Бог срещу случайността или Христос срещу Хокинг

1. В какво начало вярвате?

Въпросът „Как се е появил светът?”[1] е вълнувал хората още от самото начало на цивилизацията. Има ли светът начало или той е безначален (съществува вечно)? И ако е имал начало, от какво е създаден? Как се е появило това „нещо”, от което е създаден? В крайна сметка случайно ли е възникнал светът или за това има причина?

Окончателни отговори на тези въпроси все още няма (освен условния отговор за началото на времето, даден от теоремата за сингуларността – за това в нашата статия „Космология соглашается с первым стихом Книги Бытия”). Хората обаче, по някакви причини, избират единия или другия отговор и вярват, че той е и истинно верният. Християните например вярват, че светът (включително първичната материя, от която е сътворен) има начало и това начало е положено от Бога като причина за света[2] (т. нар. догмат за сътворението на света от Бога); материалистите вярват, че нещо материално (понякога наричано „нищо”, но винаги подразбирайки „нещо”) съществува вечно и че нашата Вселена е възникнала случайно (самопроизволно, спонтанно, безпричинно) от това вечно съществуващо нещо (виж раздел 4).

2. Материалистическите възражения срещу библейското откровение за сътворението на света

Между споменатите светогледи тече непрестанна борба, като материалистите са обикновено нападащи. В последно време атаките на материализма към божественото откровение за сътворението на света се засилиха още повече – излязоха няколко книги, които се опитват да компрометират достоверността на библейския разказ за произхода на вселената, записан преди три хиляди години в началните стихове от първата книга от Библията – Битие. Между тези книги изпъкват Великият замисъл – The Grand Design (2010 г.), на британския космолог Стивън Хокинг и Вселена от нищото – A Universe from Nothing (2012), на американския астрофизик Лорънс Краус.

Главна цел на атаките на новите материалисти – Хокинг и Краус – е, както и при древните, основната истина на християнската вяра – за съществуването на Бога, както и неразривно свързаният с нея догмат[3] за началото и творенето на света от Бога (догматът creatio ex nihilo), скрит в първия стих от Библията: „В началото Бог сътвори [от нищо] небето и земята”. В частност цялата книга на д-р Краус е насочена към опровергаването на този догмат. Атеистите материалисти атакуват усилено именно този догмат, защото той е неотделим от истината за Божието битие – и, разрушавайки го, те се надяват да опровергаят с това и съществуването на Бога. Същността на тези нападки се свежда до подмяна на християнската вяра в сътворението на света от Бога с материалистическата вяра в случайното (безпричинно) възникнване на света от някаква вечно съществуваща материя. Тук „зад кадър” има и един важен факт – Хокинг и Краус, а и други учени атеисти, позовавайки се на науката, съвсем произволно твърдят, че „науката е доказала, че няма Бог”, по същество основавайки това твърдение върху хипотези, стоящи извън границите на науката.

3. Накратко за материята

При обсъждането на началата на света е необходимо да разберем понятието за материя. С термина материя (лат. materia, „вещество”) се означават всички физически обекти във вселената в противоположност на нефизическите (духовните). Физиците делят материята във вселената на следните основни видове: вещество, поле, физически вакуум и обекти с неизяснена физическа природа (тъмна енергия, тъмна материя).[4] В основата си веществото е съставено от следните „тухлички”: електрони (елементарна материална частица), протони и неутрони. В началните моменти от съществуването на вселената електроните, протоните и неутроните са свободни, но сега са свързани заедно в частици под името атоми. Полетата (класическите) включват електромагнитното и гравитационното. Физическият вакуум от своя страна не е просто пустота, както може да се реши от названието му, а съдържа известен запас от енергия.[5] По същество той е субстанция, лишена от реални веществени частици, както също и от електромагнитни и други класически полета, и е най-фундаменталната форма на материя, напомняща невеществената праматерия (етер) от древните философски учения.

4. Материализмът като отрицание на нематериалната реалност

След като разгледахме накратко материята, нека да определим същността на материализма. По същество той е философско мнение (вяра). Основният му принцип се заключава в това, че не съществува нищо, освен материята (нито Бог, нито духовният ангелски свят, нито човешката душа) и че всичко в света трябва да е резултат от закони на случайността. По ирония на съдбата този принцип е подкопан точно от последните открития във физиката и в космологията (включително теоремата за сингуларността на Борде-Гут-Виленкин[6]). С математическа точност теоремата за сингуларността доказва начало на времето (до което време въобще не е съществувало), като по същество потвърждава една основна християнска истина – че светът има начало. Това, а и други научни открития, дадоха повод за съмнение, че материята е единствената реалност.

5. Произходът на света според античния материализъм: вместо Бог – случайност

Да разгледаме корените на материализма. Още древните гърци са се опитвали в окръжаващия ги тварен (материален) свят да открият както първичната реалност, така и Бога. В пълнота това преклонение пред материята (природата) е изразено в античния материализъм, който изцяло отхвърля идеята за духовното начало.

Демокрит

Преданието приема за баща на античния материализъм гръка Левкип. Поради недостига на достоверни сведения за него обаче учението на материализма се свързва с ученика му – Демокрит (460-370 г. пр. Хр.). Той е искал да открие чисто естествените причини за явленията, отразило се и върху учението му за основите на мирозданието. Демокрит се е придържал към принципа за съхраняването на битието (че „нищо не произлиза от нищо”), формулиран от Парменид и Мелис от Самос още в 5 в. пр. Хр. Според Демокрит светът сам по себе си е пустота, в която безцелно се носят милиарди атоми; смесвайки се, те напълно случайно образуват телата (и точно тази идея ще стане отправна точка в космогонията на Епикур).

Демокрит е смятал, че случаят е владетел и цар на вселената, а Съдбата – силата, творяща света. Основателят на материализма вярвал не само в съдбата, но и в боговете, на които се молел, а също така признавал магията и чародейството. И така, античният материализъм в основата си представлява древната езическа вяра в Съдбата.

Епикур

Античният материализъм има своя продължител в лицето на Епикур (341-271 г. пр. Хр.), запознал се с учението на Демокрит още в ранна възраст. Епикур може да се разбере, само ако имаме предвид страха, овладял философа в младостта му: страха от смъртта и от непознатото.[7] Освобождение от страховете си той, както му се струвало, открил в учението на Демокрит. Епикур обаче не бил член на школата на атомистите-материалисти (най-вече заради нейния учител – по думите му, онзи бил „долен човек и се занимавал с неща, чрез които не може да бъде постигната мъдрост”[8]), но възприел метафизиката на материализма – като атомист, той не приемал нищо чисто духовно (следвайки Демокрит, Епикур приемал, че и природата на боговете е материална).

Според епикурейската физика (имаща началото си във физиката на Демокрит) множеството светове във Вселената вечно се ражда (чрез свързването на атомите) и се разпада, при което процесът се осъществява спонтанно (сам по себе си) и без намесата на каквито и да било висши сили (Бог): „Каквато е Вселената сега, такава е била вечно и такава вечно ще бъде, … защото [освен нея] няма нищо друго, в което тя да би могла да се превърне”.[9]

Епикур формулира и материалистическия принцип за самоорганизацията на материята: „Безкрайното число такива светове може да бъде възприето, и (такъв) свят може да възникне в света, или между световете (под този термин имаме предвид пространството между световете) в достатъчно празно пространство. Възникването [на света] става тогава, когато необходимите за това семена идват от някой от световете, или измежду световете, или едновременно от няколко свята”.[10]

Тези идеи (за вечното съществуване на материята и за спонтанното раждане на множеството светове) служат за отправна точка за хипотезата за възникването на света без действието на Бога, формулирани от съвременните материалисти, което ще бъде разгледано в раздел 8.

6. Произходът на света според Платон: създаването на света от предвечната материя

За разлика от Демокрит и Епикур, древногръцкият философ Платон е вярвал в съществуването на нематериален бог, в доста отношения подобен на християнския Бог-Отец. Нещо повече – неговото обяснение на произхода на света (в космогоничния му трактат Тимей, ок. 360 г. пр. Хр.), може да се разглежда като разкриване на смисъла в Бит. 1:2 („И земята беше безвидна и пуста…”). Независимо обаче, че Бог при Платон се разглежда като причина за всичко съществуващо в платонизма е възприета, за разлика от християнството, идеята за предвечното съществуване (нетварността) на материята, а Бог не е Творец, а занаятчия (строител); не сътворяващ материята, а само образуващ от вечно съществуващата материя всички обекти във Вселената.

И в Тимей Платон обяснява произхода на Космоса като дело на бога-строител, Който привежда всичко от безредие в ред: „Като пожелал всичко да бъде добро […] демиургът (строителят) се погрижил за всички видими неща, които се […] движели безредно: той ги привел от безредие в ред”.[11]

Когато Платон говори за нещата в безпорядък, той разбира елементите на света (земя, вода, въздух и огън), които, взети заедно, представляват първичната материя, от която богът-демиург създава всичко в света: „Елементите са съществували изолирано в пространството още преди да дойде времето от тях да бъде построена вселената. Те още не са притежавали нито ум, нито мяра; огънят и водата, земята и въздухът […] са били в такова състояние, в каквото се намира всичко, до което не се е докоснал демиургът (строителят)”.[12]

И тъй, за Платон материята и богът-демиург са съвечни, т. е. Бог не е Творец и не твори материята, а само я преобразува – както занаятчията изработва вещите от вече наличен материал. Вселената е образувана от бог-демиург по пътя на преобразуването на вечната материя (елементите на хаоса) във видими веществени обекти посредством придаването на форма на тази материя. Така, в сравнение с чисто материалистическата вяра на Епикур в безпричинното възникване на света, космологията на Платон вече е крачка напред, предлагаща и причина за това възникване (Бог).

7. Истината за сътворението от нищо и нейното догматизиране от християнските апологети

За да изясним смисъла на християнската истина в сътворяването на света от Бога от нищо, нека да разгледаме накратко историята на нейното установяване. Трябва да отбележим, че постулирането на тази истина (разкриването и точното ѝ формулиране) е извършено преди всичко в борба с учението на Платон за създаването на света от предвечна материя, а не с учението на Епикур за самопроизволното зараждане на света (последното въобще отхвърля съществуването на нематериалния Бог, поради което и не са го разглеждали сериозно).

Завръщайки се към ветхозаветните корени на истината за творението от нищо

В основата на християнския догмат за сътворението на света от Бога от нищото (creatio ex nihilo) стои старозаветната истина за сътворението от нищо. Тя е зашифрована в Бит. 1:1 със староеврейската дума барà (преведена на руски език[13] с думата „сътвори”) още през 15-16 в. до нашата ера. Първо тази истина е явно изказана във Втора книга на Макавеите (2-1 век пр. Хр.), където ни се казва, че светът е възникнал от абсолютното небитие: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род” (2 Мак. 7:28).

Едно от първите лични заявления в подкрепа на истината за сътворението от нищо (в смисъл че материята не е вечна, а сътворена от Бога) е изказано от равина от 1 в. Гамалиил Стари (учител на св. ап. Павел). Когато някой си философ предположил, че Бог е бил велик художник, защото вече е имал добри материали (например водите, споменати в Бит. 1:2), Гамалиил отговаря: „За всички тях [тези материали] е подробно разказано, че са създадени от Него Самия”.[14]

Споменавания на истината за сътворението от нищо в Новия Завет

Първите опити да бъде явно формулирана ветхозаветната истина за творението от нищо, скрита в думата барà от кн. Битие, се виждат още в Новия Завет (1 век сл. Хр.). Такива например са словата на св. ап. Павел в Рим 4:17 (където се говори за Бог, Който „зове несъществуващото като съществуващо”). Това може да послужи за доказателство, че древнохристиянските богослови от самото начало отхвърлят учението на Платон за вечното съ-съществуване на материята и Бога.

Пастир на Ерм: Бог твори битието от небитие

Първото християнско произведение, в което ясно започва да се открива истината за творението от нищо, е Пастир на Ерм (края на 1 – нач. на 2 век), където откриваме следните твърдения, чиито корени са в Стария Завет, а именно споменатия стих във 2 Мак. 7:28, в който се говори за създаването на света от Бога от небитие (ἐξ οὐκ ὄντων) към битие: „Най-напред вярвай, че Бог е един и че е сътворил и извършил всичко от нищото [небитието, ἐξ τοῦ μή ὄντωs] към битие (ex nihilo omnia fecit[15])”.[16]

Християнската космогония срещу езическите вярвания и ересите

И тъй, за християните от 1 в. твърдението, че Бог е сътворил вселената, заедно с първичната материя, е неизменна истина. Във всички символи на древните църкви има член, засвидетелстващ вярата в Бога като Творец на целия свят. В Йерусалимския и в Кипърския символ, например, тя е изразена в следващите след „вярваме” или „вярвам в единия Бог Отец” думи: „Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо”.[17]

Необходима е била продължителна борба с нехристиянските учения (основно с последователите на Платон) и с християнските еретици-гностици, докато около 180 г. християнските богослови формулират догмата creatio ex nihilo в неговия православен вид. Наистина, ветхозаветната истина за сътворението от нищо е била чужда на всички философски школи и космогонични системи в гръко-римския свят, включително на учението на Платон за вечното съ-съществуване на материята и Бога, на епикурейското учение за вечното и самопроизволно възникване на световете и на пантеистичното разбиране за света като част от Бога. Основната борба се е водела с платонисткия модел на светообразуването от предвечната материя. По-долу са изложени основните теми на тази борба.

Аристид от Атина: Бог не е просто занаятчия, а Творец

Борбата на истината за сътворението от нищо с платонистичния модел за първи път се изявява в Апологията (ок. 125 г.) на Аристид от Атина: „Елементите [първичната материя] са извикани от небитие по повелята на истинския Бог”.[18]

С тези си думи Аристид утвърждава, че Бог не е просто Платоновият демиург-занаятчия (който може да създава нещо само от предварително готово вещество), но е Творец, защото Той Самият твори първичната материя.

Юстин Философ: Бог като безначален и всемогъщ Творец

Разкриването на истината за творението от нищо в противовес на платонисткия модел на света е продължено в средата на 2 в. от св. Юстин Философ. Както и Аристид от Атина, той отхвърля Платоновата идея за Бога като обикновен занаятчия, създаващ вещите от съ-вечната Му материя, и защитава идеята за Бога като не-сътворен Творец (докато всичко останало е сътворено от Него), който няма нужда от нищо, за да твори, и извежда на бял свят нещата със събствената си сила[19]: „Само Бог е несътворен и не подлежи на разрушение…”.[20] Той отхвърля и старото епикурейско мнение за някакво самопроизволно (безпричинно) възникване на света, както и пантеистичното учение.

Тациан Асирийски, Теофил Антиохийски и Ириней Лионски: материята е сътворена

В православната (изчистена от гностически елементи) традиция догматът creatio ex nihilo приема окончателен вид ок. 170-180 г. в работите на Тациан Асирийски, на св. Теофил Антиохийски и св. Ириней Лионски. Космогонията на Тациан възхожда към идеята за безначалността на Бога (абсолютната Му независимост от каквото и да било), изказана от неговия учител св. Юстин Философ. Отхвърляйки Платоновия модел за създаване на света от материята, Тациан отива по-далеч от св. Юстин и става първият християнски богослов (170 г.), открито изразил ветхозаветната истина, че първичната материя (древните гърци са я наричали ὕλη) има начало и тя е сътворена от Бога, а не от друго същество: „Защото материята [ὕλη], за разлика от Бога, не е безначална, и, като такава не е равна по своята сила [= власт] на Бога. Тя е породена [προβάλλεται – „изхвърлена”], не произведена от някакво същество; но е извикана към битие от единия Създател на всичко съществуващо”.[21]

Като следва Тациан, св. Теофил Антиохийски без уговорки отхвърля всяка идея за безначалност (несътвореност) на материята и пише: „Нещо повече, ако материята е несътворена, [както] и Бог не е сътворен, то Бог вече няма да бъде Творец на всичко съществуващо”. Върху основата, положена от неговите предшественици, св. Теофил доказва вътрешната противоречивост на Платоновия модел на светообразуване, като показва, че Божието всъмогъщество (като Творец на всичко съществуващо) се разкрива в творението от нищо (от абсолютното небитие): „Ако материята е несътворена, тя би била неизменяема и равна на Бога, защото което е сътворено, еизменчиво, а което не е сътворено, е неизменно… Къде би било величието Му, ако Бог е сътворил света от съществуващата материя? […] Могъществото му се разкрива в това, че създава, каквото иска, от [абсолютно] небитие, … че твори и е сътворил всичко съществуващо”.[22]

Около 180 г. св. Ириней Лионски полага и последния щрих от догматическото учение за сътворението от нищо. Като възприема за утвърдена истина безначалността, вечността, всемогъществото и вседоволството (самодостатъчността) на Бога, заедно с безусловната необходимост от Него за възникването на всичко съществуващо, той завършва разкриването на истината за сътвореността на материята (обратно на идеята за вечното ѝ съществуване) и за нейната абсолютна разлика от Бога: „Защото Той Сам е нетварен, без начало и без край, вседоволен. И Той Сам [за Себе си] e достатъчен, за да съществува; но онова, което е създадено от Него, има начало… Той Сам е извикал към битие материята на Своето творение, която преди това не е съществувала”.[23]

Тук св. Ириней специално подчертава, че Божията воля (а не някакви служебни твари) е единственото основание за творението (Сам е извикал към битие материята…).

Така в трудовете на св. Ириней Лионски и св. Теофил догматът creatio ex nihilo получава и окончателната си формулировка: „Както учи и самото Откровение, светът е сътворен от всемогъщия и премъдър Бог, и е сътворен както по формата си, така и с материята си. Не от нещо външно и вече готово [не от вече съществуваща материя] или от Своето собствено същество го е създал Бог, но го е сътворил единствено чрез акта на Своята всемогъща воля, привел е в битие Своята мисъл за нея, като Сам нищо не е изгубил от това, както и художникът, чиято творба идва на бял свят в мисълта му и е осъществена чрез волята, а той нищо не губи от самото свое същество”.[24]

От края на 2 в. този догмат се превръща в една от основоположните истини за Християнската църква. И наистина, за Иполит, Тертулиан, Ориген и Атанасий Велики (3-4 в.) сътвореността на материята от нищо вече е утвърдена и безпрекословна истина. В началото на 3 в., например, Тертулиан, в За началата дава кратка, но съдържателна формулировка на догмата: „[Вярваме в единия Бог], всичко създал от нищо чрез Своето Слово”).[25]

Отношението на догмата creatio ex nihilo към догмата за Божието битие

Както се вижда от гореказанато, догматът creatio ex nihilo (истината за това, че Бог твори света от нищо), бивайки основополагащ за християнската вяра, се гради от своя страна върху нейната главна истина – за съществуването на единия, безначален и всемогъщ Бог. Наистина, вечното съществуване на материята би било в противоречие с истината за съществуването на Бога – Бог тогава не би бил самовластен и всемогъщ (не би имал власт над безначалната материя).

8. Възраждането на материалистическата вяра от Стивън Хокинг и Лорънс Краус

След като вече се запознахме както с древноезическата материалистическа вяра в самозараждането на вселената, така и с християнската вяра в божественото сътворение на света, нека да преминем към неотдавнашните опити на американския астрофизик Л. Краус и на английския космолог С. Хокинг да възродят материалистическата вяра. В книгата си Вселена от нищо („A Universe from Nothing”) Краус необосновано отхвърля Сътворението на света, както и самото Божие битие: „… Оттук още повече следва, че от Бог няма необходимост, или – в най-добрия случай – той е излишен”.[26]

Ако разгледаме доводите на Краус, ще видим несъстоятелността на мнението му за Божието съществуване. Той открито обявява съществуването на Бога като Причина за света като основен проблем (за атеистите): „Централният проблем с понятието за [божествено] творение се състои в това, че то, както изглежда, изисква съществуването на нещо [т. е. на Бога], намиращ се извън границите на самата система [вселената], за да създаде условията, нужни за привеждането на системата в битие”.[27]

За да опровергае истината за Божието битие, Краус използва известен още на древните материалисти-атеисти похват: той всъщност атакува догмата за творението на света от Бога. Тази атака се заключава в подмяната на божествения акт на сътворението на света от Бога-Творец с два варианта на материалистическия възглед за възникването на вселената. И в двата случая доктор Краус заменя свободната воля на Бога-Творец със случайността („спонтанността”). В първия истината за божественото творение на света се сменя с хипотезата за спонтанно раждане на вселената от квантовото нищо: „Можем да си представим особена вселена, която се появява спонтанно и [при това] не изчезва почти мигновено.[28] […] Вселената е можела и, по всяка вероятност, се е появила от по-дълбинно нищо – включително в отсъствието и на самото пространство”.[29] Тук самият той несъзнателно отчасти потвърждава християнския догмат за божественото творение на света от нищо.

Във втория вариант Л. Краус се опитва да смени Бога-Творец с умозрителното множество успоредно (и вечно) съществуващи вселени (мултивселена), една от които се явява нашата[30]: „Съвременното ни разбиране за вселената дава друго, и аз [Л. К.] бих добавил, по-близо до физичното, решение на този проблем [произхода на вселената]… Имам предвид мултивселената”.[31]

Във връзка с това бих искал да приведа авторитетното мнение на космолога Ал. Виленкин за недоказуемостта на вярата в някаква мултивселена: „Доказателството за [съществуване на] мултивселена, разбира се, е косвено и то винаги ще остане такова”.[32]

В своя бестселър от 2010 г. Великият замисъл („The Grand Design”) С. Хокинг, аналогично на Краус, подменя Бога-Творец с някаква спонтаност (безпричинност), а божествения акт – с предвечното съществуване на множество вселени: „М-теорията предсказва съществуването на огромно множество вселени, създадени буквално от нищо. Тяхното сътворяване не изисква намесата на някакво свръхестествено същество или Бог. Обратно, това множество вселени възниква естествено според физичните закони. Спонтанното възникване [на Вселената] е довод, че нещото е по-добро от нищото, защото Вселената съществува, защото ние съществуваме”.[33]

Забележете, че Хокинг обосновава вярата си (именно вярата) във възникването на света без Бог, не на факт, а на теория (М-теорията[34]), с други думи, върху непотвърдена хипотеза. Основният довод срещу разсъжденията му е, че теориите и законите сами по себе си не са в състояние не само да сътворят нещо, но не могат да бъдат и причина за нещо”.[35] Да се мисли, че законите са в състояние сами по себе си да произведат нещо, е равносилно на предположението, че събирането (като математическа операция) само по себе си ще доведе до поява на пари в банковата ви сметка.[36]

По същество приведените тук мнения на Краус и Хокинг представляват древната материалистическа вяра в самопроизволно (безпричинно) възникване на света от вечно съществуваща материя (вяра, имаща началото си при древногръцките философи и на първо място Епикур). В днешно време тази вяра бива активно популяризирана с цел да замени християнската вяра в божественото творение на света. В опита си да отдалечат хората от вярата в божественото творение на вселената, атеистично настроените учени приписват творчески способности или на материята, или на законите, по които тя съществува, или (вероятно поради безизходица) на теориите, описващи тези закони.

Древната вяра във вечно-съществуваща материя (и случайно възникващи от нея светове) остава вяра (независимо от опитите да бъде свързана с научни теории), защото не е научно доказана. Нещо повече, тя и по принцип не може да бъде научно доказана, тъй като моментът на възникването на вселената стои отвъд естествените граници на физиката и изобщо отвъд границите на нашето познание (естествената наука може да изучава единствено съществуващата реалност). За да се убедите в нелепостта на тази материалистическа вяра в сравнение с християнската вяра в божественото творение, прочетете още веднъж Раздел 7 за догмата за сътвореността на света от Бога.

Така, читателят вижда, че материалистическата хипотеза за вечно съществуваща материя и за самопроизволно (безпричинно) появяване от нея на нашата вселена не е нито нова, нито научно доказана. Краус и Хокинг просто имат желанието да възродят материалистическата вяра (забележете, не научна теория, а вяра) на древногръцките философи Демокрит и Епикур. Тя обаче както е била, така и ще си остане само вяра – независимо от всички атеистични позовавания на науката (човешките размисли върху началото на света по принцип не могат да бъдат научно доказани). Бих искал читателят да помни това при поредния си разговор с някой познат „учен” атеист, опитващ се да представи мнението (и безбожната вяра) на Хокинг като последна дума на науката. В заключение трябва да се отбележи, че пред всеки от нас днес, както и в древността, стои изборът: да вярваме, че светът е изначално замислен и сътворен от Бога от, пак от Него сътворената, материя или в безцелно (безпричинно) и самопроизволно възникване на света от вечно съществуваща материя.

На кого вярвате: на Моисей или на Епикур, на Иисус Христос или на Стивън Хокинг?

Превод: Марио Коев