Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Литургията като начин за евангелизация

Понеделник, 16 Февруари 2015 Написана от Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaВъведение

Евангелизацията е провъзгласяване на благата вест за спасението. Тя не е просто учителна система от вярвания или предаване на морален код. Затова тя винаги трябва да бъде свързана с личния опит и с личната среща с живия Бог, а не само с педагогичен метод. За Православната църква мисията и евангелизацията винаги са били свързани с литургичния опит, а богослужението винаги е било отправна точка за мисията и сърце на евангелизацията.

Ако се вгледаме в историята, можем да открием различни илюстрации за това. Можем да си спомним, например, историята на светите братя Кирил и Методий. През 9 в., когато Ростислов – княз на Моравия[1] – е раздразнен от отношението на франкските мисионери, използващи латинския език в процеса на евангелизация на народа му, той моли византийския император Михаил ІІІ да му изпрати мисионери, които да знаят славянския език. Така двамата образовани братя са изпратени в Моравия и те започват своята мисионерска дейност с превод на славянски на богослужебния лекционарий[2] и с превод на богослужебните книги. Казано ни е, че св. Кирил е превел текста на четирите евангелия, за да бъдат четени по време на богослужение, както и текстовете на отделни служби: утринната, часовете, вечернята и божествената литургия. А тази подробност е важна – двамата прочути мисионери не са започнали своята евангелизаторска мисия с превод на катехизиса, нито с превод на някакъв наръчник върху християнското учение, нито с компилация от проповеди, а с това – да преведат богослужебните текстове на езика на местните хора, така че тяхната мисия да се осъществява чрез богослужението.

Друг знаменит пример е обръщането на Киевска Рус около 988 г. В прословутата Начална руска летопис е казано, че решителният момент в християнизацията на руския народ е преживяното от пратениците на принц Владимир по време на богослужение в Константинополската катедрала „Св. Софѝя”: „Не наехме къде се намираме – дали на небесата или на земята, защото наистина няма такова великолепие или красота никъде на тази земя. Не можем да го опишем – знаем само, че Бог обитава, там сред тези хора, и че тяхната служба превъзхожда богослужението на всички други места. И ние никога няма да можем да забравим тази красота”.

И действително, тази красота, която бива предавана посредством православното богослужение, се възприема от Православната църква като явяване на небето на земята – като способ, който съединява с небесната красота, като мост между Царството Божие и този свят, свързваща точка между времето и вечността. Посредством богослужението – вместо да остава просто мъртва буква – християнското послание се превръща в жив дух, в дух, който животвори и обòжва.

Разказът ни показва, че ние не можем да сведем християнството нито до серия от морални правила, нито до философска или доктринална система. Че християнството е начин на живот, в който учението е неделимо от прославата на Бога. По думите на отец Георги Флоровски, „християнството е литургична религия. Църквата е на първо място богослужебна общност. На първо място е богослужението, а учението и дисциплината – на второ”.[3] Посредством богослужението истинската възхвала се превръща в израз на истинско учение: lex orandi се превръща в lex credendi, тъй като богослужението е това, което носи и което предава вярата. И това е важен факт, който винаги трябва да имаме предвид, когато се обръщаме към въпроса за християнската евангелизация и мисията в съвременния свят.

Връщайки се назад към своята среща с Православната църква в студентските си години, Диоклийският митрополит Калистос пише:

Когато влязох в „Св. Филип” – такова беше името на храма [на Руската православна църква] – първоначално помислих, че е напълно празен. Навън грееше прекрасно слънце, а вътре беше студено, глухо и тъмно. Когато очите ми привикнаха с мрака, първото нещо, което грабна вниманието ми, беше отсъствието. Там нямаше нито пейки, нито подредени в редици столове; пред мен се простираше широк и незает от нищо полиран под. Едва тогава осъзнах, че храмът не беше съвсем празен – тук-там в нефа и страничните крила имаше неколцина богомолци, повечето от които бяха възрастни хора. По стените имаше икони, пред които блещукаха лампички, а на източния край пред иконите горяха свещи. Някъде, вън от взора ми, пееше хор. Малко по-късно от олтара излезе дякон, за да мине през целия храм, прекадявайки иконите и хората, и забелязах, че брокатната му одежда бе стара и леко прокъсана. Моето първо впечатление за празнота изведнъж бе заменено от заливащо чувство за присъствие. Почувствах, че храмът, който отначало ми се струваше празен, беше пълен – изпълнен от безброй невидими богомолци, които ме обгръщаха от всички страни. И интуитивно осъзнах, че ние, видимото паство, бяхме част от едно много по-голямо цяло и че, докато се молехме, бяхме грабнати в действие, което е много по-велико от нас самите, в неделимо и всичко обгръщащо тържество, обединяващо времето и вечността, нещата, които са долу, и нещата, които са горе”.[4]

И дори днес, в Африка – в хода на най-активната мисия на гръцката православна Александрийска патриаршия – богослужението остава основното и привилегировано средство за евангелизация. Когато вождът на племето дойде да се види с епископа или със свещеника, молейки му да бъде проповядвано Евангелието, първото нещо, което епископът или свещеникът-мисионер обикновено правят, е да извършат богослужение вън, на полето. А вождът свиква своето племе да присъства на богослужението и да чуе проповедта, и обикновено този опит го води до това да възприеме християнската вяра и да се покръсти. Защото африканците са особено чувствителни към факта, че вярата в Бога трябва да бъде по същество изразена чрез начина на живот, а не само написана на книга.

Св. Писание като литургичен елемент

Тези примери могат и да звучат странно за нас, които твърде често асоциираме евангелизацията с раздаването на Библии или на други безплатни печатни материали, с мисионери, които хлопат по вратите на домовете ни, или с някакъв образователен и обучителен процес. Ако пък всичко това е така, то е така, защото ние често схващаме християнството като „религия на книгата”, забравяйки, че отправната точка на нашата вяра не е книга, а е събитие: пасхалното тайнство на Христос. Както посочва отец Джон Бер в своята книга Тайнството на Христос, „за нас е трудно да възприемем факта, че в продължение на почти две столетия след Христос няма такова нещо като книга, която да е наречена „Новият Завет”. Нито пък, в същия смисъл, че картината или картините, които тази книга представя, са били единствената утвърждавана версия. Съществували са и много други начини за обясняване на Божието дело в Христос, много други, които са претендирали да говорят от името на Духа и да предават истинното Предание…”.[5]

И наистина, Библията, която ние познаваме и четем днес, не е паднала в някакъв определен момент от небесата. Тя със сигурност е вдъхновена книга или още по-точно вдъхновени книги, но всички те са били написани от хора, принадлежащи към Божия народ и за този Божи народ. Книгите на Новия Завет са били всичките написани вътре в Църквата и за Църквата, а по времето на тяхното съставяне Църквата със сигурност не е била възприемана като международна институция, а по-скоро – като събиране, като събрание (ἐκκλησία) на вярващите около Христос. А евангелията и посланията е било предвидено да се четат по време на тези събирания, когато Божият народ се е събирал, за да преломи хляба, т. е. за литургия. И в действителност, както сочи и съвременната екзегетика, някои пасажи от посланията на св. Павел не са всъщност нищо друго, освен богослужебни химни.

Трябва да помним, че до идването на книгопечатането отделният християнин не е разполагал с достъп до библейския текст, който е бил предаван чрез скъпи ръкописи – собственост на всяка отделна християнска община. Следователно, както четенето на Писанието, така и неговият коментар, са били правени през време на богослужението. За това свидетелства, например, Тертулиан, в своята Апология:

Сега вече ще ви изложа заниманията на „християнското сдружение”, за да докажа, че са добри, след като заявих, че не са лоши. Ние сме едно цяло благодарение на съзнанието, че принадлежим на една и съща вяра, благодарение на това, че имаме едно учение и че ни свързва една надежда. Събираме се заедно в една общност, за да обградим Бога с молитвите си, сякаш в плътни бойни редици. И тази сила се нрави на Бога. Ние се молим и за императорите, и за служителите, и за длъжностните им лица, и за благосъстоянието на този свят, и за спокойствието в обществения живот, и за отлагането на края на света. Събираме се, за да припомняме Божиите писания, тъй като характерът на днешните времена ни заставя да търсим в тях или предупреждение за бъдещето, или обяснения за миналото. Чрез светите слова подхранваме вярата си, извисяваме надеждата си, подсилваме увереността си, укрепваме учението си, като втъкваме в него и преподаваните ни наставления. По време на събиранията си насърчаваме и порицаваме, сурово претегляме според Божията мярка.[6]

И до ден днешен, литургичната традиция на Православната църква, посредством своя лекционарий, осигурява изчитането на най-важните библейски текстове в течение на църковната литургична година. Почти целият Нови Завет, с изключение на книгата на Откровението, се прочита в продължение на една година на божествената литургия. Съгласно Типика на Св. Сава, четирите евангелия трябва да бъдат изчетени на часовете в първите три дена на Страстната седмица. Най-важните пък пасажи от Стария Завет, имащи връзка с историята на спасението, се прочитат на вечерните богослужения през годината, в навечерието на големите празници и всекидневно – във времето на Великия пост. Веднъж в седмицата, на утринните и на вечерните богослужения, открай-докрай се изчита целият Псалтир, а по време на Великия пост това става два пъти седмично. И не трябва да забравяме още, че псалмите, които са били не само молитви на еврейския народ, но също така и на първите християни, заедно с библейските химни, съставляват една постоянна структура на отделните богослужебни последования на Православната църква. Можем, следователно, спокойно да кажем, че езикът на нашето богослужение е в същността си библейски език. Изчислено е, например, че текстът на божествената литургия съдържа деветдесет и осем цитата от Стария Завет и още сто и четиринадесет – от Новия Завет.[7]

Словото Божие трябва не само да бъде четено и изучавано – то трябва да бъде и слушано, над него да се размишлява, то да бъде оделотворявано. Имайки следователно предвид, че Светото Писание е било писано първоначално в богослужебен контекст и – да го кажем така – заради богослужението, съответстващото място на оповестяването и на тълкуването му следва да си остава вътре в богослужението, без, разбира се, с това да изключваме и останалите пътища и места за неговото четене и коментиране. Наистина, проповядването на Словото Божие, което е тясно свързано с неговото провъзгласяване, остава съществен богослужебен елемент.

Дидактичният аспект на богослужението

Целта на богослужението не е само прославата на Бога, но също и наставлението на Божия народ. Както посочва Диоклийският митр. Калистос в знаменитата си книга Православната църква, „Някои учения, които никога не са били формално определяни, са поддържани обаче от Църквата с непогрешимо вътрешно убеждение и невъзмутимо единодушие, което е точно толкова обвързващо, колкото и изричната формулировка. „От съхранените в Църквата догмати и предания, – е казал св. Василий Велики – някои имаме от писмени свидетелства, а други пък сме приели… в тайна… от Апостолското предание; и едните, и другите обаче имат еднаква сила за благочестието”. Тази именно вътрешна традиция, която сме приели в тайна, се пази преди всичко в богослужението на Църквата”.[8]

Всъщност и сам св. Василий използва богослужебния текст в своите богословски диспути – в навечерието на Втория вселенски събор от 381 г., заемайки се със защитата на божествеността на Светия Дух срещу пневматомахите, той използва много древния християнски химн „Свете тихий” („Φῶς Ἱλαρόν”), който и до днес се пее всекидневно на православното вечерно богослужение: „Нашите предци [са] решили, че не бива да приемат мълчаливо благото на вечерната светлина, а още със запалването ѝ трябва да отправят благодарствена молитва. Кой [обаче] е съчинил думите, с които се изразява вечерната благодарност, това ние днес не можем да кажем; народът обаче произнася тази древна реч и никому никога и през ум не е минавало, че върши светотатство, когато казва: „Възхваляваме Отца и Сина и Светия Дух” (Αἰνοῦμεν Πατέρα καὶ Υἱὸν καὶ Πνεῦμα Θεοῦ)”.[9]

Ако пък Божието откровение е било съхранено в литургията, това идва от факта, че богослужението е преди всичко тълкувател на Светото Писание. Посредством своите молитви и химнология, богослужението дава и коментар върху библейския текст, при което възприема една плуралистична интерпретация. Всеки от библейските пасажи се тълкува не по един определен начин, – да речем, исторически, духовен или нравствен – а може да бъде изтълкуван по всеки от тези начини. Използвайки типологията, която събира заедно Стария и Новия Завет, богослужението гледа на старозаветните истории през обектива на Новия, в светлината на пасхалното тайнство, където всичко се събира чрез Христос и в Христос.

Типологичното обаче четене на библейския текст, използван от богослужебното тълкувание, не само събира главните фигури от Стария Завет с Христос в отношението на типа към прототипа – то също така обединява и всяка библейска фигура – като тези от Христовите притчи – с всеки от нас, които участваме в литургичното богослужение на Църквата.

Химнологията чете Писанията по свой духовен начин и, следователно, следвайки пътя на св. апостол Павел и на Отците на Църквата, библейската история се превръща в наша лична история – историята на спасението се превръща действително в история на нашето собствено спасение. Посредством тази типологична връзка можем наистина да кажем, че библейската история рекапитулира в себе си историята на всяко човешко същество. Библията не е мъртва, а жива книга, която говори на всеки от нас днес.

Както и светоотеческите беседи, при всяко богослужебно честване химнологията оповестява реалността на спасението. Богослужението отбелязва вечното „настояще”, вечното „сега” на божественото домостроителство. Така, в деня на Рождество Христово византийската химнография провъзгласява: „Днес небето и земята се събират, защото Христос се роди. Днес Бог слезе на земята, а човекът се въздигна на небето. Днес, заради човешкия род, става видим Този, който по природата си е невидим. Затова нека и ние Го възхвалим, като възкликнем: Слава във висините на Бога и на земята да бъде мирът, с който Твоето идване ни дари. Спасителю, слава на Тебе!”.[10] И в деня на Възкресението Христово: „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; и нека всяка твар празнува възкресението на Христос, в Когото се утвърждава. Вчера се съпогребах с Тебе, Христе, а днес възкръсвам с Тебе, както и Ти възкръсна; съразпвах се вчера с Тебе, затова прослави ме с Тебе, Спасителю, в Твоето Царство”.[11]

Архим. Киприан (Керн) също акцентира върху тези дидактични и педагогически аспекти на богослужението на Православната църква, които трябва да бъдат взети под внимание, когато се говори за мисията и евангелизацията. Той често твърди, че именно през литургията е било осъществявано богословското и религиозно образование и във Византия, и в древна Русия: „Тогава не е имало нито семинарии, нито академии, нито богословски факултети. Имало е боголюбиви иноци и благочестиви християни, които са пиели живата вода на богопознанието от стихирите, от каноните, от седалните, от пролозите и от Чети-Минеите. Клиросът и амвонът в храма са заменяли катедрите на професорите”.[12]

За нещастие обаче, достатъчно често това така богато богослужебно съкровище на Православната църква се превръща в някаква най-грижливо пазена тайна – при това пазена дори и от православния вярващ. И можем да се запитаме, защо православните християни така рядко се възползват от това богатство? Разсъждаването пък върху този въпрос може да бъде от полза във връзка и с проблема за мисията и евангелизацията. Още в началото на 20 век архим. Киприан (Керн) беше посочил, че това химнографско богатство остава често недостъпно за съвременника, който, поради различни причини, отдавна е престанал да го разбира. Една от тези причини може да бъде в употребата на древните литургични езици като старогръцкия или църковнославянския, които днес са достъпни за малцина. Причината обаче може да бъде и в културните различия. Архим. Киприан посочва, че хората, които са израснали в реалностите на 19 век често изпитват затруднения да разбират дълбокото значение и красотата на химнографската поезия – така, както не са в състояние да възприемат и смисъла на византийската иконография. Откъдето и заключава: „Ние се върнахме в Църквата, но вече не разбираме това, което там се пее. Ето защо трябва да ни се тълкува и да ни се обяснява”.[13]

Казаното е още по-вярно в нашата епоха, когато принадлежащите към младите поколения вече не получават християнско образование от своето детството. Проблемът обаче може да се обърне и във възможност – „неразбираемите” богослужебни текстове, красотата на пеенето на безкрайните православни служби, пленителните византийски икони могат да се превърнат и в отправни точки за евангелизация. Спомням си за един училищен преподавател, който ми разказваше успеха, който имал със своите ученици, когато им обяснявал тайната на Светата Троица, като занесъл в класната стая копие от Рубльовата икона на Троицата. Същото пък е отбелязал още св. Йоан Дамаскин, когато казва: „Онова, което е книгата за образования, е образът – за необразования”. Ето защо, мисията и евангелизацията трябва да използват този литургичен материал, така щото обяснението на иконата, коментарът на богослужебния химн или на някоя от службите да могат да се превърнат в повод и за навлизане в тайнството на спасението.

Светотайнственото измерение на християнския живот

Както казахме в началото на нашата студия, целта на мисията и евангелизацията не е само да разпространява система от учения и морални ценности. Целта на мисията и евангелизацията не е, следователно, и това да вкарва хората в някаква организация – пък ако ще и тази организация да се нарича Църква. Църквата не е просто институция, а живо Тяло Христово. Ето защо целта на мисията и на евангелизацията трябва да бъде да помагат на хората да срещат живия, възкръсналия Христос. Решителен елемент при което може и трябва да бъде отново литургията.

Както пък някога е написал отец Александър Шмеман, „Църквата, тайнството на Христос, не е някакво „религиозно” общество от хора, обърнали се към вярата, нито е организация, предназначена да задоволява „религиозните” нужди на човека. Църквата е нов живот и, следователно, възстановява цялостния живот, цялото битие на човека”.[14] Бидейки Тяло Христово, Църквата не е само Царството, което има да дойде, а Царство, което вече е налице… Така че целта на евангелизаторската мисия – като цел на самата Църква – е да оповестява и да предлага този нов живот в Христос.

Все на тази тема ще се позова и на прочутото обръщане към християнството на френския атеист Андре Фросар, за което той си припомня в книгата си, озаглавена Бог съществува, аз Го срещнах (Dieu existe, je L’ai recontré). Неговото свидетелство може лесно да бъде сравнено със свидетелството на пратениците на княз Владимир или с онова на младия Тимоти Уеър:

Когато след обяд, в 17:10 ч., влязох в параклис в латинския квартал в Париж, за да търся там един приятел, аз излязох в 17:15, в компанията на приятелство, което не беше от тази земя. Влизайки като скептик и като атеист, … и още повече скептичен и атеистичен, индиферентен и зает с толкова много други неща, различни от Бога, за Когото дори не бях си и помислял даже да отричам… Когато влязох там, аз бях двадесетгодишен. Когато излязох, бях дете, готово да се покръсти, което с отворени очи търсеше около себе си това всичко изпълващо небе…[15]

Свидетелството на Фросар прекрасно обобщава всичко онова, което е Църквата и към което мисията и евангелизацията са насочени. Причина за съществуването (raison d’être) на Църквата е да осигури спасението като извършва своето тайнство [sacrament] или своите тайнства [mysteries] – както казваме в Християнския изток. Преди известно време митрополит Емилианос (Тимиадис) беше казал: „Главната цел на въплъщението на Христос е да даде възможност на човека да участва във всички възможни божествени благословения и да го направи съучастник и сънаследник на Царството Божие”.[16] Думи – много близки до мисълта на прочутия византийски литургист от 15 век, св. Симеон Солунски, който, в своя трактат за свещенството, казва, че така, както въплъщението е необходимо за спасението на човечеството, по същия начин и свещенството е от първа необходимост, тъй като продължава навеки и актуализира във всички векове делото на Христос, Който не е можел да остане вечно на земята, за да работи над обновлението на човека.[17]

В този смисъл, извършването на тайнствата и на богослужебните последования трябва да бъде насочено към наставлението в онова, което Николай Кавасила нарича Живот в Христос. Като говори за това, Кавасила казва:

Животът в Христос се заражда в този настоящ живот, започва оттук и продължава в бъдещето, докато достигнем до последния ден. Нито настоящият живот е в състояние да доведе напълно живота в Христос до душите на хората, нито бъдещият, ако началото не е положено отсега… Кръщението дава битие и цялостно съществувание според Христос, тъй като то, като приема мъртвите и изтляващите, първо ги въвежда в живота. Миропомазанието, от своя страна, доусъвършенства новородения, влагайки в него съответстващата на новия живот сила. Божествената евхаристия вече съхранява и поддържа този живот и това здраве, тъй като за да се съхрани придобитото и за да се подкрепят живите, тя дава хляба на живота… По този начин и живеем в Бога, пренесли живота от този видим към невидимия свят, променяйки не мястото, а бита и живота си.[18]

Когато говорим за най-първото тайнство на християнския живот – Кръщението, което е в същото време тясно свързано, както знаем, и с мисията и евангелизацията, ще си припомним и това, че в древната Църква това тайнство не само е било извършвано, но още и подготвяно в литургичен контекст. В действителност периодът за подготовка на катехумените към кръщение е съвпадал с Великия пост, тъй като в древната Църква кръщението е било извършвано най-често в деня на Христовото Възкресение, като при това се е състоял не в подготовка в някаква класна стая, а в присъствие на литургичните последования, възприемайки съответните екзорцизми и слушайки библейските четива и огласителните беседи. Добро свидетелство за тази древна практика са Огласителните беседи на св. Кирил Йерусалимски, както и неговите „мистагогични беседи”. Защото евангелизацията на катехумените не спира с тяхното кръщаване, но продължава и след това – в продължение на осемте дни, в които неофитът е оставал в храма, в литургична среда, получавайки обяснения върху тайнствата, в които вече участва. В действителност огласителните беседи най-често засягат тайната на спасението и основните елементи на вярата, докато мистагогичните беседи обикновено са представлявали коментари, които дават обяснения върху литургичните и светотайнствените действия – особеност, която може да бъде вдъхновяваща и за нашата мисия и евангелизация днес.

Защото отправна точка на нашата мисия трябва винаги да остава литургията. И, както някога е написал отец Ал. Шмеман, „нищо не разкрива по-добре връзката между Църквата като пълнота и Църквата като мисия от Евхаристията: централното действие на църковната литургия – тайнството на Църквата като Църква… Евхаристията започва като възхождане към Божия трон, възхождане към Царството… Евхаристията винаги е Край, тайнство на парусията, при което обаче винаги остава и начало и отправна точка: ето, сега мисията започва”.[19]

Наистина, Църквата представлява събиране – тя е събрание на Божия народ, на Тялото Христово – около Христос – за извършване на Евхаристията, посредством която този Божи народ вече участва в Царството, което очакваме. И тази реалност, този опит трябва да се превърнат в отправна точка за нашата мисия и евангелизация, които ще свидетелстват за възкръсналия Христос, за новия в същия този свят живот – за живота в Христос – „… променяйки не мястото, а бита и живота си”, както би казал св. Николай Кавасила.

Заключение

Дойде времето да обобщим нашата студия, в която бяхме помолени да разсъдим върху литургията като начин за евангелизация. Може би, тук трябва да се спрем на три важни момента.

1. Евангелизацията е оповестяване на благата вест за спасението, а не само нещо, което преподава система от вярвания или предава някакъв морален код. Нейната цел трябва винаги да бъде личната среща с Христос и следователно евангелизацията трябва да бъде винаги свързана с личния опит. И видяхме множество примери, показващи ни, че литургията е най-съответстващият контекст за тази среща с живия Бог. И наистина, красотата, предавана чрез литургичното богослужение се възприема в Православната църква като явяване на небесата на земята, като начин за единяване с небесната красота – мост между Царството Божие и този свят и точка, свързваща времето с вечността.

2. Ролята на литургията не е само да умолява, възхвалява и благодари на Бога, но е и дидактична и педагогична. Наистина, Преданието на Църквата, което представлява предаване на Божието откровение, ни е дадено посредством библейските четива, които са съставна част от богослужението, както и чрез отделните текстове на молитвите и на химните, които могат да се разглеждат едновременно като коментари върху Писанието и като средство за продължаване на устната традиция. Така че ние лесно можем да се съгласим с архим. Киприан (Керн), когато ни казва, че в продължение на много векове клиросът и амвонът в храма са заменяли катедрите на професорите. Казали това, вече можем да разберем защо богослужението трябва винаги да бъде центърът и сърцето на всяко мисионерско начинание. За да може обаче литургията да осъществява своята педагогическа роля, важно е литургичните текстове да бъдат разбираеми и достъпни за хората. Това обяснява, както и видяхме, предимството, което – именно с тази цел – православните мисионери винаги са отдавали на употребата на местните езици що се отнася до литургията.

3. Разбирането на езика на литургията обаче не означава непременно разбиране и на тайнството. Не е достатъчно да разбираме смисъла на думите, които се пеят или се четат по време на богослужение – трябва да бъдем също така и посветени в тайнството на Христос. Литургичните и светотайнствените действия трябва да бъдат обяснявани – те се нуждаят от коментар. Следователно, както литургията, така и евангелизацията се нуждаят от мистагогика. Именно чрез мистагогиката, чрез обясняването на тайнствата, този, който се е срещнал с живия Христос и е взел решението си да се присъедини към Неговата Църква ще може да напредва в богопознанието и да продължава по пътя към Царството Божие, „променяйки не мястото, а бита и живота си”, както някога е казал и св. Николай Кавасила.

Превод: Борис Маринов



 

Job (Getcha), archim. “Liturgy as a Way of Evangelisation” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Ростислав е наследник на Моймир и втори княз на Великоморавия – от 846 г. до смъртта си през 870 г. (бел. прев.).
[2] Богослужебен сборник с фрагменти от Библията, разположени съгласно с реда на църковната година (бел. прев.).
[3] Florovsky, G. “The Elements of Liturgy in the Orthodox Catholic Church” – In: One Church, 13, 1959, p. 24.
[4] Ware, K. The Inner Kingdom, Crestwood, NY 2000, p. 1-2.
[5] Behr, J. The Mystery of Christ: Life in Death, New York: “SVS Press” 2006, p. 45-46.
[6] Tertullian, Apologeticum, 39, 1-4 (в английския превод на A. Souter – 1917, p. 112-113).
Цит. по: Средновековни философи, ч. І, съст. Ц. Бояджиев, Г. Каприев, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски” 1994, с. 62 (бел. прев.).
[7] Evdokimov, P. L’Orthodoxie, Paris 1965, p. 241, n. 96.
[8] Ware, K. The Orthodox Church, London 1993, p. 204-205.
[9] Saint Basile le Grand, Traité du Saint-Esprit, 29, 73 (SC 17, éd. et trad. B. Pruche, Paris, 1945, p. 250). Преводът на английски е взет от: Post-Nicene Fathers of the Christian Church, Series II, v. 8, ed. Schaff-Wace, tr. by the Rev. Blomfield Jackson, London 1894.
Цит. по превода на В. Атанасов: Василий Велики, За Светия Дух, С.: „ЛИК” 2002, с. 99-100 (бел. прев.).
[10] Миней, 25 декември – втора стиховна стихира на литията от Йоан Монах.
[11] Пентикостар, Пасхални утринни молитви, Канон, Песен 3.
[12] Кирпиан (Керн), архим. „Взгляните на лилии полевые…”. Курс лекций по литургическому богословию, Београд 1928, с. ІІ-ІІІ [второ издание – Москва 2002, с. 4]. Виж още: Кирпиан (Керн), архим. Литургика, гимнография и эортология, Париж 1964, с. 4 [в руското издание, Москва 2000 – на с. 10].
[13] Пак там, с. III-IV [във второто руско издание – с. 5-6].
Целият пасаж гласи: „Настъпва време, когато започват да тровят народната душа, да я приобщават към чуждата европейска духовна култура, да пленяват Църквата, като отделят невярващата интелигенция от все още вярващия народ, да водят народа по други – чужди нему – пътища и пътечки. Следствието от всичко това е блуждаене в тъмното – без Бог и вяра. А сега, след десетилетия на горчиви разочарования, след кървавия кошмар на революцията и така мъчителното ни отрезвяване от пиянското опиянение на неверието и на европейския материализъм, с повредени, болни и осакатени души, ние се връщаме към Бога и към Църквата. Отново звучи обърнатия към изстрадалия руски човек нежен, майчински глас на Църквата, отново за него са отворени „Отеческите обятия” и Милосърдният Бог, като Баща, Който обича Своите деца, го приема при Себе си. Отново зазвучават забравените мотиви на песнопенията, отново от клироса започва да шурти живият поток на благодатните слова, отново в душите заструява топлина и вярата възкръсва, а очите се отварят за изгубеното, забравено небесно и вечно. Ние обаче сме отвикнали от тези непонятни слова и от образните наречия на византийския и на печорския инок. Ние стоим и не разбираме, внимаваме – и отново не разбираме. Отучили сме се от разбирането на божествения език на църковните песнопения, отучили сме се – под вековния слой на саждите и на праха върху иконите – да различаваме техните дивни орнаменти, да разбираме смисъла на иконописта. Всичко това остава скрито, непонятно и чуждо за слуха и за зрението ни. Привикнали към реализма на передвижничеството [през втората половина на 19 век – направление в руската живопис, противопоставящо се на официалното] и академизма, ние вече не разбираме големите истински красоти на неземните образи от нашите икони и божествените откровения от другия свят. Възпитани от съвременната поезия на декадентството, вече не разбираме и църковната поезия – нейния така дълбок и неизречим смисъл. Не сме в състояние даже да проумеем, че в храма изобщо може да съществува нещо жизнено и реално, че в нашето богослужение изобщо има смисъл. Ние вече не разбираме така богатото вътрешно съдържание на нашето литургично богословие. За нас богослужението отдавна вече е престанало да бъде източник на богопознание. Ние се върнахме в Църквата, но вече не разбираме това, което там се пее. Ето защо трябва да ни се тълкува и да ни се обяснява” (бел. прев.).
[14] “The Missionary Imperative” – In: Schmemann, A. Church, World, Mission, Crestwood, NY: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1979, p. 216.
[15] Frossard, A. Dieu existe, je L’ai recontré, Paris 1969, p. 10-11.
[16] Timiadis, E. The Orthodox Understanding of Ministry, Joensuu 1990, p. 125.
[17] Св. Симеон Солунски, За свещенството – PG 960A-D. Срв. нашата статия: Getcha, J. “The treatise on the Priesthood by Symeon of Thessalonica” – In: Studia Patristica, 42, 2006, p. 310-311.
[18] Nicolas Cabasilas, The Life in Christ, 1, 1; 1, 19-20. Превод на английски на C. De Catanzaro – Crestwood, NY, 1974, p. 43-50.
Цит. по превода от старогръцки на Никола Антонов: Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, Слово първо – http://svvasiliy.jusoft.net/De_vita_in_Christo_01-BG.pdf (бел. прев.).
[19] Op. cit., p. 214-215.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dy8d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме