Православната гражданска религия

Понятието гражданска религия (civil religion) е полезен херменевтичен ключ към разбирането на социалните и политическите процеси в съвременните страни, които свързват себе си с източно-християнската традиция. И прословутият „руски свят”, и национализмът в балкански стил могат да бъдат тълкувани като граждански религии. Те бяха конструирани благодарение на съществения принос на православните църкви и се състоят от елементи на религиозния култ и на политическата идеология. Гражданската религия в православен контекст може да бъде конструктивна, и деструктивна – както, впрочем, и във всеки друг контекст. Конструктивната ѝ страна се състои в способността да мобилизира хората за цели, излизащи извън пределите на тяхното благосъстояние. В същото време такава мобилизация на масите може да се осъществи заради подкрепа и участие в конфликти, включително военни, с цел изолация или пък узаконяване на диктатура – тя е способна да „сакрализира” корупцията и да възбужда ненавист към другия. Гражданската религия е заплаха за Църквата, тъй като може да я подмени със себе си, да стане своеобразна квази-църква.

Преди да пристъпим към анализ на различните аспекти на гражданската религия в православна социалнополитическа среда, трябва да направим обзор на концепцията в съвременната социологическа наука. Голямото количество литература по гражданска религия е направило тази концепция крайно популярна и, в същото време, лишена от ясни определения. Възможно е именно тази неопределеност да е обезпечила успеха на концепцията.

Понятието гражданска религия се свърза в Жан-Жак Русо, който го е използвал в своята теория на обществения договор. То заема централно място в тази теория, тъй като гражданската религия трябва да държи народа заедно, като едно цяло в рамките на републиканската държава, лишена от монархическо сцепление отгоре. Гражданската религия укрепва социалния договор и сдържа неизбежните центробежни обществени сили, които той освобождава. Гражданската религия, според Русо, се отличава от всяка традиционна религия и се състои от набор от базови ценности. Тя бива подкрепяна от държавата, която същевременно е длъжна да разрешава на хората да се придържат и към всяка друга традиционна религиозност – но в частния си живот.

Отделно разклонение в еволюцията на гражданската религия е свързано с тоталитарните идеологии на 20 век – с фашизма, нацизма и комунизма. Този вид гражданска религия беше наречен „политическа религия”. Политическата религия е радикална форма на гражданска религия. Нейният стремеж е да замени религията с тоталитарна идеология. Още в 1932 г. Франц Верфел в поредица лекции, прочетени в Германия, сравнява болшевизма, фашизма и националсоциализма като квазирелигии. В 1939 г. Реймон Арон определя тоталитаризма като religion politique и religion séculière. Немско-американският политически философ Ерик Фьогелин дава вероятно най-съществения принос към изучаването на политическата религия, най-вече в своята книга Die politischen Religionen, издадена в 1938 г. Друг немски учен, също емигрирал в САЩ, Паул Тилих, подхожда към въпроса за политическата религия от по-малко критична позиция, оценявайки я като една от проявите на човешката култура. По неговите думи, тази култура артикулира „общи символи, ценности и идеали”, които на свой ред формират обществото. По този начин културата като невидима религия, използвайки израза на Томас Лакман, участва във формирането на гражданската религия. В тази интерпретация гражданската религия се възприема повече като положително явление. Интересното е, че тази промяна в оценките за гражданската религия се е случила в американски контекст, където концепцията получава най-пълното си развитие.

Паул Тилих оказва съществено влияние на американския социолог на религията Робърт Бел, който прилага концепцията за гражданската религия за описване комплекса от идеологически принципи, залегнали в основата на американската политическа култура. В публикуваната в социологическото списание Daedalus в 1967 г. своя статия „Гражданската религия в Америка”, която веднага се превръща в класика той определя тази култура като „американска гражданска религия”. Бел предлага разработки в тази насока в няколко по-късно издадени книги. В тях оценките, които дава на гражданската религия, са даже по-положителни, отколкото и при Тилих. Бел предполага, че това е силата, на която американският народ дължи както своето съществуване, така и своята идентичност.

По този начин, ако в континентален контекст понятието за гражданска религия получава повече негативна конотация, в САЩ то придобива определено положителен характер, достигайки понякога дори до прекомерния триумфализъм. Тенденцията на триумфалистичния подход в оценката за гражданската религия достига кулминацията си в съчиненията на Ярослав Пеликан. В своята книга Интерпретирайки Библията и Конституцията той представя развитието на американската политическа култура по образец на християнската традиция и прилага своя доста успешен метод за анализ на еволюцията на християнското учение, – от апостолските времена и до наши дни – за да представи по аналогичен начин и еволюцията на „традицията” на американската гражданска религия. По-конкретно Пеликан идентифицира свещените текстове на тази религия. За него конституцията на САЩ става „американската Библия”. Той твърди, че другите основополагащи документи на американската държавност, като Декларацията за независимостта и Гетисбъргското обръщение на Ейбрахам Линкълн нямат същата сакралност и авторитет като Конституцията. Определяйки по този начин канона на „Американското писание”, Пеликан назовава и интерпретиращите общини, които преобразуват Писанието в Предание. Най-важните интерпретиращи общини за него са съдиите, които в своите одежди образуват йерархията на тази религия.

Американската гражданска религия, според мнението на някои тълкуватели, има своите пророци и мъченици. Така например, Майкъл Ангросино определя Джордж Вашингтон като „квазибожествено въплъщение на американската добродетел”. Според неговите думи първият американски президент е бил светски светец на новата религия и неин пророк. Като още по-сакрална фигура Ангросино представя Линкълн, който е пролял кръвта си „за своя народ, освещавайки самата земя, която до неотдавна е била наситена с братоубийствена кръв”. Бел смята Линкълн за „най-великия, ако не дори и единствен наш граждански богослов”.

Далеч не всички обаче споделят това възторжено отношение към гражданската религия. Редица учени, в това число и самият Бел, на по-късен етап от своята кариера, заемат по-критична позиция спрямо тази идея. Всъщност, това понятие може да бъде критикувано от няколко гледни точки. Един от проблемите там е несъвместимостта на гражданската религия с традиционната. В своята същност гражданската замества всяка религия като такава, премествайки фокуса от Бога към политически проблеми. Такава подмяна може да бъде демонстрирана в начина, по който гражданската религия се осъществява в източно-християнски контекст. Анализът по-надолу показва, как в този контекст гражданската религия може да бъде заплаха за Църквата, като я подменя със себе си.

Два конкретни примера за „православна гражданска религия” са религиозният национализъм, зародил се на Балканите през 19 век, а също и гражданската религия, консумирана днес при съвместните усилия на държава и Църква в Русия със знака на „руския свят”.

Да започнем с последната. Русия винаги е била политически религиозна – даже при безбожната комунистическа власт. Гражданската религия тук съществува и преди болшевишката революция от 1917 г. Между членовете на „символа на вярата” на тази религия може да посочим известните формули Москва-Трети Рим и Православие, самодържавие, народност. Достоевски достатъчно точно описва дореволюционния плод на тази религия в образа на Иван Шатов от романа Бесове. Бившият нихилист Шатов се обръща към вярата, която може да бъде характеризирана като гражданска. Когато пък Николай Ставрогин го пита дали той вярва в Бога, Шатов всъщност изрича основните вероучителни постулати на тази религия: „Аз вярвам в Русия, аз вярвам в нейното православие… Аз вярвам в тялото Христово… Аз вярвам, че новото пришествие ще се случи в Русия…”. Когато Ставрогин повтаря своя въпрос: „А в Бога? А в Бога?”, Шатов отговаря: „Аз… аз ще вярвам в Бога”. Гражданската религия на дореволюционна Русия е по същността си месианска и универсалистка, и още, нейното конкретно политическо приложение се осъществява под формата на активен империализъм.

Съветската гражданска религия, отхвърляйки Бога, същевременно запазва много от чертите на дореволюционната гражданска религия – същото месианство и същия империализъм. Освен това, като политическа религия на безбожната съветска държава (радикална форма на „гражданска религия”) марксизмът-ленинизмът приема няколко форми, които са важни от гледна точка на православното християнство. По този начин съветската „ортодоксия” е формулирана на „събори” – пленуми на Комунистическата партия. На тези „събори” са били осъждани съветските „ереси”: троцкизъм, маоизъм, титовизъм и т. н. А като основател на новата религия, Владимир Ленин получава статут на „вечно живо” божество.

Култът на почитта към това „божество” в Мавзолея придобива формата на традиционното за православието поклонение на мощи. Трудовете му стават „свещени писания”. Всеки научен трактат в Съветския съюз или поне в хуманитарната сфера е трябвало да съдържа цитати от тях – както богословските трактати съдържат цитати от Библията. „Евангелието” на Ленин е предшествано от един „Стар завет” с пророчества на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Повсеместно се практикува посвещение в съветската йерархия. Отначало с „кръщението” на октомврийчетата. След това „миропомазание” за пионери. Оттук е трябвало да минават всички съветски деца – за да не останат без „спасение”. Най-достойните от младежите са били „ръкополагани” в комсомола и така стават „дякони” на съветския режим. Членовете на Компартията представляват чина на „свещениците” в съветската религия. Първите секретари на областните комитети на КПСС са „епископи”, а членовете на Политбюро – „синод”. И накрая, Генералният секретар на КПСС заема позицията на „патриарх”.

В крайна сметка, след разпадането на Съветския Съюз, не християнството като такова, но построената на негово място нова гражданска религия, запълни празнотата, останала след оттеглянето на съветската идеология. Тази религия започна чувствително да се различава от предишните граждански религии на Русия. Тя съдържа елементи и от царската, и от комунистическата гражданска религия. Като прибавим и елементите на православното християнство тя изглежда изключително еклектична. Църквата става протагонист във формиране на новата гражданска религия на Русия, което я отличава от останалите граждански религии, в това число и американската, която се създава от политици-деисти.

Формата на конституиране на най-новата руска гражданска религия е традиционна – чрез събори. Главният ѝ форум – „вселенският събор” – е „Всемирният руски народен събор”. На тези събори се ползват богословски формули, които обаче говорят толкова за Бога, колкото и за социалните и политическите ценности, които трябва да сплотят руските хора около днешния политически режим. Така вярата става гражданска религия, а богословието – идеология. При това е важно да различим гражданската религия от идеологията, при все, че тези понятия са много близки. Идеологията е насочена към сплотяване на масите около социалнополитически идеи и може да бъде разрушителна за държавата – както е, например в случая с Руската империя. Докато задачата на гражданската религия е да гарантира легитимност на съществуващия политически режим и да мобилизира масите за неговата подкрепа, независимо от това, каква идеология изповядва този режим.

Би било несправедливо спрямо Руската православна църква да предполагаме, че тя способства за формирането на тази гражданска религия само от политически цели. Един от мотивите на Църквата се състои също и в това, да даде на хората, пропити от съветската идеология, вяра, маркирана от символите на традиционното православно християнство. Но проблемът е, че този вид вяра значително опростява християнството, ако не и че го изопачава. В много отношения тази вяра остава еднородна със старата съветска идеология. С други думи, в рамките на гражданската религия се оказва, че не Църквата привлича на своя страна изпитващото носталгия към империята и към съветското минало общество, а обществото привлича на своя страна Църквата.

Поради своята еклектичност новата гражданска религия на Русия съдържа в себе си множество противоречия. Например, исторически несъвместими личности като цар Николай II и Йосиф Сталин се оказват на един иконостас в новата религия – при това сами по себе си и двамата се вписват достатъчно органично в нея.

В повечето православни страни на Балканите гражданската религия типологично се различава от руската гражданска религия. Въпреки общото комунистическо минало, бившите социалистически страни от източна и южна Европа като цяло се освободиха от комунистическата религия. За да върнат религиозността на народа, те нямат нужда да синтезират нова гражданска религия въз основа на комунистическото минало. Но те реставрират – практически в нейния изначален вид – докомунистическата гражданска религия на национализма. Така, доминиращата православна гражданска религия на Балканите е била и остава „набор от убеждения, символи и ритуали, които образуват квази-религията на нацията”, според израза на Елизабет Филипс.

Гражданската религия на балканските държави, възникнала през 19 век, от една страна изиграва положителна роля за обединяване на хората в рамките на една нация, предлагайки им обща политическа цел. От друга страна, тя често е водила и води тези народи към – ако цитираме Дейвид Чидестър – „идолопоклонство пред националните цели, идентичност и предназначение”. Особеностите на балканския национализъм, дълбоко проникнал и в православните църкви, могат да бъдат обяснени с влиянието на гражданската религия, която е създадена и осветена със съдействието на Църквата и при това се различава от основите на християнското учение и етос. Разликата между балканската гражданска религия и руската се състои в това, че има локални интереси и е лишена от глобални видове.

Интересен от гледна точка на типологията на гражданските религии е случаят с Украйна. В тази страна се наблюдава сблъсък на два типа граждански религии – един руски, имперски, проповядван като руски свят, и друг националистически в балкански стил. Съществуващите разногласия между православните църкви в Украйна се дължат до голяма степен и на това, че разделените църкви се асоциират с противоположни граждански религии. В последно време Украинската православна църква (Московска патриаршия) следва главно гражданската религия на „руския свят”, докато Киевската патриаршия се обръща към нацията като основа на собствената гражданска религия. Помиряването на украинските църкви е невъзможно, докато те не се дистанцират от своите любими граждански религии. Впрочем признаци на такова освобождаване има. Така например, Украинската православна църква (Московска патриаршия) още в 2007 г. осъди т.нар. „политическо православие”, което не е нищо друго, освен форма на гражданска религия от руски тип. Сега, наистина, тази форма на гражданска религия успешно отвоюва загубените си позиции вътре в УПЦ. Що се отнася пък до Киевската патриаршия, то там значително намаля силата на гражданската религия по балкански образец, за което допринесоха и събитията от киевския „Майдан”. Впрочем, пътят до пълното освобождаване все още е дълъг.

Обобщавайки различните случаи на гражданска религия в източно-християнски контекст можем да твърдим, че гражданската религия е способна да играе положителна роля за обединяването на хората като една нация, изповядваща Бога. В същото време, тя може да предизвика множество социални, политически и богословски проблеми. По-конкретно тя влияе отрицателно на Църквата, която се заразява от идеологията и така започва да обслужва различни политически програми. За Църквата гражданската религия е прокрустово ложе, което я свежда до нивото на морализма, на дуализма и на идеологията. Също така тя чувствително намалява пространството на свободата вътре в Църквата, изопачавайки по този начин и нейната природа и цел.

Превод: Златина Иванова

* Доклад, произнесен в рамките на семинара Political modernity and the responses by contemporary Orthodox theology, Виенски институт по хуманитарни науки, януари 2014 г. (бел. прев.).