Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Спомен за нашите наставници (1957-1983)

Петък, 24 Април 2015 Написана от Прот. Томас Хопко

Fr Thomas_HopkoТъй като в 2003 г. „Св. Владимир” отбелязва своята шестдесет и пет годишнина, деканът, отец Ериксън, ме помоли да разкажа спомените си от моя непосредствен опит от средните години на семинарията. Правя това с радост и с благодарност, вдъхновен от библейската заповед: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки”

(Евр. 13:7-8).

Прот. Томас Хопко, Почетен декан

Годината 2003 е повратна за семинарията „Св. Владимир” в няколко отношения. Най-важното от тях е, че през октомври на настоящата година се навършват 65 години от основаването на семинарията. Други особено важни годишнини, белязани от 2003 г., са: двадесетгодишнината от освещаването на семинарския параклис (през май 1983 г.) и смъртта на отец Александър Шмеман (през декември същата година). По съвпадение това е и четиридесетата годишнина от завършването (м. юни 1963 г.) на първия випуск, откакто семинарията е в Крестууд – випускът, член на който бях и аз.

Пристигане в семинарията

Чух за „Св. Владимир” през 1956 г. от един приятел – Франк Кюлик, който сега е психиатър в Джаксън, Мисисипи и предан поддръжник на семинарията. Франк тъкмо беше постъпил в университета Дрю в Ню Джърси, докато аз се бях записал в малък колеж в щата Ню Йорк.[1] Той ми телефонира, за да ми каже че е присъствал на семинар в Дрю, посветен на темата за руското православие. Беше особено впечатлен от един от говорилите на семинара – млад свещеник, на име Александър Шмеман, преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк. И ми предложи да се разходим и да научим повече за „Св. Владимир” през великденската ваканция на 1957 г.

Пътувайки към Ню Йорк Сити с чернобелия шевролет на моя баща (който, уви, към края на пътуването ни се нуждаеше от нов съединител), наближихме околностите на семинарията, Morningside Heights, оглеждайки се за някакви златни куполи. Вместо тях открихме шестетажна сграда на ъгъла на Бродуей и 121-ва улица. Семинарията се разполагаше в няколко апартамента, а учебните занятия се провеждаха по стаите (най-често в котелното отделение) на Обединената богословска семинария.[2] Като открихме канцеларията и параклиса на втория етаж, намерихме и апартамента на Шмеманови – на четвъртия етаж, и натиснахме звънеца. Сивокоса жена с очила, с рамки от черна тел, ни информира, че отецът ще се върне по-късно. Казах на Франк: „Спомням си, ти каза, че отец Шмеман бил млад. Жена му със сигурност не изглежда млада!”. По-късно стана ясно, че това не била съпругата му, а жената, помагала в домакинството на Шмеманови – на неговата млада работеща „матушка”, на трите им деца и на няколко семинариста.

По-късно същия ден ние се срещнахме с отец Александър Шмеман, отец Даниел Хубяк и Николай Озеров (и тримата, както забелязах, пушеха Camel). Те ни увериха, че и двамата ще сме повече от добре дошли в „Св. Владимир”, но трябва да се запишем в бакалавърската програма на областния колеж. Това изискване ме устройваше, тъй като моят баща настояваше да имам диплома от колеж. Той искаше, – ако някой ден стана свещеник, хората да знаят, че това е било „по избор”, а не защото съм бил „твърде тъп, за да се изуча или твърде мързелив – за да работя”. Такова беше широко споделяното виждане в онези дни, когато – както го казваше моят състудент, покойният отец Джон Псинка – „малцина бяха призвани, а всички – избрани”.

Когато пристигнах в семинарията през есента на същата година, вратата ми бе отворена от друг току-що влязъл семинарист, на име Франк Лазор, станал известен по-късно като Теодосий, митрополит на Православната църква в Америка.[3] След като пък прекарах първата си нощ в семинарията, бях събуден от Костя Каллаур (понастоящем университетски професор и верен поддръжник на семинарията),[4] който ми съобщи, че имаме да вършим работа: Обединената семинария изваждала от употреба стари легла, маси и лампи, които щели да бъдат от полза в нашите апартаменти. Никога аз няма да забравя този мой пръв ден в семинарията – бутайки безброй пъти през Бродуей тежко натоварената количка, под пронизителния звук на клаксоните на профучаващите край нас автомобили.

Семинарията нямаше менза, така че ние се хранехме както можехме – най-често готвейки си сами по кухните на нашите апартаменти. А и първия семестър (щастливо) загубих тридесет паунда. Можете да си представите радостта ми, отивайки си у дома за зимната пауза в моя нов „аскетичен семинарски външен вид”.

Семинарията

През 1957 г. броят на семинаристите беше около 25. Около половината от нас бяхме „не-богослови” (наричани понякога още и „не-логични”).[5] Приблизително десет от тях бяха антиохийци, изпратени от митрополит Антоний (Башир).[6] Двама задочници бяха жени: една коптка от Египет и една англичанка, преминала в православието, наричана „Лейди Пепис”. Франк Кюлик и аз споделяхме апартамент 63, заедно с японец, сърбин, румънец, един руски бежанец след Втората световна война и още двама „американци” като нас. Научих се да имитирам подписите на всеки от тях, за да мога да се подписвам от името на всекиго на „присъствения лист”, който пускахме през процепа под вратата на проф. Сергей Верховски в 22 ч. всяка нощ – доказателство, че сме си у дома по време на полицейския час. Проф. Верховски (чието име тогава се изписваше и произнасяше Вер-хов-ски – с ударение върху втората сричка) беше възпитателят и de facto деканът на студентите. (На първа студентска среща, на която аз присъствах, той ни информира, че разврата, включително и хомосексуалните занимания, не са позволени в училището.) Ректор на семинарията беше митрополит Леонтий (Туркевич), предстоятел на Руската православна гръко-католична църква в Северна Америка, която от 1970 г. стана „ПЦА” (Православна църква в Америка). Беше приел тази позиция след като през 1955 г. отец Флоровски напуснал „Св. Владимир”, за да отиде в Харвард и в Гръцкото православно богословско училище на Светия Кръст.

Митрополит Леонтий

Още като млад протойерей, някъде през 1910-те митрополит Леонтий бил декан на православна семинария в Минеаполис, Минесота. От 1923 до 1938 г. обаче руското правителство конфискувало много от собствеността, принадлежаща на онова, което по-късно било разглеждано като „Американска мисия” и така през този период в Северна Америка нямало нито едно православно богословско училище. Едва след края на този период, през 1938 г. отворили училището в Ню Йорк и пастирската школа в манастира „Св. Тихон” в Пенсилвания. И тъй като през 1938 г. се били навършили 950 години от кръщението на Киевска Рус от св. княз Владимир, училището възприело неговото име – както за да бъде почетена годишнината, така и за да се подчертае мисионерският му характер.

Добре си спомням посещенията на митрополит Леонтий в семинарията, както и нашите посещения в неговата катедрала на „Втора улица”, където ние, семинаристите, ходехме за да участваме в богослужението – да четем и да пеем. Той беше величествен човек с поразително духовно благородство, достойнство и смирение. Обичаше да се шегува, питайки ни, със закачлива усмивка и блещукащи очи, дали можем да четем на еврейски и на гръцки, и порицавайки ни с престорена суровост, че без тези познания ще ни бъде невъзможно да разберем Светите Писания. Казваше, че след като се оттегли ще дойде в семинарията да преподава еврейски.

Митрополит Леонтий положи основите на семинарската библиотека, осигурявайки на собствени разноски хиляди книги и списания, събрани от отец Антъни Репела. Много от тях каталогизирах през лятото на 1960 г., а и по-късно – като част от моята работа в семинарията. Това ми даде поле за запознанство с руската богословска литература, но бе и твърде заблуждаващо, тъй като всичко, което правех, беше да преглеждам твърде непрофесионално, по диагонала, всеки том, за да преценя как да бъде идентифициран и на коя полица да застане.

Митрополит Леонтий почина през 1965 г., след като още през 1962 г. официално беше избрал за декан на семинарията отец Александър Шмеман, от когото дълбоко се възхищаваше. Бях благословен да го видя на неговото смъртно легло. И смятам, че той трябва да бъде канонизиран като светец.

Отец Шмеман и проф. Верховски

Под ръководството на о. Александър „Св. Владимир” се свърза до такава степен с неговата личност и неговото дело, че стана известна с нежното, а понякога и не толкова нежно, „шмеманария”. Свързването и почти отъждествяването в някои кръгове на „Св. Владимир” с отец Александър беше разбираемо, но и сериозно подвеждащо, тъй като още мнозина бяха онези, които играеха огромна роля в живота на училището. На първо място сред тях бе споменатият вече проф. Сергей Сергеевич Верховски, когото всички в училището наричахме „професора”.

„Професорът” беше опора и котва на семинарията. Живееше в училището още от идването си от Франция през 1951 г. и до смъртта си през 1986 г. Обичаше срещите със семинаристите, отнасяйки се особено любезно към жените-студенти и съпругите на семинаристите, на които бе най-предан застъпник. В допълнение към преподаването той беше възпитателят в семинарията, както и неин финансов секретар – ангажиран най-много с намирането на собствеността в Крестууд, където семинарията се премести през есента на 1962 г. Той обичаше кампуса в Крестууд. Горко на онзи от градинарите, който си позволеше да подреже и едно дръвче без одобрението на „професора”!

Проф. Верховски преподаваше догматическо и нравствено богословие (което той произнасяше „феология”[7]), както и още много неща. И видимо смяташе себе си за най-силния (ако не и единствен) защитник на православието в кампуса. Като негов – лично от него избран – наследник, аз се срещах с него за по няколко часа всяка седмица, дори и след като започнах да преподавам, заедно с него, във висшите курсове от началото на 70-те. „Професорът” искаше да познавам неговите мисли и убеждения по отношение на всичко – повечето от които бях слушал много и много пъти – преди окончателно да прехвърли всичко на мен. И ме заплашваше със своето „вечно проклятие”, в случай че когато и да било си позволя да преподавам своите идеи като църковно учение. Същото „проклятие” ми обещаваше и ако когато и да било позволя на семинарията да ореже и една минута от шестте семестъра задължително преподаване на догматика. Мисля, че и досега оставам недосегаем за тези някогашни заплахи.

Д-р Арсениев, д-р Кесич и отец Майендорф

Проф. Николай Арсениев преподаваше от средата на 50-те почти до смъртта си през 1977 г. Той беше почти изцяло ослепял, когато, към края на своя живот, прекара операция на очите. Едва издържахме да го наблюдаваме из улиците на Ню Йорк, в трафика, не само заради ужасното му зрение, но още и защото той обикновено ходеше в състояние на мистичен екстаз. Знаеше около петнадесет езика – древни и съвременни – и веднъж ме попита, с цялата възможна сериозност, дали знам санскрит! Отговорих му, че трудно съм научил английския. Той цитираше гръцкия текст на Новия Завет по памет (често държейки самата книга наобратно, поради лошото си зрение), Данте – на италиански, Йоан от Кръста – на испански, Гьоте – на немски, а Паскал – на френски. Когато бях в колежа във Фордъм, следвайки философия и русистика, но все още не бях записал висшия курс на семинарията, бях допуснат да посещавам избирателните му курсове върху мистицизма, руската религиозна литература и по сравнителното религиознание. Така чух много от неговите лекции преди да се подложа на лекциите на отец Шмеман, проф. Верховски или отец Майендорф. Неговите лекции бяха винаги заредени с енергията на непознаващата граници Божия любов, дарявана на нас щедро, свободно, стоварваща се и изливаща се над нас в Христос.

Младият д-р Веселин Кесич преподаваше Св. Писание на Новия Завет – заедно с д-р Арсениев, както и гръцки език, ранно християнство и разни сръбски предмети. Той беше първият възпитаник на „Св. Владимир”, който направи докторат в Америка, след което се присъедини към преподавателския състав на семинарията. С годините той се превърна в „институция” в Св. Владимир. До такава степен, че никой не можеше да си представи „Св. Владимир” без него. За съжаление, заради програмата, имах само един курс при д-р Кесич. Неговото присъствие в училището в моите студентски години, а и сега, беше една от най-големите изяви на Божията благодат в моя живот.

Отец Майендорф дойде в семинарията от Франция през 1959 г. и изигра огромна роля в живота на това училище. Той беше декан от 1984 до 1992 г., когато се оттегли и малко по-късно неочаквано почина. Отец Йоан страдаше много покрай нас – неговите груби и необразовани студенти, но как, въпреки това, ни обичаше, как се грижеше за нас и ни вдъхновяваше не само със своите необикновено големи знания, но и с детската си любов към богослужението и своето посвещение, от цялото си сърце, в служение на Църквата.

Отец Йоан ми е помагал лично безброй много пъти. Беше ми преподавател и в семинарията, и по време на докторантурата ми във Фордъм. Беше и мой изповедник, и съветник, ментор и приятел, и (понякога, за мой срам) мой най-суров критик. Грижех се за децата му и, – заедно с други семинаристи (и с бъдещата ми съпруга), – често след литургия ние бяхме на кафе в неговия апартамент с матушка Майка.[8] (Така и никога не събрах кураж да му кажа, – докато работех под негово ръководство в библиотеката – че първата сричка на думата „дубликат” не се римува с „чаша”.[9])

Петимата описани бяха един от друг най-различните петима мъже, които могат да бъдат срещнати по лицето на земята. Бог наистина беше проявил чувство за хумор и наистина е имал Своя, божествена цел, след като ги беше събрал заедно. Те не винаги се харесваха един-другиго, а понякога и остро се критикуваха – както по богословски, така и по съвсем практически въпроси. Никой от тях не беше лишен също и от своите личностни ограничения, от своите слабости и грехове, но все пак те работеха заедно по изумителен начин – с достойнство. А бяха в състояние да вършат това поради Божията благодат – защото каквито е да бяха техните сблъсъци от гледна точка на темперамент, на формиране, на маниери и на убеждения, те бяха в пълно единодушие по отношение както на онова, което смятаха за най-съществено в православното християнство, така и на мисията на „Св. Владимир”.

Други наши наставници

С признателност си спомням още и за други наши учители в средните години от историята на семинарията: отец Пол Шнейрла,[10] отец Пол Шафран,[11] отец (а по-късно епископ) Фирмилиан (Оцоколич),[12] проф. Ал. Боголепов,[13] г-жа София Куломзина,[14] Н. Озеров,[15] проф. Борис Ледковски[16] и митрополит Андрей от Българската църква[17] бяха сред хората, които ни ръководеха.

През 1961 г. проф. Боголепов, нашият преподавател по Канонично право, който ни преподаваше още и руски и църковнославянски, публикува своя книга (неотдавна тя беше препечатана от издателството на „Св. Владимир”[18]), посветена на основаването на самоуправляемата Православна църква в Северна Америка.[19] Г-жа Куломзина, която беше преподавала на отец Александър Шмеман и отец Йоан Майендорф още като младежи във Франция, е световно известна с трудовете си в областта на православната християнска педагогика. Проф. Б. Ледковски пък, който дирижираше хора на Руската православна задгранична църква в Ню Йорк, беше диригент още и на нашия семинарски хор. Той продуцира и първите записи на литургична музика в „Св. Владимир”. (На мен веднъж ми каза, че съм бил пеел на църковнославянски с „японски акцент”.)

Трима от нашите учители, всеки от тях по веднъж, са ме гонили от класната стая заради неуважително и невъзпитано поведение. Други двама пък имаха добрината да ми позволят да се дипломирам в семинарията (със съответните ниски оценки), когато разбраха – малко преди годишния акт, че не съм покрил изискванията за техните предмети, включително и по отношение на присъствието. (Позволиха ми да положа изпитите си и да довърша останалите си ангажименти подир дипломирането.) Не мога да забравя как проф. С. Верховски нарече първата ми проповед в църква „дръзка и безочлива” и как ме накара да се извиня на свещеника след литургията.

Целта ми, споделяйки всички тези спомени, не е просто да покажа, че, поради Божията благодат и ръководството на милостиви и мъдри старейшини, може да има надежда за всекиго. По-голямата ми цел е да предам духа на семинарията през онези години и да отдам почит на нейните лидери. Пиша, за да оповестя на всички за изключителната любов, за отдадеността и жертвоготовността на тези изключителни хора, които – в най-скромни човешки условия – отдадоха живота си на тази разнородна група, състояща се от политически емигранти, ветерани от войната и деца на работници, за да ги подготвят с необходимите знания и умения за служение в Христовата Църква. Никакви думи няма да бъдат достатъчни, за да възпеят чудесата на безбройните техни дарове за нас – техните духовни деца.

Превод: Борис Маринов



 

Hopko, T. “Remembering our Leaders: 1957-1983” – In: St. Vladimir’s Orthodox Theological Seminary (бел. прев.).

[1] Буквално Upstate New York – район в щата Ню Йорк, северно от централната зона на града (бел. прев.).
[2] Union Theological Seminary – богословска семинария към Колумбийския университет (Ню Йорк), най-старата независима семинария в САЩ, основана през 1836 г. от Презвитерианската църква и отворена за представители на всички християнски деноминации (бел. прев.).
[3] Митрополит Теодосий (Лазор) е предстоятел на Православната църква в Америка от 25 октомври 1977 г. до оттеглянето си по здравословни причини през лятото на 2002 г. (бел. прев.).
[4] Constantine H. Kallaur (род. 1934 г.) е преподавател по руски език и руска литература в САЩ и член на два от отделите на Православната църква в Америка – за външни връзки и за служението на миряните. В 1970 г. е член на делегацията на Североамериканската митрополия на РПЦ, подписала в Москва томоса за автокефалията на ПЦА (бел. прев.).
[5] В оригиналния текст, игра на думи: “pre-theological” – “pre-logical” (бел. прев.).
[6] Anthony (Bashir) е архиепископ на Ню Йорк и митрополит на цяла Северна Америка, т. е. управляващ Североамериканския диоцез на Антиохийска патриаршия, от 1933 до смъртта си на 15 февруари 1966 г. (бел. прев.).
[7] В оригиналния текст „theology – feeology” (бел. прев.).
[8] Мария Алексеевна Майендорф (по баща Можайская) – съпругата на отец Йоан Майендорф (бел. прев.).
[9] В оригиналния текст “that the first syllable of the word duplicate does not rhyme with cup” (бел. прев.).
[10] Archpriest Paul Schneirla († 20.9.2014 г.) – клирик на Антиохийска патриаршия, Православен диоцез на Северна Америка и преподавател по Св. Писание на Стария Завет в „Св. Владимир” (бел. прев.).
[11] Fr Paul Shafran – клирик на Православната църква в Америка; ефимерий, преподавател по литургика и изповедник в „Св. Владимир”; дългогодишен член на Борда на попечителите на училището (бел. прев.).
[12] Bishop Fermilian (Ocokoljich) (в света – Станко Оцокољић; 7.1.1910 – 2.11.1992 г.) – епископ на Сръбската патриаршия, Сръбски православен диоцез на Среднозападна (Midwestern) Америка от 1963 г., а дотогава преподавател по агиология и по западна и сръбска църковна история в „Св. Владимир” (бел. прев.)
[13] Александр Боголепов (1885-1980 г.) – преподавател по канонично право в „Св. Владимир” (бел. прев.).
[14] София Сергеевна Куломзина (1903 – 29.9.2000 г.) – изтъкнат деец на руската православна емиграция в Америка; писател, издател и преподавател по християнска педагогика в „Св. Владимир” (бел. прев.).
[15] Николай Озеров (22.12.1928 – 16.4.2003 г.) – преподавател по Св. Писание на Стария Завет и руски език в „Св. Владимир” (1958-1964), секретар, библиотекар и възпитател в семинарията (бел. прев.).
[16] Борис Михайлович Ледковский (9.5.1894 – 7.8.1975 г.) – композитор на църковна музика и диригент на хора на ставропигиалния Знаменски събор на РПЗЦ в Манхатън, Ню Йорк; преподавател по църковна музика в „Св. Владимир”; за кратък период преди 1945 г. е диригент и на хора на катедралния храм „Св. Александър Невски” в София (бел. прев.).
[17] Нюйоркски митр. Андрей (31.12.1886 – 9.8.1972 г.) – управляващ (от март 1938 г.) и митрополит (от 1963 г.) на Българската епархия в Северна и Южна Америка и Нюйоркски митрополит (от 1969 г.). От 1950 до 1953 г. преподавател по омилетика в „Св. Владимир”. Последното уточнение дължим на любезното съдействие на дякон Анести Байкушев, някогашен помощник на митрополит Андрей в американската му митрополия, чрез посредничеството на Негово Високопреосвещенство, На САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф (бел. прев.).
[18] Първо издание: Bogolepov, A. Toward an American Orthodox Church, SVS Press 1963 (бел. прев.).
[19] ПЦА или OCA – Orthodox Church in America (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94dyd 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме