Система или църква: мисли в началото на Великия пост

Ето, стоя пред вратата и хлопам;

ако някой чуе гласа Ми

и отвори вратата, ще вляза при него

(Откр. 3:20)

Времето на Великия пост винаги е пътешествие. Ето – и сега стои на вратите на нашия дом и сърце Приятелят Христос (Иоан 15:15), Който ни кани да тръгнем заедно на разходка. До голяма степен зависи от самите нас каква ще е тази разходка: доколко желана и дългоочаквана ще бъде тази среща, с какво настроение ще излезем от вкъщи, какво ще вземем със себе си, как ще разпределим времето си, за какво ще поискаме да поговорим с Него – ще бъде ли това просто наш монолог (което много често се случва в общуването) или ще пожелаем и успеем да чуем Събеседника си и да разгледаме света около нас…

Както при всяка беседа, за да бъде тя именно беседа и диалог, а не обмяна на монолози или себелюбуване, е нужна елементарна откритост, което, от своя страна, предполага, първо, способност да приемаме мненията и фактите, които са неудобни за нас, и да правим това без желание „да победим” или „подтиснем” събеседника си, и, второ – желание и способност да поправяме собствените си заблуди и грешки, което е всъщност покаянието. Много жалко е, че покаянието, молбата за прошка, а и самата прошка се превръщат в свят на думи, които са лишени от смисъл. Наистина, страшни са думите, които мълчат… Но уви, думите често губят всеки смисъл, когато се намеси системата – някакъв бездушен механизъм, преминаващ през човека и жертващ заради самия себе си хората-винтчета… разбира се, „в името на велики цели”. А за такива цели може да бъде обявено всичко, което пожелаем – от имиджа на самата система и олицетворяващите я лица до нещо съвсем абстрактно. Главното е да се обезсмислят думите.

„Давай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат” – тези думи от прекрасната великопостна молитва на св. Ефрем Сирин се четат по време на Великия пост почти всеки ден. Но е достатъчно да се намеси църковната система и веднага те се заменят със своята противоположност: направѝ всичко, за да не видиш своите прегрешения и намерѝ повод да осъдиш твоя брат, който, разбира се, не ти е никакъв брат, а „разколник”, „предател” или някакъв „либерал”… Църковната система се утвърждава именно чрез вярата в собствената непогрешимост.

А междувременно Господ напомня: „Верният в малкото и в многото е верен, а неверният в малкото е неверен и в многото” (Лука 16:10). Ако приложим този принцип за църковната система, ще излезе, че обезсмислянето на думите от хората „на върха”, олицетворяващи системата, ще повлече подир себе си такова обезсмисляне и надолу – сред обикновените вярващи. Например, някой чул ли е признание за собствените конкретни грешки от страна на нашия епископат? Някой да е чул архиерей да признае неправота или собствена неправда в конкретна ситуация или действие, или преценка за едно или друго явление, или за това, че е въвел чрез своите действия и думи някого в заблуда? А още повече да помоли за прошка? Направил ли е усилия да поправи тази неправда? Не абстрактното „за всичко”, а за съвсем конкретни грешки? На мен, уви, такива случаи не са ми известни и ако те съществуват, то явно са изключения. Нещо повече, всеки, който посмее да наруши принципа на непогрешимостта на системата – о, ужас! – и се осмели да помоли за прошка, още повече от името на епархията или на църквата, системата веднага ще го обяви за предател, „неустоял в истината” и ще се постарае да се избави от него. По този начин системата представя „истината”, от една страна като осъзнаване на собствената непогрешимост и всеправота, при това собствена на всички нива – лично, енорийско, юрисидкиционно… От друга страна, „стоенето в истината” в системата се мисли като способност да забравиш и отречеш дадените от Бога таланти – да виждаш, слушаш, чувстваш, като желателно е не просто да се отречеш, а да ги стъпчеш. И ето че Христовата Църква постепенно и незабележимо се подменя с мрачната партия, описана от Оруел в 1984-та, основана на двусмислието, подразбиращо „способността едновременно да се придържаш о две противоположни убеждения. Ключовата дума тук е бяло-черно, притежаваща двете противоположни значения. По отношение на опонента това е навикът безсрамно да твърдиш, че черното е бяло, въпреки очевидния факт. По отношение на партийния член – благонамерената готовност да наричаш черното бяло, ако го изисква партийната дисциплина. Но и не само да назовеш, а и да вярваш, че черното е бяло; и още повече – да знаеш, че черното е бяло и да забравиш, че някога си мислил различно. За това се изисква непрестанно преправяне на миналото, което позволява въпросната система на мислене.

Затова не е удивително, че хората, включително архиереите, проклинали вчера „безблагодатния Карловацки разкол – РПЗЦ” на следващия ден започнаха да твърдят, че „никога не са се съмнявали в благодатността на братята от РПЗЦ”. Не бива да се удивяваме и на това, че високопоставени църковни лица, възпяващи патриотичния подвиг на Църквата в 1941-1945 г., призоваваща за защита на Отечеството, инициирала и заплатила създаването на танкова колона и призоваваща и другите народи за помощ, в това число и военна… тези същите църковни лица клеймят като „прояви на дълбока религиозна криза и неверие” аналогични действия в наши дни.

Истинновярващият в системата, като всеки истински партиец, винаги знае „как е правилно да се мисли” и в каква посока да променя своите спомени… Системата може да е каквато искаш – църковна, корпоративна, държавна – резултатът е винаги един и същ: обезсмисляне на думите.

Трябва да помним, че християнството е Слово-центрична религия: „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:1-14). Тогава е лесно да установим, че светът на подмените, в който словото губи смисъл, не е нищо друго, освен християнство наопаки, т. е. анти-християнство. И пророчески зазвучава диалогът от Трите разговора на Соловьов, писан преди повече от сто години. „Няма съмнение, че антихристиянството ще бъде не просто неверие или отричане на християнството, или материализъм, или нещо подобно, а религиозно самозванство, когато в името Христово ще си присвоят такива сили в човечеството, които по същество и на дело са чужди и открито враждебни на Христос и на Неговия Дух. Разбира се, дяволът не би бил дявол, ако играеше открито!”.

Така актуално звучи днес и определението на архиеп. Йоан (Шаховски): „Преди всичко Църквата не е система”. Да даде Господ достатъчно мъдрост на всеки от нас да разпознае подмяната, да не се превърне в елемент от системата, а да бъде в Христовата Църква, да бъде с Христос.

Да бъдеш пък с Христос, означава да откликваш на Неговия призив: „Така да засвети вашата светлина сред хората” (Мат. 5:16), да станеш светлина на света. Това, за мен, е чудесен индикатор къде се намираме: с Христос или в системата. Защото само в общението с Него можем да станем светлина; мрачната система може да породи само мрак около себе си. „И така, ако светлината, която е в теб, е тъмнина, то каква ще бъде тъмнината?” (Мат. 6:23) – Спасителят сякаш се обръща към вярващите от системата, гледайки мрачните им лица, лишени от усмивки и в които е потиснат даже намекът за радост. И какво, „ако твоето око е лошо, то цялото ти тяло ще бъде тъмно” – именно това наблюдаваме често. Тенденцията да виждаме наоколо и особено у другите – зло, врагове, предатели, шпиони и развратници задължително помрачава лицето…

Усмивката предизвиква паническа страх в системата да не загуби монопола си (мнимия, разбира се), и нейните разсъждения за светлината Христова, която системата възприема като съветска стока, отпускана с талони и в специализираните магазини. Страхът да не изпуснеш, да пуснеш на свобода, да дадеш просто така… Страхът е една от особеностите на системата, защото тя не умее да обича, тя умее да се страхува сама и да сее страх наоколо. Системата се страхува от любовта, защото „в любовта няма страх, но съвършената любов изгонва страха” (1 Иоан. 4:18). Ето защо системата постоянно се уподобява на Великия инквизитор на Достоевски, постоянно иска да прогони Христос, привикнала е да прогонва смисъла от произнасяните думи: „Защо си дошъл да пречиш? Защото Ти дойде при нас да пречиш и сам знаеш това. Но знаеш ли какво ще стане утре? Аз ще те осъдя и ще Те изгоря на клада, като най-лошия от еретиците, и самият този народ, който сега целува Твоите крака, утре, с едно мое махване на ръката ще се хвърли да носи въглени за Твоята клада, знаеш ли това?”…

Това се случва не във филмите и в литературните произведения, а в епархиите и енориите, в семинариите и в обикновените училища… навсякъде, където пред Христос избират системата, където се утвърждава собствената непогрешимост и пред истината предпочитат фалша. Е, добре, и това е избор – какво избираш и на Кого или към какво ще проявяваш вярност – това е избор, който стои пред всеки от нас. Отец Александър Шмеман е изказал веднъж забележителната мисъл: „Понякога ми се струва, че всеки човек е призван на каже или направи едно нещо, може да бъде и съвсем малко – но истинско и това е всичко, което той е призван да каже или направи. Животът обаче е така устроен, че той бива въвличан във всичко и тогава губи себе си и не изпълнява своето призвание. През цялото време той трябва да си придава вид, че всичко разбира, че всичко може и винаги има какво да каже. И всичко става фалшиво, показно”. Човекът става част от системата…

Нека помним, че всеки от нас е призван да бъде светлина, че в същността си това означава да не запечатваш светлината Христова, която изначално съществува, означава да предпочетеш Христос и Неговата правда пред системата, колкото и величествена и непогрешима да изглежда тя; да не отхвърляш дадените ти от Бога таланти, но да ги въплъщаваш и преумножаваш, да ги виждаш и чувстваш. И, в края на краищата, да съумееш да не пожертваш своята свобода в името на системата, да я положиш в нечии крака, но да устоиш в свободата, която ни е дарувал Христос (Гал. 5:1), да запазиш и преумножиш тази свобода в Христос, да не предадеш правдата и да останеш истински.

Нека за всеки от нас Великият пост стане дългоочаквано пътешествие с Приятеля Христос, Когото да предпочетем пред всичко друго. Нека имаме мъдростта да виждаме доброто и да се вдъхновяваме от него. И сили и желание да станем светлина за света, която да осветява света около нас. Нека всеки ден от това великопостно пътешествие да умножава правдата, да съкрушава лъжата и злото по своя път и да утвърждава мира в сърцата и по нашата земя.

Превод: Златина Иванова

* Мельник, В. „Система или Церковь. Мысли в начале Великого Поста” – В: Киевская Русь (бел. прев.).