Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Национално и вселенско

Понеделник, 15 Юни 2015 Написана от Георги Федотов

G Fedotov„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Тези Господни думи към Авраам са си повтаряли и много от християнските подвижници, когато оставяйки родината си, заедно с бащиния си дом, са бягали, за да се спасяват в далечните страни – Палестина, Египет… Раздялата с родината се е разглеждала като аскетичен подвиг. А в египетските манастири внимателно обсъждали въпроса, възможен ли е иноческият живот в родната страна, насред съблазните на плътската любов? (Св. Иоан Касиан Римлянин).

Това монашеско отричане от родината, подобно на отричането и от семейството и културата, е, очевидно, израз на една аскетична идея – идея, която в християнството е съществена, но все пак е частна и е подчинена; идея-метод, идея-път – при това в своите радикални форми, изключителен път, който далеч не е за мнозина. В християнството обаче живее и друго велико начало, можещо да отрича националното начало, което и действително нерядко се случва в историческия му път. Още от първите дни на своето земно битие Християнската църква се разкрива като вселенска. Преди още да е скъсала връзките си с еврейския свят, в който се е родила, тя провъзгласява: „Няма вече иудеин, ни елин”.[1] На природното разделяне на човечеството на племена и на народи в нея се противопоставя единството в Христос. Както за Израил, така и за Отците на Църквата от древност, народността (ние бихме казали националността) е символ на езичеството. Самото наименование езичници („езици”) се дава не поради многобожието, а поради национално-народния живот. Езиците – това са народите (ἔθναι; gentes).

Римокатолицизмът е запазил завинаги този универсализъм (вселенскост) – като свое същностно определение, като свое име. Оттук и развитието на новите европейски народи е протичало – и до днес протича – в търкания и борба с Рим. Трагичният изход на Реформацията не на последно място се обяснява и с нечувствителността на Рим към нуждите на националния живот на северните (германските) народи.

И православна Византия обаче е живяла с изключително вселенско съзнание. За нея границите на православния свят са съвпадали с вселенската по смисъл империя. И далечните руски князе, тъй като са били православни, са били смятани за поданици (за придворни) на василевса – единствения християнски цар на земята. Тук се е извършвала подмяна, още по-очевидна, отколкото на Запад. Национално-конкретното, гръцкото се е обявявало за вселенско. Да приемеш християнството е означавало за приемеш както гръцката йерархия (ако не и езика), така и гръцките имперски закони. Такава е била и съдбата на Русия. В тези вселенски претенции на Византия, както също и в Римските, се е съдържало голямо извращаване на истината. Християнското човечество трябва да е в единство не само в духа, но и в пълнотата на историческия живот. Ала приравняването на това земно единство на Църквата до „външно-държавното” единство е било голяма лъжа, провиденциално разкрита в гибелта на гръцкото царство.

В православието не на Гръцката, а на Руската църква, е било дадено да разкрие смисъла на националната идея. Древна Русия не умеела да богословства. Ала целият ѝ живот, цялата нейна история, свидетелстват за възприемането на националната плът и дух в самите недра на Църквата – в самата нейна светиня. И още първите паметници на християнството в Русия – похвалните слова на княз Владимир, житието на св. Борис и Глеб, началната летопис[2] – говорят все едно и също нещо: че младият, току-що кръстен народ, вече се е замислял за своето религиозно призвание и дерзае да утвърди своята богоизбраност. Древната Киевска Рус е преживяла аскетичния подвиг с острота и сила, неизвестни на по-късната – Московска Рус (виж Киево-Печорския патерик). И, редом с това, Руската църква канонизира десетки князе, т. е. „вождове на народния живот”, за чиито аскетически подвизи не е известно нищо. Едни от тях били мъченици за вярата, други – за националния идеал: „… положили душата си за своите приятели”.[3] Докато Гръцката църква почти не знае миряните-светци,[4] в светите князе на Русия процъфтява нова святост, свързана по най-тесен начин със светинята на националния живот. Пред тази светиня, с безпримерна смелост там се принася в жертва дори светостта на самия аскетичен подвиг – когато св. Сергий благославя иноците да вдигнат меча на Куликово поле.

Върха на това свое национално религиозно съзнание Русия достига в лицето на св. Йосиф Волоцки. Към края на 15 в. обаче това съзнание се изтиква на заден план и е обременено от нов универсализъм. Загивайки, Византия оставя в наследство на Москва своята вселенска идея – в нейното сливане с конкретна държава-нация. Като Трети Рим Москва, чувства себе си вече не само като средоточие на света, но и като православна вселена. В наивното изразяване на хората от 15-17 в. Успенският събор в Москва е вече и „светата, съборна и апостолска Църква”. Тази национална вселенскост обаче заплашва със загуба на вселенското чувстване на Църквата. И наказанието за това е било руският разкол. Вселенското съзнание на Москва само попречва на древноруското съзнание за нация да намери своето изражение. Мисълта на 19 в. – мисъл на светски богослови и на философи-славянофили като Владимир Соловьов – дообмисля и изразява това, с което е живяла древна Русия. В какво се състои християнският смисъл на нацията, в какво се състои оправданието и освещението на нейния живот?

Руските книжници, като търсели опората за своя нов идеал в гръцката традиция, обичали да сравняват своите национални светци, и особено князете-светци, с древните мъченици – тези стражи и застъпници за родните си градове. Съставителят на повестта за св. Александър Невски не напразно припомня „блажения отечестволюбец и Христов мъченик Димитри”, който казал за отечеството си, град Солун: „Господи, ако погубиш този град, нека и аз да погина с него”… Древногръцкият град (πόλις) обаче, тази малка родина, живее в гръцкото царство като някакво органично цяло. Но това цяло, битово, житейско, не представлява национално цяло. То само свидетелства за съществуването – вътре във вселенското тяло на Църквата – на поместни клетки-съюзи на земната любов, които Църквата небесна не разрушава, а благославя. Не прави ли тя обаче това само от снизхождение към немощта на човешката плът? Изглежда съблазнително да се спрем върху тази мисъл, докато имаме работа само с такова духовно не изразено, религиозно безцветно единство, каквото е градът или гражданската община. Последният смисъл на благославянето на родината се разкрива единствено по отношение на „националната родина”.

Едно слабо известно, литературно безпомощно руско житие започва със следния величествен образ на руската земя: „О, светла и преслетла руска земьо, – ти, която си украсена от множество реки и разни птици и зверове, и от всякаква твар. Развесели Бог човека и сътвори всичко това за негова утеха и заради различните изкушения – заради човешкото естество. И след това дарува Господ православната вяра, светото кръщение, изпълвайки я с велики градове и църковни домове, и осявайки я с боголюбиви книги, и показвайки път към спасението и радостта на всички светци”. Непознатият съставител на това житие дава и ключа към религиозния смисъл на националния живот. В думите му ясно са обозначени три плана. Най-долу е природният тварен живот – прекрасен и благословен от Бога физически субстрат на народния живот. На върха е „светлината и радостта на всички светци” – Царството небесно, което вече надхвърля всичките земни граници. По средата пък е „пътят на спасението” – не личен, а всенароден път, оскъдно белязан от думите „градове и домове, … и книги”. Градовете и книгите, това е пътят на културата – пътят на общественото богослужение, на художественото творчество и на мисълта, на стопанствата и политическата организация – всичко това, което съставлява дълбинния и външния, духовния и материалния живот на нацията.

За признаването на религиозен смисъл на националната идея са необходими две предпоставки. Първата, това е религиозният смисъл на културата, т. е. на тези „градове, домове и книги”, които съставляват разпръсващ се сноп лъчи от храмовата мистерия. Втората – това е множествеността на културните „пътища на спасението”. Не е трудно да се забележи многообразието на личните пътища на светостта и личните призвания. Подвигът на светеца-епископ се разминава сериозно с подвига на юродивия – външно по нищо не напомня за него. Единството на светостта се разкрива едва на най-голямата дълбочина – в единството на придобивания Свети Дух. Това, което веднага е било явено на света по отношение на личния подвиг и което е запечатано навеки в учението на ап. Павел за многообразието на духовните дарове, относно призванието на езиците дълго е оставало скрито под покривалото на мнимо вселенската гръко-римска култура. Докато впрочем още в огнените дни на раждането на Църквата са били явени знаците, сочещи към разминаващите се земни пътища на Царството Божие. Едната и съща сила на Духа Свети слиза върху апостолите поотделно във вид на огнени езици. И дарът на езиците е първият дар на новородената Църква. Денят на Петдесетница – това начало на новия живот на човечеството – странно повтаря мита за Вавилонската кула и за началото на разпада на народите. Както там, така и тук има външен хаос – „шум” и слисване (Деян. 2:6). Проповедта на различни езици смущава като от опиянения със „сладко вино”. Ала това ново „смесване на езиците” не е страшно. Защото не е смешение, а разчленяване и не е разделение, а разпределение: според „жребия”, според онзи „дял” от кръщаваната земя, който се е паднал на всекиго. Многоезичността на раждащата се Църква носи със себе си и оправданието и осмислянето на природно-езическото многообразие на света. От този момент нататък „езиците” [народите] влизат в Царството Божие.

Езикът не е просто оръдие или средство за обмен на мисли. Езикът – това е най-фината плът на мисълта, която е неотделима от нейната природа. При това не само на мисълта, а и на цялостния дух. Затова и езикът е който дава и името на нацията – като особено духовно-кръвно единство, създаващо своя култура – т. е. царство на идеалните ценности. Дарът на езиците в неповторимия, тържествен ден на Църквата не може да бъде схващан като подаряване на външен орган – за целите на християнската мисия (подобно на преводите на Библейското общество). Този дар представлява благославяне на самите езици – като ангели, въздаващи похвала на Бога.

Най-високият смисъл на културата, това е богопознанието и онзи химн към Бога, който разнася храмовата молитва до самите предели на космоса. Известното явление – че най-дълбоките и тънки оттенъци на езика са непреводими, както и недостъпността (или слабата достъпност) на чуждите форми на изкуство – сочат към изключителността на националните призвания. Те са непреводими – като езиците, и тяхното смесване е и страшно, и духовно мъртво – във всеки есперанто. Утешителното е само това, че те не са абсолютно затворени, че са полупрозначни, че открехват и за външните тайната, която се пази за кръвно-близките и своите. Ние вярваме, че някога, в Царството Христово, ще паднат всички прегради на неразбирането и духовните облици на народите ще бъдат открити един за друг.

В земния живот обаче призванието на народите, както и на личностите, водят по различни пътища. Безплоден е еклектизмът, който повърхностно подражава на всеки чужд глас и е погубващо вземането върху себе си на чуждия подвиг. А народ, който е „забравил” за своето служение, рискува да се окаже безполезен роб, зарил таланта си в земята.

Струва ни се, че нашата родина – Русия – е на опасен кръстопът. Националният ѝ път е трагично прекъснат преди повече от две столетия и оттогава всички най-големи усилия на нейните гении са насочени към това, да намерят отново изгубената духовна родина. Съблазните на духовния есперанто, на световния панаир, сега за нас са още по-силни от когато и да било. Но и ние напразно се съблазняваме, че вече сме намерили истинския път. Сред нас няма по-разпространено недоразумение от смесването между „православното” и „руското”. Православно – това е вселенското, то е за всички. Руското пък е само за нас. Ние лошо познаваме другите православни църкви и култури, лошо познаваме и своята собствена. И оттук понякога сме готови да твърдим, че онова, което е призвание на източното християнство, е руско призвание, а понякога и представяме като православни, вселенски и общозадължителни историческите особености само на нашия, руския път. А от това смесване страдат както националното, така и вселенското разбиране на православието. Затова пръв наш дълг е дългът на самопознанието – този упорит труд по изучаването и осмислянето на нашето минало. Кое от тежкото, богато наследство на предците ще остане с нас като вековна светиня и кое е изхвърленото като мъртъв товар? Къде са чистите извори, от които да утолим жаждата си? Трагичността на нашето минало, всичките негови прекъсвания, рязката промяна на неговите линии затрудняват търсенето, но правят необходимостта от него ясна за всички. Трудна, дори безкрайно трудна е работата по възстановяването на истинското лице на Русия. Колко много лъжи и самозаблуди има по този път. Едни виждат Русия в манастира, други – в ордата на Чингис хан, трети – в Петербург по времето на последните Романови. Трябва да се пазим от евтините лозунги и от стеснените гледни точки. Русия е и това, и онова, и още много друго. Превръщайки се обаче в едно или в друго, тя е извършвала много исторически грехове и, подобно на всеки народ, е изменяла на своето служение. И ние трябва да различаваме измяната от невинния подвиг, макар че както в измяната, така и в падението си проличават националните, близките нам черти на Русия.

Но къде тогава, ще ни кажат, остава вселенският идеал на православието? Струва ми се, че като най-важна задача на нашето време на нас е поставено възстановяването и проясняването на лицето на Русия. Намерената, възкръсналата Русия ще свети в целия свят. Тя свети и сега – дори и през замъглените стъкла на нашите фенери. Задачата ни обаче не е в това, да организираме това осветяване, а да не позволим да угасят огъня, да не се свърши маслото в светилниците, така че едва димящият, загасван от вятъра огън отново да се разгори с чист пламък. Не горделиво „спасяване” на света, а служение на своето призвание. Не „месианство”, а мисия и творческо покаяние, трудова трезвост и преоценка, и преустройване на целия живот – ето пътя на Русия, нашият общ път.

Превод: Борис Маринов



 

Федотов, Г. П. „Национальное и вселенское” – В: Вестник РСХД, 75-76, 1964-1965, с. 86-91 (бел. прев.).

[1] Гал. 3:28; срв. Рим. 10:12 (бел. прев.).
[2] Става дума за „Несторовата летопис” от началото на 12 век, повече известна като „Повесть временных лет” (бел. прев.).
[3] Иоан 15:13 (бел. прев.).
[4] Което, разбира се, е силно преувеличено и невярно твърдение (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hwu4 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме