Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Сталкер” – пътят на свещеника

Петък, 03 Юли 2015 Написана от Свещ. Дмитрий Барицки

StalkerОпит за богословски прочит на филма на Андрей Тарковски „Сталкер”

Мой приятел ми разказа такава история. Познат свещеник го поканил на вечеря. Сред гостите имало и възрастна двойка – бивши преподаватели в университета, дошли в Църквата още преди „перестройката”. Разговаряли за вярата, културата, изкуството и така станало дума за творчеството на Андрей Тарковски и за неговия филм „Сталкер”. Станало ясно, че приятелят ми, въпреки че самият има пряко отношение към сферата на културата, образованието и отчасти на изкуството, не е гледал филма. „Как така не сте гледали Сталкер?!” – възкликнала възрастната дама… и изведнъж се разплакала.

Ако не обръщаме внимание на патоса на реакцията, в случилото се няма и нищо странно. Да признаеш в присъствието на дисиденти отпреди „перестройката”, че ти – образован човек – не си гледал Сталкер на Тарковски, е същото, като в последния курс на семинарията, на изпита по аскетика, да кажеш, че никога не си виждал творенията на авва Доротей.

За мнозина от по-старото поколение работите на Андрей Тарковски не са били просто образци на съвременната класика – те са били откровения. Сред тях Сталкер е имал винаги особено място. Говорел е онова, което не е могло да бъде казано пряко, но към което страстно са желаели да се докоснат със сърцата и с умовете си хората, които търсели отговори на „проклетите въпроси”.

Не е лесно да се гледа Сталкер. Причината не е само в това, че произведението има дълбока смислова натовареност, но и защото смислите са изразени чрез сложни символни редове. За да бъде разбран авторският замисъл или поне интуитивно да бъде доловено идейното ядро на филма, трябва да бъде подбран необходимият ключ, да се разгадае специфичен код.

Той може да бъде търсен във философията, етиката, социологията, естетиката и други сфери на човешкото знание. При по-внимателно разглеждане обаче е очевидно, че на първо място тук е религиозната, даже може да се каже мистична проблематика. Всичко останало е производно от нея. Адекватно и изцяло Сталкер на Тарковски може да бъде разчетен само в контекста на религиозно-богословската парадигма.

„Чудо на чудесата”

„Какво е това? Метеорит? Кацане на извънземен кораб? Тъй или инак в малката ни страна стана чудо на чудесата: Зоната. Веднага изпратихме войски. Те не се върнаха. Тогава обкръжихме Зоната с полицейски кордони… И, може би, това бе правилно… Впрочем не знам, не знам…”

(Из интервю на Нобеловия лауреат проф. Уолъс пред кореспондент на RAI).

Зоната е мястото, където се развива основното действие на филма. Трима души – Сталкер (водачът им), Писателят и Професорът – отиват към нейния център, където се намира тайнствената Стая, която изпълнява желания. Зоната не е само случайно място. Също като тримата герои на филма тя има собствен характер и също участва активно в действието. Образът ѝ е сложен, многопластов и, разбира се, символичен.

Първото впечатление, което Зоната оставя у зрителя, е опасност. На всяка крачка тук дебнат незнайни заплахи. „Зоната – това… е много сложна система, … капани или нещо такова, и всички са смъртно опасни” – разяснява Сталкер на своите спътници. И продължава: „Тук не е място за разходки. Зоната изисква уважение към себе си. Иначе наказва”. Точно затова Сталкер води хората изключително внимателно, проверявайки отново и отново всяка своя крачка. Зоната притежава характеристика, която е особено опасна – променливост и непостоянство. Тази идея е лайтмотив на целия филм. „Всяка минута всичко се променя” – казва Сталкер. „Само да се появят хора и всичко започва да се движи. Предишните капани изчезват, появяват се нови. Безопасните места стават непроходими, пътят е ту лесен, ту се обърква до невъзможност”. Частен случай на тази нестабилност в Зоната е изкривяването на пространството:

Професорът: Далеч ли е до тази Стая?

Сталкер: Ако вървим направо, около 200 метра. Само че тук няма прави пътища, в това е проблемът”.

Пейзажът в Зоната също подсилва тревожното усещане. Тарковски я изобразява като огромна развалина: полуразрушени и изоставени домове, унищожена военна техника, боклук, скъсани електрически жици и дори останки от хора – военни или пък невнимателни сталкери – това е картината.

Колкото повече се развива сюжетът толкова по-ясно е, че Зоната на Тарковски не е зоната от Пикник край пътя на братя Стругацки. В произведението, по чиито мотиви е заснет филмът, тя не е друго, освен аномално пространство, с чуждоземен произход, еднозначно враждебно към човека.

Първото във филма, което веднага се набива на очи, е символиката на цветовете. Извън Зоната светът е сив и унил. В момента, в който героите влизат в нея, гамата става наситена и разнообразна (богатство от зелени и сини цветове). Въпреки опасностите животът тук е многоцветен. За разлика от Редрик – сталкера в произведението на Стругацки – Сталкер на Тарковски приема Зоната като роден дом. Това е единственото място, където се чувства уютно, комфортно, спокойно и безопасно (дори иска да доведе тук и семейството си).

Каква е тайната на Зоната? Откъде тази нейна двойственост? Ето отговора, който дава Сталкер: „Във всеки момент тя е такава, каквато сме я направили ние… с нашето поведение, … всичко, което се случва тук, не зависи от Зоната, а от нас”. Зоната реагира на състоянието на човешката душа. От него зависи, как тя ще приеме пътника и какви изненади ще му предложи.

„Да станем безпомощни като деца”

Какви изисквания има Зоната към онези, искат да преминат през нея? Важните условия за преодоляването ѝ и за стигане до чудната Стая са вярата и детската чистота. Тази идея съвсем отчетливо е изказана в „молитвата” на Сталкер за неговите спътници:

„Нека стане това, което трябва. Нека повярват. И нека се присмеят на страстите си… И главното – да повярват в себе си и да станат безпомощни като децата, тъй като слабостта е велика, а силата – нищожна… Когато човек се роди, той е слаб и крехък, а когато умира – е силен и твърд. Когато дървото расте, то е нежно и крехко, а щом стане сухо и твърдо – то умира. Твърдостта и силата са спътници на смъртта, а гъвкавостта и слабостта изразяват свежестта на битието. Затова, което се е втвърдило, то не може да победи”.

Най-важното условие обаче е истинската, изстраданата необходимост от чудо, и жаждата за същинско щастие. Затова Сталкер казва: „Тя пуска онези, които… нямат повече никакви надежди. Не лошите или добрите, а… нещастните”. Ще пропусне само онзи, който – съкрушен от житейските неволи – страстно търси изход, но не го намира; който е разбрал, че в този обикновен свят няма на какво повече да се надява – човека, осъзнал мимолетността и призрачността на земните блага, изнурения от пошлостта на моментните удоволствия, славата и богатството. Неслучайно тримата герои изглеждат някак присвити на фона на респектиращата дама, приятелка на Писателя, в началната сцена от филма.

И тъй – внимание към вътрешното състояние на човека, акцент върху значението на вярата, на чистотата и сърдечната съкрушеност, като важни условия за достигане на целта. Очевидно е, че Зоната на Тарковски живее по законите на духовния свят, чиято алегория на практика и е. Както и пространството на духовната реалност, тя реагира според духовното разположение на всеки „посетител”. С други думи, всеки път Зоната приема формата на конкретната човешка душа. Колкото повече отговаря на нейните изисквания, толкова по-малко са заплахите и толкова по-бързо може да се достигне до целта. Оттук е и непрестанната променливост и нестабилност на Зоната. И тук, както и в духовния свят, няма шаблонни решения и пътища. Въпреки че има ориентири, всеки случай е уникален и всеки преминава маршрута посвоему. В този контекст става ясно, че разхвърляността на Зоната не е банално безредие, а по-скоро начин да ни се покаже, че тя живее различно, без да се подчинява на законите на земната логика. Това може да се каже и за пространствените изкривявания. Реалността на Зоната – това е реалността на иконата, разрушаването на мислимите закони на земното битие, както и символ на неизразимите закони на духовния свят.

„Съкровените желания”

Защо се е появила Зоната и защо тя е точно такава? На този въпрос отговаря сам Сталкер: „За да ни направи щастливи”. Как? Зоната е създала Стаята, която изпълнява желания и която е целта на пътешествието на тримата герои. С изискването за жажда за истинско чудо, за чистота и за вяра тя пази пътищата именно към това място.

Какво представлява Стаята? За интерпретацията на този тайнствен образ помага един неслучаен детайл – постройката, в която се намира тя, съвсем отчетливо напомня православен храм (може да се видят олтарната абсида, трапезата).

Какви желания изпълнява Стаята? Най-съкровените. Какво значи това? Според Писателя – онова, което търси развалената човешка природа; по думите му, боклукът, който се е събрал в душата. Чрез устата на Сталкер обаче Тарковски предлага съвсем друг отговор. В Месомелачката (едното от най-опасните места в Зоната) той рецитира:

Лятото – и то отмина
Все едно не е било
На припек е топло.
Но това не стига.

Всичко, що можеше да се сбъдне
Като лист с пет пръста,
Право в ръцете ми легна,
Но това не стига.

Напразно ни злото,
Ни добро не изчезна,
Всичко светло гореше,
Но това не стига.

Животът ме взе под крило,
И ме пазеше, и спасяваше ме,
И наистина ми вървеше.
Но това не стига.

Листата не попари,
Клонките не пречупи…
Като стъкло измит е денят,
Но това не стига.[1]

Съкровените ни желания не са подсъзнателният ни боклук, страсти и комплекси. Още по-дълбоко, на самото дъно на човешкото същество, живее нещо, което ни кара да тъгуваме и да жадуваме повече от простото задоволяване на ежедневните телесни и душевни нужди. Те не могат да дадат на човека истинско щастие – в крайна сметка, всичко това се оказва дребно. Човекът, често без сам да го съзнава, иска да е истински щастлив. Според Тарковски и неговия герой това е възможно само чрез причастността към онова, което се е явило от другия свят, дошло е от небето. На богословски език – пълнотата на богообщението е чудото и щастието, което Стаята предлага на човека.

„Юродивият”

В Пикник на Стругацки образът на сталкера е смел, здрав младеж, първокласен водач в Зоната. В произведението на Тарковски от Рижия Родрик не остава и следа. Известно е, че братя Стругацки неколкократно са пренаписвали сценария и всеки път режисьорът го е отхвърлял. Не му е харесвал именно образът на главния герой. Когато накрая го попитали какво точно му е необходимо, той отговорил: „Юродив”. Сталкер на Тарковски е юродив.

Това юродство е подчертано от режисьора по много начини: болестният вид на героя, оплешивялата му от радиацията глава, гласът, маниерите му, дори физическата слабост (във финалната сцена Писателят най-лесно го набива) – всичко това са прояви на юродство. То всъщност е печатът на Зоната. Сталкер е също толкова странен и непонятен, колкото е и тя. Той е плът от плътта ѝ: живее по нейните закони, разбира я, чувства настроението ѝ. Независимо от всички опасности, там той се чувства добре и спокойно: „Ето… у дома сме” – казва той, когато влизат. За него тя е красота и покой: „Най-тихото място на света. Сами ще видите. Тук е така красиво! Нали няма никого…”.

Нищо друго освен Зоната не властва в сърцето на Сталкер. Тя е неговата радост и утеха, единственото, което има. Истинските опасности за него са във външния свят. Там той се чувства като заточеник. Без да се интересува от недоволството на съпругата си, която не иска да го пусне за поредното му влизане в Зоната и го заплашва, че заради това пак ще го изпратят в затвора, но този път за по-дълго, той я отблъсква с думите: „Господи, затворът! За мен навсякъде е затвор! Остави ме!”. За него дори семейството, жена му и детето му не са толкова важни; не те го вдъхновяват и му помагат да живее. Той живее само заради и по повод походите в Зоната.

Това негово увлечение не е заради печалбата, нито за да получи поредната доза егоистично удовлетворение. Тарковски намеква, че към Зоната го влече нещо много по-дълбоко – такова, което не зависи напълно от собствената му природа. „Сталкер – това в определен смисъл е призвание” – казва режисьорът чрез Професора. Да ги заведе в Стаята за него не е начин за получаване на добри пари, а служение.

Като служител на Стаята Сталкер е изпълнен със свещен трепет пред нея. Нищо че се чувства като у дома си в Зоната, всяка негова постъпка, дума, движение, жест бива извършено като в присъствие на божественото. На него са му чужди лекомислието и дързостта, с които се държат спътниците му. Благоговейният (едва ли не животински) страх да не разтревожи Зоната го разкрива не като неин пълноправен стопанин, а като покорен слуга, стараещ се внимателно да следи и най-малката промяна в настроенията на това тайнствено място.

Във филма не се обяснява никъде защо той води хора там. Става ясно обаче, че не е заради парите (макар че му плащат). По-скоро причината е същата, поради която и сам ходи. За него това са двете страни на един и същ опит. Да води хората при Стаята, при Чудото, да споделя с тях безценните мигове от пребиваването в Зоната – това е, в което открива дълбоко вътрешно удовлетворение и истинско щастие. Нещо повече, за него това е екзистенциално оправдание на собственото му съществуване. Този опит за него е така важен и му дарява такава житейска пълнота, че дори и няма необходимост сам да моли за нещо в Стаята. „А сам вие никога ли не сте искали да се… възползвате от тази стаичка? А?” – пита го Писателят. „На мен и така ми е добре”. Което е особено забележително, ако се отчете, че детето му е инвалид.

От друга страна, Сталкер усеща, че ако поиска нещо лично за себе си от Стаята, тази му деликатна хармония и взаимно разбиране със Зоната ще приключи завинаги. Затова той твърди, че „Сталкерът не бива да влиза в Стаята! Той… въобще не бива да влиза в Зоната с користна цел!”. В този смисъл на него му е противопоставен героят на Дикобраз, който е престанал да бъде служител и се е превърнал в потребител: поискал е от Стаята нещо за себе си. В резултат намразил Зоната и в края на краищата погубил там брат си и се обесил.

Това благоговение се проявява и в отношението на Сталкер към вътрешния свят на другите. Той никога не пита дали техните желания са изпълнени или не. Мисълта да тревожи другия човек и да се усъмни в чудесната сила на Стаята, проверявайки дали е изпълнила онова, за което са молили, или не, за него е кощунствена. „Хората не обичат да говорят за съкровеното” – обяснява той на любопитния Писател. „Това не е ваша работа, нито моя”.

Образът на Сталкер като служител е подчертан и чрез молитвите за спътниците му. Няколко пъти режисьорът го показва молещ се – или по евангелски текст, или със собствени думи, или с едва забележимо движение на устните.

И така, Сталкер е юродив, но неговото юродство не е слабоумие. Това е живот по различни закони, по законите, които духовната реалност дава на своя служител.

За другите обаче това е странно поведение и дори безумие. Като резултат, между Сталкер и неговите спътници възниква конфликт. Те не го разбират, подозират го и му се подиграват. Основният диалог във филма, от който може да бъде схванат образът на Сталкер като служител, се провежда в разгара на този конфликт, на прага на Стаята. Професорът иска да я взриви и Сталкер се опитва да му отнеме бомбата. В схватката се намесва и Писателят, който го набива. Седнал на земята, Сталкер плаче като дете.

Сталкер: Нали вече нищо повече не е останало на хората на земята! Това е… единственото място, където може да се дойде, когато вече не се надяваш на нищо… Защо унищожавате вярата?!

Писателят: Млъкни! Ти си ми съвсем ясен! Не те интересуват хората тебе! Ти печелиш от нашата… мъка! Пък и не само в парите е работата. Ти тук се наслаждаваш, тук си цар и Бог, ти, лицемерно нищожество, решаваш кой да живее и кой да умре… Разбирам защо вие, сталкерите, никога не влизате в Стаята. За какво ви е това? Вие се опивате тук от властта си, от тайната си, от авторитета си! Че какви желания повече да имате?

Сталкер: Това не е истина! Лъжа е! Лъжа! Вие… Вие грешите! (стои на колене във водата и бърше сълзите и кръвта от лицето си, плаче). Сталкерът не трябва да влиза в Стаята! Той… изобщо не трябва да влиза в Зоната с користна цел! Не бива – спомнете си Дикобраз! Да, прав сте, аз съм нищожество, нищо не съм направил през живота си и нищо не мога да направя… И на жена си нищо не можах да дам! И приятели нямам, и не мога да имам, но не ми отнемайте моето! Вече всичко ми е отнето; там, зад оградата! Всичко, което имам, е тук! Не разбирате ли? Тук! В Зоната! Щастието ми, свободата ми, достойнството – всичко е тук! Нали водя тук такива като мен, нещастни, измъчени. Те… Те нямат на какво повече да се надяват! А аз мога! Разбирате ли, мога да им помогна! Никой не може, а аз, нищожеството (той крещи) – аз, нищожеството – мога! Плача от щастие, че мога да им помогна. Това е всичко. И нищо повече не искам (плаче)”.

„И по-добро е тъжното щастие”

Мотивът за юродството като неотменност продължава и в образа на дъщерята на Сталкер. Мартишка е създание на Зоната. Тя е инвалид – не е като другите. Но, според идеята на Тарковски, в това юродство, в различието е скрита и нейната сила. В края на филма това е твърде своеобразно показано в сцената, когато момичето с поглед движи чаша по масата. Независимо от физическата немощ в нея има сила, която ѝ позволява да върши неща не според законите на материалното битие.

Ако в дъщерята на Сталкер виждаме продължение на мотива за юродството, то в образа на съпругата му имаме още един израз на идеята за служението. Като жена на този, който служи, тя е принудена да пренебрегне своите лични интереси и да загърби битовите представи за човешко щастие, каквото и да ѝ струва това. Точно този скръбен опит обаче ѝ дава усещането, че в живота на семейството има нещо дълбоко истинско; нещо, към което се стремят мнозина, външно благополучни и успешни хора, само че не могат да го намерят. Ненапразно филмът завършва с монолога ѝ, който звучи като отговор на един от главните въпроси: „Как се достига щастието?”.

„Знаете ли, мама беше много против… казваше: той е сталкер, той е смъртник и вечен арестант! И децата. Спомни си какви деца имат сталкерите… Пък аз… аз даже и не спорих… Самата знаех всичко: и че е смъртник, и че е вечен арестант, и за децата… Но какво можех да направя? Бях сигурна, че с него ще ми е добре. Знаех, че ще има много тъга, обаче е по-добро тъжното щастие, отколкото… сивият безсмислен живот (изхлипва, усмихва се). А може всичко да съм си измислила после. Пък тогава просто той дойде при мен и рече: „Ела с мен”; и тръгнах. И никога не съм съжалявала. Никога. И мъка имаше много, и страшно беше, и срамно. Никога обаче не съм съжалявала и на никого не съм завиждала. Просто съдбата е такава, животът е такъв, ние сме такива. А ако в живота ни нямаше мъка, нямаше да е по-добре – по-лошо щеше да е. Защото тогава… и щастие нямаше да има, и надежда. Така”.

Независимо от неустроения бит, от болестта на детето, от вътрешните семейни разногласия понякога, с една дума – от тъгата, единствените истински щастливи персонажи във филма са самият Сталкер и неговите близки. И без да използва Стаята, главният герой има пълноценен живот, изцяло посвещавайки се и на Зоната, и на останалите хора. Въпреки че поради този избор неизбежно следват скърби, точно това служение е залогът за присъствието в живота (както на водача, така и на семейството му) на онова, заради което другите се стремят към свещеното място. Ненапразно в края на филма, след на пръв поглед трагичния монолог на съпругата на Сталкер, звучи и „Одата на радостта”.

„Нещастните”

Картината няма да е пълна, ако не поговорим и за другите два важни персонажа – Писателя и Професора. Така ги нарича Сталкер, настоявайки те да не му съобщават истинските си имена. И това не е случайно. Според Тарковски, те са събирателен образ на съвременната нему хуманитарна и техническа интелигенция. За разлика от братя Стругацки, Тарковски поставя сериозния проблем, който е стоял и продължава да стои пред секуларния свят. Става дума за мъките на човешкото неверие.

И двамата герои искат да стигнат до Стаята по собствени съображения и цели. Всеки от тях се разкрива по различен начин по време на пътуването, разголвайки така душевните недъзи, от които боледува съвременният на Тарковски интелектуален елит.

Болестта на Писателя е на повърхността:

„… Светът е скучен и затова нито телепатия, ни призраци, нито летящи чинии… нищо такова не може да има. Светът се управлява по железни закони, а това е нещо непоносимо. И тези закони – уви! – не могат да бъдат нарушени. Няма начин те да се нарушат… Няма никакъв Бермудски триъгълник. Съществува само триъгълникът а-бе-це, който е равен на триъгълника а-прим, бе-прим, це-прим. Разбирате ли каква скука има в това твърдение? През Средните векове е било интересно. Във всеки дом е имало таласъм, във всяка църква – Бог… Хората били млади! А днес всеки четвърти е старец. Скучно е, ангеле мой, ох, колко е тъжно!”.

Още с първите думи авторът ни дава да разберем, що за човек е пред нас. Това е унил скептик, човек без вяра, преситен от „радостите” на живота и затова вътрешно опустошен. Освен това скепсисът и унинието на Писателя граничат с кощунството. В един от епизодите, в който Сталкер чете стихотворение за стремежа на душата към Бога, Писателят слага на главата си парче бодлива тел по подобие на трънен венец и с клоунски тон казва: „Не ви опрощавам!”. Явна пародия на Христос. „Това не бива” – веднага реагира Сталкер. „Моля ви”. Не е случайно, изглежда, че след изпитанието в „Месомелачката” Писателят се сравнява с Вечния евреин, с човека, ударил Спасителя, изнемогващ под тежестта на Кръста.

Достигнал до Стаята, Писателят не е в състояние да влезе в нея. Унилият скепсис и цинизмът, с които е препълнена душата му, не му дават да се причасти към чудото. За да преодолее това, Сталкер го призовава „да се съсредоточи и да се постарае да си спомни целия си предишен живот. Когато човек мисли за миналото си, тогава става по-добър”. По същество това е призив към покаяние. Но Писателят не може да намери сили да погледне в себе си, за да разбере за какво всъщност тъгува сърцето му.

Писателят: Едва ли… ще стане. Първо, ако започна да си припомням живота си, едва ли ще стана по-добър. Освен това не чувстваш ли колко е… Срамно? … Да се унижиш, да се сополивиш, да се молиш.

Сталкер: Какво лошо има в молитвата? Така говорите от гордост. Успокойте се, просто не сте готов. Случва се доста често”.

За Писателя всички негови желания са единствено боклук, който той не желае да прехвърля нито на собствената си глава, нито на главите на другите хора. Този боклук всъщност пречи на жаждата за истинско щастие.

А какъв е Професорът? Също като Писателя, и той търси истината. Само че, за разлика от него, Професорът е по-скоро прагматик, отколкото философ.

Писателят: … Търсене на истината. Тя се крие, а вие я търсите навсякъде: ту тук копнете, ту там. Копвате на едно място – аха, ядрото се състои от протони! Копнете другаде – красота: триъгълникът а-бе-це е равен на триъгълника а-прим, бе-прим, це-прим…”.

Проблемът на Професора е в това, че, при търсенето на истината, той прекалено се уповава на голия разум. В крайна сметка този разум го води до извода, че каквото и да става, тази Стая трябва да бъде унищожена. В нея той вижда действителна опасност за човечеството. Достигнал вече мястото, той обаче разбира, че Стаята не изпълнява користни желания. Освен това под влияние на малодушните разсъждения на Писателя започва да се съмнява изобщо в реалността на ставащото в това чудно място. „Тогава нищо не разбирам” – чуди се той. „Какъв е смисълът да се идва тук?”. В резултат от всичко това в съзнанието му фактът на съществуването на това чудно място влиза в конфликт със законите на ratio и за него Стаята престава да я има.

Какво не достига на Писателя и на Професора, за да са съучастници на Чудото? За това споменава самият Сталкер: „Главното е… да се вярва!” – увещава спътниците си той, канейки ги да влязат в Стаята. Но Тарковски произнася окончателната си присъда над двамата в края на произведението. За човешката трагедия в лицето на Професора и Писателя Сталкер тъгува в разговора с жена си.

Сталкер (като въздъхва): Само да знаехте колко съм уморен! Само Бог знае! И се наричат интелигенти. Тези писатели! Учени!

Жена му: Успокой се!

Сталкер: Те в нищо не вярват. При тях… органът, с който се вярва, е атрофирал. От неизползване! … Боже мой, що за хора…

Жена му: Успокой се… успокой се. Те не са виновни, трябва да ги жалим, а ти се сърдиш!

Сталкер: Ти не ги видя, очите им са празни (жена му му дава лекарство, милва го, изтрива лицето му с кърпа; той плаче, обръщайки се).

Сталкер: Всяка минута мислят как да не се излъжат, как да се продадат по-скъпо! Всичко да им се плати, всеки душевен трепет! Знаят, че „не са се родили напразно”! Че са призвани! Нали живеят само веднъж! Могат ли такива като тях изобщо да вярват? … И никой не вярва. Не само те двамата. Никой! Кого да водя тук? О, Господи… А най-страшното… е, че и никой няма нужда от това. И на никого не е необходима тази Стая. И всичките ми усилия са за нищо!”.

Диалогът се провежда на фона на стелажи, отрупани с книги, с които домът на Сталкер е претъпкан. Така разбираме, че самият той не е противник на знанието само по себе си. Той е против онова знание, което поражда скепсис и цинизъм, униние и неверие и, в крайна сметка – нещастия. Точно вярата се опитва да събуди у спътниците си Сталкер. Затова и в тъканта на произведението са вплетени откъси от Св. Писание. В първия случай Сталкер се моли, цитирайки евангелския откъс за пътуващите към Емаус, чиито очи „бяха премрежени” (Лука 24:13-18). Същевременно, операторската работа ни дава да разберем, че става дума за неговите двама спътници. Във втория случай съпругата на Сталкер чете откъс от Апокалипсиса (6:12-17) за проклятията и за нещастията, сполетели хората за тяхното неверие.

Геният на Андрей Тарковски изпълва научнофантастичния сюжет със собствено християнско съдържание. От нравствената проблематика преминава в религиозната. Сталкер започва да говори за вечните въпроси, които винаги са тревожели сърцата и умовете на хората. Паралелите са очевидни и често сами се набиват на очи, само трябва малко по-внимателно да се вгледаме и размислим над онова, което се случва на екрана.

И ако се опитаме с няколко думи да обобщим това, което с езика на символите, намеците и алюзиите ни разказва този филм, вероятно ще можем да кажем, че „пред опасностите на духовния свят свещеникът води човека, съмняващия се, измъчения от собственото си неверие – човека, който всеки момент е готов да вдигне ръка срещу своя водач. Води, за да сподели с него онова неземно щастие, с което е изпълнена неговата собствена душа и към което страстно се стреми и душата на търсещия. Води го към мястото, където се изпълняват най-съкровените желания – към Чашата Христова”.

Превод: Марио Коев



 

Барицкий, Д. „Сталкер – путь священника (опыт богословского прочтения кинофильма Андрея Тарковского Сталкер)” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Стихотворението е на бащата на Андрей Тарковски – Арсений Тарковски (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h6fy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме