Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Моето пътуване с отец Александър (войната; ново начало)

Понеделник, 19 Октомври 2015 Написана от Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannЛотарията

Веднъж, през есента на 1939 г. Дмитрий Николаевич се прибира след работа и казва на жена си: „Случи се нещо невероятно. По-добре седни…”. И вади от джоба си смачкан лотариен билет (той купувал лотарийни билети всяка седмица и след това проверявал резултатите от лотарията във вестника). „Виж, провери номера…”. Бил номерът на голямата награда! Семейство Шмеман печелило една четиридесета част от голямата печалба (билетите били доста скъпи и обикновено се купували части от тях). Голямата печалба е пет милиона франка, от които семейство Шмеман получава 125 хиляди франка, а това за времето си също е огромна сума. Шмеман веднага изплаща всички дългове на семейството, подарява по една кокошка на всички свои приятели и родственици, а семейството си купува нови обувки и палта – прекрасни двуредни палта с колани – бежово за Александър, кафяво за Андрей, които са били първите нови палта в техния живот. (По-късно, по време на немската окупация моята майка уши от палтото на Александър две нови палта, за нашите деца Анна и Сергей, и те се качиха с тях на кораба за Америка. На борда на кораба „Queen Mary”: палта с история!)

И ето, облечени в своите нови палта, братята, заедно с родителите си, заминават на дълга ваканция в Югославия.

Високи и привлекателни, седемнадесетгодишните юноши са били посрещнати с възторг и любов от своите братовчедки – момичета на по шестнадесет и седемнадесет. Тази ваканция остава за тях незабравима.

Юни 1939 година. Войната!

Докато цялото семейство си почива в Белград, избухва войната с Германия. Всички визи и документи за пътуване са отменени. Семейство Шмеман отчаяно търси начин да се върне в Париж (независимо, че Анна Тихоновна предпочита да остане със своите родители…). Страхували се, че ще се окажат отрязани от Франция, но в края на краищата им провървява и те успяват да получат разрешение да отпътуват, и в края на декември да се върнат в Париж. Кадетският корпус бил затворен и Андрей се връща да живее у дома, а двамата братя постъпват в руската гимназия, за да се подготвят за изпита за втория бакалавриат. Животът в гимназията е много по-весел, по-обикновен и задружен от този във френския лицей. Там преподават отлично подготвени професори – като Владимир Вейдле, преподавателят по философия. По-късно той стана и близък приятел на семейството. (Вейдле оставаше в дома ни в Крестууд, когато идваше в САЩ, за да прави проучване в Музея за изкуство Метрополитен. Той много харесваше моите пържени картофи и по време на вечерите поразяваше всички с дълбоките си познания по история на изкуствата, на руската литература и световната култура). В гимназията у момчетата се появяват приятели, дружбата с които се запазва цял живот.)

Понякога на момчетата просто им се е искало да си отпочинат от напрегнатите занятия или да отвлекат вниманието на учителя и тогава молели Таня (Лебедева) – по-късно съпруга на Н. Струве: „Таня, припадни!”. Тя послушно припадала и момчетата тържествено я отнасяли при медицинската сестра, като така избягвали конфликта си с учителите. Дисциплината не е била много строга, поради войната (вярвайте или не) атмосферата в училището е била весела и някак безгрижна: значение имал единствено днешният ден, тъй като никой не знаел какво ще се случи утре. Александър завършва обучението си и успешно полага изпита за втория, окончателен бакалавриат по философия. Сега вече е готов да постъпи в Богословски институт „Св. Сергий”. Той мечтае да се посвети на богословието. Същевременно животът става все по-труден и по-труден – независимо от факта, че са въведени купони за продукти. За хляб и картофи (често замръзнали) се извиват дълги опашки и се е налагало да се чака с часове. Тези ежедневни грижи като цяло лягат на плещите на жените. Младежта е безгрижна. Всички ходят пеша, защото в Париж още от самото начало на войната и по време на цялата немска окупация общественият транспорт почти не работи. По всевъзможни начини младите се опитваха да заобикалят обявения от немците комендантски час, ядяха сладкиши от моркови и пиеха странни сокове без захар. Но никой не се оплакваше. Бяхме млади.

Срещата

Защо казвам „ние”? Сега ще разкажа. Като положи успешно изпита за втория бакалавриат, отец Александър веднага реши да започне петгодишно обучение в Свето-Сергиевия богословски институт и затова дойде в храма на Института, на молебен по повод началото на учебната година. По това време аз също бях в института, тъй като посещавах чичо ми Михаил (Михайлович) Осоргин, един от основателите на института и преподавател там по църковна музика. Ние се срещнахме на стълбите, водещи към църковните двери, в деня на паметта на преп. Сергий, 8 октомври 1940 г. Александър ме поздрави (той беше на деветнадесет години и един месец, аз на седемнадесет години и два дена!) и каза неочаквано: „Здравейте! Аз възнамерявам да уча тук, но не смятам да ставам монах”. След богослужението в квартирата на чичо, заедно с други роднини, заедно пихме „чай” – военновременна напитка, нямаща много общо с чая, нещо без захар, кафеникаво на цвят и много безвкусно. Същата вечер отец Александър казал на една от моите братовчедки: „Днес срещнах моята бъдеща жена”.

Моето семейство

Ще прекъсна своя разказ, за да разкажа и за своето семейство. Защото след тази съдбоносна среща на стълбите пред храма на института „Св. Сергий” ние преживяхме заедно четиридесет и три години, докато на 13 декември 1983 г. отец Александър не ни остави, за да премине в място светло, място злачно, в място прохладно, където няма ни болка, ни печал, ни въздишка.

Ето го и моето семейство.

Моите родители имаха роднинска връзка, бяха първи братовчеди. Майките им, Елисавета и Марина Трубецкие са родни сестри. Елисавета се омъжва за Михаил Осоргин, а Марина – за Николай Гагарин. Баща ми, Сергей Осоргин, прекарва голяма част от живота си в Русия, в прекрасно семейно имение на р. Ока, любимото му, където живее пълнокръвен църковен живот в обкръжението на любящото си семейство и сред прекрасна природа. На историята на това имение моят син Сергей посвети книгата си Ехото на родната земя, където съумя много точно да предаде духа на моето семейство. Баща ми имаше двама братя: по-възрастният Михаил, за когото вече споменах по-горе, и по-млад Георги, както и четири сестри – Уляна, София, Мария и Антонина, всичките много музикални, любящи и привързани към семейството. Георги беше разстрелян от комунистите на Соловки, където споменават името му и до днес. Брат му Михаил беше сред основателите на Богословския институт „Св. Сергий” в Париж. Моят баща, Сергей Михайлович Осоргин, учи биология в Московския университет, но войната прекъсва следването му. Постъпва на съкратени офицерски курсове и воюва в състава на полк, известен под името „Безсмъртните хусари”. Подозирам, че скъпият ми баща бе избрал този полк заради романтичното му име, а и защото бе прекрасен ездач. Баща ми беше романтик, мечтател и остана такъв през целия си живот. След едно сериозно раняване на бойното поле е изпратен у дома на лечение и тогава прави предложение на своята братовчедка Соня Гагарина, която познава и обича още от детството си.

В спомените, написани от моя баща за неговите деца и внуци, той описва своето детство в семейното имение, където, заедно с братята и сестрите си и с многобройните си роднини и приятели, живее целогодишно сред природата, редовно посещава богослужението и е обкръжен от семейството си, музиката и най-важното – от много любов. Всеки годишен сезон е бил посрещан с радостно предвкусване – първият сняг, първото цвете, пробиващо топящия се сняг, ледоходът по река Ока… В прекрасния храм в парка на имението се отбелязват всички дни на памет на светците, а също така и главните събития от селскостопанската година, свързани с различни традиции и обреди – сеитба, начало на жътвата, събиране на плодовете и другите продукти, които земята ражда. Риболовът на разсъмване, търсенето на червеи през нощта, шумове, аромати, песента на птиците – всичко това е неотменима част от живота на моя баща. Тези неща и, разбира се, още много други той споделяше с мен, докато растях, и те пробудиха у мен огромна любов към него, желание да го защитавам и пазя. Църквата също бе неотделима част от самото му същество. Той не обичаше гръмките слова и не афишираше своята вяра, а просто изцяло ѝ принадлежеше. В храма винаги четеше, пееше, ръководеше хора. Знаеше наизуст текста на всяко песнопение на всеки празник от църковната година. „Слушай и гледай, Ляна, днес ще пеем (или ще четем, или ще чуем)… И празникът беше за мене осветен от радостно очакване.

Той се сблъска с огромни трудности в емигрантския живот – с безработицата, с пълното безпаричие и т. н., но никога не преставаше да се надява, не преставаше да се радва на живота и да благодари за него. Тази радост „преливаше от него” и заразяваше околните. Той бе напълно прозрачен човек. Прекрасно познаваше руската литература и препрочиташе любимите книги по няколко пъти. Никога не беше строг, но винаги подхождаше с любов. Когато раждах третото си дете (разбира се, у дома), не успяха да намерят навреме акушерка. Много добре си спомням, как моят баща, седейки до мен на леглото, каза: „Не се бой, аз ще ти помогна не по-лошо, а дори и по-добре от всяка акушерка. Довери ми се!”. Така и направих.

Имах особена връзка с моя баща и до днес чувствам неговата любов. И съм му много благодарна за съкровището, което ми остави – разбирането си за живота, своята любов към природата, принадлежността към Църквата. В своите спомени, като говори за есента, той пише: „Ние не само живеехме сред природата, ние – селските жители – бяхме природата, едно с природата, неразделни” и по-нататък: „Вярвам, че у всеки, в тайника на душата му има по едно собствено Сергиевско имение… Това е онзи загубен земен рай, за който мечтаем, въобразявайки си, че си заслужава да се попадне в него; и ето го него, щастието!”. За мен Сергиевско означава връзка с моя баща, с моите корени, изпълнено с любов място в сърцето, което нищо не може да смути. Накрая, пожелавам на всеки да изпита Божието присъствие, което се усещаше в баща ми, този постоянен огън на Присъствието.

Моята майка, София Гагарина, беше най-голямата от шестте деца в семейството. Две бяха починали. Единият – двегодишният Виктор – очарователен рус ангел, когото мама добре помнеше, независимо, че в паметта ѝ най-рязко се бе врязал отпечатъкът на скръбта от неговата загуба. Другата – Татяна – починала на седемгодишна възраст от усложнение след операция на апандисит при семейна почивка в Биариц, Франция. Майка ми тогава е била на десет и е била дълбоко потресена и опечалена от тази смърт – особено след като гувернантката ѝ разказала с подробности, как тялото на сестра ѝ ще бъде изядено в земята от червеите и как моята майка трябва да се радва, че в крайна сметка душата на детето пребивава с Господа. И досега съм поразена от тази жестокост на гувернантката! Майка ми боготвореше своите родители – нейната красива, нежна, ласкава майка и силния, енергичен, бурен и талантлив красавец, баща ѝ. Баща ѝ искал жена му да бъде блестяща светска дама, докато тя била щастлива у дома – с децата, с музиката и с мирния живот.

От ранно детство София е много близка със своите три сестри и братовчедите и братовчедките си Осоргини. Един от тях, Сергей, впоследствие става и неин съпруг. София е уязвима, скромна, често тъжна, измъчвана от съмнения, намираща опора във вътрешната сила на своя съпруг. Не се нуждае от други хора, от приятели. Не е била особено популярна сред своите връстници, смятащи я за високомерна, докато тя била просто стеснителна и неуверена в себе си. Понякога на пътя ѝ се изпречвал човек, способен да види богатата ѝ култура и финеса на нейната натура, и тогава започвали разговори, въпроси и спорове за живота и за неговия смисъл, а моят баща спокойно заспивал при тези разговори над книгата, която четял.

За нас, нейните деца, тя винаги стоеше на този пиедестал, на който веднъж и завинаги я бе издигнал нейният съпруг, който никога не преставаше да я обожава и да се радва на нейното постоянно присъствие. Затова с нея трябваше винаги да се отнасяме внимателно. Тя често страдаше от мигрена, което според мен всъщност бяха пристъпи на депресия и това никак не бе учудващо, като се има предвид, че детството ѝ съвсем не е било леко. Нейната майка умира съвсем млада в ръцете ѝ. В същото време баща ѝ напуска семейството и се жени за никому неизвестна жена, от която има двама сина. Майка ми нямаше никакви отношения с тях, а ние, децата, не знаехме абсолютно нищо за живота на нашия дядо. На мен тази история ми стана известна едва когато вече имах свои деца! През целия си живот моята майка с болка носеше тези мъчителни спомени.

Когато татко се разболя, майка дълги години се грижеше за него и никога не се оплака. И трите ми деца се родиха в дома им. Майка ми беше прекрасна баба, която не жалеше за внуците си нито време, нито любов, нито внимание. Шиеше прекрасно и децата ми винаги имаха много хубави дрехи, направени от ръцете на мама – рокли с изящна бродерия, чудни матроски костюмчета и дори зимни палта. Надживя татко с доста години и се престави в Господа в Ню-Йорк – след няколко инсулта. През всички години на болестта за нея предано се грижеше по-младата ми сестра Соня Озерова.

С мъка си спомням за моята майка. Тя можеше и трябваше да бъде щастлива, ако не бяха многото рани, нанесени ѝ от живота, оставили в душата ѝ дълбоки следи. Уверена съм, че в Царството Божие нейната чиста душа, живяла в чистота своя живот, е намерила мир и радост.

Моите родители сключват брак на 10 февруари 1918 г. в Ялта, където и остават да живеят две години и където се раждат двете им деца. По това време в Крим пристигат най-различни хора, бягащи от болшевиките. Някои с целите си семейства, други само с мъжа, някои жени пристигат само с децата си. Общата съдба и изпитания сплотяват нещастните бежанци. Всички страдат и страдат най-вече от липсата на информация. Къде са червените и къде – белите? Къде са съпрузите им, бащите, братята, сестрите? И какво ще стане занапред? Какво да очакват и за какво да се готвят? Баща ми е трябвало да се крие и буквално да играе на котка и мишка с червените, които, влизайки в Ялта, веднага започват да издирват укрилите се бели офицери. Жените и децата е нямало от какво да се страхуват, болшевиките преследват само мъжете. Сетне Червената армия отстъпва под натиска на белите отряди, а после всичко се повтаря отново. Пълен хаос!

Най-накрая баща ми и майка ми с двете си малки деца, Михаил и Марина, се качват на кораб, идващ от Константинопол. На същия този кораб – в трюмовете, сред куфарите, между другия багаж и животните – са настанени и много семейства. Сред тях има семейство с пет деца, най-малкият от които с година по-голям от моята сестра Марина. Това момченце е Андрей Апраскин, който двадесет и пет години по-късно се ожени за сестра ми Марина.

От Константинопол семейството ми с големи трудности се добира до Италия и известно време живее в Кастелгандолфо, недалеч от Рим. (Домът на майка ми по-късно става собственост на Ватикана и се превръща в една от неговите летни резиденции). От Италия, свързвайки се със семейството на мама в Германия, родителите ми се местят в Баден-Баден, популярен през 19 век сред богатите руснаци. Семейството на Гагарин, т. е. на майка ми, често посещава това място заради лечебните му минерални води. Там Гагарини имат прекрасна вила, с картина на Рембранд, колекция от редки дантели и ценен часовник марка „Буле”, принадлежащ на прадядо ми. Тогава цялото семейство на майка ми се е събирало в този дом.

Скоро след пристигането в Баден-Баден, майка ми ражда трето дете, момиче – Уляна, т. е. мен. Дали ми името в чест на света Уляна, една от предците на Осоргини (тя ми се е пада 14 поколения назад прабаба). Била е дивна светица – богата, омъжена и многодетна жена, непрекъснато трудеща се, за да може във време на глад да нахрани и спаси, колкото може повече хора. Била е благочестива, скромна, обичала е хората и е умеела да се моли. Мъжът ѝ е бил военен. Когато св. Уляна го помолила да я пусне да се усамоти в манастир, той ѝ напомнил за брачния обет и тя се подчинила. Св. Уляна бе особено почитана в нашето семейство; тя е истинската наша семейна светица. В 1931 г. мощите на св. Уляна попадат в Муромския музей, а в 1989 г. раката със мощите на светицата са върнати на Църквата и пренесени в Муромския Благовещенски манастир, където са поставени пред иконата на св. Николай. В 1993 г. са пренесени в храма „Св. Николай” в Муром – на крайбрежната улица на р. Ока. Там неотдавна се поклоних на мощите на семейната ни светица. Бях много развълнувана как енориашите се радваха да срещнат мен, Уляна Осоргина, която обича тази светица, не по-малко от тях самите.

В Германия

И така, моите родители се настаняват във вилата в Баден-Баден, но средствата им са съвсем малко. Продават картината на Рембранд малко преди финансовия колапс от 1923-1924 г., свързан с хиперинфлация и обезценяване на немската марка, така че парите, получени от картината, в рамките на няколко часа загубват своята стойност. Тогава се налага да продадат и колекцията от дантели и часовника „Буле”, а парите са поделени между майка ми и братята и сестрите ѝ. Лошо вложение на парите в лошо време! Почти не си спомням живота в Баден-Баден. Спомням си как три годишна седях на рояла и пеех под акомпанимента на татко. Немската песничка „Ach du lieber Augustine, Augustine, Augustine” (Ах, мой мили Августин…) и днес звучи в ушите ми, като спомен за блаженото детство, за вперените в мен очи на моя баща, изпълнени с обожение. (Шестдесет години по-късно се върнах там заедно със сина си и с неговото семейство. Познах колоните, обграждащи мястото и тясната пътека, водеща до тук, но нищо повече).

И така, ние се отправихме към Франция, където вече се бяха преместили много от членовете на нашето семейство. Пътувахме с влак и помня как татко слезе на една станция за вода. Влакът тръгна и аз завиках, исках да скоча от влака, за да го спася…

Във Франция родителите ми наеха къща във Вирофлей, близо до Версай, вилата се наричаше „Les Lilas” (Люляк). И действително, там имаше много люлякови храсти, в които беше много удобно да се криеш. Родителите ми решиха да открият пансион, с обеди и т. н. По време на пост на гостите се даваха сметки, в които маслото и млякото, необходими за децата или за някой друг, се обозначаваха с буквата „м”, за да не се произнасят гласно тези думи. От Германия с нас дойдоха някакви си „мосю и мадам” (така ги наричаха) – мъж и жена с арменски произход. Мъжът бе готвач, който не само обичаше, но и умееше да готви скъпи, изискани ястия, а жена му помагаше и чистеше дома. Живееха в малък и уютен дом недалеч от нашия и бяха в приятелски отношения с моите родители. Ароматите на техния дом и до сега са живи в паметта ми и дори днес, срещайки ги, те ме пренасят в тяхното жилище, където понякога родителите ми ме пращаха да нощувам, когато им се налагаше да заминат някъде: аромати на готвени ястия, чесън, подправки и дамски парфюми. Пазя спомена за топлината и за уюта в техния дом.

Живеещите в пансиона бяха малко, но ни бяха верни. Най-важното бе, че домът винаги беше отворен за всички роднини, които прекарваха у нас много дни и нощи (разбира се, безплатно, наслаждавайки се на разкошните обеди). Моят предприемчив баща разбираше, че е необходимо по някакъв начин да увеличи малкия семеен доход и се опитваше да реализира различни проекти. Първоначално направи съоръжение за опушване на риба в градината. Сутрин рано, с влака в пет, отиваше в Париж, купуваше свежа риба на „Les Halles” (най-големия пазар в Париж), връщаше се с чувал на рамо, в който се извиваха и безнадеждно се опитваха да излязат навън през дупките живите риби и пристъпваше към опушването им. Миризмата бе ужасна; особено страдаше от нея мама, която имаше алергия към всякакъв вид риба. Готовите риби татко изящно опаковаше и продаваше. За съжаление този бизнес се оказа губещ и той бе принуден да се откаже от него.

След това той постави огромна антена в стаята, където ние, децата, обикновено играехме. Като я въртеше в различни посоки, понякога му се удаваше да улови руското радио. Известно време работеше като репортер в Последни новини – руски ежедневник в Париж. Това носеше много малко пари, често дори и нищо, но за нас, децата, да чуем глас от Русия бе невероятно преживяване. Ние знаехме, че болшевиките и комунистите са вещици, баба Яга, врагове, зло. В ранното си детство си ги представях като негри с татуировки, с нарисувани лица, танцуващи под глухия, зловещ тътен на барабаните.

Накрая се наложи да се преместим. Наемът за дома не бе по джоба ни, нашите доходи бяха нищожни. „Мосю и мадам” си заминаха, мебелите бяха опаковани и ние се преместихме в Кламар – предградие на Париж, разположено около великолепна гора. Тъкмо там премина моето детство и ранната ми младост. В Кламар вече живееха много наши приятели и роднини, а център на живота на руската община бе малка дървена църквица, която се е съхранила и днес. Свещеник там беше чичо ми, а хорът, в който пееха моите родители, чичовци и лели (към които понякога се присъединявахме и ние, децата), се ръководеше от баща ми. Тъкмо в тази енория за пръв път изпитах радостта от църковните празници, от светата Литургия, Великия пост, първата изповед, първото Причастие – с една дума, радостта от живота в Църквата.

И отново баща ми се опита да работи от къщи. Този път постави голям тъкачен стан. Тъчеше удивителни шалове, ползваше различни материали, различни съчетания от цветове и оригинални рисунки. Но доходите отново бяха нищожни. (По този повод си спомням за ръчните изделия с марка „Произведено в Китай” – прекрасни изделия, в които са вложени много часове работа, но които се продават за стотинки.)

Накрая моят баща се отказа от идеята за предприемачество от дома и си намери работа! Взеха го в магазин за авточасти, на длъжност помощник-управител. Баща ми бе точен, умен, честен и като по чудо се оказа идеалният човек за тази работа, която до този момент му бе напълно чужда. Колегите му го обичаха и той най-накрая започна редовно да носи у дома заплата, което беше голяма подкрепа за семейството. Тук ще разкажа една забавна случка. Веднъж, по време на Светлата седмица, баща ми реши да занесе в службата си козунак и традиционния за този празник руски десерт с извара – пасха. Предложил на секретарката си да вкуси от пасхата с извара, а тя възкликнала с типично парижката си откровеност: „Mais, Monsieur Osorguine, c’est abominable” (Но, г-н Осоргин, та това е отвратително).

В дните преди Рождество Христово при нас винаги идваше леля Мария – най-младата, неомъжена сестра на татко, за да правим украшения за елхата. Тя имаше истински талант! Разноцветни фенерчета, ангели, плодове, зеленчуци и клоуни, които заедно правихме, се поставяха на елхата заедно със златистите гирлянди, с ябълките и мандарините, внимателно завързани с червени ленти. Всичките тези приготовления, миризмата на свежото лепило и току-що отсечената елха, предвкусването на празника и подаръците, създаваха вълшебно усещане за щастие, безопасност и мир. Настъпваше денят на Рождество Христово и всички отивахме в храма, а след това децата трябваше да чакат в една стая, докато в съседната, при закрити врати, ставаше нещо тайнствено. И ето, свещите на елхата се запалваха за първи път, вратите се отваряха и виждахме…

И как да опиша моето възхитително, обградено с любов, детство? Нищо – нито бедността, нито невъзможността да платим наема, нито единственият чифт неудобни обувки на година, не можеха да помрачат щастието и неприкосновеността на живота на нашето семейство. Майка ми не обръщаше никакво внимание на трудностите – бяха ѝ достатъчни думите на моя баща „Опри се на мен”. Самата тя никога не работи (а и не можеше), но переше, чистеше, занимаваше се с децата и винаги поддържаше баща ми, който през целия си живот я боготвореше.

Сетне моят баща смени работата си. Постъпи като администратор в компания, произвеждаща портокалови и лимонови сокове, и остана там дълги години, докато накрая продължителната борба с белодробната емфизема не го принуди да напусне. По това време вече се бях омъжила и редовно идвах в дома на родителите си, за да раждам – всичките ми три деца се родиха там. По-големият ми брат Михаил и сестра ми Марина, докато не създадоха собствени семейства, живееха в дома на родителите ни и се грижеха за тях. По-малката ми сестра Соня тогава все още ходеше на училище.

През всички трудности, през които преминавахме, силата на семейния живот и непоколебимият оптимизъм на татко вземаха връх и ние имахме един много щастлив, макар и беден живот. Като казвам беден, имам предвид такава бедност, която никой в днешна Америка не може дори да си представи. Независимо от това, баща ми твърдо вярваше, че независимо от бедността децата му трябва да получат добро образование. Помня, как десетгодишна ме представиха на страховитата директорка на колежа „Св. Мария” – най-доброто частно училище в Ньой. Моят баща, както винаги – безупречен джентълмен, поиска за своята дъщеря пълна стипендия – и я получи. И ето, аз в деня на единадесетата си година напуснах тесния семеен кръг и се преместих в училището – слабо академично подготвена, изплашена, самотна. Тъгувах по дома и плачех по цели нощи, заключена в тоалетната. Но получих образование!

И то какво образование! В училището се поддържаше много строга дисциплина. Беше католическо училище и всяка вечер присъствахме на вечерното богослужение, но независимо от това учителите имаха много широк светоглед. От нас се изискваше прекалено много и всеки ден трябваше да се борим, за да не изостанем от другите. Но аз бях много гордо момиче.

Няколко думи за колежа „Св. Мария”, първото във Франция сериозно училище за девици. Директорката, Мадлен Даниелу, беше основателка на Сестринството „Св. Франсоа Ксавие” – покровител на мисионерите. Беше омъжена и имаше много деца, а мъжът ѝ играеше значителна роля в политиката. На нея – първа сред френските жени – ѝ се удаде да получи „agregation”, докторска степен, а това беше висше академично постижение. Беше много плодовита писателка, посветила живота си на образованието на момичетата.

Академичната програма беше дълбоко свързана с църковния живот, с вярата и и културата. Спомням си няколко от обръщенията на директорката към нас – младите ученички (тя говореше много сериозно, без никаква екзалтираност): „… И ако при гледка на прекрасен залез във вашите очи се появят сълзи и емоциите ви обърнат към Бога – това е недостатъчно”; „… да бъдеш свят, означава да служиш, да се смиряваш и да учиш”. Тя никога не се принизяваше до нивото на морализма, никога не говореше за страх от другия свят и не прибягваше до външна оценка на постигнатото. Когато говореше за Бога, тя правеше Неговото присъствие реално, огромно, обхващащо целия живот, от всичките му страни. Както казах, всеки ден ние участвахме в месата и във вечерното богослужение. Много рано обаче се почувствах отделена, защото не можех да пристъпя към Причастието. Буквално изпитвах глад и жажда, примесени с острото чувство на вярност и преданост към моето собствено православие. И си мислех, откъде и защо е това разделение? Ето, те също са християни, както и ние! Това ме измъчваше през всички ученически години и задълбочи моя стремеж към свето Причастие, което ме обединяваше с всички християни. Невъзможността за пълното ми участие в месата ме застави да осъзная и трагедията на разделението на християните и тази ситуация ме безпокои и до днес.

Академичната програма беше много сложна – налагаше ни се много и много сериозно да учим. Възложено упражнение можеше да бъде върнато дори само затова, че краищата на текста не са идеално подравнени. Учиха ни да сме напълно конкретни в своите аргументи, всякакви обобщения се подлагаха на критика: „Твърдите, че те са се намирали под влиянието на Х.? Докажете го! Посочете източниците, демонстрирайте логиката си, покажете развитие на мисълта в точни, правилно построени изречения!”. Не се приемаха и не се допускаха нито съкращения, нито пропуски. Именно там и научих каквото зная за френската литература и история, и тези знания ми позволиха четиридесет години да преподавам френски език в Америка.

Почти всички почивни дни прекарвах в един друг мой свят – у дома, след което отново се връщах в училище. Научих се да се приспособявам към този двойствен живот. У дома беше моята църква, родителите, братята и сестрите ми. Църквата за мен беше уютна, топла, добър дом, ухаещ приятно на тамян. Моята вяра бе проста, чиста и безусловна. В училище научавах за вселенския смисъл на християнството и за това съм в неизплатим дълг пред него.

В училище създадох и приятелства, но често се уморявах и изоставах в учебния процес, страхувах се и се обърквах. Бях с година по-малка от моите съученички и бях свикнала, че ме защитаваше моята църква, моята руска среда и моят обичащ ме баща. И изведнъж, когато станах на петнадесет, всичко се промени. Суровото училищно възпитание даде плодовете си и станах (или поне се стараех да бъда) добра ученичка, разумна, мислеща, щастлива и уверена в себе си. И скоро се срещнах с о. Александър.

Положих успешно изпита на своя първи бакалавриат – френски език, история, география, математика, немски език, латински, гръцки, физика, химия. Бях с година по-малка, а о. Александър – с година по-голям от своите съученици, защото той загуби една година при преминаването си от кадетския корпус в лицея и държахме изпитите заедно. Съвсем случайно се срещнахме на една улица около „Сорбоната” след устните изпити и, радвайки се на завършването на училището, си разменихме няколко думи. И това бе всичко. Беше есента на 1939 г. Семейството ми замина за Нормандия, в Гранвил – на лятна почивка. И изведнъж избухна войната!

Първата година от войната прекарахме в Гранвил, откъснати от баща ни, който се върна на работа в Париж. Брат ми започна работа в съседната ферма и благодарение на него имахме по десет франка на ден, а понякога и яйца и мляко. Мен и моята сестра Марина ни взеха на работа в местното енорийско училище. Много бежанци бяха записали децата си в това училище и имаше голяма нужда от учители. Ние, неопитни момичета, преподавахме както и каквото можехме и затова ни хранеха безплатно на обяд и ни даваха дребни суми, но пък по-малката ни сестра получи възможност да учи в това училище.

Трябваше да се готвя за моя втори бакалавриат по философия, т. е. за изпити по психология, метафизика, история на философията, етика, логика, биология, анатомия и обща география. Но в Гранвил нямаше учител, с когото да мога да се занимавам на това ниво. Моят колеж „Св. Мария” ми изпрати програма за задочно обучение по всички предмети, освен по философия.

И така, започнах да търся някого в града, който би ми помогнал, и намерих двама помощници – пенсиониран университетски професор и прекрасно образовано възрастно кюре (енорийски свещеник в католическата църква). Професорът имаше огромна библиотека, даваше ми безценни съвети и всячески ме поддържаше. Кюрето ме приемаше два пъти в седмицата и ми помагаше в усвояването на философския материал от книгите, изпратени ми от колежа. На върха на неговия дълъг нос винаги висеше капчица, която никога не триеше, говореше монотонно, без да прави и опит да събуди моя интерес към философията, но прекрасно обясняваше целия сложен философски курс, изпълнен с малки детайли и друга необходима за усвояване информация (дати, имена и т. н.). За съжаление, много скоро той напусна Гранвил и трябваше да продължа да се занимавам сама. Библиотеката на стария професор, разясненията му и огромното ми желание да получа втори бакалавриат ми помогнаха да преодолея всички трудности. През есента на 1940 г., сама, на шестнадесет години, се отправих на път за гр. Кутан, на сто километра от Гранвил (тогава нямаше транспорт, а само понякога преминаваха камиони), където живееше сестрата на баща ми с петте си деца. Записах се за изпита и успешно го издържах. Имах правото да си избера тема на съчинението и избрах психологията. И до днес знам всичко за „вниманието”, неговите психологически и медицински аспекти, неговата история и т. н. Дори днес виждам някаква полза от това знание, както и, разбира се, от много друго, което учихме в училище – вероятно защото ме учиха да мисля и да творя. И така, завърших средното си образование и бях готова да постъпя в университет.

Искам да разкажа за един забавен случай от онова време. Както вече казах по-горе, със сестра ми водехме няколко урока в училището в Гранвил. Аз преподавах на шестокласниците френска граматика (знаеха значително по-малко от мен) и геология! Самата аз знаех много малко за геологията и затова се стремях да следвам стриктно учебника, като прочитах внимателно новия урок, преди да го преподам на учениците си. Веднъж смело се реших да проведа лабораторен експеримент, като исках да покажа реакцията на калция спрямо оцета (дали това беше калций или просто тебешир?). „Вижте деца, сега калцият ще започне да прави мехурчета защото оцетът е киселина”. Нищо обаче не се получаваше – никакви мехурчета! Това беше първият опит в моята педагогическа кариера да намеря бързо изход от създалото се неудобно положение: „Аха, а вие наистина си помислихте, че сега ще се появят мехурчета!”.

Обратно към Александър

Не за дълго, след като успешно положих изпита си за втория бакалавриат, се преместихме от Гранвил обратно в Кламар. Станах на седемнадесет и два дни след моя рожден ден се срещнах с Александър. И по-нататък вървяхме заедно в живота: учихме се, развивахме се, обичахме се, живяхме пълноценно…

По-късно, когато вече „се срещахме” заедно, съвсем неочаквано ми бе направено предложение от близък приятел на кардинал Жан Даниелу (син на директорката на колежа „Св. Мария”, където учех). Забелязал ме на училищния благотворителен базар, където нещо продавах и решил, че иска да се ожени за мен sans dote (без подготовка)! С това предложение до мама, в официално писмо, се обърна неговата майка. Майка ми отговори, че сърцето на дъщеря ѝ е вече заето. И толкова! Бях на осемнадесет и бях силно изненадана и дори удивена, че родителите ми са приели Александър като сериозен претендент за моята ръка. Та той беше тогава само на двадесет!

Двамата с Александър въобще не се съмнявахме, че ще бъдем завинаги заедно – не говорехме за това, а просто го знаехме. Времето в Париж беше особено. Войната продължаваше, никой не правеше планове за бъдещето, живееше се само настоящето. Реален беше само този ден, сега, в момента и нищо друго. А за младите хора това беше принцип въобще и в нормално време. В почивните дни Александър идваше в Кламар, а в неделя вечер се връщаше обратно в Париж и в понеделник вече ми пишеше pneumatique писмо (пневматично писмо, изпращано чрез т. нар. пневматична поща). Пазя тези писма и до днес!

Заедно се записахме на курс по изкуство, който се провеждаше веднъж седмично от прочутия проф. Владимир Василиевич Вейдле. А направихме това, за да имаме възможност още веднъж да бъдем заедно, но и за двама ни този курс се оказа истински прозорец към света на изкуството, за който знаех твърде малко. И до днес си спомням разказите на проф. Вейдле за портрета на момченцето с грозда на големия художник Мурильо (Лондонска национална галерия), както и разказите му за други картини, за историята и еволюцията на изкуствата и т. н. За пръв път отблизо се запознахме със света на красотата, влязохме в неговата радост и празничност. И, разбира се, ни беше много приятно да сме заедно в средата на седмицата!

Превод: Венцислав Каравълчев

Schmemann, J. My journey with father Alexander, Montreal 22007, p. 23-37 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qxch 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме