Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Гражданство небесно и гражданство земно

Петък, 05 Декември 2014 Написана от Сергей Худиев

S HudievДнешната криза показва, колко остро хората преживяват своята идентичност – колко яростно се препират не за някакви осезаеми неща като своята безопасност или пък доходи, а за оскърбената си национална гордост, за чувството си за принадлежност към своята нация, за възможността да се обединят със своите „свои” поне в нещо – пък ако ще и да е в поредния пристъп на колективна обида и гняв.

Вчерашни благочестиви християни откриват за себе си далеч по-привлекателна религия, даваща им далеч по-голям тласък – религията на разпаления патриотизъм. И то патриотизъм, който е твърде далеч от любовта към Родината, в смисъл на желаенето на нейното благо – на нея и на нейните жители. Искат да скъсат всички икономически връзки, да въведат визи, мечтаят да видят у съседите си сгромолясване и катастрофа, която, разбира се, най-вероятно ще ги удари и тях самите, подкокоросват готовите да се сбият и наблюдават сбиванията с възторга на запалянковци.

А някои свещеници, че дори и йерарси, бидейки увлечени от същия този вятър, горещо уверяват, че Господ Бог безрезервно поддържа борците за правото национално дело и вече дори подготвя небесните наказания за враговете на това дело. Като голямо утешение пък в тази напрегната атмосфера дойде Изявлението на Свещения Синод на Руската православна църква, в което Църквата още веднъж подчерта, че е Майка на всички свои чада – независимо от техните политически възгледи.

Всички ние – както в Русия, така и в Украйна – се оказваме пред необходимостта да определим своята идентичност и нашите задължения. И сега е най-доброто време – и на текущата криза, и на поста – за да си спомним кои сме ние и какво следва от това.

Св. ап. Павел пише: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък” (Еф. 2:19-20). И към кого светият апостол обръща тези думи? Към същите онези хора, към които е обърнато и Словото Божие изобщо – към Църквата, към Божия народ. Апостолът пише, че сме съграждани на светците, че сме граждани на Небесния град – гражданство, което сме получили още в светото Кръщение.

Че Иисус Христос е нашият Цар, а ние сме Негови поданици.

Тук трябва да направим няколко уточнения по отношение на Царството. Когато хората говорят за „Царството небесно” те обикновено имат предвид нещо от типа на „онова място, където се отправят душите на праведниците след смъртта” – „Царство му небесно” е вежливият отговор на известието за нечия смърт. В действителност обаче – в библейски контекст „Царството” – това е по-скоро „царуването”, „владичеството” на Бога, онази реалност, в която Бог е Цар.

От една страна, това царство вече е дошло, а от друга – на него му предстои да се разкрие. Царството е дошло на земята в лицето на истинния Цар: нашия Господ Иисус Христос. И обръщащите се към Христос с покаяние и с вяра, стават с това и Негови поданици. Това Царство бавно расте в човешката история, – подобно на дърво или на закваска – приемайки в себе си и хора, и цели народи, но оставайки, до изпълнението на времената, предмет на вярата. Желаещите това могат и да го отричат. Както е казано в Евангелието, „попитан от фарисеите, кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:20-21). Ще дойде обаче онзи ден, когато Христос ще се яви в слава и пред Него ще се преклони всяко коляно (Фил. 2:10), и онези, които са станали поданици на Царството, ще влязат в Неговата вечна радост.

Тази двойственост на вече присъстващото и все още очакваното Царство може да ни стане разбираема, ако се обърнем към реалностите в Юдея през първото столетие – страна, която е живяла под римска окупация и която страстно е очаквала Царя, Божия Месия, който ще възстанови Царството Израилево и ще изхвърли ненавистните римляни. Подобни въстания са се развивали по една и съща схема: първоначално претендентът е провъзгласявал възстановяване на Царството Израилево, изисквал е да му се закълнат, а понякога (както в случая с Бар-Кохба) е започвал и да сече своя монета, ала това все още не означавало, че царството е изцяло възстановено. Него вече го било имало, както го имало и изискващият вярност цар, имало ги е и неговите поданици, но на всички тях тепърва им е предстояла упорита борба за възстановяване на Царството. Него вече го има, но за него трябва и да се сражаваме. И ние знаем, колко трагично са завършвали подобни опити.

За разлика пък от всички лъжливи претенденти за Месия, Христос действително установява вечно Царство, само че съвсем не онова, което са искали хората в древния Израил, нито пък това, което искат те сега. И тогава, и в наши дни хората се прекланят пред насилието и безпощадността, пред Степан Бандера[1] и Йосиф Сталин – пред този, който убива и гази, който тъпче.

Христос пък установява Своето Царство не като убива, а като дава Сам да бъде убит, приемайки в Своето Царство онези, които успеят да повярват, че този окървавен Човек, Който виси на кръста, е Божието Спасение – Вратата, Която ги води към вечния живот. „А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк 10:42-45).

Земните царе изпращат своите поданици да умират за тях, докато истинският Цар Сам умира за поданиците Си. В земните царства хората биват принуждавани към покорство чрез силата на оръжието, докато истинският Цар търпеливо очаква тяхното обръщане. Той широко разтваря вратите, канейки при Себе си всеки и всички. И всеки от нас решава иска ли да влезе там или не. Ще настъпи обаче моментът, когато вратите ще се затворят (Мат. 25:12) и всички онези, които не са пожелали да влязат тогава, когато са били канени, дори и да поискат, няма да могат да влязат (Лука 13:24).

В Царството на Христос ние влизаме чрез покаянието и чрез вярата: покоряваме се на Иисус Христос като на Господ и Му се доверяваме като на Спасител.

Ако пък сме се обърнали, то ние сме поданици на Царството и имаме свързани с това задължения. Христос е наш Цар, Владика, Господ и Военачалник в най-прекия и буквален смисъл на тези думи. При което всички останали са наши царе, господари и началници единствено в метафоричен и временен смисъл. Христос пък – в най-прекия. И неговите заповеди не са благопожеланията на котарака Леополд: „Момчета, хайде да живеем дружно”.[2] Това са заповеди на Царя на царете, на Господа на господстващите.

Ако ние сме поданици на Иисус Христос, то и нашите задължение пред Него ще имат безусловен приоритет пред каквито и да било други задължения, а претенцията на Христос към нашия живот и към нашето послушание – пред чийто и да било други претенции, независимо дали ще бъдат изказвани от името на страни или народи, или правителства, или на цялото прогресивно човечество, или когото и да било друг там.

И е голямо утешение да бъдеш поданик на Небесния Йерусалим – на онзи Град, в който управлява Христос, а не политиците. В този град няма вражди и разпри, няма ненавист и лъжа, там никой не иска да оскърбява и унижава другия, там светците от всички народности пребивават в съвършена любов и с една душа се молят пред лицето Божие за нас, вървящите по своя път на земята. Там ние сме свои, там сме у дома и сме призвани да постъпваме, изхождайки от това наше гражданство. И ни е казано, както и Църквата още веднъж ни напомня: „Мисията на Църквата, свещеният дълг на всичките ѝ чада, е да се стреми към мир на земята на народите от Светата Рус, да зове към отказ от езика на ненавистта и враждата”.[3] Заповядано ни е да бъдем миротворци. Такъв е и дългът ни пред нашето Отечество – Небесния Йерусалим.

Превод: Борис Маринов



 

Худиев, С. „Гражданство земное и гражданство небесное” – В: Правмир.ру (бел. прев.).

[1] Степан А. Бандера (1909-1959 г.) – украински политически деец. Антикомунист – идеолог и теоретик на украинския национализъм (бел. прев.).
[2] „Ребята, давайте жить дружно!”: прословута реплика на главния герой в едноименния съветски (1975 г.) анимационен филм „Кот Леопольд” (бел. прев.).
[3] Из Изявлението на Свещения Синод на Московска патриаршия от 19.3.2014 г. във връзка със събитията в Украйна (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dxu3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме