашия свят. Мнозина от светите отци, замисляйки се над тайната на нашето изкупление, са отбелязвали това.[3] Трябвало е да се намерят такива аргументи, които, ако не да биха обяснили нуждата от точно този начин за нашето спасение,[4] то поне да биха му дали каквото и да било разумно обяснение.

Най-простото, на пръв поглед решение на този въпрос, основано на Св. Писание, е че кръстната жертва на Христос е била необходима за умилостивяване на Божия гняв. Ала Отците са разбирали, че изрази в Писанието като „гняв Божи”, „умилостивителна жертва”, „изкупление” не трябва да се разбират буквално, а богоприлично. И по-точно традиционната представа за Бога е била, че Неговата природа е безстрастна,[5] а значи и Бог не може да се гневи.[6] Освен това, Бог е любов,[7] а гневът е желание за мъст,[8] което не е съобразно на любовта. По този начин и пътят към осмислянето на божественото домостроителство за нашето спасение минава само и единствено през духовното тълкуване на тези изрази.

Светите отци, като са се опитвали да решат този въпрос, са обръщали внимание на такова свойство на Бога, като Неговата справедливост.[9] От божественото откровение ние знаем за Него, че Той е не само благ, но още и справедлив.[10] Милосърдието в Бога и справедливостта не се противопоставят, но се съгласуват едно с друго.[11] Следователно и Въплъщението, и кръстната смърт на Божия Син са били нужни, така щото спасението на хората да се извърши при съблюдаване на справедливостта.

Св. Ириней Лионски, като се основава на думите на апостола, че, „понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека” (1 Кор. 15:21), вижда проявлението на Божията справедливост в това, че именно човекът, сам, е трябвало да победи дявола, тъй като някога пак сам, доброволно е отстъпил пред него. От друга страна обаче за самия човек е било невъзможно да спаси себе си от властта на греха. За това учи Св. Писание и този догмат са приемали всички свети отци. Св. Ириней Лионски, в частност, казва: „Невъзможно е било човекът, който веднъж е бил победен и е погинал чрез непослушанието, сам да се въздигне и да получи наградата за победата; също така невъзможно е било и да получи спасение този, който бил паднал във властта на греха”.[12] Да спаси човека е можел единствено Бог. От тези пък две предпоставки, св. Ириней извежда и че Спасителят на човечеството е трябвало да бъде едновременно и Бог, и човек: „Ако не човек бе победилият врага на човечеството, то врагът нямаше да е законно победен, и ако Бог не беше дарувал спасението, то нямаше да е сигурно”.[13] От тук – и необходимостта от Боговъплъщението. Още една причина за него е обòжението на човека: „Защото по какъв начин бихме могли да Му бъдем причастни, ако отново от Него не бяхме получили чрез Сина общението си с Него, ако Неговото Слово – станало плът – не се бе съединило с нас?”.[14] И още: „Затова Словото Божие стана човек и Синът Божи – Син човешки, щото (и човекът) – като се съедини със Сина Божи и като получи осиновението – да стане син Божи”.[15]

Св. Атанасий Велики, като разглежда въпроса, сред причините за въплъщението отделя следните:

1) Познание на хората за Бога.[16] Съзерцаването на едните само Божии творения не е било достатъчно, щото чрез тях хората да познаят Бога. Трябвало е хората да видят с очите си Самия Бог, а това – на свой ред – щеше да бъде невъзможно, ако Бог не беше възприел видима плът. „Словото Божие идва като човек, приема върху Себе си тяло – подобно на човешкото тяло, … така щото тези, които не биха поискали да Го познаят в Неговия промисъл за вселената и от нейното управляване, да бяха познали поне чрез телесните Му дела Божието, в плът, Слово, а чрез Него – и Отца”.[17]

2) Избавяне на човека от разрушението и смъртта.[18] Може да се каже, че за Бога е било възможно да извърши това и без въплъщението на Сина, ала в такъв случай не би била спазена справедливостта, „не би имало в Бога правда (оὐ κὰλη θὴς γὰρ ἦν ὁ Θεός), ако, след като веднъж на човека е било казано от Бога ще умреш, той не умре”.[19]

3) Затова и главната причина, по думите на св. Атанасий, това е Той за всички да заплати дълга (τὸ ὀφειλόμενον παρὰ πάντων ἔδει … ἀποδοθῆναι) [да умре за всички],[20] принасяйки се на кръста в жертва на Отца.[21] Защото така ни учи Св. Писание. Смъртта на Словото е „удовлетворила” (ἱκανὸνγένηται) за всички [справедливостта на Отца].[22] Ала защо? Защото с това Словото Божие е изпълнило дължимото (ἐπλήρου τὸ ὀφειλόμενον) посредством „подобно (διὰ τοῦ ὁμοίου) [тяло]”.[23] Обяснявайки това, св. Атанасий, както и преди него св. Ириней, се обръща към думите от Писанието: „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека” (1 Кор. 15:21).[24] В това може да бъде видяна проявата на Божията справедливост.

Св. Григорий Нисийски обяснява по друг начин, защо Божията справедливост се е проявила във въплъщението и в кръстната смърт на Божия Син и, главно, защо тази смърт е наречена откуп. Той пише, че тъй като човек се е отклонил от Бога доброволно и се е подчинил на дявола,[25] дяволът законно и справедливо е притежавал грешниците и ги е държал в ада. И тяхното насилствено отнемане от дявола би било нарушаване на справедливостта. Ето защо на дявола е трябвало да бъде даден откуп за хората: душата на безгрешния Иисус Христос. Той бил прелъстен от този велик Праведник и пожелал да Го умъртви и да заграби душата Му, но тъй като смъртта е била наказание за греха, а дяволът не е имал никакви права над Христос – като съвършено безгрешен – той взел в замяна Неговата душа – като откуп за душите на всички останали хора, намиращи се под негова власт в ада.[26] Така едновременно бил избавен човешкият род и била спазена справедливостта. Ала дяволът не знаел, че Христос е не само човек, а и Бог. За него тази велика тайна на благочестието[27] била скрита, а плътта на Христос се явила за него като своеобразна примамка, като стръв на кукичка.[28] Адът не успял да удържи в себе си Бога – Христос възкръснал, разрушил ада и посрамил дявола, който и не очаквал подобно развитие на събитията. По този начин дяволът е бил излъган от Христос, ала и в това се била проявила Божията справедливост, тъй като и самият дявол сам бил лъжец, когато е излъгал първия човек.[29] По същество, с това св. Григорий Нисийски повтаря Ориген, който пръв е предложил такова обяснение на изкуплението.[30] В тълкувание на Псалом 48 св. Василий Велики също възпроизвежда тази теория за Кръста като откуп за дявола и, едновременно с това, говори за кръстната жертва като умилостивителна жертва пред Отца.

Мнението обаче, че Христос е принесъл жертва на дявола, като откуп, не намира по-нататъшна поддръжка сред светите отци на Източната църква. Още съвременникът на св. Григорий Нисийски – св. Григорий Богослов – се изказва критично в тази връзка, както и за това, че на Отца е бил необходим такъв, в собствен смисъл, откуп, и стига до извода, че Отец приема жертвата „не защото я е изисквал или е имал нужда от нея, а само поради домостроителството и защото за човека е било необходимо човечеството да бъде осветено от Бога”.[31]

Въплъщението на Божия Син – пак по думите на св. Григорий Богослов – е било необходимо за човека, за да се научим от Христос на смирение: „Бог може да спаси и с едно само Свое изволение, но Той направил това, което за нас е най-важно и което най-много ни посрамва – станал е подобострастен и равночестен на нас”.[32] Същата причина за въплъщението – да ни бъде даден образец за подражание – назовава и св. Григорий Паламà: „Било е особено необходимо и полезно да представим начина Му на живот, за подражание – както за човека, така и за добрите ангели”.[33]

Подобна мисъл срещаме и при преп. Исаак Сириец: „Смъртта на нашия Господ не е била за наше изкупване от греха, нито за каквато и да било друга [цел], а само за това, светът да познае любовта, която Бог има към творението. В случай, че цялото това възхитително дело бе извършено единствено заради опрощаване на греховете, щеше да бъде достатъчно [Той] да ни изкупи и по някакъв друг [начин]”.[34] Подобно обяснение обаче не може да бъде изчерпателно, тъй като в Св. Писание определено се говори и за жертва, и за Христос като архиерей,[35] принасящ кръстната жертва. Ако не трябва да се говори, че жертвата е била принесена на дявола или на Отца, като ипостас,[36] то на кого тогава е била принесена тя?

На това бл. Теодорит Кирски дава следния отговор: „Той е наречен архиерей, … само че не като Бог, а като човек. И Сам Той е бил принесен в жертва, като човек, и я е приел като Бог – заедно с Отца и със Светия Дух”.[37] Ето тази гледна точка към жертвата на Христос ще бъде призната и за единствено правилната в Православната църква и ще намери своето потвърждение в трудовете светите отци,[38] в литургичните текстове[39] и в съборните постановления.[40] От това става ясно, че думите „Христос принесе жертва на Отца”, употребявани от светите отци както преди, така и след събора от 1156 г., както и намиращи се в литургичните текстове,[41] трябва да се разбират не в смисъл, че Христос е принесъл жертва на ипостаста на Отца, а в това, че Христос е принесъл жертва на Бога, тъй като под думата „Отец” в този случай се има предвид Бог по природа или цялата Света Троица.[42]

Бл. Теодорит Кирски вижда спазването на справедливостта в това, че, – бидейки безгрешен, – Христос, по подстрекателство от дявола, е позволил да бъде убит, което е несправедливо, тъй като смъртта е възмездие за грях.[43] Затова е справедливо, че, вече на свой ред, в наказание за несправедливостта, дяволът е бил лишен от всички, които той е държал в ада.[44] Подобна мисъл срещаме и при св. Йоан Златоуст: „Докато грехът срещал грешници, той на справедливо основание им нанасял смърт; когато обаче, като се натъкнал на безгрешно тяло, го предал на смърт, то, – като такъв, който е извършил несправедливост, – той бил подложен на осъждане”.[45]

Само с това обяснение на въплъщението и на кръстната смърт обаче понятията жертва, откуп и умилостивение остават не докрай изяснени. Ето защо, водещата мисъл при отците в размишленията им за изкуплението не е била тази. Много по-често те са се обръщали към темата, вече посочена от св. Ириней Лионски и св. Атанасий Велики, а именно – тълкуването на 1 Кор. 15:21 и на подобните му по смисъл изрази в Светото Писание. Така например, в анафората на св. Василий Велики като една важна причина за въплъщението на Бога се извежда следното съображение: както чрез човека грехът е влязъл „в света, а чрез греха – смъртта” (Рим 5:12), така и Христос е пожелал да „осъди греха в плътта” [Си] (Рим. 8:3),[46] – и това е станало проявление на справедливостта. Та нали в резултат от всеобщата греховност на човеците под съмнение е попаднала самата природа на човека, като Божие творение – способна ли е тя въобще да не греши?[47] Не е ли прав клеветникът[48] за това, че човекът е неудачно Божие творение, тъй като не може да избегне греха, и затова не е достоен за тази чест,[49] която е получил от Бога. И именно затова е било необходимо, грехът за бъде осъден от самата човешка природа – в лицето на Божия Син.

Икумений пише: „Това е и дивното, че чрез плътта, някога подвластна на греха, Той осъдил греха. Как ли? Като я съхранил безгрешна. И, победил по този начин греха чрез Своята плът, Той го и наказал. Защото наказанието на греха е изземването му”.[50] За същото говори и св. Йоан Златоуст: „Ако победата беше постигната не в плътта, не би било толкова удивително, защото и законът правел това, но удивителното е, че Той, имайки плът, въздигнал победния трофей, и същата тази плът, която хилядократно е била побеждавана от греха, удържала над него бляскава победа. Та виж, колко много е тук необичайното: на първо място, грехът не победил плътта, на второ място – самият той бил победен, при това победен от плътта, … на трето – плътта не само победила, а и наказала, защото с това, че [Христос] не съгрешил, Той излязъл непобеден, а с това че умрял, Той победил и осъдил греха, правейки страшна за него същата тази плът, която преди била презирана. Така Той унищожил и силата на греха, унищожил и смъртта, която била влязла в света чрез греха… Виж колко много победи са били постигнати – не само че плътта не била победена от греха, но и самата тя го победила и го осъдила, и не просто го осъдила, но го осъдила като такъв, който сам е съгрешил. Първо [Христос] го изобличил в неправда, след това го осъдил и го осъдил не просто със сила и власт, но и със словото на истината (τῷ τοῦ δικαίου λόγῳ)”.[51]

Същата мисъл изказва и св. Григорий Паламà: „Този, Който справедливо не бил заслужил да бъде оставен от Бога, тъй като и Сам Той не бил оставил Бога, като първия Адам, престъпвайки заповедта, Сам Той, бидейки изпълнител на всяка Божия заповед, на целия Божи закон, със самото това справедливо бил освободен от дяволското иго. И, по този начин, победилият някога човека дявол бива победен от Човека… И човешката природа е по този начин оправдана – че не от самата себе си има тя злото; оправдан е и Бог, че не е виновник и творец на каквото и да било зло. Защото, ако съвечното Слово на Отца не се бе въчовечило, то така би било очевидно, че по самата си природа грехът се намира в човека, защото от века не било имало човек, свободен от греха и е можело да има основание за отправяне на упрека за това към Твореца – сякаш Той не е Творец на добро… и че Той е несправедлив Съдия, неправедно осъдил човека, който вече бил създаден от Него, като заслужаващ осъждане; затова Бог приема човешката природа – за да покаже до каква степен тя е свободна от греха”.[52]

По какъв начин Христос е победил греха – като човек – подробно изяснява преп. Максим Изповедник, а именно: бесовете се опитвали да Го изкушават[53] с наслади и със страха от страданието, както и всеки човек дотогава (и тези изкушения дотогава винаги се увенчавали с неизменен успех, тъй като „чрез престъплението [на Адам] в човешката природа влязъл грехът, а чрез греха – страстността по рождение”,[54] която се проявявала в удобопреклонност към греха и в безсилието на човешката воля в борбата с греха[55]), но Той ги победил, запазвайки Своята човешка воля неподатлива към греха. Та нали тази воля, като всецяло обòжена при въплъщението, не могла да съгреши, тъй като начинът (τρόπος) на нейното действие се определя от ипостаста на Логоса[56] и плътта Му нямала в себе си закона на греха (Рим. 7:23).[57] Както пише св. Максим Изповедник, „лукавите сили, … като предполагали, че Господ … е обикновен човек … Го нападнали, с надежда да Го убедят и да внедрят в Неговото въображение, посредством природните страсти, страсти неестествени, а с това и да направят това, което на тях им е угодно. Той обаче… ги съблякъл от Себе си и ги изхвърлил от природата, … приписвайки, разбира се, тази победа на нас, а не на Себе си… Защото Сам Той, бидейки Бог и Владика и свободен по природа от всяка страст, не се нуждаел от изкушение, но го [допуснал] за това, щото, – като подмами лукавата сила [към Себе си] чрез нашите изкушения, – да я порази чрез съприкосновението [със Себе си]”.[58]

И така, злите духове се опитвали да Го изкусят, както и всеки човек, с чувствени наслаждения и със страх от смъртта, само че Христос отхвърлил наслажденията и не се уплашил от смъртта, освобождавайки по този начин нашата природа „от робството на наслаждението” и от страстността „по отношение на болката”, и от страха от смъртта[59] – от всичко, върху което се е основавало и нашето робство спрямо греха.[60] Страданието и смъртта на Христос били доброволни, за разлика от тези на останалите хора. Защото раждането на всеки човек след греха на Адам[61] е предшествано от чувствена наслада и последващите мъки и смъртта човекът претърпявал справедливо, като неизбежно следствие от това наслаждение.[62] Но раждането на Христос не е било предшествано от наслаждение и, следователно, последващите го мъки и смърт, които Той претърпял, са били не „осъждане” на природата, както при всички хора преди Него, а „осъждане на греха”. Защото грехът е чувствена наслада, а доброволните страдания са обратното на насладата и, по този начин, представляват отхвърляне на греха, което е и доброволната смърт – отхвърляне на страха от смъртта, чрез която грехът по същия начин владял над хората (срв. Евр. 2:15).[63] По този начин Господ дал възможността и на всички вярващи в Него да превърнат своите страдания и смърт от осъждане на природата в осъждане на греха.[64]

И така Христос, запазвайки човешката Си воля неподвластна за греха, изхвърлил от нея страстността към наслаждението и болката,[65] и справедливо върнал на човека безстрастността, нетленността и безсмъртието, тъй като, „ако изменението на волята в Адам е въвело в [човешката] природа страстността, тлението и смъртността, то – чрез Възкресението – неизменността на волята в Христос отново е върнала на тази природа безстрастността, нетленността и безсмъртието”.[66]

Справедливостта се запазва и с това, че, както победата над дявола е била дело на свободната човешка воля на Христос, така и плодовете от тази победа се наследяват не автоматично от всички хора, а само от тези, които доброволно Го следват: „И цялата [човешка] природа, в лицето на желаещите това и подражаващи на доброволната Му смърт чрез умъртвяването на земните си членове (Кол. 3:5), Той освободил от властта на владеещия [над тях] закон [на греха]. Защото тайнството на спасението е [дадено] за онези, които доброволно го пожелаят, а не за насилствено привличани [към него]”.[67]

От гореказаното става ясно, че Бог, устройвайки спасението на света посредством Въплъщението, Кръстната смърт и Възкресението на Своя Син, с това показал и Своята милост, и, едновременно с това, справедливост.[68] Въплъщението на Словото е станало, преди всичко, с цел по-пълното познание на хората за Бога, да се покаже любовта на Бога към хората и да се принесе жертва за да бъде спазвана справедливостта, която се заключава в това, че следствието от греха е смъртта, а следствие от верността към Бога – вечният живот, както и с цел обòжението на човешката природа. Става ясен, също така и правилният начин за възприемането на изразите от Светото Писание „гняв Божи”, „умилостивителна жертва” и „изкупление”. Жертвата, принесена от Христос на Бога – Троица от името на цялото човечество се е заключавала в това, че Той, с човешката Си воля, е изпълнил всички Божии заповеди, побеждавайки и изкушенията, и изкусителя (т. е. изпълнил е дължимото от лицето на цялото човечество), оправдавайки човешката природа, осъждайки греха, давайки сила на вярващите в Него да бъдат победители, умилостивявайки Божия „гняв” и примирявайки човека с Бога. При което, Кръстната смърт е станала кулминация на тази жертва и затова често именно Кръстът се свързва с жертвата, въпреки че жертва е бил целият земен живот на Христос.

Същото това се нарича и „изкупление” на човека от робството на греха. „Гневът” пък Божи или враждата на човека с Бога е бил следствие от грехопадението на хората и се е изразявал в отчуждаване от Божия Дух, в робство на човека към греха, страстността и поддаването на разрушението, и смъртността на човешката природа – всичките тези следствия от грехопадението са промислително допуснати от Бога заради ползата на самия човек, заради което може да се каже, че и Божият гняв е проявление на Неговата любов към хората.[69]

Превод: Борис Маринов



 

Романов, Р. „Почему Бог вочеловечился? (По учению восточных св. отцов Православной Церкви)” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Рим. 3:25; 5:8-9; Еф. 1:7; 5:2; 2 Кор. 5:21; Гал. 3:13; Евр. 9:14; 10:12; 1 Иоан. 2:2; 1 Петр. 1:18-19 и пр.
[2] Още св. Ириней Лионски [2 век] е определял задачата на богословието като разкриване на „Божието домостроителство”, т. е. определяне на това, какво, как, защо и с каква цел се е извършило и се извършва в делото на нашето спасение (Против ересите, 1, 10, 3.
[3] За това: Св. Григорий Нисийски, Голямо огласително слово, 15 (Киев 2003, с. 138); cв. Григорий Богослов, Слово 19, 13 – В: Творения, т. I, Минск 2000, с. 359; преп. Исаак Сирин, Слово 168 – В: Подвижнически слова, М. 2002, с. 326; св. Григорий Паламà, Омилия 16 – В: Омилии, т. I, М. 2008, с. 209.
[4] Може ли на Бога да бъде предписан закон, който Той да е задължен да следва? „Кой е разумял Духа на Господа, и е бил Нему съветник и Го е учил? С кого се Той съветва, и кой Го вразумява и Го поучава в пътя на правдата, и Го учи на знание и Му посочва пътя на мъдростта?” (Ис. 40:13-14).
[5] Така в съгласие учат всички свети отци. Виж, например, св. Йоан Златоуст, Беседа върху Пс. 6:1 – Беседы на псалмы, М. 2005, с. 57-58.
[6] „Божият гняв… е едно тягостно чувство за възпитаваните. Тягостно пък това чувство става вследствие от въвеждането на неволни теготи”. Или още: „Гневът Господен е прекратяване на даруваните божествени харизми, което се случва с всеки високомерен и надменен ум (за негова, разбира се, полза), хвалещ се с даруваните му от Бога блага, все едно че са негови собствени достижения” (Преп. Максим Исповедник, Вопросоответ к Фалассию 52 – В: Творения, Кн. II, М.: „Мартис” 1994, с. 174).
[7] 1 Иоан. 4:8.
[8] Преп. Иоанн Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 2, 16 – В: Источник знания, М: „Индрик” 2002, с. 213.
[9] Δικαιοσύνη.
[10] Виж: Пс. 118:75.
[11] Виж: Пс. 114:5. Като критикува еретическия дуализъм на гностиците, Климент Александрийски пише, че „Бог затова е и правосъден, защото е благ”, и че „Той е благ Сам по Себе си, а правосъден заради нас”. Виж: Педагог, 1, 9 – В: azbuka.ru. Това е учение, с което са съгласни всички свети отци.
[12] Против ересите, 3, 18, 2 – В: Раннехристианские отцы Церкви, Брюссель 1978, с. 695.
[13] Против ересите, 3,18, 7 – Пак там, с. 699.
[14] Пак там.
[15] Против ересите, 3, 19, 1 – Пак там, с. 700-701.
[16] Тази мисъл повтарят Климент Александрийски (Протрептик, 1, 8 – В: azbuka.ru), св. Атанасий Велики (Слово за въплъщението на Бог Слово, 54 – В: Творения, т. I, М. 1994, с. 260) и св. Григорий Богослов (Слово 29, 19 – В: Творения, т. I, Минск 2000, с. 518).
[17] Слово за въплъщението на Бог Слово, 11-16 – В: Св. Афанасий Великий, Творения, т. I, М. 1994, с. 204-211.
[18] Пак там, 14 – Пак там, с. 209.
[19] Пак там, 7 – Пак там, с. 199-200.
[20] Пак там, 6 – Пак там, с. 198.
[21] Пак там, 20 – Пак там, с. 216.
[22] Пак там, 7 – Пак там, с. 201.
[23] Пак там, 9 – Пак там, с. 202.
[24] Пак там, 10 – Пак там, с. 204.
[25] Голямо огласително слово, 22 – В: Большое Огласительное Слово, Киев 2003, с. 178.
[26] Пак там, 23 – Пак там, с. 186.
[27] 1 Тим. 3:16.
[28] Голямо огласително слово, 24 – В: Пак там, с. 190. Същото и при св. Амфилохий Иконийски – в „Слово против еретиците върху текста Отче, ако е възможно да ме отмине тази чаша”.
[29] Голямо огласително слово, 26 – В: Пак там, с. 200.
[30] Виж: Сагарда, Н. И. Лекции по патрологии, М.: „Издательский совет РПЦ” 2004, с. 470.
[31] Слово 155, „За светата Пасха” – В: Творения, т. I, Минск 2000, с. 820-821.
[32] Слово 19, 13 – В: Пак там, с. 359.
[33] Омилия 16, „За домостроителството на въплъщението на Господа Иисуса Христа” – В: Омилии, т. I, М. 2008, с. 217.
[34] Беседа 3, „За знанието” – В: Преп. Исаак Сирин, О божественных тайнах и о духовной жизни, СПб. 2003, с. 54; срв. също неговото Слово 48 – В: Слова подвижнические, М. 2002, с. 326; срв. още св. Григорий Паламà: „Ако Той не се беше въплътил и не беше пострадал в плът, и ако не беше възкръснал, и заради нас не се беше възнесъл, ние не бихме познали бездната на Божията любов към нас” (Омилия 16 – В: Омилии, т. I, М. 2008, с. 224).
[35] Евр. 4:14.
[36] Говорейки на езика на Писанието, не само Отец се е нуждаел от умилостивителна жертва, тъй като не само Него е прогневил човекът, с греха си. Така, св. Николай Мирликийски пише: „Кого сме оскърбили ние със своето грехопадение? Нима само Отца или просто Бога? Чия заповед сме престъпили? Нима не Божията? Или само заповедта на единия само Отец? Разбира се, Божията! Нему, следователно, ние сме и дължали… жертвата, Него е трябвало да почетем, … Чиято заповед сме обезчестили с престъплението си (виж: Рим. 2:23) – единия, в Троицата, Бог” – цит. по: Ермилов, П. „Несколько замечаний по поводу статей иером. П. Черёмухина” – В: Епископ Николай Мефонский и Византийское богословие, М. 2007, с. 247.
[37] Писмо 145, „До константинополските монаси” – В: Восточные отцы и учители Церкви V в. Антология, М. 2000, с. 156.
[38] Срв. Св. Кирил Александрийски: „Даже ако за Него се говори, че като човек наистина свещенодейства, като Бог обаче Той Сам приема жертвата” (За правата вяра към цариците Пулхерия и Евкодия, 23 – цит. по: Православная энциклопедия, т. 34, с. 272); преп. Симеон Нови Богослов: „Синът и Слово Божие, като се е въплътил, принесъл Себе си в плът, в жертва на божеството на Отца, и на Самия Син, и на Светия Дух” (Слово 1, 3 – В: Творения, т. І, М. 1892, с. 24).
[39] Из молитвите, произнасяни от свещеника по време на Херувимската песен: „… Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш” (Собрание древних литургий, т. ІІ, 1875, с. 63).
[40] Постановление на Константинополския събор от 1156 г. виж в: Православная энциклопедия, т. 37, с. 323.
[41] Характерно е, че в Св. Писание се говори за принасяне от Христос на жертва на Бога (Еф. 5:2; Евр. 9:14), но нито веднъж не се говори за жертва към Отца.
[42] По подробно за това виж в: Ермилов, П. Цит. съч., с. 272-281.
[43] Рим. 5:12; 6:23; Иак. 1:15.
[44] Христос сякаш обръщайки се към дявола, казва: „Защото Божието определение е предназначило да се предават на смърт грешните, а ти и онези, които не са познали греха, си предал във веригите на смъртта; твоята ненаситност стана причина за крайна жестокост и, взел и един несправедливо, ти справедливо си лишен от всички, подвластни на тебе: вкусил неотровната храна, ще я изблюваш цялата, всичко, което си погълнал, и всички ще научиш да се задоволяват с това, което имат, и да се въздържат от онова, което не им принадлежи” (Слово за Промисъла, 10 – В: azbuka.ru).
[45] Беседи върху Послание до римляни, 13, 5 – В: Беседы на послание к Римлянам, М.: „Издательский отдел Московского Патриархата” 1994, с. 644).
[46] Собрание древних литургий, т. ІІ, 1875, с. 68.
[47] „Поради всеобщността на греховността са могли да си помислят, че грехът е и неизбежен – плътта така е била устроена, че да не може да не се греши, и, следователно, грехът е безгрешен. Явявайки безгрешна плът обаче Господ показал, че грехът не е от природата на плътта, а от лошото произволение” (Виж: Св. Феофан Затворник, Толкование послания апостола Павла к Римлянам [8:3], М. 2006, с. 605-606).
[48] А именно – дяволът, който поради завистта си клевети човека – виж: Прем. Сол. 2:24: „ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта”; в тази връзка св. Максим Изповедник пише, че дяволът, „от завист към нас и към Бога изгонил Адам от Рая” (виж: Вопросоответ к Фалассию, 61 – В: Богословские труды, 38, 2003, с. 80-81).
[49] Пс. 8:6: „Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал”.
[50] Цит. по: Св. Феофан Затворник, Цит. съч., с. 607.
[51] Беседа върху Послание до римляни, 13, 5 – В: Беседы на послание к Римлянам, с. 644-645.
[52] Омилия 16, „За домостроителството на въплъщението…” – В: Омилии, т. I, с. 218.
[53] Евр. 2:18: „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне”.
[54] Вопросоответ к Фалассию 21 – В: Творения, т. II, М.: „Мартис” 1994, с. 71.
[55] Използвайки тази страстност в човешката природа, възникнала в резултат от грехопадението на Адам и предаваща се по наследство на потомците му посредством страстното раждане, т. е. чрез свързаното с чувственото удоволствие зачатие, злите духове посредством природните страсти подбуждали – в една в или друга степен – всички хора да се обръщат към „тлението на неестествените страсти”, т. е. към греха. Виж: Пак там, с. 71-72.
[56] „Та нали желаното от човешката воля, каквато тя е била у Спасителя, макар и да е било природно, но не е било просто човешко, каквото е у нас; по същия начин, както и самата тази човешка воля – тъй като ни превъзхожда, бидейки по най-съвършения начин обòжена поради съединението (с което, собствено, е свързана и нейната безгрешност). А нашата е, както се знае, просто човешка и по никакъв начин не може да бъде наречена безгрешна, поради случващите се с нея отклонения ту в една посока, ту в друга, които не изменят природата, но извращават движението или, по-точно казано, изменят – вероятно – неговия образ (τρόπος)” (Преп. Максим Исповедник, Догматический томос к пресвитеру Марину – В: Богословско-полемические сочинения, СПб.: „Русская христианская гуманитарная академия” 2014, с. 445-446 [236D]); „… Волята… съществува по природа у нас и е присъща на всички, които имат природа и произход, еднакви на нашите… Това как желаеш, … т. е. да желаеш да се разходиш, или да гледаш надясно или наляво, … или според предпочитанието си, или за да наблюдаваш и откриваш причините на нещата, представлява начинът на използване на волята, … който е свойствен единствено на използващия го и го отличава от останалите” (Диспут с Пирром, М. 2004, с. 155 [294А]) [Цит. по българското издание: Максим Изповедник, Диспут с Пир, прев. Я. Букова, С.: „ЛИК” 2002, с. 16-17 (бел. прев.)]. Това означава, че начинът на ползване на способността на волята е характеристика на лицето или, което е същото, на ипостаста. Ипостаста пък на Христос – това е ипостаста на Логоса и, следователно, начинът на ползване от Него на Своята човешка воля е безалтернативно безгрешен. Точно затова за Христос се отнасят думите на пророк Исаия: „Преди младенец да се научи да различава добро от лошо, той ще избере доброто” (Ис. 7:16 – според превода на LXX-те). Виж: Преп. Иоанн Дамаскин, „О свойствах двух природ во едином Христе” - В: Христологические и полемические трактаты, М. 1997, с. 106.
[57] Преп. Максим Исповедник, Догматический томос к пресвитеру Марину – В: Богословско-полемические сочинения…, с. 448 [241А-В].
[58] Вопросоответ к Фалассию 21 – В: Творения, т. II, с. 72.
[59] По време на кръстната смърт, направил злите сили „посмешище на Кръста” – Пак там, с. 73.
[60] Пак там.
[61] Този грях се проявил в обръщането към изначално противоестественото чувствено наслаждение, което е, следователно, и греховно – виж: Вопросоответ к Фалассию 61 – В: Богословский вестник, 38, с. 75.
[62] „Този, който се грижи и промисля за нашето спасение, е внедрил [в човешката природа друга] сила, – сякаш някакъв палач, – мъката. И съответно на тази мъка, Той премъдро вкоренил в природата на телата закона на смъртта, полагайки граници пред безумното устремяване на ума, което, въпреки природата се движи към чувствените [неща] – Пак там.
[63] Виж: Пак там, с. 81-82.
[64] Пак там, с. 83-84.
[65] Различни богословски и домостроителни глави, 14 – В: Творения, т. I, с. 260.
[66] Вопросоответ к Фалассию, 42 – В: Творения, т. II, с. 130; срв. Слово о Подвижнической Жизни, 9-12 – Пак там, т. I, с. 78-79.
[67] Тълкувание на Господнята молитва – В: Творения, т. I, с. 188.
[68] А също и премъдрост, и всемогъщество, без които не се извършва нито едно промислително действие на Бога в света.
[69] Така например, св. Ириней Лионски казва: „… Отначало Бог е допуснал, човекът да бъде погълнат от големия кит, който е бил и виновникът за престъплението, не заради това, щото погълнатият да погине изцяло, но подготвяйки плана за извършеното от Словото спасение, … щото човекът, получил от Бога неочакваното спасение, да се изправи от мъртвите и прослави Бога, … та никоя плът да не се хвали пред Бога и затова, щото човекът да не придобие противно мнение относно Бога, мислейки, че нетлението му принадлежи по природа и, отклонявайки се от истината, да се хвали в суетна надменност, все едно той е природно подобен на Бога… В това се е състояло дълготърпението Божие, щото човекът, като премине през всичко това и получавайки познанието за нравствеността, след това да стигне и до възкресението от мъртвите и от опит да разбере от какво е освободен; винаги да бъде благодарен на Господа, получавайки от Него дара на нетлението, така щото още повече да Го обича, защото повече обича „тоя, комуто повече прости” (Лука 7:43)” и да познае самия себе си – това, че той е смъртен и немощен, – и да проумее Бога” (Против ересите, 3, 20, 1-2 – В: Раннехристианские отцы Церкви, с. 703; срв. Ориген, За началата, 3, 1, 13 (издание – СПб. 2007, с. 214-215).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9rdkc 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме