Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Жан-Клод Ларше. Манифест на богословието

Сряда, 02 Декември 2015 Написана от Анна Галперина

Jean-Claude LarchetНа 27 април 2012 г. в Свето-Тихоновския университет, в рамките на научно-методологичния семинар „Богословието в системата на научното знание: традиции – съвременност – перспективи”, доклад изнесе известният православен богослов Жан-Клод Ларше, доктор по философия, доктор по богословие, автор на повече от 20 книги, преведени на много езици, на повече от 60 статии и на около 200 рецензии за различни периодични издания на френски, английски и немски. Лекцията му Що е то богословие? беше прочетена на френски. Участниците в семинара могат да се запознаят и с нейния текст на руски език, преведена от завеждащия катедрата по систематическо богословие и патрология в ПСТГУ Пьотр Михайлов.

Д-р Ларше започна със забележката, че през последните две столетия между православните, и особено в монашеските среди, се наблюдава своеобразно недоверие към богословието, което „се асоциира с някаква школска дисциплина или пък с чисто интелектуално, спекулативно и абстрактно занимание. На богословието се противопоставя животът, духовният опит”. С други думи, на богословското знание се противопоставя свръхестественото, мистическото познание, което често довежда и до цялостно отричане на богословието в неговия съвременен вид.

Подобно недоверие – продължи д-р Ларше – може да бъде обяснено „с факта, че както на Запад, така и в православния свят богословието претърпя немалко изкривявания”: „Богословието на Запад – и при римокатолиците, и при протестантите – се превърна в спекулативна дисциплина с почти интелектуален характер, при това често твърде абстрактен. Към това разбиране и към този богословски стил се прибави римокатолическата и протестантската идея за догматическото развитие, както и съответната ѝ представа, че богословието не само може, но и трябва да бъде творческо. Трите типични тенденции в западното съзнание, преобладаващи от началото на Ренесанса, натурализмът, рационализмът и индивидуализмът, получиха по този начин възможността да бъдат отразени и в сферата на богословието”. От своя страна и Русия през 18 век, по времето на Петър I, а след това и при Екатерина II, беше подложена на силно западно влияние, засилило се през 19 – началото на 20 век и придобило формата на религиозна философия. Така, анализирайки причините за упадъка на богословието, Жан-Клод Ларше предложи да видим, що е то истинското богословие в съответствие с Преданието на Православната църква.

На първо място, той отдели високото богословие, онова мистичното, което за по-голяма яснота определи с гръцката дума θεολογία: „Теологията – обратно – не може да бъде дело на разсъдъка, нито на разума, тъй като се отнася към божествената реалност, оставаща отвъд природното, която не може да бъде постигната по естествен път и със собствени сили… За да може божествената енергия да действа в човека, той трябва не само да очиства себе си, но и напълно да се откаже от природната енергия на своите собствени възможности… Очевидно е, че опитът от този вид теология е твърде рядко срещано явление; такъв имат само светците”.

Само че, „ако ограничим богословието до теологията, както понякога постъпват някои православни монаси в духа на краен максимализъм, то богословието de facto ще стане невъзможно”. Така то не се свежда само до теологията, която служи „в известна степен като образец или парадигма за богословстване”, като „негова крайна цел”.

По-нататък Ларше разгледа други три богословски форми: катехизическата – учителната, апологетическата, защитата на вярата, и доксологическата – богословието на прославата, на славословието. И отбеляза, че „апологетиката често е била поставяна пред необходимостта да се възползва от рационални аргументи в отговор на еретични учения, които не само следват правилата на формалната логика, отчитайки самите свойства на рационалното мислене чрез понятия, заимствани от философията”; ето защо за богословите, занимаващи се с апологетика, е полезно да имат философско образование. „От това изобщо не следва, че богословието и философията трябва да се смесят помежду си. На практика те имат твърде различни основи, методи и цели”. Ако философията се опира изцяло на разума, то „богословието го ползва като инструмент, но се основава на данни, произхождащи не от него сам по себе си, а от Откровението, засвидетелствано в Преданието, т. е. едновременно от Св. Писание, от творенията на Отците и вероучителните определения на съборите – от цялостното църковно учение”. По-нататък в лекцията бяха разгледани по-подробно разликите между философия и богословие.

Доксологическото богословие, отразено в литургичното творчество, в химните, използва поетичен стил, прибягвайки до символи и метафори, „поради което ние сме принудени да зададем въпроса: по какво се различава то от литературата?”.

„Литературата е плод на въображението на автора… По своето съдържание и по формата си тя отразява преди всичко индивидуалността на писателя; тя ѝ придава нейната неповторимост. Както всяко изкуство, тя е на първо място прослава на самия артист… Доксологическото богословие по никакъв начин не служи на автора си, който напълно изгубва себе си при изразяването на неговите истини… Така личната молитва на светците се превръща и във форма на църковните молитви – много често впрочем славословията на светците са до такава степен вплетени в богослужебните последования, че не могат да бъдат различени останалите текстове”.

Тези размисли водят автора и към уточняването на проблема за верността към Преданието и за творческия аспект в богословието. Първостепенният признак за богослова е верността към Преданието, т. е. към Св. Писание, към решенията на съборите и към Отците. При това обаче църковното учение се опознава не само чрез книгите: „Това е живо учение, защото то е живото съзнание на Църквата за нейната собствена вяра. Така че богословът може да го постигне и възприеме единствено чрез живота в Църквата и чрез личния си опит за това, което Църквата учи”.

От друга страна, почитта към съдържанията на вярата не бива да се ограничава само до тяхното своеобразно охраняване, но „да се съчетава в богослова с умението да изразява тези съдържания по нов начин, ако обстоятелствата го изискват”. С други думи, за богословието са нужни и определени творчески способности: „Творческият подход в богословието не бива да се занимава със собствено веровите съдържания, а само с начините на тяхното изразяване. Новото в богословието може да се схваща само в своеобразния подход при отразяването на догматите, но никога в тяхното развиване по същество – тук православната позиция е коренно различна от римокатолическите и протестантските представи за богословско творчество”.

По-нататък д-р Ларше смята за нужно и да се уточни, какви духовни качества би следвало да притежава богословът: „Той трябва да има две принципни качества: любов към Бога и към ближния и смирение”. Също и животът според заповедите и „молитва, потребна в най-общия смисъл за придобиване от Бога на нужното за изпълняването на истинското богсловие”, т. е. „богословът може да има вярна и точна представа и слово, само ако води верния и правилен начин на живот”.

Като заключение и обобщение докладчикът отбеляза, че богословието е близко до иконописта: „Собствената разлика е в това, че богословието изразява чрез понятия и думи същото онова, което иконописта постига с форми и цветове. И двете служат на църковната просвета и задачата им е не само да изложат, но и да защитят вярата… И пред двете стоят две опасности: от една страна, формалистичният консерватизъм и закостенялост и, от друга – маловерието и неоправомощеният модернизъм… Тези дисциплини изискват от хората, занимаващи се с тях, действителен църковен живот, дълбоко смирение и послушание към наставниците, и почит към тяхното предание. И двете дисциплини предполагат някакъв „аскетичен” опит, тъй като заниманията с тях изискват и вътрешна чистота, и молитвено единение с Бога и с Отците. Двете сфери са израз на една и съща благодат, съобщавана от Светия Дух на избраните и на верните заради служението на Църквата и за прославата на Пресветата Троица”.

След доклада имаше дискусия или, по-точно, участниците задаваха въпросите си към д-р Ларше. Тук цитираме части от неговите отговори.

- Има най-различни начини да общуваш с човека. Например, някой старец приема стотици хора и с всекиго разговаря поотделно на неговия собствен, особен език. Постарах се да покажа, че св. Григорий Паламà или св. Максим Изповедник са използвали различен език и мисли, обръщайки се към хората. Очевидно е, че трябва да умееш да приспособяваш изказа си към дадената аудитория. Нали нито понятието за Троицата, нито за ипостасата не са съществували в началото. Нито Христос, нито апостолите употребяват подобни думи. Те навлизат в християнската мисъл на определен етап, защото е било необходимо и от полза. Ако прочетете посланията на ап. Павел, ще видите, че той говори по друг начин. Или да вземем например някой свещеник в малко село, който дори не е изучавал богословие: познаването на богослужението, животът според Евангелието водят до това, че в проповедите му може да бъде изразена цялата истина на християнството и на християнската вяра.

Смятам, че по отношение на социалните науки е много важно да я има християнската представа за човека. Социалните науки претендират да се наричат науки, но трябва да се помни и псевдонаучният характер на социологията, защото там винаги се сблъскваме с антропологически концепции. Ако се занимаваме със социологически изследвания, трябва да имаме някаква концепция и ролята на богословието се състои в това, да даде правилен възглед за човека. Можете да ми отговорите, че това е антропология, а не богословие, но православната антропология е неотделима от богословието. В това се състои и разликата – хуманистичният възглед предполага, че човекът може да познае сам себе си, че е ограничен и се обяснява посредством биологическите фактори.

За православието е присъщо да разбира човека единствено чрез отношението му към Бога, защото Бог дава смисъл на съществуването му. Така идеята за човека, която носи Православната църква, е не само хуманистична, но и богочовешка. Човекът е сътворен по Божи образ и призванието му е да бъде обòжен, да стане бог по благодат.

В някои от работите си предложих много широко определение за понятието духовно. Духовно е всяко човешко състояние, което се характеризира с позитивното му отношение към Бога. Но също така духовно може да бъде и отрицателното отношение. Например атеизмът е духовна позиция. Човекът може да бъде разбран само в неговото отношение към Бога.

Проректорът по научно-богословската работа в МДА прот. Павел Великанов, като благодари на д-р Ларше, нарече неговия доклад „манифест на богословието” и зададе въпрос за руското богословие: „Ако приложим богословието на прославата към руското православие, ще видим нещо интересно: руснаците се прекланят повече пред иконите и по-малко пред богослужебните песнопения. Към богословието нямат почти никакво отношение. С какво е свързано това – с философска недоразвитост или с особености именно на руския манталитет?”.

Ларше: „Мисля, че сте твърде строги към руската традиция. Славословието присъства, първо, във всички литургични текстове. Смятам например, че един селянин без каквото и да било образование, който редовно присъства на службите, може да се превърне в също толкова добър богослов, както и някой университетски преподавател. По време на комунизма в Русия не е имало преподаватели по богословие. Обаче то се е запазило благодарение на това, че е съществувало богослужението, което и най-добре изразява богословските истини. Вие прекрасно знаете, че най-големите автори на богослужебни текстове са били и богослови – например, Йоан Дамаскин. Да вземем полунощната служба – в нея е цялата христология. И ако човек слуша внимателно думите ѝ, той може да придобие съвсем сериозно богословско образование.

Руската икона също е руска традиция. Тук, разбира се, има някои проблеми. През 18-19 век изкуството на иконописта се отдалечава от византийските образци и започва да подражава на италианския стил. Същия проблем го има и в музикалното изкуство. Мисля, че е много важно да се отбележи завръщането към исконните традиции в песнопенията, но в същото време е налице и усилието да бъде аранжиран и изпълняван целият репертоар на западната църковна музика. Разбира се, това не влиза в моите научни интереси, но се плаша, когато в манастирите биват наемани професионални хорове, което превръща богослужението в зрелище, в спектакъл. Тук, естествено, напускаме църковното и се прехвърляме в светското пространство”.

Не смятам, че богословието може да бъде разглеждано като наука, защото класическото определение за наука е опознаването на феномените и на техните закони, а Бог, Който е предмет на богословието, нито е феномен, нито се подчинява на някакви закони. Не бива да принизяваме богословието и да го свеждаме до равнището на науките. Богословието се занимава с това, с което науката не може. Разбира се, все пак богословието е свързано с науката. Например, тя има голямо значение, когато става дума за изучаване на текстовете на Писанието или на Отците, защото животът на тези текстове е твърде разнообразен. Ако говорим за патристиката, за богословието, е важно да се опираме на истинските авторски текстове, поради което тук голяма роля имат филолозите, работещи върху тях. От друга страна, понякога на филолозите им се е отреждала и прекалено важна роля, например в западните университети. Най-често те нищо не разбират от текстовете, чиято истинност трябва да установят. В протестантските и римокатолическите университети филолозите разглеждат текста на Писанието само от тяхна гледна точка и по този начин духовният му смисъл се губи. Това е все едно да откъснем от розата нейните листчета, да ги подредим и накрая да получим нещо без аромат и красота. Точно този метод на екзегеза породи множество атеисти на Запад дори и сред богословите. Затова с тези неща трябва да се отнасяме много внимателно и не е необходимо да се очароваме от науката, тъй като в огромното множество от случаите подобен екзегетичен подход е равнозначен на провал. Единствената функция на науката в тази област е да бъде установена оригиналността на текстовете, с които след това вече трябва да работят богословите. Разбира се, богословът трябва да умее да се аргументира и да ползва ясен и точен език и речник, това е много важно.

Днес за богословието често се пише дискретно, без да се прави разлика между природа и езици. Това обаче не означава, че авторите, пишещи по този начин, непременно са еретици: например такава беше тенденцията в руското богословие в края на 19 век, но това е характерно и за гръцки автори от 20 век. За мен е много важно да се прави разлика между тези неща. Философията ми помогна да разбера някои автори. Например езикът на Максим Изповедник е много сложен. И, както беше правилно отбелязано, Отците са черпели много от философията – разбира се, те са я преработили и са придали на философските понятия съвсем друг смисъл. Философското образование е много полезно при четенето на отците. Но мисля, че в този случай става дума за ползата от античната философия, а не от философията на Кант и Хегел. И трябва да си даваме сметка, че при тях не може да има нито общ метод, нито обща цел, а философията трябва да знае мястото си и да остава слугиня на богословието.

Лично познавах архим. Софроний (Сахаров). Той ценеше трудовете ми, дори и преди да стана православен. Първата ми книга той четеше на монасите в трапезарията, защото я смяташе за важна. По същия начин постъпваше и с други мои книги. Той бе изключителен аскет, истински старец, който ясно се различаваше сред останалите. Беше сияйна личност! Разбира се, все пак тук трябва да признаем, че неговата мисъл носи следите на персонализма: преди да стане монах, той е учил в Париж и е бил под влиянието на Булгаков. Персоналистките идеи на архимандрита възхождат към този период. Православен той става доста късно. Двадесет-годишен е бил увлечен известно време от индуизма. Откривайки православието, той открива за себе си личния Бог. Отнасям се сдържано към неговото наследство и към трудовете му. Знам, че той написа една много важна книга за св. Силуан – тя е една от най-добрите за православната духовност. Мога да ви разкажа една слабо известна история. Когато архим. Софроний се върна от Атон с трудовете на св. Силуан и ги показа на Лоски, той се смя над тях, защото ги сметна за изключително наивни. Уважавам много Лоски, но мисля, че той просто не ги разбра. Всеки случай архим. Софроний беше твърде огорчен от реакцията на Лоски и точно затова и написа книгата си – като въведение към тези записки.

Защо толкова искате признание от държавата? Няма абсолютно никаква необходимост богословието да бъде признато от държавните структури, та да се преподава като наука. Науката все пак работи с хипотези, а в богословието за тях няма място. Ние изхождаме от твърдо знание, чиято основа е вярата, а това се доказва от вътрешния духовен опит. Убеден съм, че богословието не може да бъде наука, но за него едновременно с това е важно да работи с точни методи.

Искам да се спра върху още нещо, за което не говорих, но то ми изглежда твърде важно. За онези, които се занимават с патристични изследвания, е от особено значение да знаят чужди езици, за да знаят какво е било писано и изследвано. Забелязах, че много руски патролози знаят само руски и, избирайки темата на научната си работа, не са осведомени за това, че тази тема вече е подробно разработвана от американци или французи. Невъзможно е да си представим, че днес някой физик би се занимавал със законите на гравитацията, сякаш Нютон все още не ги е открил. В работата си ние трябва да стъпваме върху това, което вече е направено. Нейната цел не е да бъде свършена бързо, а добре.

Научността се заключава в строгото отношение към източниците. Например ще е чудесно, ако във вашия университет пристъпят към създаването на сериозна серия от светоотечески трудове. В 19 – началото на 20 век имаше руски патролози със световно признание. След това настъпи дълъг период, в който нещо подобно бе невъзможно да се предприеме. И изведнъж дойде свободата, събра се много работа. Но твърде много неща се вършат безпорядъчно и без необходимия размисъл. Много от богословите в Русия работят хаотично, например има отделни ерудити, добре запознати с даден въпрос, но нямащи общ поглед, глобална представа. Струва ми се, че съществува и още една важна страна по отношение на научното в богословските изследвания – да се овладее културата на изследването. Стремежът да се разработват не собствени идеи и оригинални възгледи, но те да бъдат съгласувани с учението на Църквата. А над това трябва да се работи много. Веднъж Майендорф каза, че патрологията не може да бъде изучена, докато не навършиш 50 години, като преди това трябва да си работил поне 30. Днес в Русия срещам богослови на по 25, които вече се смятат за велики мислители, позволяват си да критикуват всички. Написах книга за божествените енергии от началото на християнството до св. Йоан Дамаскин, а в своя рецензия Дунаев ме упрекна, че нищо не казвам за св. Григорий Паламà. Какво да мисля? Той или не е чел книгата ми, а дори и заглавието, защото съм предупредил, че свършвам с 8 век. Или пък смята, че св. Григорий Паламà е живял преди 8 век?

Да си богослов е много отговорно и са твърде малко истинските богослови днес. Църквата дори представя още по-идеалистичен възглед от мен, защото сред цялото множество на нейните Отци само на трима е присвоено званието богослов: на св. евангелист Йоан, на св. Григорий Богослов и на Симеон Нови Богослов. И толкова – повече на никого. Официално ние имаме само трима богослови, което говори, че Църквата е изключително взискателна в този случай. Мисля, че този аргумент потвърждава и моята идеалистична позиция и призовава богословите да се стремят към сериозните висини.

Разбира се, човек може да се занимава с богословие на различни равнища. Вече казах, че истинското богословие е дар. Но вътре в богословието има разни дарове – едни богослови, например, са по-надарени в апологетиката и не всички могат да опровергават ересите – за това е необходим особен талант. Възможно е дори Симеон Нови Богослов да не е бил способен за такова нещо, но това не го прави „по-малко богослов”. Другите не са можели да напишат химни като неговите. Но също така са богослови. А св. Паисий Светогорец – аз го познавах много добре, десетки часове съм разговарял с него, той ми е много близък и му се моля всеки ден. Мога да свидетелствам, че той беше богослов, защото лично знаеше Бога и имаше личен опит в Богообщението. Един от духовните му ученици ми каза, че старецът Паисий е завършил само начално образование и когато чете книги на св. Максим Изповедник, естествено, изобщо не може да ги разбере, но притежава същото лично знание за Бога, каквото е имал св. Максим. И личният му опит от общението с Бога е на същото ниво, на което е бил и при св. Максим. Това е също един от начините да бъдеш богослов.

Ако днес някой има дара така да разговаря с хората, че да ги научава да обичат Бога, то също може да се смята за богослов. Това може да е най-обикновен енорийски свещеник. Към богословието може да се приложи известният стих от Евангелието: В дома на Отца Ми има много жилища.

Като пример може да се даде и изкуството на иконописта: всеки има свой стил, защото иконописецът е личност, но всички те свидетелстват за една Истина. По същия начин не съществува и един модел за святост. Съществуват толкова форми на светостта, колкото и светци. Известният сръбски владика Атанасий (Йевтич), когато учил в Гърция, всеки отпуск използвал, за да посети великите старци по целия свят. Той е познавал няколко десетки от тях и го питах, какво получава от тези срещи. Отговори ми: „За мен е от голяма полза, че те са напълно различни помежду си”.

Точно това е удивителното в християнството – ние всички имаме едно общо дело, принципи, образци, църковен живот, но независимо от това, ако личността ни се запазва, а не се разрушава в това, което ни обединява и е общо за нас, по неповторим начин се разкрива именно личността на всеки отделен. Често хората се отдалечават от Църквата, защото смятат, че в нея се нивелират и потискат техните личности. Но всъщност е точно обратното – именно в Църквата индивидуалността и личността могат да се разкрият най-пълно. И вярвам, че съществуват много различни богослови, както и много начини да се занимаваме с богословие.

Превод: Марио Коев


* Гальперина, А. „Жан-Клод Ларше. Манифест богословия” – В: Богослов.ру (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qyw4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме