Проповедта на щастието в руската литература

Руската литература е една от главните пазителки на ценностите, които съставят нашата православна цивилизация. Вече разказвах подробно за това в моя доклад пред пленарното заседание на Знаменските четения. Днес пък бих искал да засегна темата за щастието, тъй като от тълкуването на този термин до голяма степен зависи към какъв тип цивилизация принадлежи една или друга общност.

В булевардното съзнание понятието щастие се свързва, като правило, с някакви материални блага, делови успехи, с изобилие от развлечения и удоволствия. В живота обаче нещата не се подреждат така и понякога богатите и успешни хора се оказват най-нещастните, а някои от тях дори завършват живота си и със самоубийство. Множество социологически изследвания в различни години, в една или друга страна, показват, че жителите на бедните държави често се чувстват много по-щастливи от гражданите на „страните на благополучието”. Къде е причината за това?

За това, що е щастие, много се е разсъждавало още в античната епоха. Стоиците, например, смятали, че щастието се състои в аскетичния начин на живот и в свободата от страстите. Към безстрастието пък скептиците добавяли безстрашието пред смъртта. Епикурейците виждали щастието в удоволствията и наслажденията, ала и те смятали разума за висше благо, което трябва да управлява човека. Известно ни е изказването на Епикур, че удоволствията, които носят след себе си вреди, трябва да бъдат избягвани.

„Щастието – това е понятие, обозначаващо висшето благо като завършено, само-ценно, само-достатъчно състояние на живота – общопризната крайната субективна цел на човешката дейност” – така повествува Новата философска енциклопедия,[1] издадена от нашата Академия на науките. И така, щастието – това е „общопризната крайна цел на човешката дейност”, т. е. безусловна ценност, която е признавана от цялото човечество; разликата е само в интерпретациите.

В християнската традиция като аналог на думата щастие идва думата блаженство – т. е. пълнота на битието. В евангелските заповеди на блаженствата се разкрива, в какво се състои тази пълнота: „Блажени [са] бедните духом, … гладните и жадните за правда, … милостивите” и т. н. (Мат. 5:3-11).

Самата руска дума щастие,[2] със своята вътрешна форма, разкрива значението на това понятие – „да бъдеш с[ъс своя] част”, „да бъдеш при-частен”. В Псалтира се казва: „Мой дял е, Господи…” (Пс. 118:57) или „Ти си мое прибежище и мой дял в земята на живите” (Пс. 141:5).[3] Част в този случай означава не някакъв фрагмент – половина или четвъртина, а означава: Ти, Господи, си моя участ, мой дял, мой жребий, мое богатство и слава. Щастието на човека – това е Самият Бог. И точно поради това не е случайно, че главното тайнство на Православната църква е Причастието[4] с Христовите Тяло и Кръв, т. е. – Евхаристията.

Как обаче описва щастието руската литература, какво са влагали нашите поети и писатели в тази дума?

И тук веднага в ума идват знаменитите слова от Пушкин:

„Няма щастие в света,

Покой и волност само има…”

(из стихотворението „Пора, мой друг пора”, 1834 г.).[5]

Разбира се, пълнотата на щастието, на блаженството, на общението с Бога – това е възможно само в другия живот, а на земята към нея винаги се примесва и горестта от човешкото несъвършенство, от нашите собствени недостатъци, от нашата ограниченост и греховност. В този смисъл с Пушкин можем само да се съгласим. В същото време сам той обаче е дал в своето творчество примери за обикновено човешко щастие.

Така например, в повестта Виелица главните герои откриват щастието в резултат от много търсения и страдания. Изглежда, сякаш Мария Гавриловна е изгубила своето щастие, когато нейният избраник-жених не успял поради лошото време да стигне до църквата и нея бързешком погрешка я венчали с непознат, който след това безследно и изчезнал. На свой ред, хусарският полковник Бурмин – „от непростимо лекомислие” – според собствения му израз венчан с неизвестната му девойка, която и веднага зарязал, вече не можел да бъде свързван с веригите на брака с тази, която обича.

Невъзможно щастие ли е това? Изглежда че да. Изведнъж обаче се изяснява, че в тайнството на Венчанието главните герои ги е съединила самата тази виелица, макар те да не са се познавали. И само тяхната взаимна вярност, само тяхното доверие към Бога, Който бил устроил всичко толкова неочаквано, загадъчно и неразбираемо – само това направило възможно и общото им щастие. И само благодарение на тяхното търпение и вяра те се открили един за друг и се съединили заедно завинаги…

Подобно отричане на земното щастие и в същото време утвърждаване на това, че то е възможно, но само при определени условия, откриваме и в творчеството на Антон Павлович Чехов. Като правило, в произведенията на Чехов думата щастие се използва по-скоро в ироничен план: като тържество на самодоволната пошлост и примитивното еснафство. Това ние срещаме, например, в новелата „Френско грозде”.

И обратното – в повестта „Черният монах” щастието си играе с други огньове – илюзорни, измамни, водещи до разрушаване на своя и чуждите животи.[6]

И двете тези разбирания – като груба страст и измамен призрак – са съединени в така и наречения разказ на Чехов: „Щастие”. Двама главни герои там въплъщават двете страни на единия и същ медал: „Първия не го напускаха мислите за щастието, докато вторият мислеше за това, което се говореше през нощта – интересуваше го не самото щастие, което му беше ненужно и неразбираемо, а фантастичността и приказността на човешкото щастие”.[7]

Най-яркото обаче и най-жизнеутвърждаващо разбиране на щастието като нечия принадлежност към божествения светопорядък и като причастност в Божията любов е изразил Чехов в разказа „Студент”. Знае се, че това е неговото любимо произведение.[8] Главният герой там – студентът в духовната академия Иван Великополски – неочаквано за себе си се докосва до дълбините на битието и открива „свързващата дните нишка”.

„Той мислеше върху това, че истината и красотата, които направляват човешкия живот и там, в градината, и в двора на първосвещеника, са продължавали непрестанно и до днес и, както по всичко личи, винаги са представлявали най-главното в човешкия живот и въобще на земята; и чувството за младостта, здравето и силата – той бе само на двадесет – и неизразимо сладкото очакване на щастието, на неизвестното, тайнственото щастие, го овладяваха малко по малко, и на него животът му се струваше възхитителен, чудесен и изпълнен с висш смисъл”.[9]

За Чехов, както и за Пушкин, щастието не се състои в съвкупността от земни блага, а в докосването до вечността, в запазването на собствената съвест и в общението с Бога.

Вероятно обаче, по-ярко от всички руски писатели това разбиране за щастието е изразил Фьодор Михайлович Достоевски.

В неговия роман Братя Карамазови старецът Зосима разсъждава непосредствено върху човешкото щастие. В записките на стареца Зосима се казва: „За щастие са хората създадени и който е напълно щастлив, такъв е и достоен да каже за себе си: Изпълних Божия завет на тази земя”.[10]

Споменавайки за своя мъртъв брат, старецът Зосима разказва, как него болестта го била изменила и как тя преоткрила за него истинския смисъл на живота. Ето какво е говорил старецът Зосима, бидейки вече сам смъртно болен: „И един ден е достатъчен за човека, за да разбере цялото щастие. Мили мои, за какво толкова се дърпаме, с какво толкова се хвалим един пред друг, какво толкова помним един-другиму обидите си – нека идем направо в градината и да се поразходим и да се повеселим, и един другиго да обикнем и да похвалим, и да се целунем, и живота си да благословим”.[11]

Романите на Достоевски, които се изпълнени от хорски мъки, страдания и най-тежки житейски колизии, в същото време рисуват оптимистична картина на света и дават на човека надежда за преобразяването на този свят. Даже в депресивно – на пръв поглед – произведение, като Престъпление и наказание, в епилога ние виждаме и светъл финал, и нова перспектива за живота – перспективата на живота с Бога.

„Тях ги възкреси любовта, сърцето на единия съдържаше безкрайни източници на живот за сърцето на другия… Оставаха им още седем години, а до тогава – толкова нетърпима мъка и толкова безкрайно щастие!”.[12] Така е разказано за любовта на Соня с Разколников, който през страданията си открил за себе си и Бога, и ново разбиране на живота в светлината на Евангелието.

Разгледахме само няколко примера от руската литература. Разбира се, тази тема заслужава по-дълбоко и по-детайлно изследване. Дори и от този кратък обзор обаче ни става разбираемо, че проповедта на щастието е една от магистралните теми за руските писатели. И че в руската литература щастието стои като пълнота на битието, достигана посредством хармонията със самия себе си, посредством примиряването ни с нашите ближни и живот в Бога.

Превод: Борис Маринов