Сами ли сме във вселената?

Хипотезата за съществуването на разумен живот на някои далечни планети става особено популярна към края на 19, а след това вече и през 20 век. Идеята за извънземни цивилизации се ражда в Ново време във връзка с разработването на хелиоцентричната система от Коперник и изобретяването на телескопа от Галилей. Виждайки планини и долини на Луната, някои предполагат, че там може би живеят „лунни аборигени” – „селенити” (според напълно естествената аналогия с географските открития през тази епоха, когато на много отдалечени острови са намирани непознати племена, лесно е да се предположи, че хора живеят навсякъде, в това число и на Луната). По-късно е била изказана мисълта и за съществуването на „марсианците”.

Докато наблюдава в 1761 г. преминаването на Венера пред Слънцето, Ломоносов прави извода, че около нея има атмосфера, и в знаменития си трактат Преминаването на Венера пред Слънцето, наблюдавано в Санктпетербургската императорска академия на науките в 26-ия ден на май 1761 г. Добавки изказва хипотезата, че на тази планета може да има разумен живот, подкрепяйки мисълта си със следните богословски размисли:

Като разсъждава за възможността за съществуването на много светове, Василий Велики пише: „Както грънчарят прави хиляди съдове, без да загуби нито от изкуството, нито от силата си, така и Създателят на тази вселена, имащ творческа сила не само за един свят, но в безкрайно число превъзхождаща, е привел в битие цялото величие на видимото по Своя воля”.[1]

Така великите светители са се стремили да обединят познанието за естеството с вярата, свързвайки разбирането му с боговдъхновени размишления в книгите си според мярата на тогавашните астрономически знания. О, ако тогава бяха изобретени днешните астрономически инструменти и бяха извършени множеството наблюдения от мъжете, несравнимо превъзхождащи в знанията древните астрономи; ако тогава бяха открити хилядите нови звезди и явления, какъв би бил духовният полет, съединен с превъзходното им красноречие, с който тези свети оратори щяха да проповядват величието, премъдростта и могъществото Божие!

Някои питат – ако има някъде на планетите хора като нас, каква е тяхната вяра? Кръстени ли са те в Христа? Проповядвано ли им е Евангелието? На тях им се отговаря съответно. В земите на юг, чиито брегове днес са отскоро открити от мореплавателите, тамошните жители – както и по другите непознати места – са хора по вид и език, и по цялото си поведение различни от нас – каква е вярата им? И кой им е проповядвал Евангелието? И ако някой знае за това и иска да ги кръсти и обърне, нека според евангелското слово („не приемайте нито злато, ни сребро, нито мед в поясите си, нито пирове по пътищата, нито две ризи, нито ботуши, нито желязо”) да отиде при тях. И след като свърши там проповедите си, ако трябва, да иде и на Венера. Само да не би трудът му да се окаже напразен. Може пък тамошните хора да не са съгрешили в Адам, та и следствията от греха да не са такива. „Много са пътищата към спасението. Много са небесните обитатели”.[2]

Според напредъка в изследването на слънчевата система и хипотетичните места на извънземните цивилизации се пренасят все по-дълбоко в космоса.

Хипотезата за съществуването на такива цивилизации е следствие от представата за естествения произход на живота на земята и за еволюцията. Ако възникването на живота, а след това и на разума, е естествен процес, то теоретично подобно нещо би могло да се случи и на всяко друго място, където има подходящи условия. Макар че според днешните представи на останалите планети от нашата система няма живот, тя все пак не е единствената: Слънцето е една от стотиците милиарди звезди в галактиката ни. Изследванията показват, че около много от звездите в нея също има планети, които са наречени екзопланети (от гр. ἔξω – „извън”).[3] А и самата галактика не е единствената – в телескопите са били наблюдавани милиарди галактики, много от които са подобни на нашата.

Философската теза за Земята като обикновена планета и за слънцето като една от безкрайно множество звезди във вселената носи името си в памет на великия астроном Николай Коперник и в историята на науката е известна като „принцип на Коперник”, макар сам той никога да не е изказвал подобни идеи.

Много сюжети, свързани с идеята за съществуване на извънземни цивилизации – общества от разумни същества, възникнали и живеещи някъде в Космоса, – са твърде често разработвани в научнофантастични книги и филми, а особено силно въпросът за търсенето и дори за контакт с техни представители бе повдигнат във втората половина на 20 в., във връзка с излизането на хора в околоземното пространство. Възможностите за космически полети не само в рамките на слънчевата система, но и потенциално вън от границите ѝ, откриха широко поле за дискусии за реалността на предположенията, изказани от философи и фантасти.

През 60-те години на 20 в. се появяват първите международни програми, имащи за цел търсенето и влизане в контакт с извънземни цивилизации. Такива са: SETI (Search for Extraterrestrial Intelligence – търсене на извънземен разум), CETI (Communication with Extraterrestrial Intelligence — свързване с извънземен разум) и МETI (Messaging to Extra-Terrestrial Intelligence — послания до извънземния разум). Връзката (communication) предполага встъпване в цивилизационен контакт, докато „търсене” (SETI) и „послания” (METI) – са два взаимосвързани процеса в опитите за установяване на контакт.

През 1972 и 1973 г., – в рамките на американската програма за изследване на междупланетното пространство – бяха пуснати безпилотните космически апарати на НАСА „Пионер-10” и „Пионер-11”, предназначени за изучаването а Юпитер и Сатурн. Освен научната апаратура, и двата са носели на борда си специални плочи с размери 229х152 мм, направени от анодиран със злато алуминий, със символна информация за човека, за планетата Земя, както и за нейното точно положение.

Посланията, предназначени за хипотетичните инопланетяни, са изображения на мъж и на жена, а и на самия кораб „Пионер”, в естествен мащаб. Вляво от картината е слънцето, с лъчи е указано разположението и разстоянието до центъра на галактиката, и четиринадесетте най-близки пулсара (неутронни звезди) — космически източници на радио-, оптическо, рентгеново и гамаизлъчване, достигащи до земята под формата на периодични изригвания-импулси. В долната част е изобразена слънчевата система с траекторията на движението на „Пионер”, започвайки от земята, а отгоре са показани двете основни състояния на атома на водорода.

В 1983 г. „Пионер-10” – преминавайки орбитата на Плутон – напусна слънчевата система, а през 2003 г. бе получен последният сигнал от него.

Съдържанията на посланията и самата идея да бъдат изпращани с космическите сонди, които напускат слънчевата система, послания до извънземни цивилизации са на големия американски астрофизик и пионер в областта на екзобиологията – науката за извънземния живот – популяризатора на астрофизиката К. Сейгън (Carl Edward Sagan, 1934-1996).

През 1974 г. от Земята беше изпратено т. нар. „Послание Аресибо” – специален радиосигнал, пуснат на 16 ноември 1974 г. от обсерваторията в Аресибо (Пуерто Рико). Съобщението, подготвено от американски астрономи, е с дължина 169 секунди.

През 1977 г., с цел по-нататъшно изследване на слънчевата система, НАСА пусна две автоматични сонди „Вояджър-1” и „Вояджър-2” (voyager – „пътешественик”), всяка от които носи „Послание до извънземните цивилизации” на специални позлатени видеодискове, включващи 115 слайда с най-важните научни данни, снимки на земята, сцени от живота на животните и на хората, техния анатомичен строеж и биохимична структура, включваща и молекулата на ДНК. В двоичен код (комбинация от 0 и 1) там са дадени нужните разяснения и е показано местоположението на слънчевата система спрямо 14 мощни пулсара, а като еталон за мерна единица е използвана структурата на молекулата на водорода. Освен картините и филмите, на дисковете са записани и звуци: майчински шепот и плач на дете, гласове на животни и птици, шумът на вятъра и дъжда, грохот на вулкани и земетресения, шумолене на пясък и океански прибой. Човешката реч е представена чрез кратки приветствия на 55 езика, записани са много музикални произведения на Бах, Моцарт и Бетовен, джазови композиции на Луис Армстронг и Чък Бери и народна музика от различни страни. На диска е записано и обръщение на Джими Картър, който през 1977 г. е 39-ият президент на САЩ.

В наше време и двата апарата вече напускат пределите на слънчевата система.

През 1982 г. Международният астрономически съюз създаде специална комисия по проблема за търсенето на извънземен разумен живот. Основният метод на работа на комисията и на международните програми е търсенето на радиосигнали от други цивилизации, както и изпращането на собствени съобщения.

В 1997 г. Европейската космическа агенция одобри специален проект-мисия по извеждане в Космоса на система от мощни инфрачервени телескопи за непосредствено наблюдение на екзопланетите и търсене на живот там. Този проект получи названието „Дарвин” (Darwin). Реализацията му е планирана за 2014 г. Аналогична мисия с името TPF (Terrestrial Planet Finder — „Търсач на планети от земен тип”) се разработва и от НАСА. На етап обсъждане е и вариантът за обединен проект „Дарвин” + „TPF”.

Друго направление в работата е търсенето на следи от астроинженерна дейност на извънземни цивилизации. Сред учените дълго господстваше идеята, че високоразвити цивилизации трябва да разполагат с практически неограничени източници на енергия и да се разпореждат цялостно не само с енергията на своето слънце, но и в мащабите на галактиката. Следователно и следите от дейност на такива цивилизации трябва да са добре забележими. Смятало се, че такива могат да преместват планети и звезди, да взривяват ненужни и да „запалват” нови звезди.[4]

Американският физик теоретик Дайсън (Freeman John Dyson, 1923 г.) предложи концепцията за т. нар. сфера на Дайсън – изкуствена обвивка около звезда, която може да е създадена от развита цивилизация, стремяща се максимално да ползва енергията от нейното излъчване. Дайсън не разработи детайлен строеж на такава „обвивка”, така че други учени предлагат различни варианти на конструкцията ѝ. Подобна сфера би погълнала по-голямата част от видимия диапазон на звездата и би излъчвала в точно определим спектър на черното тяло с вероятен максимум в инфрачервения диапазон и отсъстващи силни спектрални линии, свойствени за разтопената плазма. Така, Дайсън предложи на астрономите да търсят необичайно оцветени звезди, наличието на които вероятно би могло да се обясни само със съществуване на високоразвита цивилизация.

Все пак до този момент няма открита звезда с посочените характеристики. Също така все още няма и никакви други достоверни факти, потвърждаващи реалността на съществуването на другопланетен разум.

Още в първата половина на 20 в. лауретът на Нобелова награда – италианският физик Енрико Ферми (Enrico Fermi, 1901-1954) формулира т. нар. парадокс на Великото мълчание или парадокс на Ферми, според който „връзката между разпространената вяра в това, че във вселената има значителен брой технологично развити цивилизации, и отсъствието на всякакви наблюдения, които да потвърждават тази вяра, е парадоксална и води до извода, че или нашето разбиране за природата, или нашите наблюдения са непълни и погрешни”.

Между възможните решения на този парадокс в Уикипедия са дадени следните:

- извънземни цивилизации просто не съществуват, т. е. поради някакви причини човечеството е уникално явление или пък по някакви причини цивилизациите загиват твърде бързо – например, в резултат от войни, от природни, екологични или социални катастрофи;

- извънземните цивилизации съществуват, но са разположени в далечни части на вселената и поради огромните разстояния контактът с тях е невъзможен;

- извънземните цивилизации съществуват, тяхното равнище е близко до нашето и те са по-склонни да наблюдават чужди сигнали, отколкото да изпращат свои;

- извънземни цивилизации съществуват, но равнището им на развитие е твърде ниско, за да се свържат с нас;

- извънземни цивилизации съществуват, но са твърде развити, за да се свързват с нас, включително вероятно и поради провеждана от тях политика на ненамеса;

- извънземни цивилизации съществуват, контактът е възможен и се е състоял, но заинтересувани влиятелни сили на земята крият това (тази „заговорническа теория” се експлоатира активно във фантастичната литература и в киното);

- извънземни цивилизации съществуват и посещават нашата планета, но тяхната форма и тяхната същност са отвъд границите на възприятията ни и на възможностите на нашите прибори (например като сгъстявания от до момента непознати частици);

- извънземни цивилизации съществуват, но те не посещават други планети, тъй като информационните и комуникационните им технологии позволяват наблюдаване отдалеч на интересуващите ги феномени на други планети (и дори влияние върху тях), поради което не виждат смисъл от физическото си преместване.

За да систематизира хаоса в проблема и да се съсредоточи върху отделни негови аспекти, през 1960 г. професорът по астрономия и астрофизика от калифорнийския университет Santa Cruz Дрейк (Frank Drake, 1930 г.) разработва специално уравнение, позволяващо определяне броя на цивилизациите в галактиката, с които имаме шанс да влезем в контакт. В историята то влиза като формулата или уравнението на Дрейк.

Формулата изглежда така:

Ν = R × ƒ_p × n_e × ƒ_l × ƒ_i × ƒ_c × L

където:

Ν е произведението от седемте множителя – броят на разумните цивилизации в нашата галактика Млечен път, готови да влязат в контакт;

R е броят на звездите, които се образуват за година в нашата галактика;

ƒ_p е броят на звездите, имащи планети;

n_e е средният брой планети или техни спътници с условия, които са подходящи за зараждане на цивилизация;

ƒ_l е вероятността за зараждане на живот на планета с подходящи условия;

ƒ_i е вероятността за възникване на разумни същества на планета, на която има живот;

ƒ_c е отношението между броя на планетите, чиито разумни жители са способни на контакт и го търсят, и броя на планетите, на които има разумен живот и

L е времето на живот на такава цивилизация (за което тя съществува, способна е да встъпи в контакт и иска да го стори).

Без съмнение формулата на Дрейк е интересна, но по същество е безполезна, тъй като за нито един от множителите освен първия (по съвременни оценки всяка година се образуват около 7 звезди) не е възможно да се установи дори и най-приблизителна стойност. С други думи, уравнението остава крайно труднопроверима хипотеза, извън критериите за научност – верификация и фалшификация. До момента е известна само една планета, на която има разумен живот, нашата земя, така че повечето параметри в това уравнение се определят чрез твърде мъгливи предположения. В зависимост пък от оптимизма или песимизма на учените по дадения въпрос, както и от възгледите им за всеки от отделните седем проблема (според броя на множителите в уравнението), получаваният след изчисленията брой на цивилизациите, готови да влязат в контакт, се оценява от нула до няколко хиляди.

Смисълът на хипотезата по-скоро е в това, че дори и без да посочва точни числа, уравнението на Дрейк все пак подбуди сериозни дискусии върху редица въпроси на астрофизиката, биологията и геологията, което, на свой ред, даде възможност да бъде обосновано отделянето на значителни парични средства за развитие на астрономията, фокусирайки вниманието на учените върху по-практични цели.

*   *   *

Друго направление в работата на защитниците на съществуването на извънземен разум е търсенето на следи от неговото присъствие на земята. В 20 в. широка употреба придоби понятието палеоконтакт – предполагаемо посещение на разумни същества в миналото, възможно засвидетелствано в някои древни културни паметници.

Прието е да се смята, че родоначалник на хипотезата за палеоконтакта в нейния съвременен вид е руският мислител и космолог Константин Е. Циолковски (1857-1935), който пръв изказва идеята за вероятно посещение в миналото от инопланетяни. През 50-те и 60-е години на 20 в. популяризатор на хипотезата за палеоконтакта е съветският математик М. Агрест (1915-2005),[5] предложил някои древни митове и дори библейски сюжети да се тълкуват като свидетелства за идване на представители на високоразвити извънземни цивилизации. Идеите му вдъхновяват журналисти и писатели-дилентанти като швейцареца Деникен (Erich von Däniken, 1935 г.) и палестинеца Ситчин (Zecharia Sitchin, 1922 г.), разработващи абсурдната теория за древните космонавти.

Според тази хипотеза началото на човечеството на земята, а значи и на неговите религиозни вярвания и представи за нравствеността, е положила – с помощта на генно инженерство – една от високоразвитите извънземни цивилизации. Като доказателства застъпниците на „теорията” разглеждат легенди, митове, писмени паметници, а също и редица факти, отнасящи се най-вече до Близкия изток: библейски текстове за слизане на земята на небесни същества, скални рисунки на „космонавти” в Тасили-Аджер (Северна Африка), в Южна и Централна Америка и на други места.

Критиката на псевдонаучните представи за палеоконтакта се състои в следното.

1. Както видяхме, самото съществуване на разум от чужда планета е недоказана хипотеза. Съвременната наука не позволява да дадем положителен отговор на въпроса за посещаване на планетата ни от представители на други цивилизации. Изчисленията на възможността за колонизиране на галактиката се опитват да ни убедят, че „дори и една галактическа цивилизация да се зародила само няколко десетки милиона години преди нашата, … то в настоящия момент тя би могла да насели цялата Галактика”,[6] но подобно нещо ние не виждаме.

2. Палеовизитите на инопланетни същества изобщо не са доказан факт. Скални или древни „изображения на извънземни” винаги имат и алтернативно историческо обяснение, а освен това авторите на „чуждопланетните” трактовки Е. фон Деникен и М. Агрест често са склонни да ги разглеждат избирателно и фрагментарно, в неправилен ракурс (например обърнати наопаки или под ъгъл). През 1953 г. в Паленке (Мексико), – твърди Деникен – „е намерен каменен релеф, изобразяващ най-вероятно бог Кукуматц (в Юкатан го наричат Кукулкан)… Виждаме седнал, наклонен напред човек, в позата на жокей или състезател; в неговия екипаж всяко съвременно дете ще познае ракета. Тя е заострена отпред, снабдена е със странно огънати стъпала, приличащи на всмукателни дюзи, след което се разширява и завършва с огнени езици. Човекът, протегнат напред, борави с ръце с множество непонятни контролни прибори, а с левия си крак натиска някакъв педал. Облечен е целесъобразно: с къси панталони на клетки, с широк пояс, в куртка с модерната сега японска яка и с плътно прилепващи ръкави. Активна е не само позата на отчетливо изобразения космонавт – пред лицето му виси прибор, който той внимателно наблюдава”. Точно този цитат от Деникен дава като пример за абсурдна, лъженаучна интерпретация известният американист археолог В. Гуляев и по-нататък, посочвайки многобройните „заигравания” с фактите, иронично отбелязва: „Младежът изобщо не е облечен в „клетковидни панталони” – такива маите, уви, не са познавали, както впрочем и гърците, и римляните, и не е с японска куртка с маншети, а само с набедрена препаска. Тялото, ръцете и краката на човека са голи, макар и украсени с браслети и верижки от нефритови пластини. И, накрая, всички основни елементи от изображенията върху саркофага от Храма на надписите – кръстът (дървото на живота) с птици върху него, маската на чудовището на земята и т. н., са представени в различни варианти и в редица други храмове в Паленке. Ясно е, че тук и най-разгорещеното въображение няма да види контурите на космическа ракета в причудливите извивки на майянския „кръст” – символ на тръстиката, живота и плодородието”.[7]

В 1971 г., на съветско-американски симпозиум в Бюраканската обсерватория към Арменската академия на науките, съветският астрофизик Й. С. Шкловски (1916-1985) формулира водещия принцип, според който всяко природно явление може да бъде прието за изкуствено тогава и само тогава, когато са изчерпани всички, без изключения, естествени или известни обяснения. Този принцип, като презумпция за естественост по същество, е проява на бръснача на Окам в астрофизичните и в други изследвания.

3. Дори и хората наистина да са „контактували” с високоразвити извънземни, останали в митологиите и култовете като богове, неразрешим остава въпросът откъде и у най-изолираните племена има понятия за Абсолют, за Висша сила, за Бог, както и за нравствен закон. Известно е, че при срещите между цивилизации на различно ниво правещите чудеса „пришълци” са били обожествявани. Например ацтеките са приели конквистадора Фернандо Кортес (16 в.) за своя завърнал се бог Кетцалкоатъл, а коня му започнали да почитат като бога-гръмовержец Циминчак, и т. н., тъй като смятали, че изстрелите на испанските оръдия се предизвикват от цвиленето на конете.[8] Папуасите в Нова Гвинея обожествили етнографа Н. Н. Миклухо-Маклай (1846-1888), а през 1 век жителите на гр. Листра, поразени от чудесата на апостолите, както свидетелства книга Деяния, „нарекли Варнава Зевс, а Павел – Хермес” (Деян. 14:6-14). Пришълците обаче никога не са възприемани от туземните племена като въплъщения на Абсолютния Бог, не са ги приемали и като нови богове, а просто „разпознавали” отдавна известни герои, духове и т. н.

4. Нито една религия или митология не може без представите за по-силни и по-мъдри от хората същества, но те не могат да бъдат инопланетяни, тъй като в противен случай „пришълците от космоса” трябва да са „контактували” с всяко племе на нашата планета поотделно.

5. Макар и всички важни познания и навици на едно или друго племе (народ) да са приписвани често на влиянието на митични същества, във всеки отделен случай те са естествено исторически закономерни за дадената степен на развитие (при аборигените в Австралия това е умението да боравят с огън и палка-копалка, а при цивилизованите народи – земеделието, културата и пр.).

6. В много религиозни представи и митове могъщите същества не се спускат от небето, а се появяват от водата, изпод земята, от дървета, скали, пещери и т. н.

И тъй, сама по себе си хипотезата за „палеопосещението” произлиза от вярата в НЛО и извънземните и е съставна част на новия безрелигиозен светоглед: „Деникен превърна хипотезата за пришълците в светоглед, който в рамките на масовата култура може да замени за милиони хора научната, както и впрочем религиозната картина на света. Трябва ли след всичко това да се учудваме, че някои съмишленици на автора на „Спомени от бъдещето”[9] го сравняват с Коперник и Дарвин”.[10]

Голяма роля при разпространяването на тези възгледи имат ефектът на самовнушението на тълпата и подсъзнателното възприемане на реалността. В същото време „теорията на палеоконтакта” е и опит да се обосноват светогледно нравствените недостатъци на съвременните хора, нежелаещи да виждат себе си като сътворени от Бога, което им налага огромна етическа отговорност, на първо място – пред собствената съвест. „Новият светоглед” на New Age е съставен от превратно разбиране за прогреса, от сляпа вяра в неговите абсолютни технически възможности, от различни спекулации на основата на теорията за множеството светове, от секуларизацията на общественото съзнание, десакрализацията на човека и нравственото разложение. Духовните причини и динамиката на развитието на това явление са в подробности разгледани в трудовете на йером. Серафим (Роуз).[11]

Нека отбележим и че хипотезите за съществуване на космически живот изобщо, в това число и най-фантастичните, с алтернативна биохимия, построена, например, не на основата на въглерода, а на основата на минерали и кристали, както и нехимически форми на живот – самовъзпроизвеждащи се плазмени обекти, изобщо не противоречат на християнския светоглед. Божественият творчески замисъл, разгърнат във Вселената, не ни е открит в цялата му пълнота.

Сериозен проблем пред богословието по-скоро е вярата в битието извън земята, в границите на нашата вселена, а именно в разумния, личностен живот, който в духовен смисъл е съотносим с човешкия. Православното учение е антропоцентрично или – по-правилно, христоцентрично. Светоотеческата традиция свидетелства за създаването на вселената за човека като „венец на творението” и за пряката зависимост на космоса от нравствения избор на хората. Нещо повече, изключително е самото откровение на Бога в Христос – Спасителя на света, Предвечния Логос, въплътил се на земята и възприел човешката природа. Антропният принцип, свидетелстващ за човешката уникалност, до голяма степен позволява проблемът за съществуването на „извънземен разум” да бъде отхвърлен.[12]

Идеята за битието на личностни същества в други, „паралелни вселени” и „други измерения” – сама по себе си близка повече до научната митология – все пак не влиза в такова остро противоречие с православното богословие – също както и действителното съществуване на безкрайните ангелски светове не противоречи на антропоцентризма и на христоцентризма.

От друга страна, интересно е и мнението на В. Лоски, който, както и Ломоносов, не е смятал, че вероятното битие на други форми на разумен живот в нашата Вселена е неразрешим проблем за православното богословие:

Достоверността на Св. Писание надхвърля границите на нашето разбиране” – казва митрополит Филарет Московски. Даже и в представите за вселената, усвоени от хората от епохата на Възраждането, земята да е атом, изгубен между безкрайни светове в безкрайни пространства, за богословието не е нужно да променя нещо в разказа от кн. Битие, както и да се занимава с въпроса за спасението на душите на жителите на Марс. За него Откровението в същността си е геоцентрично, обърнато към хората, разкриващо Истината, необходима за тяхното спасение в условията на реалния земен живот. В притчата за Добрия Пастир, Който се спуска от висините, оставяйки там деветдесет и девет овци, за да намери едната, която се е заблудила, богомислието на Светите отци вижда намек за нищожността на падналия свят в сравнение с космоса и в частност с ангелските сфери.

Църквата ни открива тайната на нашето спасение, а не „секретите” на вселената, която, може би, и няма нужда от спасение. Затова космологията на Откровението е изцяло геоцентрична. Затова и коперниканската космография от психологическа или – по-правилно, от духовна гледна точка, съответства на разхвърляността, на известна религиозна разсеяност, отслабеност на сотириологическия аспект, както в гносиса или в окултните системи. Ненаситният дух на познанието, неспокойният ум на Фауст, съсредоточен върху Космоса, разбива тесните за него небесни сфери, за да се хвърли в безкрайни пространства и, в преследване на синтетично познание за света, да се изгуби из тях; неговото външно знание, ограничено до областта на ставащото, може да обхване цялото само във формите му на разпад, съответстващи на състоянието на нашата природа след грехопадението. Християнският мистик обаче, обратно, влиза в самия себе си, затваря се във „вътрешната килия на сърцето си” и в дълбините, там, „където грехът не е проникнал”, открива началата на онзи възход, в който светът ще му се представя все повече единен, съсредоточен и пронизан от духовни сили, образуващ държаното от Божията ръка единство”.[13]

И все пак пълната липса на обективни факти, дори и косвено сочещи реалност на извънземен разум, трябва да ни накара да погледнем малко по-различно на въпроса, изглеждал така актуален от 17 до средата на 20 век: по всяка вероятност не си струва да създаваме изкуствени проблеми пред богословието в области, предизвикващи – всеки случай днес – само умозрителен интерес. В удивително съгласие естественото (Книгата на природата) и свръхестественото (Св. Писание и Предание) Откровение свидетелстват за друго: най-вероятно човечеството – като разумно личностно битие – е уникално във вселената и носи цялата тежест на отговорността си пред Бога и пред самото себе си за състоянието на космоса, за което често говори и Владимир Лоски.

Превод: Марио Коев